Белва Плейн
След пожара (17)

Шестнадесета глава

Хиацинт седеше на масата на хотелската тераса, където бе сервиран обядът, и наблюдаваше семейството си. Всички изглеждаха доволни. Няколкото дни, прекарани под слънцето на Флорида, им бяха подействали освежаващо. Очакването на февруарската ваканция беше мъчително за Хиацинт и всеки изминал ден й се струваше по-дълъг от предишния. Децата също нямаха търпение да я видят. Искаха да са близо до майка си и за нейно отчаяние отново питаха кога ще ги вземе при себе си.

В този момент обаче всичко беше наред. Ема гледаше очарована дрънкулките по гривната на Франсин. Джери разговаряше за бейзбол с Арни, който се бе присъединил към тях за обяд. Арни се забавляваше на оживения и авторитетен тон, с който говореше Джери.

„Щастието е въпрос на вътрешно усещане“ — помисли си тя. Тревата бе яркозелена, небето — кристалносиньо, лъскавите плодове на подноса сякаш бяха от порцелан, всички се смееха. Хай улови погледа на Франсин. В очите на майка си тя прочете, че един такъв ден е десетки пъти по-ценен от пътуването до Лондон, от което Франсин се бе отказала заради посещението при внуците си.

Оставаха още два дни до началото на учебния срок, а Хиацинт трябваше да се върне на работа заради пролетната колекция. Тя си наложи да не мисли за това. Трябваше да изживее пълноценно мига. Най-накрая бе започнала уроците по езда, което зарадва децата. Всички заедно играха топка на плажа, ходиха на риболов, плуваха в басейна, ядяха огромни количества храна и не губеха нито минута от оставащото време.

— Какво ще правим следобед? — попита Джери. — Ще дойдеш ли да яздим, мамо?

Хиацинт се канеше да се съгласи, когато Арни се намеси:

— Исках да те помоля за услуга, Хай. Можеш ли днес по някое време, докато децата са в конюшните, да ми отделиш няколко часа и да дойдеш с мен да потърсим парцел? Ще ми се да чуя и твоето мнение. Имаш ли нещо против?

— Нищо не разбирам от недвижими имоти — отвърна му тя.

— Ще рискувам да ти се доверя. Преди не си виждала тази част на щата. Ще ти бъде интересно. Там няма плажове и туристи.

И слепец би разбрал, че Арни имаше наум нещо съвсем различно от оглед на парцели. Нямаше съмнение какво беше намислил. Франсин повдигна вежди, приятно изненадана.

— И аз искам да дойда — извика Ема.

— Не днес, скъпа. Някой друг ден — отговори Арни.

Хиацинт се учуди на нежния му тон и факта, че дъщеря й веднага се съгласи. Той несъмнено се държеше бащински. Жалко, че нямаше деца.

— Ще изтичам горе, за да си взема шапката и слънчевите очила, Арни, и ще дойда с теб — отговори тя.

* * *

За всеки свикнал с гледката на натоварени магистрали или кралски палми на фона на океана, околният пейзаж би му се сторил странен. Навсякъде се простираха заети със захарна тръстика поля, които бяха набраздени от напоителни канали. Пред погледа им не се появи нито едно дърво. Въздухът не помръдваше. На по-големи разстояния, там, където се пресичаха пътища, се виждаха занемарени, небоядисани къщи, скупчени около някоя бензиностанция и щанд за напитки.

— Тези полета продължават с километри — обясняваше Арни. — Това е един от най-големите райони за захарна тръстика в страната. Обзалагам се, че не го знаеше.

Тези забележки бяха много нетипични за него, защото той рядко говореше общи приказки. Хиацинт се зачуди колко време ще му отнеме да стигне до истинската причина за тази безцелна разходка. След малко той спря колата до един щанд за напитки.

— Бих пийнал една кока-кола. А ти?

— С удоволствие.

Продавачът взе парите и влезе в къщата, като затръшна вратата и ги остави да стоят под единственото наоколо дърво, което хвърляше оскъдна сянка. Двамата пиеха напитките си мълчаливо. Хиацинт се изнерви и реши да заговори първа:

— В действителност не търсиш никакви парцели тук, нали, Арни?

— Не, исках само да останем с теб насаме.

Той не гледаше към нея, а към пустия черен асфалтиран път. Хиацинт имаше възможност да огледа Арни внимателно. Изглеждаше все така енергичен и уверен. Въпреки това в този момент тя долавяше и нещо друго. Дали заради стойката му или заради положението на главата, тя си припомни шока, който изпита онази вечер в хотела, когато мерна приготвеното за нощта легло през открехнатата врата.

