Белва Плейн
След пожара (13)

Дванадесета глава

Мебелите бяха пренесени преди три дни и жилището вече бе напълно подредено. Все още смаяна, Хиацинт стоеше в антрето, откъдето се виждаше целият апартамент: двете спални, малкият кабинет, където можеше да работи или Джери да подремва, както и всички други помещения. Хай наистина беше изумена. Новото й жилище се намираше близо до Ийст Ривър и недалеч от Пето Авеню. Тук се открояваха разкошните домове на потомствените милионери и новобогаташите. Елитният квартал беше символ на удобните и просторни жилища. Беше ранна пролет и дърветата гинко от двете страни на улицата се раззеленяваха. Хиацинт можеше да се разходи до реката и да погледа преминаващите лодки или да тръгне на запад, където недалеч се намираше големият, потънал в цветове парк. Тя възнамеряваше да води децата там, когато я посетеха по време на следващата им ваканция.

В горното шкафче на бюрото й имаше списък с места, които щяха да посетят заедно — музеи и детски концерти, а също и Статуята на свободата. Искаше й се да вярва, че присъствието на това бюро, както и на останалите познати мебели от стария им дом ще предразположат децата и те отново ще се привържат силно към майка си. Неодушевените предмети имаха странната способност да предизвикват емоции. Малката кръгла масичка в кухнята със сигурност щеше да извика спомена за курабийките с мляко, които често бяха хапвали след училище. А часовникът с кукувичката трябваше да им припомни, че се бяха научили по него да познават колко е часът. Хай се зачуди дали не приписваше на децата си впечатлителност, присъща на възрастните, която те още не притежаваха. Може би, подобно на някои хора, никога нямаше да я имат. Това можеше да е за добро…

Тъй като старата й къща бе значително по-голяма в сравнение с новия апартамент, Хиацинт трябваше да остави част от мебелите на склад в очакване на светлото бъдеще, което Франсин я уверяваше, че наближава. Въпреки това тя подари едни от най-хубавите си мебели — леглото, което бяха делили с Джералд, голямото му кожено кресло с поставка за краката и голямата маса в трапезарията, начело на която бе седял той. В новия й апартамент нямаше нищо, което да й напомня за него.

— Почакай, докато обзаведеш жилището — беше й казал Арни с обичайния за него ентусиазъм в първия ден, когато я доведе да разгледа апартамента.

Празното тогава жилище й се беше сторило огромно и невероятно скъпо. Затова бе възкликнала:

— Арни, знаеш, че не мога да си го позволя! Със същия успех можеш да ме заведеш да разгледам и някое имение на Вандербилт^[1], ако съществуват още такива наоколо.

— Хай, казах ти, че мога да се пазаря — търпеливо я убеждаваше той. — Ще плащаш смешен наем за този апартамент, но не трябва да казваш на никого. Ако се разчуе, хиляди наематели ще го стиснат за гушата. Боже, та той сигурно притежава стотици апартаменти! Дори няма да усети липсата на няколко хиляди долара наем от това място.

— Въпреки това, нещо не ми се връзва — възрази тя. — Наемът, който плащам, е абсурдно нисък.

— Не разбираш от бизнес. Казах ти, че човекът ми дължи услуга. Затова си плащай наема и се наслаждавай на жилището. Нека децата идват тук и също да му се радват.

С тези думи Арни сложи край на спора. Всичко останало също можеше да приключи, ако Хиацинт вече не му дължеше голяма услуга.

— Не виждам как бих могла да му се отплатя — бе казала тя на Франсин по телефона.

— Явно той мисли, че има начин и се надява да го направиш — бе отвърнала Франсин.

„Ако наистина е така — мислеше сега Хиацинт, — сигурно съм го подвела с поведението си, щом си въобразява такива неща. Но не смятам, че съм направила нещо, с което да го окуража. Може би не трябваше да приемам тази услуга. Но можех ли да устоя на изкушението!“

Вероятно за стотен път тя се огледа, усещайки атмосферата на мястото. Тук цареше благодатна тишина. Предишната й квартира бе изпълнена с постоянни шумове, долитащи от улицата и от останалите апартаменти в сградата, и Хиацинт нямаше и минута спокойствие. Новото жилище беше много светло. През деня стаите бяха облени в слънчева светлина, а отблясъците от нощното небе се отразяваха върху стените и пода.

Навсякъде из апартамента имаше цветя, които Арни й изпрати по случай нанасянето в новия дом. На плота в кухнята имаше икебана, а между двата прозореца в хола в красива порцеланова саксия стоеше неизвестен вид цъфтящ храст, най-вероятно рядък и много скъп. На нощното шкафче до леглото бе поставила малка вазичка с едва напъпили розови рози. Хиацинт реши да се обади на Арни в хотела и да му благодари.

