Белва Плейн
След пожара (14)

Тринадесета глава

От няколко месеца Хиацинт шиеше през уикендите и вечер след часовете в колежа, но не показваше моделите си на никого. Беше й станало навик да слуша музика, докато работи. „Изслушах десет опери и уших достатъчно дрехи за една малка колекция“ — пресмяташе тя наум.

Полата от плата за тапицерия все още висеше в килера. От същата тъкан тя уши и сако, което да се комбинира с две шифонени плисирани поли в кобалтовозелено и рубиненочервено. Те също висяха в килера. Хиацинт направи и копие на тревистозелената рокля за майка й, която Франсин бе харесала и взела в Мексико. Този път роклята стана много по-хубава, защото я изработи от първокачествена зелена коприна. В килера имаше и семпла черна рокля с жабо в стил XVII век от невероятна бяла дантела, сив вълнен мъжки костюм с алени кантове, ленен костюм с флорални мотиви, различни панталони с дължина до коленете и блузи.

Един ден тя разгледа всички тези дрехи и се зачуди каква друга полза можеше да има от тях, освен радостта, която изпитваше, докато ги създаваше. Нямаше никакво желание да ги носи. Дрехите, които имаше, бяха напълно подходящи за начина й на живот: часовете в колежа по дизайн, следобедните срещи през почивните дни с някои от съседките, с които се бе сприятелила, излизанията, когато Франсин идваше в Ню Йорк. Майка й водеше по-активен социален живот от нея.

Когато ходеше до Флорида, Хай никога не оставаше там за повече от два дни. Децата й идваха на гости, но за кратко. Когато отсядаше в Ню Йорк, Арни я извеждаше на вечеря, но вече не я водеше в хотелската си стая…

Държаха се все едно събитията от онази вечер въобще не са се случвали. Хиацинт бе завладяна от смесени чувства — тя изпитваше дълбоко уважение и благодарност към Арни. Само можеше да гадае какво изпитва той към нея след отказа й. Явно все още искаше да се виждат, иначе нямаше да й се обажда. Със сигурност имаше и други жени, които му даваха това, което тя не можеше. А може би просто я съжаляваше, дори още повече сега, когато знаеше цялата история.

Един ден, докато седеше, потънала в размишления за живота си, втренчила отсъстващ поглед в творенията си, Хиацинт реши, че би трябвало да се опита да ги продаде. Дори да не успееше, нямаше да загуби нищо. Тя събра набързо в голям кашон моделите от килера, излезе навън и повика такси. Десетина минути по-късно се намираше в един от най-модерните магазини на Мадисън Авеню с намерението да покаже моделите си на управителя.

„Дали редовно има такива ексцентрични посетители?“ — запита се тя, докато го следеше с поглед как разглежда съдържанието на кашона. Сега, след като се размисли, Хиацинт съжали за постъпката си и сигурно щеше да избяга от магазина, ако не смяташе, че такава реакция от нейна страна със сигурност щеше да бъде сметната за още по-странна.

Елегантно облеченият господин очевидно не беше особено изненадан. Дори показваше признаци на интерес. Минутите минаваха в мълчание. Платовете шумоляха.

— Харесва ми мъжкият костюм с червените кантове и дантелената блуза под него — отвърна той с лека усмивка.

Управителят вадеше една по една дрехите от кашона, докато не го изпразни и не разгледа всеки модел обстойно. После внимателно ги върна обратно.

— Ами не знам — каза той и огледа Хиацинт от главата до петите. Тя отвърна на погледа му, като си помисли, че човекът не знае как тактично да се отърве от нея. — Наистина не знам. Работата ви е интересна. Нали не очаквате незабавно положителен отговор?

„Господине, изобщо не очаквам положителен отговор. На такава глупачка ли ви приличам? Предполагам, че съм такава, иначе нямаше да дойда тук. Вижте етикетите на дрехите в магазина, все на големи дизайнери от Милано, Париж и Ню Йорк“ — искаше да му каже тя, но само поклати глава.

— Имате ли нещо против да ми напишете тук името си, телефонния номер и накратко за себе си. Дайте ни време да помислим. При всички положения ще ви се обадим.

Сякаш сънуваше и не беше сигурна дали се самозалъгва или този господин си прави шега с нея. Хиацинт взе кашона си и се прибра с такси у дома.

Когато само няколко дена по-късно телефонът иззвъня и тя чу непознат глас в слушалката, Хиацинт веднага реши, че вероятно се обажда секретарката на човека от магазина, за да й каже, че господин еди-кой си много съжалява и макар Хиацинт да ги бе посетила и така нататък…

Вместо това се обаждаше секретарката на една много известна личност в модните среди — Лина Либрети. Марката „Либрети“ сега беше за Ню Йорк онова, което е била „Шанел“ за Париж преди четиридесет години. Някой беше споменал на голямата дизайнерка за дрехите, които Хиацинт бе показала в шикозния магазин на Мадисън Авеню. Жената я попита дали би желала да ги занесе в офиса й на следващия или по-следващия ден.

Хиацинт остави слушалката напълно изумена. Всички знаеха коя е Лина Либрети, а и тя няколко пъти бе изнасяла лекции в института, където Хай учеше. Беше дребна, мургава и енергична жена, която говореше със силен европейски акцент. На следващата сутрин Хиацинт отново взе кашона и се отправи към Седмо Авеню. Изпитваше противоречиви чувства: сякаш и най-смелите й мечти се бяха сбъднали и в същото време здравият й разум я връщаше към действителността и охлаждаше ентусиазма й.

Кабинетът на Лина Либрети беше просторен. През огромните прозорци можеше да се види небето. До грамадната стена от рафтове, отрупани със снимки на известни личности, стоеше затрупано със списания и купища папки масивно бюро, зад което седеше дребна жена. Преди Лина не й се бе сторила толкова дребна. Дизайнерката се изправи и се усмихна топло на Хиацинт. После директно премина към темата.

— Не трябваше да мъкнете всичко това. Познавам работата и скиците ви. Нима сте забравили, че посетих часовете ви?

— Много добре си спомням — отвърна Хиацинт, като си помисли, че никой не би го забравил.

— Да. Аз също ви помня. Имах намерение да говоря с вас в края на семестъра. Не обичам да разсейвам студентите в средата на учебната година. Но вие ме изпреварихте. Голямо впечатление сте направили там — каза жената и посочи с ръка към Мадисън Авеню. — Правя четири колекции годишно и те купуват много от моделите ми. Предполагам обаче, че и това знаете…

Хиацинт успя само да кимне, преди Лина да продължи:

— Аз също съм впечатлена. Имам усещането, че разбирате от изкуство, както и от природа. Права ли съм? Няма ли да седнете?

Хай се почувства развълнувана по необичаен начин. Жената й се стори необикновено интелигентна и много точна в преценката си за хората, но притежаваше и буен нрав.

— Е, права ли съм? — повтори госпожица Либрети.