Той се обърна внезапно и рече:

— Чаках те. Чаках момента, в който ще си готова. Надявах се и бях убеден, че няма да се наложи да чакам още дълго. Какво мислиш за това, Хай? Животът е кратък. — Със странен, старомоден жест той я хвана за двете ръце и каза умолително: — Омъжи се за мен, Хай. Желая те почти от момента, в който те видях.

Тя се почувства безпомощна, докато той я държеше за ръце и я гледаше с блеснали очи.

— Ще бъдеш защитена и обичана. Ще дам моя дял от практиката на Джералд в замяна на документа, който си подписала. Той ще приеме. Моят дял струва цяло състояние.

— Наистина ли би му го отстъпил, Арни? Няма смисъл.

— Защо не? Аз съм финансово обезпечен. Имам много недвижими имоти и пари в брой. Мога да се оттегля и да отведа теб и децата, където пожелаете. Само кажи къде.

— Аз не очаквах това… — заекна тя.

— Разбира се, че го очакваше, Хай. Не си играй с мен. Знаеше, че скоро ще те попитам. Чуй ме. Не си ли прекарваме страхотно? Тези няколко дни бяхме като семейство с децата, и дори с майка ти. Попитай я какво мисли за мен, особено сега, когато знае цялата истина. Сигурен съм, че тя ще е първата, която ще те насърчи да се омъжиш за мен. Ще ти каже, че съм умен и не изглеждам зле, че се отнасям добре с децата ти и съм луд по теб. Какво повече искаш?

Арни сипеше въпросите един след друг. Продължаваше да стиска ръцете й и не спираше да говори:

— Знаеш, че не съм женкар като Джералд. Можеш да разчиташ на мен. Ще водиш спокоен живот и няма да губиш време в напразни опити да намериш любовта. Друг мъж само би ти докарал неприятности, като онзи Уил.

Той пусна ръцете й и я прегърна, но сякаш усети, че не е готова за нищо повече, и я целуна много нежно по челото и бузите.

— Наистина ми се иска да се установим във Франция. Ти обичаш тази страна и ще бъдеш извън опасност там заедно с децата, в случай че нещо излезе наяве.

— Да излезе наяве? Господи! Нима това ще продължава цяла вечност?

— Никога не можеш да бъдеш сигурна, Хай. Често сме говорили за това.

Коленете й омекнаха и тя изпита нужда да седне.

— Искам да седна в колата — рече тя. — Не се чувствам добре.

Внезапно разтревожен, Арни отвори вратата на колата и й помогна да се качи вътре.

— Веднага тръгваме обратно. О, съжалявам, нямах намерение да те разстройвам. Сигурна ли си, че си добре?

— Заболя ме главата. Просто ми дойде в повече. Седмицата мина прекрасно, а сега тези притеснения пак се появиха.

— Облегни назад глава — нареди й Арни. — Няма да говорим. Ще ти мине. Ще се върнем по прекия път.

— Значи има и по-пряк път? — попита тя с лека усмивка.

— Разбира се. Исках да удължа пътуването възможно най-много — отвърна й той също с усмивка.

Разклатените й нерви бяха опънати като струни. Тя го наблюдаваше през полузатворените си клепачи. Арни беше силен, мускулест мъж, който изглеждаше много по-млад за възрастта си. Лицето му придобиваше индиански черти под медните отблясъци на следобедното слънце и изпъкваше на фона на посребрената му коса. Ако се приближеше по-близо до него, щеше да усети одеколона му с дъх на бор. Арни беше много изискан мъж. За една седмица можеше да си намери няколко привлекателни жени, които да го желаят. А той искаше нея. Щеше да се отнася добре с Хай…

Колко силно жадуваше да отиде някъде и да вземе децата със себе си завинаги! Сигурно всяка жена в нейното положение щеше да приеме предложението му на мига, ако въобще съществуваше друга жена, изпаднала в подобна ситуация. Практичната и много проницателна Франсин щеше да одобри този брак с аргумента, че на този свят не можем да имаме всичко…

— Пристигнахме — уведоми я той, когато колата спря пред хотела. Той мина от нейната страна и отвори вратата.

Над тях се поклащаха палмови клони. Бризът изпълваше въздуха с благоухания, а отнякъде долиташе слаба музика, която внушаваше надежда.

— Ти заспа — каза Арни. — Някой психолог би казал, че бягаш от това да вземеш решение.

Той, разбира се, беше и много интелигентен мъж. Тя знаеше това от самото начало.