— За малко да ме изпуснеш — обясни той. — Тъкмо си стягах багажа и се канех да хвана нощния полет за Флорида.

— Мислех, че ще останеш по-дълго — отвърна тя, понеже не знаеше какво друго да каже.

— Е, все пак още не съм се пенсионирал и трябва да работя. Но този път не съм тук по бизнес дела. Дойдох, само за да присъствам на нанасянето ти в новото жилище.

— Ти си истински приятел. Помагаш ми повече, отколкото е необходимо — рече тя и наистина го мислеше. — Съжалявам, че няма да се видите с майка ми. Тя пристига утре и мислех да те поканя на вечеря с нас.

— Майка ти пристига? Страхотно. Добре че така и не видя предишната ти квартира.

— Знам. Нямаше да спре да ми опява.

— И щеше да е права. В случай че не съм го споменавал, Франсин ми допада. И знаеш ли защо? Защото тя ме харесва, дори повече, отколкото ти.

— Не е честно, Арни. Наистина те харесвам. Нима има причина да не те харесвам?

— Да сменим темата.

— Съжалявам, че няма да присъстваш на вечерята. Смятам да пробвам кухнята. От много време не съм готвила.

— Това е признак, че се чувстваш по-добре, нали? — внимателно я попита той.

— Не съвсем. Уча се да оцелявам. Иначе единствено ми остава да се предам.

— Не се предавай, Хай. Никога.

* * *

— От години не бях вечеряла така — осведоми я Франсин, докато слагаха последните чинии в съдомиялната машина. — Напоследък или се храня навън, или си спретвам нещо набързо, което не може да се сравнява с твоята вечеря. Винаги си била загадка за мен, Хиацинт.

Хай се зачуди дали майка й не се канеше да започне поредната тирада за развода и децата. „О, моля те, не започвай — помоли се тя наум. — Не точно сега.“ Усмивката на Франсин излъчваше топлина и майчина обич.

— Сега си тук и учиш не какво да е, а моден дизайн. Ти, която постоянно би ходила облечена с джинси и блуза.

— Може би съм наследила нещо от твоя усет за мода.

Франсин се пресегна и взе една папка от масата.

— Това ми напомня за картините ти и за скиците, които направи на баща ти, легнал в хамака, и на мен, облечена в бялата рокля.

— Много дизайнери обичат също и да рисуват. Някои от най-големите имена в бранша в началото просто са нахвърляли скици. Дизайнерът винаги показва на клиента първо скици, за да види дали той ще хареса моделите.

— Може и ти да станеш известен дизайнер.

Франсин беше далеч от истината. Тя нямаше и най-малка представа за конкуренцията, за жестокото и безмилостно съперничество, за голите обещания и за хората, които се изстрелваха до върха и се сгромолясваха още преди да са свикнали със славата. „Стига ми просто да изкарвам достатъчно, за да живея нормално — за пореден път си помисли Хиацинт. — Трябват ми стабилни доходи, не като в случая с роклите, които продадох на магазина на «Р. Дж. Милър».“ Независимо какво мислеше или правеше, Хиацинт постоянно се измъчваше от раздялата с децата си. Това чувство се бе загнездило в нея и не я напускаше, дори когато се наслаждаваше на работата и се радваше на напредъка си.

Често по средата на разговор Хиацинт се улавяше, че не слуша събеседника си. Докато говореше с някого, в съзнанието й ненадейно изникваше образът на Джери, който се смее, показвайки всичките си зъбки. „Сега е четири часът. Дали са тръгнали вече за урока по езда?“ — питаше се тя.

Хай си наложи да се върне към реалността, хубавата стая и Франсин, която чакаше отговор. Струваше й се странно, че две човешки същества не могат да стоят заедно, без да говорят или всеки от тях да е зает с четене или нещо определено. Дори се смяташе за обидно, ако някой мълчи, защото се приемаше, че по този начин демонстрира отегчение, незаинтересованост или раздразнение.

— Този следобед много импулсивно реших да купя нещо — започна Хиацинт. — Не мога да си го позволя, затова не мога да повярвам, че го направих.

— Покажи ми го.

Хиацинт измъкна от килера топ многоцветен щампован плат, разгъна го и го преметна през ръка, за да го покаже.

— Видях го на витрината на един магазин. Материя за тапицерия, но не тежи повече от оригиналния шотландски плат. Помислих си, че от него може да бъде ушита страхотна пола. Виж само цветовете! Това кобалтовозелено и рубиненочервено не ти ли напомнят на витраж?

— Определено е необичайно за пола.

— Не би ли ти харесала?

— Не знам. По какъв повод бих могла да я нося и с какво да я съчетая?