— Доста рисувам, или по-точно рисувах. И наистина съм отраснала в малко провинциално градче…

— Виждате ли — прекъсна я Либрети, — разбрах го по всички онези листа и небесни светлосенки в работата ви. Свежи решения. Сигурно всичко това ви звучи като някоя безсмислица, а може и наистина да е така, но и в двата случая, скъпа моя, работата ви е наистина много добра. Аз съм стара жена, на повече от седемдесет години, и съм виждала стотици дизайнери да идват и да си отиват. Всички те си въобразяват, че притежават талант. Горките млади хора! Само неколцина от тях наистина носят в себе си това специално нещо. Всички се мислят за оригинални, но всъщност колко от тях наистина са такива? — засмя се тя. — Самата аз не съм толкова оригинална. Слушайте, бихте ли желали да работите при мен? Тук ще научите много повече неща, отколкото в школата за дизайнери.

Сърцето на Хиацинт биеше лудо.

— Добре, прочетох го по лицето ви. Ще дойдете. Отворете сега кашона и дайте да видя какво има вътре. Онзи ден направо сте поразили клетия човечец.

* * *

Дълго време след това, когато се връщаше назад, Хиацинт отчиташе, че й отне половин година да осъзнае случващото се. Тогава имаше толкова много да учи, че първоначалната еуфория напълно отмина още през втория й работен ден в офиса на Лина Либрети. Очакваше всеки момент да я информират, че всъщност не става за тази работа и че цялата история се е оказала грешка, за която съжаляват.

За пръв път Хиацинт попадаше в ярко осветено модно ателие, където мъже и жени шият, разкрояват, гладят и довършват плодовете на дизайнерското въображение. До този момент беше виждала дизайнер да слага карфици и да прави проби на дреха направо на самия манекен само на снимки в списанията. Хиацинт го беше правила само веднъж — когато уши зелената рокля на Франсин. Не знаеше как се разкрояват плетени тъкани, почти нищо за двулицевите дрехи и нямаше никаква представа за цените и цялата финансова структура, на която се крепеше оцеляването на една модна къща.

Грешките, които правеше, я обезкуражаваха и тя се боеше от упреците, изречени от Лина, които плющяха като камшични удари всеки път, когато Хиацинт объркаше или забравеше нещо. В един такъв следобед Хай се видя принудена да намекне, че може би Лина желае тя да си тръгне. Като отговор последваха още груби словесни нападки, а след това Лина я потупа по гърба с думите:

— Не ставай смешна. Ти ще останеш тук дълго време след като мен вече няма да ме има, но само ако искаш, разбира се.

Ако иска? Главата й беше пълна с идеи. Тя посети Музея на костюмите, Китайското изложение, езерата в Сентръл Парк. Всички тези места подхраниха въображението й. Дантелата на една бебешка шапчица я вдъхнови да придаде приказен обем с волани на една бална рокля в бадемов цвят, а от едно сари с щампи взе идеята за широките ръкави на кремава вталена рокля.

Лина хареса моделите.

— Добре. Сега да ги разкроим. Гледай внимателно как го правя.

Когато магазинът, в който Хиацинт бе занесла мострите, поръча няколко бройки и ги изложи под марката „Либрети“, в едно известно модно списание публикуваха статия за младата дизайнерка Хиацинт.

Лина прояви великодушие.

— Ако продължаваш в същия дух, мисля да ти гласувам пълно доверие. Ще работиш по колекциите на по-ниска цена и марката „Лина Либрети“ ще пусне модната линия „Хиацинт“.

* * *

На Хай й беше интересно да наблюдава реакцията на близките й при тази внезапна промяна в живота й. Франсин се държеше като любяща майка. Тя незабавно отпътува за Ню Йорк, заведе я на празнична вечеря в един от най-шикозните ресторанти в града и й купи гривна, която да пасва на новия й имидж. Въпреки всичко, зад усмивката на гордост от постиженията на дъщеря й се долавяше една съвсем лека сянка на съмнение, сякаш показваше, че цялата история й се струва нереална.

Арни прояви типичните за него пресиленост и практичност.

— Страхотно! Страхотно! Покажи на света какво можеш. Но въпреки това внимавай, защото си още нова в занаята. Поослушай се и виж как върви заплащането в тези среди. Не позволявай да се възползват от теб.

От Джералд тя получи кратко и приятелско поздравително писмо. Хиацинт го изхвърли в коша, без изобщо да го отваря. Изненада се, че е научил новината, тъй като бившият й съпруг не беше от хората, които се абонират за модни списания.

— Ти си му казал — рече тя на Арни по телефона.

— Кълна се, че не съм, Хай. Приеми, че славата ти расте. И това е само след шест месеца, но не се самозабравяй, дете.

* * *

„Времето лекува.“ Тази мъдрост, която Хиацинт бе научила толкова отдавна, че чак й се струваше, че е било в друг живот, изникна от тишината. Времето лекува всички рани. Но това не важеше за нея. Просто се научи да се прикрива и да се справя с трудностите, да бъде благодарна за работата си, за това, че децата й са здрави и че засега успяваше да избегне дебнещата опасност, която можеше във всеки един момент да съсипе живота й.

Когато видеше в автобуса някое весело момченце с ученическа раница, Хиацинт се сещаше за сина си, който също бе едно жизнерадостно десетгодишно дете. Мислеше и за Ема — непохватното й малко момиченце, чувствително и любознателно. Тя приличаше на баща си, но също и на Франсин, и щеше да порасне висока като Хай. За разлика от нея, двете деца бяха свикнали с новия си начин на живот.

Всичко се беше променило и едновременно си оставаше същото. Зависеше от това на какво човек обръща внимание. Сега Хиацинт и Франсин бяха сключили негласно примирие. Франсин знаеше, че дъщеря й няма да й каже нищо, така че вече и не питаше. Арни оставаше верен на себе си — жизнен, екстравагантен и предан. Между него и Хиацинт стояха неизказани неща от нощта, в която тя се откъсна от прегръдката му. Лина все още бе ентусиазирана. Наистина беше доволна от Хай, защото само след първата й година работа в модната къща, моделите от линията „Хиацинт“ вече се продаваха в единадесет от най-престижните магазини в страната. Хиацинт за първи път се сблъскваше с модни ревюта, фотографи и интервюта.

Да, всичко се беше променило и все пак бе останало същото.

* * *

— Искам да ти кажа нещо — сподели й Лина. — Ела в офиса ми и затвори вратата. Това не трябва да се разчува до другата седмица, когато всички останали ще го научат. Готвя се да продам бизнеса си.

— Ще го продадеш ли? Защо? Какво ще правиш след това?

Хиацинт трудно можеше да си представи дребната енергична жена на друго място, освен в офиса на Седмо Авеню, в този кабинет, където сега седеше като кралица зад огромното си претрупано бюро.

— Не мисля да го направя веднага. Просто се подготвям. След това само ще се наслаждавам на милионите, които ще ми платят — засмя се тя. — Не, сериозно, уморена съм. Не чак толкова, че да нямам сили за едно околосветско пътешествие или нещо такова, но остарявам и е време да направя промяна. Сега идва твоят ред, Хиацинт.

— Аз ли? Мисля, че по-скоро е време да си тръгвам.

— Глупости. Ти си една от причините, заради която тези хора искат да купят бизнеса ми. Те са огромен производител на дрехи и подобно на повечето предприемачи в днешно време, искат да разширят дейността си. Честно казано, макар господата да бяха достатъчно тактични, за да не го кажат, те имат желание да влеят млада кръв във фирмата, когато я закупят. Имаха предвид теб, Хиацинт.