— Колко време да чакам решението ти, Хай?

— Ема и Джери трябва да завършат срока — чу се тя да отговаря.

Той кимна.

— Това е само след няколко месеца. Разбрах.

Този път я целуна по устните. Когато се отдръпна от нея, очите му грееха от щастие.

* * *

След като се прибра в стаята си, тя излезе на терасата с изглед към океана, където имаше два шезлонга. Отново почувства слабост и се свлече на единия шезлонг. Прилошаваше й от силните емоции. Хиацинт лежеше неподвижно, с празно съзнание.

След малко, когато се почувства по-добре, тя започна да пресъздава в главата си събитията през последните няколко часа. Беше му позволила да я прегърне! А нима можеше и трябваше да го отблъсне? Бе казала нещо за края на срока. Даде ли му обещание? В главата й цареше пълен безпорядък. Мислеше за децата си, страха, заплахата, отговорностите в работата, обещанията на Арни и отново за децата си.

Тя се изправи и се загледа през терасата. На тази височина вятърът духаше по-силно. Океанът изглеждаше идеално гладък, но се виждаха грамадните зелени вълни и се чуваше тътенът им, когато се разбиваха в брега. Хиацинт остана така дълго време, стиснала с ръце перилата. Просто се взираше в морската шир, потапяйки се в безбрежността й.

Една нощ преди не много време двама души лежаха в хамак и гледаха тъмните вълни, докато луната не изгря и освети всичко. Казваха, че човек забравя, но кога? Може би когато станеш на деветдесет години и вече нямаш желание за нищо? „Нараних го — мислеше тя. — Нараних Уил. По-добре щеше да бъде и за двама ни, ако въобще не се бяхме срещали.“

Не трябваше да допуска Арни да остава с погрешно впечатление. Той беше направил толкова много за нея. Всъщност Хиацинт никога не бе искала това от него, но не му и отказа. Затова сега съжаляваше. Не можеше да се преструва, че го обича, за да си осигури спокойствие, макар една част от нея да се изкушаваше да приеме предложението му.

„Не, никога не бих могла да го направя. И няма да го направя. Мили боже, няма ли начин да подредя живота си?“

* * *

— Красиви деца — отбеляза човекът от съседната пейка. Беше възрастен мъж с приятни маниери, който бе наблюдавал Франсин, докато тя снимаше Джери и Ема, а сега гледаше децата, които се отдалечаваха към конюшните.

— И аз мисля така, но разбира се, това е нормално. Аз съм им баба.

— Идвам тук няколко пъти седмично и често ги виждам. И двамата са добри в ездата. Дори бих казал, че се справят много добре.

— Вълнуват се заради шоуто следващия месец. Затова искаха да пробват днес новите си костюми, кадифените шапки и ботушите и да отработят движенията. Много говорят за обездката, аз не разбирам нищо от тези неща.

— Става въпрос за парад около манежа и е много красива гледка. И моята жена ще участва в шоуто. Всъщност тя сега е тук и се упражнява. Аз обаче отпаднах, защото си счупих крака.

Франсин едва сега забеляза патерицата, опряна на пейката.

— О, много неприятно — промърмори тя със съчувствие.

— Е, човек много по-лесно преживява счупения крак от коня. Тези животни са деликатни създания, макар че може и да не ти се струва така, когато застанеш редом до някой едър жребец.

— Предполагам, че е така — с нежелание отвърна Франсин.

Изглежда, човекът се канеше да подхване дълъг разговор до завръщането на Джери и Ема. Затова тя хвана книгата си, но в този момент той й зададе още един въпрос:

— Чухте ли за Диамант?

— Диамант?

— Конят. Известният кон Диамант. По-точно беше известен, защото вече е мъртъв. Горкото животно! Спънал се в дупка на някакъв гризач и си счупил крака. Наложи се да го приспят. Всички бяха шокирани от случилото се. Собственикът му понякога го оставяше в тези конюшни между състезания и надбягвания и всички се благодариха, че инцидентът не се е случил тук.

— О, да нямате предвид коня на Арни, тоест коня на д-р Ритър?

— Боя се, че точно него имам предвид. Арни, тоест д-р Ритър, много разбира от коне. Някога ходехме заедно на езда в Тексас. Невероятно е! Снощи го видях тук и ми се стори, че изобщо не се е променил оттогава.

— Ужасно съжалявам, но той нищо не е споделил за този случай.

— Предполагам, че вчера е бил прекалено разстроен, за да има желание да говори. Виждам, че искате да почетете книга. Аз пък ще си чета вестника, за да науча какво се случва по света.