— По всякакъв повод. Може да се комбинира с ботуши и пуловер за всеки ден, с копринена риза и огърлица от рубини и диаманти — като вечерен тоалет. Естествено, във втория случай ще се нуждаеш и от охрана. — Тези цветове я караха да се чувства добре и Хиацинт се засмя. — Онзи ден купих и парче тревистозелена коприна. Имах път към центъра и я намерих на една разпродажба.

Тя не спомена, че бе купила плата на разпродажба в магазин за платове близо до предишното си жилище.

— Платът е евтин, но цветът е чудесен и си помислих, че става да се упражнявам да разкроявам. Обичам да се упражнявам у дома.

— Покажи ми го — помоли Франсин.

— Виж! Не е ли чудесен? Напомня ми на ливада след хубав дъжд.

— И каква дреха би ушила от него?

— Леко драпиран модел, но не прекалено семпъл, за да не прилича на бельо. Твърде много дрехи приличат на бельо или на костюми за Хелоуин.

— Продължавай, разкажи ми още.

— Естествено, рокля с такъв ярък цвят може да бъде носена от жена с много хубава фигура. Например като теб. Ще ми позволиш ли да те използвам за модел, докато правя драпирането?

— Защо не — съгласи се Франсин, която очевидно се забавляваше.

— Добре. Ще взема няколко карфици. Вчера учихме как се правят драперии. Наистина е трудно. Ще опитам да направя драперии като на древните гърци. Трябва да стоиш напълно неподвижна — не спираше да говори Хай с карфици в уста. — Такава семпла рокля трябва да се изработи ръчно. Хората не съзнават, говоря поне за себе си доскоро, че ръчната изработка прави дрехата различна. Парижките дизайнери на висша мода правят точно това. И за това им плащат. Баба притежаваше нужните качества да работи при тях. Чак сега разбирам това.

— Как, за бога, можеш да говориш, когато устата ти е пълна с карфици?

— Лесна работа. Така се чувствам като истински професионалист.

Хиацинт се концентрира и замълча. За момент си представи, че е застанала пред статива с четка в ръка. Почувства същото спокойно потапяне в създаването на нова идея. Тя слагаше карфици, после ги вадеше и ги забождаше отново. Платът се плъзгаше под пръстите й. По-лесно щеше да й бъде, ако работеше с по-твърда и по-хубава материя. Линията под ханша щеше да изглежда по-добре очертана. Въпреки това и с този плат роклята щеше да се получи.

— В банята има голямо огледало — каза тя накрая. — Иди да се огледаш и ми кажи дали се харесваш.

Франсин се върна след малко.

— Не мога да повярвам! Успя за нула време да ушиеш рокля! Точно ти, Хиацинт!

— Е, преподават ни известни дизайнери. Ако човек внимава, може да научи доста неща.

— Това умение си го имала и преди да се запишеш да учиш за дизайнер. Не ми казвай, че всички от курса ти са можели да правят това още след първата лекция.

— Не е точно така. Има и много практически занимания. Искаш ли да ти ушия тази рокля? Би ли я носила?

— Разбира се, мила. Дори бих сложила етикет с твоето име на нея. Ще бъда горда да я нося, също като Ема, когато й уши роклята с розите.

Споменаването на дъщеря й бе последвано от моментално мълчание. Франсин въздъхна едва доловимо и след това очевидно нарочно заговори с жизнерадостен тон:

— Сега разбирам как изкуството те е навело на тази идея. И при дизайна е същото, нали? И тук го има усета за форма и пропорции. Знаеш ли, Хиацинт, дължа ти извинение. Права беше, че избра тази професия, а аз нямах право да те разубеждавам. Повтарях си, че не трябва да изказвам мнение, защото нямам никаква представа от изкуство. И все пак това, което правиш в момента, е наистина превъзходно. Изглежда, сякаш го вършиш без капка усилие. Този път ти намери себе си. — Франсин направи пауза. — Надявам се да не съм те наранила — добави тя нежно.

Франсин и Уил Милър. Двамата не се познаваха и никога нямаше да се познават. Тя бе запазила мнението си в тайна, а той го бе хвърлил открито в лицето на Хиацинт.

— Ходиш ли още в магазините на „Р. Дж. Милър“? — попита Хай.

— Не. Магазинът в нашия град затвори наскоро, а другият, близо до стария ти дом, както и останалите от веригата, бяха купени от някакъв холдинг. Хубави магазини, но вероятно вече бяха прекалено стари.

Хиацинт се почувства глупаво, че се сещаше за човек, когото едва познаваше. Въпреки това от време на време й се случваше да види някого на улицата и той по нещо да й напомни за Уил — било то заради големите крачки, очилата с рогови рамки или загорялото лице. Нямаше причина да мисли за този мъж.

— Липсваш ми. Преди можех поне през две седмици да ти идвам на гости с колата — сподели Франсин.

— Сега можеш да се качиш на влака и да пристигнеш тук също толкова бързо. Не намираш ли, че стаята ти е прекрасна?