Черните очи на Лина заблестяха, докато изчакваше думите й да предизвикат ответна реакция у Хай.

— Нали не вярваш наистина, че бих могла да ръководя всичко това? — попита тя, зашеметена.

— Не и в този момент, нито след шест месеца. Разбира се, че не вярвам. Ще остана тук, докато имаш нужда от помощта ми. Ще запазиш същия персонал, продавачи, счетоводители и всички останали, за да ти съдействат. Ще продължиш да работиш, както го правеше досега. След време, ако продължаваш в същия дух, както и очаквам, ще седнеш на моето място.

На Хиацинт й се струваше, че едва вчера бе излязла от класната стая, влезе в този просторен и внушителен офис и се запозна с Лина Либрети. Сякаш вчера се бе сбогувала с Мойра на стълбите пред старата си къща. И сякаш вчера бе седяла в църквата на погребението на онзи клет човек.

— Не мога да повярвам, че това ми се случва — промърмори тя.

— И аз не можех да повярвам, когато ми се случи. Наистина.

Лина наклони назад стола си и се втренчи в тавана, сякаш там минаваха като на лента изминалите години от живота й. После седна изправена и бързо заговори:

— Както казах, това е голяма компания. Сега планират да разширят пазара и да се сдобият със скъпи, луксозни марки парфюми, първокласна бижутерия и качествени обувки и чанти. Това е общо взето. Освен това един от хората им е видял в Калифорния вечерната ти колекция, допаднали са му воланите и хубавите цветове. Сигурна съм, че това е едно от нещата, които са ги заинтригували. Имай го предвид, Хиацинт.

— Още не мога да повярвам, че всичко това не е сън.

— Е, случва се наистина и се приготви, защото утре или вдругиден те ще изпратят свои представители, за да обсъдим подробностите.

* * *

— Баба ти много щеше да се зарадва! — възкликна Франсин. Думите й показваха, че тя отдава дължимото уважение на жената, която никога не беше харесвала и която хранеше същите чувства на неодобрение към нея. — Естествено, между двете ви няма много място за сравнение — добави тя. — Вярно е, че тя те научи на основните неща, но вкусът й беше ужасен. Тя имаше слабост към граховозеленото и кафявия цвят, които приличат на гниещо грозде.

— По-добре си намери добър адвокат — посъветва я Арни, когато се обади под предлог, че иска да говорят за Джери и Ема. — Никога не можеш да си сигурна какво ще стане при такива изкупувания и сливания. Трябва да се презастраховаш, Хай.

Тя още мислеше за реакциите на Франсин и Арни, когато влезе в офиса на Лина на следващата сутрин. Видя един мъж, седнал с лице към Лина и с гръб към вратата. Когато Хиацинт влезе, той се изправи и се обърна към нея. Беше Уил Милър. Лицето му грееше, на устните му играеше усмивка, в очите му проблясваха весели пламъчета. Беше забравила колко са зелени очите му.

— Виж ти! Най-после се срещнахме! — възкликна той.

— Значи се познавате? — удиви се Лина.

— Да. Но последния път, когато се видяхме, се поскарахме малко, нали, Хиацинт?

Хай не можеше да опише чувствата си. До известна степен още беше ядосана на твърде презрителното му отношение в онзи ден. От друга страна, не трябваше ли да се радва, че го вижда отново? Често се сещаше за него. Въпреки това тя осъзнаваше, че появата му означава още едно усложнение, защото не искаше и да помисли за сериозно обвързване с когото и да било. Животът й вече бе прекалено сложен.

— Както виждаш, последвах съвета ти — отвърна му тя с хладна вежливост.

— Когато го дадох, нямах представа, че ще се окаже толкова полезен.

Краткият им диалог бе прекъснат от още хора, които пристигнаха. Не успяха да продължат разговора си до следобед, когато срещата им приключи.

— Какво ще кажеш да отидем някъде да обядваме? — попита Уил.

— Съжалявам. Обикновено ми носят сандвич в офиса. Бързаме да приключим ваканционната колекция.

— Днес е петък. Да се видим утре вечер.

— Утре чакам гости. Ще идват приятели на майка ми — добави тя бързо, за да не излезе, че се опитва да му покаже грубо, че не е желан на партито.

— Тогава да се разходим в парка в неделя следобед. Няма да се отървеш, Хиацинт. Не забравяй, че си на път да станеш служител на корпорацията.

Лицето му отново грейна.

— Не ми казвай, че корпорацията е твоя — отвърна тя предизвикателно.

— Не цялата. Никой не притежава цяла корпорация. Всъщност не знаеш ли какво означава тази дума? Можеш да провериш значението й в речника.

Учуди се, че й говори по този шеговит начин. Сякаш се познаваха отдавна или бяха много близки, като Франсин и баща й, които някога си говореха по този начин.

— Добре, какъв си тогава? — попита тя.

— Компанията „Р. Дж. Милър“ се разпадна след смъртта на баща ми, малко след като с теб се видяхме за последно. По-точно фирмата беше откупена. Сега съм един от вицепрезидентите на корпорацията. Ще живея в Ню Йорк. — Уил бръкна в джоба си и извади оттам чифт очила с рогови рамки. — Купих си още един чифт, който да нося, когато трябва да изглеждам по-възрастен. Помниш ли, когато трябваше да изглеждам по-млад? Вероятно пред теб е добре да изглеждам отново по-зрял. Трябва да ме уважаваш повече, защото благодарение на мен стана толкова известна. Хайде, Хай, усмихни се! Правя се на клоун, а ти дори не благоволяваш да ми се усмихнеш.

„О, върви си! — мислено изстена тя. — Върви си, не те искам и нямам нужда от теб. Всъщност искам те, но не мога да те имам. Това не е добре, не знаеш нищо за мен, не е честно спрямо теб… Това няма смисъл, остави ме на мира.“

— Късна закуска в неделя? — предложи той.

„Очите му приличат на опали“ — отбеляза наум тя. После видя, че очилата нямат стъкла, засмя се и кимна.

— Добре. Късна закуска, щом настояваш.

— Недей да закусваш преди това. Обичам жените да имат апетит.

— Вече започна и да ми заповядваш.

— Разбира се. Аз съм шефът, изпълнителен вицепрезидент, който току-що те нае и плати доста скъпо.

* * *

— Април е любимият ми месец. Знаеш ли защо? — попита Уил.

— Защото май ще настъпи скоро, а след това идва лятото.

— Точно така! — извика той. — А какво ще кажеш за септември?

— Не го обичам особено. Есента е красива с цветовете си, но все пак имам усещането, че тогава всичко умира. Зимата обаче ми харесва. Дори я обичам. Можеш ли да отгатнеш защо?

— Това е лесно. Защото след нея идва пролетта. Вали сняг и в супермаркетите продават нарциси. Прав ли съм? И ти ли го усещаш така?

— Да, и аз го усещам така.

Двамата се разхождаха бавно из парка. Бяха заедно вече четвърти час. Закуската беше продължила два часа, през цялото време бяха разговаряли. Продължиха разговора си, докато се разхождаха, а хаотичните им мисли, които в началото изглеждаха несвързани, сега започваха да се подреждат.