Времето минава прекалено бавно, когато някой бърза или стои в напрегнато очакване на съдбовно решение. Франсин не спираше да се притеснява за пътуването на Хиацинт и Арни из провинцията. Може би не трябваше да се чуди и да се тревожи толкова. Дъщеря й със сигурност щеше да постъпи разумно, ако не по друга причина, то поне в името на децата.

След малко Франсин стана и се разходи към игрището, където малка група ездачи се упражняваха. Онзи мъж нарече Джери и Ема красиви деца и това бе самата истина. Ема имаше дебели, лъскави плитки, очите й светеха под кадифената шапка. Джери вече се очертаваше като бдителен и горд мъж. „Толкова много са пораснали за няколко месеца“ — мислеше си тя. Това се забелязваше ненадейно, също като, когато някой видеше, че едно растение, което до вчера не е стигало до перваза на прозореца, днес вече е избуяло дотам.

По разбираеми причини, макар да обичаше всичките си внуци еднакво силно, Ема и Джери заемаха специално място в сърцето на Франсин. Тя винаги имаше усещането, че тези деца се чувстват изоставени. Бяха се хванали здраво за малки спомени от предишния си живот. Джери още помнеше телефонния номер в старата им къща. Миналото лято, когато бяха в нейната къща, двамата си спомниха къде преди много време бяха брали ягоди с Джим, макар това място отдавна да бе обрасло с трева.

Да, най-накрая Хиацинт правеше нещо добро. „Тя има нужда от спокойствие и закрила — мислеше Франсин. — Не знам как е успяла да носи в себе си целия този товар — вината за смъртта на онзи клет човек и раздялата с Уил, за която никой не можеше да го обвинява. И разбира се, преди всичко липсата на децата.“

Сега те можеха да бъдат с майка си. Франсин бе сигурна, че Арни ще се погрижи за това. Още не беше претръпнала от шока какво бе причинил Джералд на дъщеря й и се чудеше дали въобще някога щеше да го преживее. Най-накрая разбираше защо Хай го бе пазила в тайна от нея. Било е твърде тежко и ужасно, за да се изкаже с думи. Дъщеря й е била изплашена до смърт. Но Арни я разбираше и щеше да се държи добре с нея. С него всички щяха да са в безопасност.

* * *

Главата на Хиацинт бучеше от шума на двигателите на самолета. От другата страна на пътеката една жена говореше с влудяващо писклив глас вече половин час, а през цялото това време Франсин не бе обелила и дума. Тя вече бе изразила мнението си пределно ясно. Сега просто гледаше през прозореца.

Тя внезапно се обърна към Хиацинт:

— Ти си отговорен човек и ще живееш живота си, както намериш за добре. Не искам да ти досаждам, но ще се опитам да ти обясня още веднъж. Не ми е приятно да те виня за каквото и да е било, но този път се налага. Правиш грешка. Не ме послуша за Джералд и сега отново не искаш да се вслушаш в съвета ми. Не знам какво повече да кажа, за да те убедя.

— А аз не знам какво още да ти кажа, за да те накарам да разбереш как се чувствам — нежно отвърна Хиацинт.

— Толкова съжалявам за всичко. За теб, за децата и дори да не вярваш, съжалявам и за Арни. След историята с коня, а после и ти, сигурно седмицата му е била ужасна.

— Какъв кон?

— Неговият шампион. Диамант, състезателният кон.

— Какво се е случило?

— Счупил си е крака и се е наложило да го приспят. Мъртъв е. Вчера в конюшните се заприказвахме с един човек и той ми каза за инцидента. Арни е бил съкрушен.

— Но той не спомена нищо! Как е разбрал онзи човек?

— Видял е Арни. Двамата се познават от години, още от времето, когато са живеели в Тексас. Мъжът дори каза, че Арни изобщо не се е променил.

— Съжалявам. Ще му се обадя довечера.

— Много е хубаво, че ще изразиш съчувствие за случката с коня, но какво ще кажеш по другия въпрос? — попита Франсин и стисна устни.

— Това не може да се обсъжда по телефона. Той ще дойде в Ню Йорк след месец-два и тогава ще му го съобщя възможно най-внимателно. Винаги ще го уважавам и ще му бъда приятел, но не мога… о, нали разбираш?

— Да, да, разбирам.