— Чудесна е. Не знаех, че ще има стая и за мен. Оставих багажа си в хотела.

— Наистина ли отседна в хотел? Съжалявам, мислех, че си разбрала, че при мен има място.

— Няма нищо. За следващия път. Поне видях къде живееш и се чувствам по-добре.

— Освен това плащам нищожен наем.

— Нали не вярваш наистина на историите на Арни?

— Защо да не вярвам?

— Защото сградата е доста скъпа, а хората не правят такива услуги дори на роднини, да не говорим на приятел. Не, скъпа, Арни плаща останалата част от наема. Прави ти нещо като подарък.

— Татко щеше да ти отвърне, че пак търсиш под вола теле. Не мислиш ли?

— Така ли? — Франсин повдигна вежда. — Ще видим. Какво ще му отговориш, когато те помоли да се омъжиш за него?

— Това няма да стане. Нали вече ти казах, че той не е мой тип.

— Е, ще видим. Така или иначе връзката ви би била доста сложна. Той е съдружник на Джералд. — Франсин замълча за момент, намръщи се леко и после заговори бързо: — Какво мислиш да правиш по въпроса с децата? Наистина не те разбирам. Няма ли най-накрая да ми кажеш каква е тази странна история? Да не би да съм някоя непозната, на която не можеш да се довериш? За такава ли ме имаш?

Тъмната вълна се надигна отново и заля Хиацинт. Този път тя беше решена да се съпротивлява.

— Това няма нищо общо с доверието, а с личното ми пространство. Ти си моя майка, но аз не съм малко дете.

Предишната седмица властите бяха заловили човек, подпалил преди десет години къщата на жена си, с която живеели разделени. Открили го в Оклахома. Хиацинт не знаеше как бяха успели да го намерят. Нямаше желание да изчете цялата статия. Някой сигурно го бе видял или дочул нещо, но това нямаше значение. Струваше й се, че почти всеки месец се натъква на статия за някой, който си е мислил, че му се е разминало, но всъщност са го разкрили.

— Добре. Надявам се някой ден да размислиш — каза Франсин и се изправи. — Вече е късно, а утре ме чакат куп задачи. Не идвам до Ню Йорк толкова често.

Хиацинт също се изправи.

— Моля те, не се ядосвай. Много ми е трудно… — започна тя с умолителен тон.

— Да, и е тъжно. По-добре да не подхващаме темата. Съжалявам, че повдигнах въпроса, защото така или иначе никога не стигаме до решение.

Франсин облече палтото си, пристегна колана около тънката си талия и взе дамската си чанта.

— Предполагам, че известно време няма да се виждаме. Лигата за социално благоденствие на децата изпраща комисия в Мексико. Аз ще участвам в нея като доброволен наблюдател шест седмици. По пътя мисля да се отбия до Флорида. Смятам да се обадя на Арни, защото искам да видя Ема и Джери. Ще им предам поздрави от теб.

— Аз говоря с тях почти всеки ден.

— Все пак ще ги поздравя от твое име. Е, аз ще тръгвам.

Двете се целунаха.

— Наистина ще ушия тази рокля, щом ти харесва. И ако свърша навреме, можеш да я вземеш с теб в Мексико.

— Благодаря ти. Ще се радвам да я взема, но не се претоварвай. Грижи се за себе си.

— Ти също.

Асансьорът спря на техния етаж. Франсин влезе в него и изчезна от погледа на Хиацинт. „Поредното хладно сбогуване. Сдържано, учтиво и хладно. А колко жизнерадостни, весели и близки бяхме, когато децата бяха още малки.“

Джералд бе размътил водата в тяхното езерце и мътилката още не се беше утаила.

* * *

Хиацинт препрочиташе отново старите, но пълни с истина стихове на Тенисън, които така добре подхождаха на ситуацията, в която се намираше.

А Времето е маниак, разпръскващ прах.

А Животът е фурия, мятаща пламъци.

„Пламъци! Колко уместна дума“ — помисли тя и затвори книгата.

Вече бе късно. От мястото, където стоеше, градът й приличаше на хаос от светлини на фона на нощното небе, леко оцветено в розово от отблясъка им. Стаята й на четиринадесетия етаж тънеше в тишина и в нея не долиташе нито звук от улицата. Преди летата бяха изпълнени с песни на щурчета, прекъсвани от време на време от лая на куче или затръшване на мрежеста врата.

Децата спяха в стаята в края на коридора. Утре трябваше да се приберат при Джералд. Този път той великодушно й бе позволил да ги вземе за две седмици, помисли тя с такава горчивина, че чак сърцето я заболя. До известна степен беше по-болезнено да вземе Джери и Ема при нея за толкова кратко време и после да се раздели с тях, отколкото да говори с двамата по телефона. Интервалите между посещенията им бяха твърде дълги, но можеше да ги чуе по всяко време благодарение на Арни.