— Ти изчезна. Не намерих никой, който да те познава, освен някакви хора в един магазин, а те не бяха чували нищо за теб. Навсякъде те търсих. И в пощата не беше казала къде да препращат писмата ти. Защо?

Той я наблюдаваше толкова съсредоточено, сякаш четеше мислите й. И при първата им среща й беше направил такова впечатление.

— Заради развода. Преживях го тежко. Исках само да се махна и да забравя всичко и всички, свързани с онова място — каза тя. Това поне беше напълно вярно.

— Разбираемо е — меко отвърна той. — Странно е, Хиацинт. Имах определена причина, поради която исках да те видя. Всъщност причините са две. Исках още веднъж да поднеса извинението си заради грубия начин, по който изразих мнението си онзи ден. Другата причина е, че докато бях в Европа, посетих едно изложение на Дюфи и за първи път научих, че той е рисувал и модни скици. Останах възхитен от прекрасните му скици с акварел, молив и туш. Правени са за известен парижки дизайнер на висша мода в периода преди Първата световна война. Веднага се сетих за теб и за връзката между модата и изкуството.

— Значи наистина разбираш от изкуство повече, отколкото твърдиш.

— Наистина не разбирам много. Уча се.

— Аз също.

Внезапно тя усети присъствието му толкова осезателно, че остана като онемяла. Когато наближиха музея, Хиацинт каза:

— Искаш ли да влезем?

— Някой друг път. Днес просто искам да си поговорим. Разкажи ми за себе си.

— Няма много за разказване. Работя усилено и това ми харесва. Извадих късмет. Ти ми даде добър съвет.

— Нямах предвид работата ти. Разкажи ми за себе си. Сега, когато всичко приключи, чувстваш ли се самотна? Колкото и да е бил лош един брак, хората казват, че след развода често се чувстват самотни.

— Не съм самотна — бързо отвърна тя. — Имам братя, а и майка ми живее само на няколко часа път от дома ми, макар че е ангажирана с доброволни дейности. Аз самата също съм много заета, но въпреки това успяваме да се виждаме.

Хиацинт знаеше, че той не пита за роднините й. Опитваше се по заобиколен начин да разбере дали се среща с някой по-специален мъж. Ако му кажеше, че има такъв мъж, той ще се отдръпне и двамата щяха да се срещат само случайно на работата.

— Имам и няколко приятели, но никой от тях не ми е наистина близък. Нямам време — добави тя.

— Никой близък? Радвам се. Всъщност това е егоистично от моя страна. Не исках да прозвучи по този начин.

Минаха покрай едно езерце и през леката мъгла, която едва загатваше за приближаващата пролет. После стигнаха до пътека за коне и се поспряха, за да направят път на няколко ездачи. Едно малко дете яздеше пони, а друго по-голямо дете седеше гордо и сериозно на високото седло.

— Прекрасно — отбеляза Уил. — Искаш ли да седнем близо до пътеката и да погледаме малко конете?

Те намериха свободна пейка. И двамата помълчаха известно време. Тя знаеше, че той я наблюдава с усмихнати очи. Емоциите и мислите му се изписваха на лицето му. Осъзнала това, тя изпита силна тревога заради тайната, която криеше. Почувства се длъжна да говори.

— Аз имам две деца — промълви тя тихо. Собственият й глас й се стори чужд.

— Така ли? Но защо… — попита учудено Уил.

— Защо го пазих в тайна? Не знам. Сигурно защото не искам да мисля колко е трудно… Разводът… децата не разбират.

— На колко години са?

— Джери е почти на единадесет, а Ема е на седем. Всичко се случи само преди три години.

Тя се сети за онази нощ след коледната вечеря и за това как плакаха в стаите си на горния етаж.

— За тях беше ужасно — добави Хиацинт.

— Било е ужасно и за теб. Сега как са?

— По-добре са, доколкото знам. Въпреки това не мога да съм сигурна, че не потискат нещо в себе си.

— Така е. Но сигурно им помага това, че имат силна майка като теб, която се справя съвсем сама, както се изразяваше дядо ми.

— Не знам дали е така, но се надявам, че си прав — отвърна Хиацинт с треперещ глас. Въпреки това тя продължи: — Онова момченце на коня ми напомни за Джери. Той много обича конете. Радвам се, защото това му помага да преодолее развода, а и е здравословно хоби. Кара го да се чувства истински щастлив.

— Децата виждат ли се с баща си?

— О, да, сега са при него. В пролетна ваканция са. Те прекарват ваканциите при него.

Докато изричаше тези думи, тя вече се питаше: „Защо лъжа? Аз никога не съм лъгала. Всъщност много добре знам защо го правя. Защото е ненормално една майка да се откаже от попечителството над децата си. Нали така казват хората?“.

Тя изпита нужда да направи нещо нормално за една жена. Отвори чантата си и вече по-спокойна, му показа снимка на децата си. Нека да я сметне за досадница и да не иска да я вижда повече.

— Извинявай, ако те отегчавам. Това са децата ми — рече тя.

Арни ги беше снимал облечени в костюми за езда, застанали до оградата на хиподрума в деня, в който Ема взе първия си истински урок. Уил или беше наистина заинтригуван, или любезно се правеше на заинтересован.

— Изобщо не ме отегчаваш. Имаш много красиви деца.

— Благодаря ти. Ема прилича досущ на майка ми. Ти видя снимката й у дома.

— Спомням си. Казах ти, че е красива, но според мен ти си по-хубава.

Ако някой попиташе Хиацинт какво изпитва в този момент, тя със сигурност нямаше да може да отговори. Най-близко до истината беше „объркване“. Отново не знаеше какво да каже, а очевидно и Уил търсеше подходящите думи. Сигурно дълго щяха да мълчат, ако появилият се вятър не се беше усилил внезапно, след което рукна дъжд.

— Трябва да се връщаме, преди да се е усилил още повече — обади се тя.

— Разбира се.

Сякаш за да удължи сбогуването им, когато стигнаха на входа на апартамента й, Уил направи пауза и рече замислено:

— Животът е пълен със случайности. Първия ден, когато те мярнах в магазина, ти ми хареса. Допаднаха ми дългите ти като коприна коси и походката ти. Заприлича ми на селско момиче, което крачи по пътя. След това те забравих, защото често забравяме интересните хора, които виждаме само веднъж. Но после те забелязах отново, докато пресичаше площада.

Хиацинт знаеше, че той очаква да го покани горе. Отново й се наложи да излъже, като си каза, че така е по-добре.

— Майка ми е тук с приятели, иначе…

— Някой друг път — каза той. Видът му говореше, че също като нея и той е изненадан от това, което се случваше помежду им.

В асансьора тя отново превъртя през съзнанието си историята, която той започна. Тогава чантата й беше паднала и той я вдигна. Уил бе цитирал Стивън Спендър… Ами ако й предложеше да се оженят? Можеше и да го направи, но това не биваше да се случва. Нещата и бездруго бяха стигнали прекалено далеч. „Крия ужасна тайна — помисли Хиацинт — и подобно на кутията на Пандора, тя не трябва да бъде отваряна.“

* * *

Уил искаше да се срещат, а тя трябваше да го държи на разстояние. Затова Хиацинт се опитваше да намери начин да се отнася с него приятелски и същевременно сдържано и да намира извинения, някои от които бяха истински, но повечето бяха измислени. Всеки път тя се държеше по начин, по който всички хора, но най-вече жените, категорично отправят следното послание: Харесва ми да общувам с теб, но нещата спират дотук. Няма значение, че някакви искри може и да са прехвръкнали между нас онзи ден в парка.