Майка й бе разочарована и дори възмутена от това, което според нея бе просто проява на своенравност. „Тъжно е, когато човек вижда, че ядосва майка си — помисли си Хиацинт, — особено когато имаш майка като Франсин. Не искам да си спомням как я подценявах, когато бях млада. Оказа се права за толкова много неща. Тежко ми е, че я разочаровам отново. Въпреки това не мога да направя нищо.“

Изминаха останалата част от пътя в мълчание, като си размениха единствено някои неутрални и необходими реплики. Взеха такси от летището и Франсин помоли да я оставят на централната гара. Хиацинт очакваше, че майка й ще пренощува при нея, но тя предпочете да си тръгне. Двете се целунаха набързо и се разделиха.

Франсин беше ядосана.

* * *

Телефонът иззвъня точно когато Хиацинт влезе в стаята. Тя вдигна слушалката и чу познатия ентусиазиран глас.

— Арни се обажда. Само исках да се уверя, че сте кацнали безпроблемно.

— Да. Всичко с нас е наред. Изкарахме страхотна седмица. Но Франсин ми съобщи тъжната новина за твоя кон Диамант. Защо не ни каза? И дума не обели за инцидента.

— Не исках да развалям веселбата. Каква полза от това?

— Много жалко. Този кон бе твоята гордост и радост.

— Не мога да кажа, че не ме заболя. Беше великолепно животно. Случи се в Кентъки. Радвам се, че не бях там, за да го видя. Получил е разкъсване на черво. Казаха ми, че се е пукнал като балон.

— Така ли? Франсин е чула, че си е счупил лошо крака.

— Кой й е казал това?

— Някакъв мъж в конюшните. Казал, че те познава още от Тексас.

— Как се казва?

— Не знам името му. Не мисля, че и Франсин го знае.

— Не мога да се сетя кой би могъл да е този, който е коментирал случая, без да знае нищо. Е, да не говорим повече за това. Каквото станало — станало. Знаеш ли за какво си мисля? Снощи внезапно ми хрумна една идея. На децата им остават само още няколко седмици до края на срока. Защо да отлагаме дотогава? Двамата чакахме достатъчно дълго. Какво ще кажеш да си стегнем куфарите и да заминем? Децата ще наваксат с ученето и освен това идеята ще им хареса. Да видят света е много по-образователно от няколко седмици в училище. Ще ти изпратя цяла купчина брошури с предложения. Дори ще ти ги пратя още утре с експресна поща. Ще отидем където пожелаеш. Ти избери.

Сърцето й се сви. Беше късно вечерта и след дългия полет този разговор я изтощи допълнително. Тя положи усилие да симулира добро настроение и отговори:

— Не мога да свикна с това колко бързо действаш. Забави малко.

— Защо? Животът е кратък, Хай. Затова веднъж щом реша нещо, започвам да действам. Такъв съм.

„Положението става много сложно — помисли си тя. — По-добре да се измъкна по деликатен начин.“ Хиацинт въздъхна продължително и се оплака, че едва държи очите си отворени.

— Полетът ме изтощи и сега не ми е до такива неща, Арни. Искам да си легна веднага.

— Добре, лягай си. Ще ми се да можех да легна до теб. Бих ти показал това-онова.

Тези думи я разстроиха повече, отколкото предполагаше. Идеята да си ляга всяка вечер с Арни й се стори наистина шокираща. Дали някога си го беше представяла това за повече от секунда?

Не. Никога.

* * *

Всъщност въобще не й се спеше. Не можеше да опише чувството, което я държеше будна. Нещо я притесняваше. Беше едновременно и объркана, и леко смутена. Арни й се стори различен тази вечер. Тази припряност и напрежение бяха толкова непривични за спокойния човек, какъвто го познаваше. Той сигурно си мислеше за предложението, което й направи, и неизбежните промени, до които то щеше да доведе. Тя още не му бе казала, че няма да приеме, и затова нямаше причина той да не е в добро настроение. И когато на следващия ден се върна от работа и го завари да я чака във фоайето, Хиацинт не се изненада особено. Арни я поздрави с лека целувка по бузата и обясни:

— След разговора ни снощи не можах да заспя. Не стигнахме доникъде. Не спрях да мисля и да усещам, че нещата не вървят на добре. Продължаваш да се колебаеш. Прав ли съм? Поправи ме, ако греша.

— Ела с мен горе и нека изясним това недоразумение.

Отговорът й прозвуча по-смело, отколкото бе предполагала. Тя се сети за баща си, който не обичаше да спори. За жалост в момента Хиацинт нямаше избор. Седнаха на столове до прозореца, а между тях стоеше разкошната порцеланова саксия с отрупаното с цветове растение, което Арни й бе подарил. Той не пропусна да го отбележи:

— Хубаво е, нали? Понаучих нещо за стила, докато те наблюдавах, Хиацинт. Имаше време, когато мислех, че високата цена непременно означава качество. Сега знам, че това не е достатъчно. Знаеш ли, че тази саксия е антика? Казвал ли съм ти го?