Благодарение на Арни. Беше предсказал, че този апартамент ще й донесе късмет, и нещата наистина се бяха оправили донякъде. Поне децата знаеха, че имат къде да отседнат, когато идваха при майка си. Загубата на стария им дом ги бе разстроила повече, отколкото Хиацинт бе очаквала. Сега тя размишляваше върху привързаността към вещите, защото децата явно бяха усетили липсата на къщата по-силно, отколкото липсата на майка.

Часовникът от баба й шумно отброи единадесет часа, но децата спяха непробудно. Ехтенето заглъхна, но Хиацинт продължаваше да стои будна и си мислеше, че е време да си ляга. Оставаха само още няколко часа. Джери бе пожелал да посети Природоисторическия музей на следващия ден, за да види отново динозаврите. След това щяха да обядват, а късно следобед Арни, който се бе възползвал от уикенда, за да направи едно от бизнес пътуванията си до Ню Йорк, щеше да придружи Джери и Ема до Флорида.

Той бе станал като част от семейството им. Хай често намираше за по-лесно да говори с него, отколкото с майка си. Арни никога не задаваше въпроси. А и децата се забавляваха много в компанията му. Франсин също се отнасяше добре с тях, но Арни беше различен.

Той и конете му бяха станали част от живота на Джери и Ема. Хай не можеше да повярва, че синът й се оправя спокойно с животно, което бе много по-голямо от него, и говори за породи Таробред и Тенеси Уолкър. Арни само се подсмихваше и го окуражаваше.

— По-добре не се отпускай, защото след няколко години Ема ще язди в тръст наравно с теб — дразнеше той Джери.

— Тогава аз ще галопирам — предизвикателно му отвръщаше Джери.

— Май е добре и аз да се науча да яздя — подметна веднъж Хиацинт, а Арни се съгласи. После тя се замисли дали си струваше да го прави, само заради редките си посещения във Флорида. По-добре беше да остави децата да се занимават с конете в компанията на Арни. Нека се радват на вниманието му. Хиацинт смяташе, че тя и децата й са само една от благотворителните дейности на Арни. Както Джералд се бе изразил, съдружникът му бе необикновено щедър и един от онези бездетни богати мъже, които обичаха да раздават пари и време.

Франсин естествено имаше друго обяснение. Въпреки че не говореше много по въпроса, Хиацинт подозираше, че майка й би посрещнала радушно едно обвързване, брак или друг вид връзка между Арни и дъщеря й.

— Сега, след като си свободна, трябва да излизаш по-често. Една млада жена се нуждае от емоционална връзка — съветваше я тя често, с което искаше да каже, че Хиацинт е твърде млада, за да живее без мъж.

Това беше все едно да се радваш на добро здраве, но да се считаш за прекалено стар. Не всичко бе толкова просто. Хай копнееше да бъде обичана. „Но няма кой — разсъждаваше тя. — По цял ден съм между студенти, които са по-млади от мен или вече са обвързани. Много от тях дори не се интересуват от жени. Няма кой.“

Часовникът отброи дванадесет часа. Тя се приближи до леглата на децата и на бледата светлина, идваща от коридора, се загледа в тях. Живот. Живот и време.

* * *

— Не си ли разбрала, че обичам да правя нещата както трябва? — пошегува се Арни, но всъщност наистина го мислеше. Той знаеше, че и на Хиацинт това й е ясно. Беше наел лимузина, която да ги откара до летището.

Ема и Джери бяха уморени и почти заспиваха. Бяха обиколили целия музей и бяха минали през парка на връщане, а накрая бяха приготвили куфарите си.

— Ще спите по време на целия полет — каза им Арни, — а когато пристигнете, стюардесата ще ви събуди.

— Стюардесата? Ти няма ли да пътуваш с тях? — попита стреснато Хиацинт.

— Налага ми се да остана тук тази вечер, защото утре сутринта трябва да се срещна с един човек заради една собственост. Всичко ще бъде наред с децата. Току-що говорих със стюардесата.

Хай все още изглеждаше разколебана и притеснена, и той я увери, че в днешно време хиляди деца пътуват между домовете на разведените си родители.

— Това е нещо обичайно. Тази сутрин се обадих на Джералд и той одобри идеята, а бившият ти съпруг е много грижовен баща. Поне това трябва да му се признае, Хай.

— Имаш ли нещо против да пътуваш на връщане без чичо Арни? — обърна се Хай към Джери, все още разтревожена.

— О, мамо, вече съм на девет години — отговори й той, вирна брадичка и стегна крехките си рамене. — Мога да се грижа за Ема.

— Няма ти да се грижиш за мен! Аз мога и сама да го правя — изписка Ема с тон, издаващ толкова силно наранено достойнство, че Хай се засмя.