Хиацинт беше убедена, че този, за когото е предназначено това послание, почти винаги се обезсърчава и се отказва. Но Уил Милър явно не схващаше. Тя се учудваше, че толкова привлекателен мъж се задоволява само с разходка в Чайнатаун или ходене на кино, последвано от приятелско сбогуване на входната врата, и се обаждаше отново след няколко дни. Със сигурност куп млади жени веднага биха откликнали на поканата му за среща.

Тя се питаше какво ще правят, след като обиколят всички места в града. После сама си отговаряше на глупавия въпрос. Ню Йорк предлагаше безброй забавления. Обземаха я притеснения и тя се молеше Уил да се премести или да бъде прехвърлен на друго, далечно място. Надеждите й обаче бяха напразни, защото той бе твърдо решен да остане тук. Дори гордо й показа огромните кални разкопки на терена, където щяха да построят новата внушителна сграда на компанията. Той й беше споделил и мечтата си да живее в апартамент с хубав изглед.

Тя имаше усещането, че приятелството им в този вид го устройва и затова продължава да я търси упорито. Сякаш никога не бе изричал онези интимни думи за това как я бе търсил, не бе цитирал поезия и оприличавал косите й на коприна. Хиацинт мислеше, че той най-вероятно има много жени на разположение и тя просто беше една от тях. В същото време не вярваше напълно в това.

В средата на май Арни пристигна от Флорида и Хай истински се зарадва да го види. С него се общуваше лесно. Нямаше продължителни паузи на мълчание, които да запълват с неутрални и неангажиращи теми. Естествено, основно разговаряха за Джери и Ема. Арни винаги разказваше много за себе си, за новия си състезателен кон Диамант и бизнес сделките, които го бяха отвели от Портланд в Орегон до Портланд в Мейн. Поинтересува се как вървят нещата при нея. На Хиацинт й стана приятно, че е горд с постиженията й и че я окуражава. Срещата с него й се струваше като благословия. Той знаеше тайната й и само в негово присъствие можеше да се отпусне.

Въпреки това и с Арни не липсваха усложнения. Той не се стараеше особено да прикрие намеренията си към нея.

— Предполагам, че сега се срещаш с много мъже — подпитваше я той.

— Не са много. По цял ден стоя в модна къща „Либрети“.

— Но там има и други дизайнери.

— Много от тях изобщо не харесват жени, Арни.

В такива случаи той се усмихваше полушеговито и й казваше, че още е „свободен“.

— По-добре ме грабвай, докато някоя друга не го е направила, Хай. Виж ме добре. Не изглеждам зле, нали?

Жизнерадостното му лице и силното атлетично тяло съвсем не изглеждаха зле. Но нещо липсваше. Хиацинт сбърчи чело.

* * *

В първия ден на юли Лина съобщи, че Хиацинт трябва да посети фабриките за платове във Франция. Това щеше да е само началото. След това Хай щеше да пътува до Милано, а след време щяха да я изпратят да види и ръчно тъкания туид в Шотландия и бродериите в Индия.

— О, това е невероятно! — възкликна Франсин, когато Хиацинт й съобщи новината. — Френски цветя, музика, храна и, разбира се, мода. Щастливка! — Майка й бе изпаднала във възторг. После внезапно утихна и добави: — Толкова се радвам за теб, мила. Ти го заслужаваш.

Тя искаше да каже, че Хай го заслужаваше след всичките неприятности, които й се бяха струпали и които отказваше да сподели с Франсин.

Арни, както винаги, реагира с ентусиазъм.

— Чудесно. Ако нямах ангажименти в кабинета за цял месец напред, щях да си събера багажа и да дойда с теб. Слушай, трябва да го отпразнуваш. Децата са добре и можеш да ги видиш, като се върнеш, така че заминавай и се забавлявай, Хай. Само не прекалявай, ако разбираш какво искам да ти кажа.

Десет дни по-късно Хиацинт се настани на една седалка до прозореца. Докато гледаше дейностите, които се извършваха по самолетната писта, мислите й се върнаха към последния път, когато пътува за чужбина. Сякаш бяха изминали четири века, а не четири години. Същевременно спомените бяха толкова живи, че й се струваше, че това се е случило преди четири дена.

Както винаги, с присъщата си любознателност тя наблюдаваше лицата на пътниците в първа класа. Запита се доколко лицето разкрива характера и съдбата на човека. Преди да излети самолетът, тя се вглеждаше в минаващите хора и не спираше да мисли за всеки от тях и за себе си. Хиацинт стигна до заключението, че сега е по-силна от последния път, когато летя за Париж. Чувстваше се по-издръжлива, защото й се бе наложило да стане такава. Всичко беше и си оставаше въпрос на сила.

Тя несъзнателно се поизправи и изпъна рамене. Седалката беше удобна. На поставката до нея имаше книга, справочника „Мишелин“ за най-добрите ресторанти, и студена напитка. Под тъмносините ръкавели на страхотния й костюм — едно от най-хубавите творения на Лина, лъскаше златната гривна, подарък от Франсин. До краката й лежеше перфектна чанта от змийска кожа, която подхождаше на обувките й. Хиацинт се усмихна, припомняйки си думите на Лина, изречени със заповеднически тон: „Сега си ходеща реклама и никога не трябва да го забравяш“. Хай усети как в нея се зараждаше усещане за благополучие, което отдавна не беше изпитвала.

Мястото до нея още стоеше празно. Тъкмо си мислеше, че с повече късмет можеше да се възползва от допълнителното пространство, когато чу глас:

— Виж ти!

Тя вдигна поглед и видя Уил Милър, който се канеше да седне до нея.

— Нямах представа, че и ти ще пътуваш. А ти?

Изненадата му беше толкова престорена, че тази абсурдна ситуация засили гнева и тревогата й.

— Не, съвсем не. Сигурна съм, че и Лина не е знаела.

— Е, сега не може да се направи кой знае колко по въпроса. Вече прибраха стълбата, така че просто ще трябва да ме изтърпиш.

Хиацинт веднага забеляза промяната в него. Беше забравил сдържания и вежлив тон, с който се обръщаше към нея през последните няколко седмици. Явно умишлено се държеше така в отговор на нейната студенина. Хиацинт бе подозирала това, но не искаше да си признае. Сега до нея стоеше отново решителният и прям мъж, когото познаваше.

Тя искаше да остане сама.

— Избягваш ме напоследък — отбеляза той.

— Не е вярно. Не прекарахме ли добре в библиотеката „Морган“? Аз поне така си мислех. — Хиацинт направи опит за помирение. Нямаше желание да спори.

— Това беше преди три седмици. Не ми пробутвай глупави извинения, Хиацинт. Винаги си заета. Постоянно това повтаряш, макар да знам много добре, че не е вярно.

— Какво искаш да кажеш? Нима смяташ, че не съм заета? — попита тя и се дръпна възмутена към прозореца.

— Фактите сочат друго. Лина не те товари чак с толкова много работа. Самата тя ми каза.