— Не, но и сама успях да го видя. Много е красива.

В нея започна да се прокрадва съжаление към него, че се почувства длъжен да й напомни колко скъп е подаръкът. Арни не приличаше на себе си. За първи път годините му личаха и дори изглеждаше по-стар.

Той улови погледа й и се усмихна. Очевидно в асансьора бе преосмислил подхода си и бе решил да не я тревожи. Извади от джоба си няколко дипляни и й ги подаде.

— Снимките са по-убедителни от думите. Погледни. Това е Франция, разбира се, както и Тоскана, недалече от Флоренция, където има много музеи на изкуството. Има и още снимки на къщи в Котсуолдс, които очаквам скоро да получа. Много ще ти хареса атмосферата, къщите със сламените покриви. Виж и тези.

Докато прелистваше снимки на разкошни вили, терасовидни градини, статуи, балюстради и тавански греди с украса, настроението на Хиацинт се развали при мисълта за предстоящия тежък разговор. Арни нямаше да се даде лесно.

— Виждаш ли тези, които маркирах с червено? С кръстчето? Френска изтънченост. Обзаведени са и ги дават под наем с опция за закупуване. Можем да се нанесем още утре. Намират се близо до първокласна школа за езда. Има и километрични горски пътеки.

Тя трябваше да се овладее. Не успя да измисли какво друго да каже и промълви неуверено:

— Тези палати струват цяло състояние, това са провинциални имения за аристократите…

— О, глупости, Хай! Мога да купя и продам половината от тези твои аристократи. Няма ли да спреш да се притесняваш за пари? Мисля, че знам какво правя.

— Знам, Арни, но аз никога не съм се съгласявала с всичко това. Никога не съм ти обещавала нищо. Градиш пясъчни кули. Нима си забравил, че Ема и Джери ходят на училище?

Грейналото му лице помръкна на момента. Преди време, до вратата на спалнята в хотела, тя беше видяла този суров поглед и присвитите очи.

— Знам, че остават още няколко седмици до края на учебната година. Аз ти говоря за бъдещето ни заедно, Хай. Ти какво имаш предвид?

Тя предприе решително следващата стъпка. Нямаше друг избор.

— Бъдещето ни като приятели, Арни. До края на живота ми ти ще ми бъдеш много добър приятел.

Той се изправи рязко. Ръцете му бяха мушнати в джобовете и нервно подрънкваха монетите вътре, след което той извади едната си ръка и я стовари върху масата с такава ярост, че купчина списания паднаха на пода.

— По дяволите! Аз не играя игрички. Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Ти ми обеща. Преди не повече от четири дена във Флорида каза…

— Нищо не съм обещавала, Арни! Не ми приписвай думи, които не съм изрекла.

— Когато те върнах в хотела, те целунах на алеята и това ми се стори като обещание.

— Знам, че ме целуна. Какво трябваше да направя? Да те отблъсна ли?

— Има си точни думи за жена, която залъгва мъжете и после ги зарязва. Искаш ли да ти ги кажа?

— Не, не искам. Никога не съм ти давала празни надежди, Арни. Онзи ден бях много объркана. Ти ме притисна. Аз много те харесвах и продължавам да държа на теб. Може би трябваше да ти покажа по-ясно, че харесването не означава любов. Ако не съм била ясна, съжалявам. Извинявам се. Но никога не съм ти обещавала нищо, без значение колко често си намеквал за чувствата си.

— Кучка такава! След всичко, което направих за теб! — викна той, като махна с ръка и посочи апартамента. — Знаеше какво чувствам към теб. И майка ти знаеше. Това също го имаш благодарение на мен, нали?

— Благодарих ти хиляди пъти, Арни. Никой не е по-благодарен от мен.

— Тогава го покажи. Толкова ли съм ти противен? — повиши тон той.

— Съвсем не. Но бракът е нещо различно.

— Така ли? Естествено. Разбирам. Не съм като твоя изискан приятел, който ти разказваше романтични небивалици във Франция. Аз не се вписвам в картинката, нали? За коя се мислиш?

— Недей да ми крещиш, Арни. Не ми харесва и няма да търпя тона ти. Няма причина да се държиш така.