Тя проследи с поглед децата, докато не изчезнаха в края на терминала. Джери носеше и двата куфара, а Ема, която, изглежда, бе забравила достойнството си, подтичваше плътно до него. Ако не беше забранено, Хай щеше да се втурне след тях и да ги прегърне още веднъж.

— Ядосана ли си ми? — попита я Арни на излизане от летището.

— Малко. Трябваше да ми кажеш.

— Но тогава ти нямаше да позволиш да пътуват сами.

Хиацинт не можеше да отрече, че е прав. Понякога я дразнеше начинът, по който Арни раздаваше съвети или вземаше нещата в свои ръце. Колкото и абсурдно да звучеше, тя имаше усещането, че той се отнася към нея собственически, сякаш й беше съпруг.

— Резервирах маса за нас двамата в хотела, в който съм отседнал — каза Арни рязко.

Хай имаше намерение да се прибере у дома и да се мушне в леглото с някоя книга и затова не остана особено доволна. Тя му благодари и много тактично му обясни, че ще става рано на следващата сутрин и с радост би вечеряла с него, но друг път.

— Не вярвам, че ще си легнеш още в осем часа вечерта. Ще те върна у дома рано. Не ме разочаровай — настоя той и я озари с най-очарователната си усмивка — придумваща и същевременно умолителна.

Смрачаваше се. Пътуваха по магистралата, монотонното движение я унесе и тя разкърши рамене, за да освободи напрежението. Седейки на тапицираната с плюш удобна седалка, се чувстваше защитена и спокойна. Отдавна не беше изпитвала това чувство. „Отпусни се, отпусни се“ — повтаряше си тя наум.

Както се очакваше, вечерята бе перфектна. Същото важеше и за обстановката в бледорозово и сиво, цветята, които подхождаха на интериора, и ненатрапчивата музика от пиано, която долиташе от другия край на ресторанта.

Арни я наблюдаваше. Стори му се забавно, че тя сложи джобното си тефтерче на колене и бързо записа нещо в него.

— И тук ли ще работиш?

— Извинявай. Станало ми е навик. Проблемът е, че ако не нахвърлям черно на бяло това, което видя, рискувам да го забравя. Човек никога не знае кога ще забележи нещо интересно. Това може да се случи както на улицата, така и докато гледаш филм.

— И какво видя току-що?

— Ще ти кажа, но не се смей. Влезе един мъж, облечен в тъмносин костюм. Жената до него носеше дрехи в шоколадовокафяво и двата цвята си подхождаха идеално. Искам да запомня съчетанието.

— Май наистина харесваш това, с което се занимаваш?

— Е, плановете ми не бяха точно такива, но така се стекоха обстоятелствата. — Тя замълча. После, въпреки намерението си да не пита за това, тя се обърна към Арни: — Джералд говори ли понякога за мен? Знае ли колко много правиш в действителност за Ема и Джери?

— Той не говори за теб, Хай. Иначе бих ти казал. Двамата не разговаряме много. В кабинета е доста натоварено, а понякога става истинска лудница. Извън работата не се срещаме често. Може би затова се погаждаме толкова добре. Джералд води активен социален живот. — Той намигна на Хай и добави: — По-млад е от мен. Но със сигурност се радва, че децата ме харесват.

Хиацинт се разчувства. Ако нещо не беше както трябва, Арни щеше да го разбере с присъщата си проницателност. И детегледачката не беше лоша, но на нейната преценка не можеше да се вярва толкова. „Ако възникне проблем, тя би се обърнала към Джералд, а не към мен — помисли си Хиацинт. — Госпожа О’Мали няма добро мнение за мен.“

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря — каза му тя и поднесе чашата с вино към устните си, за да прикрие насълзените си очи.

— Знам, че днес не ти беше лесно да ги гледаш как заминават, Хай — отвърна той и положи съчувствено ръка върху нейната. — Горе главата! Чудесно се справяш. Ти си страхотно момиче. Имаш голямо сърце и си силна като расов кон. Шегувам се. Не си кон, а дяволски хубава жена и ти трябва още една чаша вино. Недей да спориш с мен. И се храни. Много си отслабнала. Не готвиш ли понякога в хубавата си кухня?

Споменаването на думата „кухня“ извика спомен в съзнанието й. За известно време Хай почти беше забравила това, което Франсин каза за наема на апартамента, защото го намираше за глупаво. Сега, докато усещаше топлата ръка на Арни върху своята, това вече не й се струваше толкова абсурдно.

— Майка ми не вярва, че наемът на апартамента е наистина толкова нисък. Тя не вярва на историята, че твоят приятел е намалил наема заради услуга, която ти дължи.

— Така ли? А тогава кой го е намалил?

— Никой. Ти плащаш остатъка всеки месец.

— Добре — съгласи се той.