— Тя няма никаква представа какво правя след работно време.

— Знае повече, отколкото подозираш.

— Това нейна идея ли е? Да, сигурно. Тя ми съобщи, че си заминал неочаквано, разбира се, за Сан Франциско. Какво си мисли, че прави? Няма право да се меси в живота ми.

— Не искам да се караме заради Лина. Всъщност не искам изобщо да се караме. Обърни се и виж Статуята на свободата. Скоро ходила ли си до върха й?

— Не.

— Нито пък аз. От десетгодишен не съм, но ще отидем веднага щом се върнем от пътуването.

— Какво искаш да кажеш с това „ще отидем“?

— Точно това, което чу. Слушай, Хиацинт. Досега се правеше на недостъпна. Не отричай, защото много добре го виждам. Такова поведение е много женствено, старомодно и очарователно като за начало, но ние вече минахме този етап. Това се случи в деня, в който видяхме в парка онова момченце на коня и ти ми показа снимка на Ема и Джери.

— Не знаеш какво говориш — тихо промълви Хиацинт.

— Напротив, знам, а и ти го знаеш. Ти не мислиш това, което казваш, и очите ти те издават… Издават те.

За нейно раздразнение, сълзи замрежиха погледа й, когато той спомена Ема и Джери. Къде отиде твоята непоколебимост, Хиацинт? Тя се извърна към прозореца и загледа града под тях. Картата на екрана пред тях показваше маршрута. Щяха да пътуват на североизток към Бостън, Халифакс, Грийнланд, а тя трябваше да прекара часове, закопчана за седалката.

— Няма да те притеснявам — каза рязко Уил. — Чети си книгата. И аз съм си взел една.

Хай бе чакала с нетърпение да започне да чете новия роман на един добър автор. Новата интригуваща книга с лъскави непокътнати корици трябваше да я забавлява, докато угаснат светлините в самолета и през двете нощи, които щеше да прекара сама в някоя хубава хотелска стая. Сега обаче плановете й се проваляха.

Тя прочете първото изречение, но не схвана смисъла на думите и се наложи отново да го прочете. Имаше чувството, че съзнанието й е празно, защото неспирно повтаряше думите на знака над главите им — „Закопчайте коланите“. Тя го прочете на френски, а после и на английски език, докато не започна да й звучи като безсмислен припев: „Закопчайте коланите“. В този момент Хай изпита тревога и се опита да се овладее. „Слушай сега — заповяда си тя, — добре се справяш, по-точно се справяше, преди Уил да се появи. Хайде да го повторим още веднъж: Не се нуждаеш от ничия помощ. Няма да плачеш на ничие рамо. Добре се справяш и сама. След като убеди Арни да приеме обратно парите, които бе платил за наема, вече не дължиш на никого нищо. Вярно е, че понякога се чувстваш самотна, когато не работиш. Боже, чувстваш се даже много самотна, но и с това се справяш.“

Безброй объркани мисли се лутаха в съзнанието й. Предполагаше, че ако можеше да намери мъж за неангажираща връзка, с радост би приела. Трябваше да е мил като Арни, но да отговаря на вкуса й. Мисълта й се стори ужасна. Все едно имаше високо самомнение и си подбира мъжете, сякаш си избира пъпеш или стол. Уил определено не ставаше за необвързваща авантюра. Това до известна степен беше по нейна вина. Добре си спомняше, че на няколко пъти можеше да му каже директно да прекъснат отношенията си. Но тя не каза нищо. Не искаше да го направи. Беше го поощрила и затова стигнаха до настоящата ситуация. Тя не искаше да се обвързва отново. Трябваше да се стегне, да се отърве завинаги от него, когато самолетът кацне, и да си върши работата.

Стюардесата се приближи с менюто за вечеря. Уил прочете неговото, тя — своето, и двамата поръчаха, без да се съветват помежду си. На Хиацинт й се стори, че стюардесата ги изгледа с любопитство, сякаш за да прецени дали са напълно непознати или двойка. Не че имаше значение какво щеше да заключи накрая.

„Защо съм такава? — запита се чистосърдечно Хай. — Защо ме интересува какво мислят другите? Аз съм това, което съм, и ако хората не ме харесват, не мога да направя нищо.“

Двамата с Уил бяха поръчали еднакъв ордьовър. Хранеха се и пиеха аперитива към вечерята мълчаливо. След няколко минути тишината започна да им се струва неестествена. Дори напълно непознати хора, седящи на сантиметри разстояние един от друг цяла нощ, щяха да си разменят няколко дружелюбни думи.

— Вкусно е — обади се тя, като улови бързия му поглед. — Човек не очаква такава храна в самолет.

— Може да се очаква, ако летиш с френска авиокомпания.

— Да, французите разбират от храна.

Това беше банална забележка. Хиацинт реши, че сбърка, като започна този разговор.

— Ако не ме лъже паметта, това не е първото ти пътуване до Франция — отбеляза Уил.

— Не, но е първата ми командировка дотам.

— А, да, платовете. За теб сигурно това начинание е вълнуващо и многообещаващо.

— Очаквам го с нетърпение.

Двамата пак замълчаха.

— Слушай, това е смешно. Първо ти играеше игрички, а после и аз. Мъжете също го умеят. Но ти започна първа, като си намираше извинение всеки път, когато исках да излезем. Измисли си и онова, че майка ти е в града със свекървата на втората братовчедка на пралеля ти. Правеше се на интересна или наистина го мислеше? Ако го мислиш наистина, те моля просто да го кажеш: „Уил Милър, не искам да те виждам повече. Остави ме на мира. Напусни живота ми“. Кажи го и ще го направя.

Хиацинт извърна поглед към прозореца. Навън цареше непрогледен мрак, не се виждаха никакви светлини, защото самолетът летеше много високо. В салона също беше тъмно. Къде се изпари решимостта на онази смела и малка жена с гордо изправен гръб, която беше на път да се прочуе, която не дължеше никому нищо и изживяваше трагедията си мълчаливо? Голяма бучка заседна в гърлото на Хиацинт.

Уил Милър чакаше. Изминаха минута или две, които й се сториха цяла вечност, и тогава той отново се обърна към нея.

— Мисля, че ми отговори, Хиацинт — рече той нежно.

— Не искам да напускаш живота ми.

— А какво искаш?

Неумишлено убийство.

— Не знам.

— Мисля, че знаеш — промълви той тихо. — Мисля, че се отнасяш предпазливо към една нова връзка и те разбирам. Знам, че предишната е била много болезнена за теб. Прав ли съм?

— Да, болезнено беше — съгласи се тя и пое с мъка въздух.

— Няма да те притискам. Разбрахме ли се вече? Изяснихме ли всичко?

Хай водеше такава вътрешна борба, че усети почти физическо изтощение. Изпитваше голям срам от тайната, заради която се преструваше и лъжеше. Изпълваше я ярост, защото тя, която никога не бе пожелавала зло никому, сега нараняваше този чувствителен, наблюдателен, интелигентен, горд и мил мъж до нея. Той не беше подходящото увлечение за едно неопитно младо момиче. Тя знаеше, че той е мъжът, способен да удовлетвори закъснялата й женственост.