— Виж ти, виж ти! Ти направи много повече в яда си. Изпочупи компютри, запали пожар, но това няма значение, нали? Сега постигна голям успех, но не се самозабравяй. Не си в положение да се правиш на независима и не го забравяй.

Хиацинт бе ужасена и разтърсена. В същото време присъщият й инат, който рядко се проявяваше, се отприщи.

— Това е моят дом. Върнах ти всички пари за него и сега ти заповядвам да се махаш. Тръгвай си, Арни! — Тя отвори вратата. — Когато настроението ти се оправи, си добре дошъл отново.

В този момент асансьорът спря. Трима души излязоха от него и погледнаха към Арни и Хиацинт. Възползвайки се от присъствието им, тя затвори вратата и го остави отвън в коридора. После заключи и зачака той да се качи в асансьора или да започне да блъска по вратата.

Хай се свлече на един стол и се опита да се успокои. Реши, че страхът й е неоснователен. Не трябваше да се тревожи от подхвърлената заплаха. Бе сигурна, че независимо колко ядосан й беше Арни, той никога нямаше да нарани Ема и Джери по този начин. Въпреки това имаше нещо ужасно нередно.

Той беше интелигентен мъж и също като нея знаеше много добре, че през всичките тези години тя не го беше залъгвала по какъвто и да било начин. Тогава защо се разстрои толкова? Защо бързаше толкова да заминат? Дали не преживяваше тежък момент?

Тя стана и отиде да си легне, като продължаваше да размишлява. Нещо в странната история с коня силно я смущаваше. Той бе казал, че причината за смъртта е запушване на червата или може би разкъсване или инфекция, нещо такова. Франсин обаче твърдеше, че си е счупил крака и е трябвало да го „приспят“. Хубав израз, с който да замениш думата „убийство“.

Тя седна в леглото, оправи възглавницата, легна и се обърна на другата страна с намерението да заспи.

Но сънят не я ловеше. Измъчваха я едни и същи мисли. Версията на Арни и разказът на човека, който бе казал на Франсин за инцидента, си противоречаха. Защо имаше такова разминаване? Един от двама им или правеше много странна грешка, или криеше истината. Но защо? Този кон значеше толкова за Арни, а той й бе говорил цял следобед за захарната тръстика и дори не спомена за смъртта му. Също така не бе могъл да се сети кой е мъжът, разговарял с Франсин. Въпреки това сигурно са се засичали някъде с него, иначе защо онзи човек щеше да коментира, че Арни ни най-малко не се е променил?

На сутринта Хиацинт изпита непреодолима нужда да научи повече подробности от Франсин. Отново си помисли, че сигурно постъпва странно, но въпреки това се обади, за да разпита майка си какво мисли за човека, когото бе срещнала в конюшните.

— Имаше ли нещо нередно в онзи човек, от когото разбра, че Диамант си е счупил крака?

— Не. Той и жена му, с която се запознах по-късно, бяха напълно нормални, сериозни и обикновени хора. Защо питаш?

— Просто се чудех. Сигурна ли си, че той каза, че конят на Арни си е счупил крака?

— Да — нетърпеливо отвърна Франсин. — Вече ти обясних, че кракът му пропаднал в дупката на някакъв гризач.

— Имаше ли чувството, че крие нещо?

— Съвсем не. Какво трябва да крие? За какво става въпрос?

Хиацинт нямаше подходящ отговор и затова си измисли извинение, затвори телефона и въпреки че тази сутрин закъсняваше, приседна до телефона за няколко минути, сякаш се опитваше да подреди разпилените късчета на някакъв сложен пъзел. Проблемът беше, че липсваха няколко парчета. Колкото по-дълго седеше там, толкова по-уверена се чувстваше, че тук имаше нещо нередно. В този случай баба й щеше да каже: „Шестото ми чувство ми го подсказва“.

* * *

На третия ден след тези събития това усещане дори се засили. Когато се върна у дома към полунощ след дълъг работен ден и късна вечеря с Лина, на телефонния си секретар имаше записани пет съобщения. Всичките бяха от Арни.

„Ужасно съжалявам, Хай. Казах неща, които не мислех. Познаваш ме много добре…“

„Понякога в бизнеса се натъкваш на хора, които искат да объркат нещата…“

„Бях много ядосан и си го изкарах на теб. Господи, искам само най-доброто за теб, така че не може ли…“

„Обади ми се, когато се прибереш у дома, без значение колко е часът…“

Хиацинт вътрешно се разкъсваше. Част от нея се боеше от прочувствените му молби, защото не виждаше смисъл в дългите обяснения и поредното описание на безметежен живот в Европа. Пак щеше да отговори по същия начин. Но от друга страна, си спомняше стотиците й телефонни обаждания до Арни, когато искаше да разбере нещо за Ема и Джери, а и неговите обаждания, в които се мъчеше да успокои тревогите й. Тя отиде до телефона.