— Проявих глупост и детска наивност и не разбрах как стоят нещата.

— За наивна жена не се справяш толкова зле.

Той я потупа по ръката. Добре поддържаните му нокти й направиха добро впечатление. Твърде много мъже не се притесняваха от мръсните си нокти. Ръчният му часовник имаше формата на златна гривна. Златните му копчета за ръкавели бяха инкрустирани с диаманти. Това не й хареса. От втората чаша вино вече започваше да й се замайва главата, но какво от това?

— Исках да разполагаш с прилично жилище заради децата, Хай, а и заради теб самата. Ти си прекрасна. Всички жени, които срещам, са еднакви, взаимозаменяеми, разбираш ли? Изглеждат по един и същи начин и говорят едни и същи глупости. Ти си книжен плъх и въпреки това никога не ме отегчаваш. Никога не съм изпитвал такива чувства към друга. Вероятно си твърде добра за мен и такива мисли не бива дори да ми минават през главата. Сигурно съм ти го казвал и преди. Ако не предприема нищо, поне знай, че съм имал желание.

— Прекалено си добър с мен, Арни. Веднага щом завърша обучението си и се хвана на работа, ще ти върна всичко до последния грош — смени темата Хиацинт.

— Не ставай глупава. Да не мислиш, че бих приел? Изпий си виното. Струва сто и петдесет долара бутилката, да не го хабим. Хапни и хайвер. Дори няма да ти казвам колко струва.

„Той харчи много пари, без да се замисли. Е, няма съпруга, деца и дом и именно в това се състои разликата“ — беше казал Джералд.

— Когато приключим с вечерята, ще се качим до стаята ми за минута, Хай. Искам да ти покажа нещо.

— Да не е офортното ти изкуство? — пошегува се тя. Не бе сигурна дали шегата й е остроумна или просто глупава. Арни все пак се засмя и обясни, че иска да й покаже някои играчки, които бе купил за децата, но не бе пожелал да им ги даде, докато пътуват сами в самолета.

Той й показа хубав и скъп калкулатор за Джери и прекрасна кукла, облечена в костюм за езда, с каска и шпори, за Ема. Когато Хиацинт изрази искреното си възхищение от играчките, Арни донесе малка кадифена кутийка.

При вида й Хиацинт се стъписа. Възможно ли беше да е замислил това, което Франсин се кълнеше, че той има предвид? Но се оказа, че в кутийката имаше много красива златна верижка с медальон под формата на две херувимчета — мъжко и женско, с големи диамантени очи. Това не беше обикновен подарък.

— Обърни се и ме остави да го закопчея — нареди й Арни.

Тя видя отражението си в огледалото между двата прозореца. Страните й бяха поруменели. Тъмната й коса блестеше, очите й — също, а медальонът искреше върху бялата й кожа над цепката между гърдите.

— О, Арни! Прекрасен е. Наистина е чудесен, но…

— Но не трябваше да го купувам, нали? — подразни я той. — И защо не биваше да го правя?

„Защото вече съм ти твърде задължена и това не ми харесва“ — искаше да му отговори Хиацинт, но не го направи.

— Твърде много неща правиш за мен — промърмори тя. — Става все по-трудно да намеря думи, с които да ти благодаря.

— Можеш поне да ме целунеш.

Тя послушно понечи да го целуне по бузата, но с бързо движение той я придърпа към себе си и впи устни в нейните. Първият й импулс бе да се съпротивлява, но когато той усили натиска, силите я напуснаха и двамата останаха плътно притиснати един към друг. Волята й също я напусна, а мислите й запрепускаха през смутеното й съзнание: „Не мога да му се противопоставя заради виното. От две години не съм се чувствала по този начин“.

Той разкопча копчетата на блузата й и тя се отвори отпред. Усещаше аромата на кожата му, която ухаеше на бор или билки, или може би на сено. Чувстваше силата му. В главата й неспирно се въртяха едни и същи мисли: „Толкова време мина. Колко е хубаво да не се съпротивляваш, а да се оставиш на течението. Затвори очи. Остави го да…“.

Тя отвори очи и погледът й се спря на открехнатата врата на спалнята. Виждаше се безупречно приготвено за сън легло с бели чаршафи. Там той щеше да съблече дрехите й и да я положи да легне…

„О, не! Какви ги вършиш, Хиацинт? Ти желаеш да си с някой специален, а не с кой да е. Ти не искаш този мъж. Пет минути след като го направиш, вече ще съжаляваш. О, не!“

— Какво има? — попита Арни.

Хиацинт изпита ужасен срам. А той вероятно бе много ядосан. Сигурно щеше да я помисли за една от онези жени, които предизвикват мъжа и после му отказват.

— Не мога, Арни, наистина не мога — прошепна тя. — Моля те, не се сърди.