Това можеше и да не се окаже грешка. Не би трябвало да го нарани. Нямаше начин той да разбере тайната й, освен ако някой не откриеше нещо. Тя не биваше да оставя тази вероятност да контролира остатъка от живота й. Ако можеха да бъдат щастливи заедно за известно време, преди да ги сполети нещастието, от което Хиацинт се боеше, това нямаше да му навреди толкова. В такъв случай голям грях ли вършеше, като се съгласяваше? Така ли беше?

— Изяснихме ли всичко? — повтори той.

Тя кимна в знак на съгласие и той я хвана за ръката. Двамата се унасяха в обичайните за пътуването в самолет през нощта кратки дремки. Събуждайки се от време на време, усещаха топлината на допрените си едно до друго рамене. Докосваха се така, сякаш отдавна споделяха едно легло. Самолетът се насочи на изток и те се събудиха едновременно. Пред тях се виждаше изгряващото слънце.

— Виж! — извика Хиацинт. — Сякаш изгрява от морето. Изгрява всеки ден. Това е истинско чудо!

— Да, цяло чудо е. Като любовта.

* * *

Лина, която един ден случайно бе попитала Хиацинт къде е отседнала предишния път в Париж, предвидливо бе избрала друг хотел.

— Вече не си й ядосана, нали? — попита я Уил и добави с палава нотка в гласа: — Мислеше, че си я заблудила, но не успя. Тя е една много умна възрастна дама.

— Ти я убеди да планира всичко това, нали? Имам предвид съседните стаи и всичко останало.

— Не мога да отрека, че и аз имах пръст в това. Съседните стаи обаче бяха за благоприличие. Така изглежда по-порядъчно, по-достойно.

Стаите бяха украсени с дървена ламперия и изящно изрисувани завеси. Неговата бе в син, а нейната — в розов цвят, което ги развесели. Избухнаха в неудържим смях. След дългото и сравнително неудобно пътуване през нощта трябваше да полегнат, но те се чувстваха странно изпълнени с енергия, сякаш от самия въздух, затова закусиха обилно и излязоха в прохладния слънчев ден. Поеха към Тюйлери, хванати за ръце. Минаха покрай езерото и се отбиха в сладоледен салон, където в десет и половина сутринта си купиха по един двоен сладолед. При вида на отражението си в една витрина пак се разсмяха. Двама зрели хора, носещи фотоапарати, карта, пътеводител, допълнителни пуловери, стиснали в ръка фунийки със сладолед.

— Имам усещането, че вървя две педи над земята! — възкликна Уил.

„Да, точно това е усещането — съгласи се мислено тя. — Бих могла целия свят да обиколя, като започна оттук. Дори крила да имах, нямаше да се усещам толкова лека. С него бих отишла и на края на света. Само да не мисля и да се отпусна.“

— Какво ще правим днес? — попита той.

— Нека просто се пошляем.

— Няма ли да обиколим музеите?

— Днес не.

— Радвам се, че го каза. Това е първият ни ден заедно. Ще го празнуваме всяка година от тук нататък като начало на връзката ни. Нека просто му се насладим.

Двамата се разхождаха безцелно. Прекосиха един мост и се поспряха за минута, за да погледат лодките. Минаха покрай щандове с книги, решиха да ги разгледат и си купиха две.

— Така човек си поддържа езика — отбеляза Уил.

Влязоха в една църква. Сякаш се спираха винаги на едно и също място — първо на входа, а после до една пейка, където и двамата седнаха, без да проронят и дума. Там послушаха около половин час фуга на орган, която отекваше в тържествената тишина. След това и двамата мълчаливо се изправиха едновременно и излязоха. Музиката продължаваше да звучи, когато излязоха на улицата.

— Бах ли беше това? — попита Хиацинт.

— Не. Сезар Франк^[1].

Продължиха с разходката из Стария град. Веселието от сутринта бе заменено от усещането за блажен покой. Спряха се пред витрините на една галерия и като по негласно споразумение разглеждаха изложените творби еднакво дълго, след което едновременно бяха готови да продължат нататък. Решиха да пият кафе на масичка, разположена на тротоара и заслонена с чадър. Докато отпиваха бавно, не говореха много, а наблюдаваха света около тях. Наблизо имаше красиво подредена сергия с плодове, една жена водеше три пудела на каишка, мина отрупана със сватбени цветя кола. И двамата мълчаха. След малко Уил докосна Хиацинт по ръката и я попита:

— Да се връщаме ли вече? Не чакахме ли достатъчно дълго?

Само да можеше да усети как бие сърцето й! Ако сърцето можеше да говори…

— Не искам да те притискам — добави той.

— Но аз искам — отвърна тя усмихната и го погледна.

* * *

Следобедната светлина се процеждаше през процепите на капаците на прозорците и по килима се образуваха хоризонтални сенки. Хиацинт застана безмълвна в средата на стаята и го остави да я съблече. Ръцете му бяха уверени и настойчиви, но въпреки това я докосваха нежно. Никой от тях не продумваше. Той я целуна, но тя не помръдна, а се остави сладкото усещане да я превземе. Сякаш никога преди не я бяха желали и обичали. Винаги тя беше тази, която желаеше. Само тя. До този момент не бе познала усещането какво значи да бъде обожавана. Осъзна, че неведението й не е било благословено. Истинска благословия бе това, което изпитваше сега.

* * *

Двамата се погрижиха за служебните си ангажименти през първите няколко дни и след това им остана свободно време.

— Не е нужно да бързаме да се връщаме. Ще сменя билетите и ще си вземем още няколко свободни дни. Това е меденият ни месец — заяви Уил. Той вече бе направил списък с местата, които искаше да видят. Сред тях бяха един манастир, менхирите в Британи, остров Мон Сейнт Мишел и плажовете на Нормандия. — Да включа ли още нещо? Искаш ли да направя промени в списъка?

Тя искаше само да добави и странноприемницата, в която бяха отседнали с Джералд в една дъждовна нощ. Тогава той бе изпълнен с раздразнение, а тя бе много притеснена.

— Всичко това е минало и ти ще го забравиш — успокои я Уил, когато тя му разказа за онази нощ.

— Вече го забравих.

Те излязоха от града и се насочиха на север, като се редуваха зад волана. Често, когато по пътя нямаше коли и Уил шофираше, той я държеше за ръката. В тези моменти Хиацинт усещаше, че си предаваха един на друг сила, която изграждаше помежду им връзка. Цяло чудо беше, че си пасваха толкова. Когато слушаха песен по радиото, и двамата я изслушваха докрай. Бяха прекарали заедно толкова кратко време, но вече можеха да предвидят странностите и навиците на другия. Той обичаше топлите напитки да бъдат наистина горещи, а тя ги предпочиташе по-охладени. И двамата обичаха да четат сутрин вестник на спокойствие, а той обикновено спеше на дясната си страна.

Нощите бяха невероятни. Една вечер в един от хотелите, в който бяха наели стая, лежаха в хамака на балкона и се полюшваха в него, докато звездите не угаснаха. В Мон Сейнт Мишел отвориха прозореца, за да слушат мощния, ужасяващ тътен на вълните на прилива, които се разбиваха в скалите. Дните, които прекарваха заедно, също бяха невероятни. В Британи снимаха жени с дантелени бонета, опитаха прочутите местни палачинки и се дивиха на менхирите — древни мистериозни камъни, строени в редица върху равното поле. Уил се чудеше колко ли са стари и колко много приличаха на Стоунхендж. Всичко му се струваше интересно: лебедите в езерото, художествено изложение в някое малко градче, група старци, играещи на топка.