Неговото лице също бе поруменяло. Той вече бе готов, а тя го отблъсна. Нарани този почтен и мил мъж.

— Съжалявам. Боже мой, наистина съжалявам. Не е твоя вината, Арни, просто внезапно се уплаших. Сама не се разбирам. Предполагам, че още не съм готова.

Двамата още стояха близо един до друг. За момент замълчаха. Арни присви очи и лицето му доби суров вид.

— Какво си мислиш, че правиш? — започна той, но после спря. — Не, не го започна ти, а аз. Съжалявам. Закопчай си блузата — нареди й и се извърна, за да не гледа гърдите й. После повтори тихо: — Вината не е твоя. Аз започнах всичко.

Някои жени биха казали, че една нощ в леглото му не би била достатъчна, за да му се отблагодари за всички добрини, които бе сторил за нея. Тя обаче не можеше да го направи. Той сигурно прочете колебанието и съжалението в погледа й, защото се опита да я успокои:

— Вече не вярваш на мъжете. Затова стана така. Разбирам те.

— Да, знам, че наистина ме разбираш, а дори не знаеш и половината истина.

Едва се държеше на краката си и се наложи да седне. Цялата трепереше и той го видя. Арни виждаше всичко.

— Мислиш ли, че съм лабилна? — попита го Хай.

— Какво? — попита той и приседна до нея.

— Джералд мисли така. Лабилна ли съм?

— Дори да си била някога, Хай, сега със сигурност не си.

Внезапно изпита безумната необходимост да му разкаже всичко. Щеше да бъде равносилно на това да скочи от скала в най-дълбокото и да захвърли живота си на вятъра. Тя обаче го направи. Стори немислимото.

— Аз бях в клиниката онази нощ. Вече ти казах, че Джералд мисли, че аз съм я подпалила. Може би донякъде има право. Излъгах те, че не съм ходила в кабинета му в нощта на пожара. Мислех, че не те познавах добре, за да ти поверя такава тайна. Тогава пуших — продължи тя. — Помниш ли, че по онова време бях върла пушачка? Не си ли забелязал, че вече дори не докосвам цигара? Зарекох се пред Бога никога да не го правя вече.

— Господи, призлява ми! — рече Арни. Наистина изглеждаше ужасен.

— Тогава направо полудях, разбираш ли? Изпотроших всичко и не можех да си намеря място. Пушех цигара след цигара. Така е станал пожарът. Всичко беше заради онова момиче, а виж ме сега! — изплака тя. — Виж ме! Заради това той ми взе децата. Това е причината. Трябваше да се откажа от тях доброволно. Иначе, иначе…

— Разбирам те, наистина — нежно продума Арни.

— Дори сега не съм вън от опасност. И никога няма да бъда. Децата ми никога няма да са до мен. Никога няма да забравя невинния човек, който загина заради мен.

Арни я прегърна и тя положи глава на рамото му. В прегръдката им вече нямаше страст и желание. Той искаше да я утеши, а тя се нуждаеше от това, което той й предлагаше.

— Беше инцидент, Арни, кълна ти се. Сигурно са се подпалили завесите и огънят се е разпространил. Мислиш ли, че съм го направила нарочно? Отговори ми честно.

— Доколкото те познавам, бих казал категорично не. Не виждам причина Джералд да те обвинява и да се притеснява толкова от случилото се. Сградата дори не беше негова, а моя.

— Омръзнах му и това му послужи за извинение. Сега може да се радва колкото иска на децата, без аз да му се пречкам — простичко отвърна тя.

— Да му се пречкаш?

— Така беше.

— С мен не би се случило, ако някога решиш да… но сега не е подходящият момент.

Хиацинт внезапно изпита вледеняващ ужас. Какво бе направила? Тя стисна Арни за ръцете и се втренчи в лицето му.

— Арни! Нали няма да кажеш и дума за това на никого? — извика тя като обезумяла, като го хвана за ръцете и го погледна настойчиво. — Дори случайно, нали? Аз ти се доверих, Арни! Целият ми живот зависи от това. Животът на децата ми — също, ако най-лошото се случи с мен. Това не съм го споделяла дори с Франсин. Боя се, че някой ден може да се вбеси до такава степен, че да отиде при Джералд и това да бъде моят край. Тя го ненавижда.

— Хай, не го мисли повече. Вече забравих какво ми каза. Дори не съм те чул. Не си ми казвала нищо.

Сигурно беше наивна. Както Франсин казваше, а и Джералд също доста често, наивността бе най-големият й недостатък. Въпреки това в живота се налагаше да се довери на някого.

— Вярвам ти, Арни — повтори тя.

— Ще повикам такси, за да се прибереш у дома — каза той и се изправи. После я целуна по бузите. — Винаги ще бъда насреща, ако имаш нужда от мен, Хай, и ще те чакам. Сега няма да те притискам, но ти пак си помисли.