На плажа Омаха той се разчувства дълбоко.

— Дядо ми е починал тук на шести юни хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година — обясни й той. — За втори път идвам тук.

От върха на внушителната скала те се загледаха надолу към пясъка и вълните, после погледнаха отново към останките от нацистките барикади, след което си тръгнаха мълчаливо. Минаха край американското гробище наблизо и погледаха белите кръстове, които се простираха почти до хоризонта. И двамата бяха останали без думи, а изражението на лицето на Уил казваше всичко. Развълнувана, Хиацинт разтвори ръце, за да го прегърне.

Преживяха и други такива прочувствени моменти, но през повечето време изпитваха блажено спокойствие. В интимното им общуване нямаше стеснителност. Сякаш бяха живели заедно с години и дори имаха своите ежедневни обичаи. Той решеше косата й, а тя масажираше гърба му. Понякога се чудеха как може да им се случва всичко това.

Последната нощ прекараха в официалната обстановка на един малък частен замък. Приготвяха се за вечеря и Хиацинт облече рокля с къси черни ръкави от дантела.

— Нямах намерение да вземам такива дрехи — каза тя. — Мислех, че ще вечерям сама в стаята си, облечена с халат, но Лина настоя да я взема.

— Разбира се. Казах ти, че е умна възрастна дама. Тя ми вярва.

— А на мен? Можела е само да предполага. Не съм споменавала и дума за теб.

Уил се усмихна. Точно когато се канеше да излезе от стаята и вече бе сложил ръка на дръжката на вратата, той се спря и я изгледа.

— Почакай секунда. Просто така. Ще ми направиш ли една услуга? Никога не си подстригвай косата по-къса. Никога.

— Не мислех да го правя. Защо?

— Просто така. Обичам да я усещам разпиляна по възглавницата.

— Съгласна съм. Това е уважителна причина — отвърна тя щастлива.

Все пак в предпоследния ден от престоя им, когато на следващата сутрин трябваше да се върнат в Париж, щастието им бе леко помрачено. Тя си беше позволила, или по-скоро се бе насилила, да забрави през тази вълшебна седмица, че всичко това е много нередно. Притесни я фактът, че Уил избра точно този момент на лоши предчувствия, за да отбележи:

— Почти не говориш за децата си.

— Така ли? Не го осъзнавах. Не искам да те отегчавам и да се превръщам в една от онези жени, които говорят неспирно колко умни са децата им, какво е казал учителят или треньорът от Малката лига.

— Аз не се отегчавам лесно. А твоите деца никога не биха ми се сторили скучни. Ще ги видиш ли преди началото на учебната година през септември?

— Ходя там, за да ги видя, майка ми — също. Понякога отиваме заедно.

— Джери и Ема нямат ли нищо против това съвместно попечителство? Предполагам, че за родителите така е честно, но това не обърква ли децата?

— Моите, изглежда, го приемат добре. Мисля, че само времето ще покаже дали това положение ги е травмирало.

Сърцето на Хиацинт затуптя бясно. Сигурно и изражението й се беше променило, защото Уил, който, както винаги, я наблюдаваше внимателно, бързо се извини:

— Съжалявам. Нямах намерение да обсъждам нещо толкова болезнено за теб, което няма как да промениш. Нека просто се насладим на настоящия момент. Да пием за нас. — Той вдигна чашата си и чукна нейната. — За нас. За теб и мен, завинаги.

Тя го погледна над ръба на чашата си. Беше толкова нежен, упорит, умен и добър! Отново изпита лошо предчувствие.

— Какво има? За какво мислиш? — попита той.

— Това е предпоследният ни ден тук.

— И какво от това? Пред нас е целият живот. — С шеговита усмивка той я изчака да отговори. — Нищо ли няма да кажеш?

— От шампанското е. Винаги ме замайва. — Тя се присегна и го докосна. — Обичам те, Уил.

— Надявам се, че е така. Хайде да се навечеряме и да си легнем рано.

— Винаги искаш да си лягаме рано. — Тя направи опит да звучи весело.

— Можеш ли да се сетиш за нещо по-хубаво? — отвърна той предизвикателно.

* * *

Уил не подозираше, че Хиацинт мислено се беше върнала вече у дома много преди да стигнат до хотела им в Париж. По тази причина факсът, изпратен от дома й, който я чакаше в хотела, дойде като по поръчка. Когато почукаха на вратата, за да им го предадат, Уил бързо го взе и попита:

— Да ти го прочета ли?

— Да, моля те.

— Всичко е наред, мила. Няма лоши новини. Пише: „Най-добри пожелания за рождения ти ден. По-добре късно, отколкото никога. Всички са добре. С децата ти изпращаме много обич. Какво ще кажеш за вечеря на обичайното място? Арни“.

— Това ли е всичко? Слава богу!

— Не си ми казвала, че имаш рожден ден. Кога беше?

— Чакай да помисля. Май че беше миналият вторник. Нямаше да го празнувам, ако не беше семейството ми.

— Какво? Не го ли празнуваш? Е, от сега нататък ще празнуваме всеки рожден ден. Моят е на четиринадесети януари и искам хубава торта, както и всичко останало. Кой е Арни?

— Той е съдружник на бившия ми съпруг, но е и много добър мой приятел.

— Предполагам, че е така, щом ти предлага вечеря на обичайното място.

— Той пътува по работа до Ню Йорк почти всеки месец и често вечеряме в хотела, в който отсяда. Арни е много мил, държи се добре с Ема и Джери и аз го харесвам.

— О, чудесно. Какво ще кажеш да се разходим преди полета утре?

Хиацинт си отдъхна, че новините от дома не бяха развалили пътуването им и стигнаха до нея едва в края на седмицата. Докато се разхождаха с Уил, минаха покрай магазина, в който бе видяла онази рокличка с рози, която толкова промени живота й. Не можеше да обърка мястото и затова не се сдържа и сподели това с него.

— Ако не беше онази рокля, сега нямаше да съм тук с теб. Никога нямаше да те срещна — каза му тя.

Никога. Стените, тротоарът и дори самото небе, което сега притъмняваше в меланхолично сиво, сякаш повтаряха тази дума. Никога.

— Нямаше да се занимаваш с мода. Странно, някой ми каза, че не приличаш на дизайнер. Не влагаше в думите си лош умисъл и разбрах какво има предвид, защото аз също си те представям как буташ бебешка количка по някоя улица в предградията.

— Правила съм това — каза тя.

— Е, може и пак да го правиш. Можем да си имаме прекрасно детенце. Умно, красиво, атлетично, артистично, добро, отличник на класа…

— Забрави да добавиш и с високо самочувствие — добави тя и се насили да се усмихне.

— Точка за теб! — отвърна Уил. — Сега съм сериозен. Приготви се, защото трябва да поговорим.

— Не сега, за бога!

— Не сега, но скоро. Предполагам, че избързвам малко, макар това да не е нещо необичайно. Познаваме се достатъчно добре и няма нужда да губим повече време.