— Хай, помисли отново. Тръгни с мен. Няма да те занимавам с подробности, просто ми се довери. Никога не съм разочаровал нито теб, нито децата, нали? Нали?

— Не, Арни, не си.

— Тогава ме чуй. Мога да хвана сутрешния полет и да дойда при теб, за да изясним недоразумението. Това не става по телефона. Никога няма да съжаляваш за това. — Гласът му потрепери. — Става ли така, Хай? Слушай, ако това те притеснява, можеш да продължиш да работиш и да се занимаваш с дизайн, където и да живееш. Утре идвам при теб, чуваш ли?

— Не мога, Арни! — извика тя. — Заминавам за Тексас за няколко ревюта. — Това беше истина. — Още не знам колко време ще се наложи да остана там — излъга сега Хиацинт. Страхуваше се, без да знае защо. Може би се нуждаеше от време, за да се подготви за тежкия разговор.

— За бога! — изстена Арни. — Нямаш ли представа кога ще се върнеш?

— След седмица или две, предполагам. Ще ти се обадя веднага щом се прибера.

През всичките пет дни в Тексас, където в невинна радост бе започнал семейният й живот, мисълта за Арни я измъчваше подсъзнателно. Когато се върна у дома, й трябваха още два дни, за да събере смелост да му се обади. „Тази вечер със сигурност ще го направя — обеща си тя. — Просто стисни зъби и го направи, Хиацинт.“

* * *

Ако не бе забелязала Уил Милър да излиза по обяд от рибен ресторант заедно с други двама души, събитията щяха да се развият много по-различно. Тя видя само гърба му, докато се отдалечаваше, но не можеше да го обърка. „Сигурно си е поръчал рибена супа — хрумна й без никаква връзка. — Много гореща, с препечена филийка.“

Тя имаше намерение да свърши една задача, преди да се върне на работа, но когато съзря неочаквано Уил, когото не бе виждала от август, се почувства по-смутена, отколкото предполагаше, че ще бъде. Затова реши да се върне в „Либрети“.

В офиса тя седя пред дъската за чертане, облегната на купчина книги, с молива в ръка и без нито една идея в главата си. Само за миг бе изгубила вдъхновението си. Идеите, които се бяха зародили в главата й във Флорида, сякаш се бяха изпарили. Изпитваше неописуем ужас и имаше нужда да поговори с някой, който би я разбрал. Връхлетя я онова усещане, което бе имала само няколко пъти в живота си, когато минаваше през кризи. Почувства се също като в деня, когато Джералд я бе накарал да направи аборт. Страхуваше се, че е загубила посоката. Измина час, а тя продължаваше да стои с молив в ръка. Хиацинт се чувстваше объркана заради проблемите с Арни и случайната среща с Уил. Имаше усещането, че отново се е върнала на онази улица в града, в който никой не говореше нейния език.

Все пак имаше някой, който я разбираше напълно, или поне беше така преди време… Тази мисъл й се стори странна! Но не беше ли странна и идеята да занесе куфар, пълен с нейни модели в онзи магазин на Мадисън Авеню преди няколко години? Нали тогава беше още никоя, просто начинаеща! Най-лошото, което можеше да се случи, е да я помолят да си тръгне, бе убеждавала самата себе си тогава тя. Сега отново правеше същото.

След още около половин час Хиацинт скочи от стола, без всъщност да бе имала намерение да го прави. Застана пред голямото огледало и внимателно се огледа: семпла тъмносиня рокля, копринено шалче и перлените обеци. Нямаше намерение да го впечатлява, защото за това не можеше и дума да става. Знаеше го добре и просто искаше да покаже достойнство и себеконтрол. В цялата тази работа нямаше смисъл. А може би грешеше. Хиацинт трябваше да го направи.

* * *

Тя стоеше пред него усмихната. Уил обаче не й се усмихна на свой ред и тя разбра това, което трябваше вече да знае: усмивката й издаваше притеснение или в най-добрия случай, беше нервен тик.

— Може би мислиш, че съм дошла, за да ти се моля, но не е така — тихо заговори тя. — Няма да те моля да се върнеш при мен, защото ми е ясно, че няма да го направиш. Идвам при теб, защото имам проблем. Имам нужда от съвет, а не познавам друг, който би могъл да ми помогне.

— Ами твоят приятел Арни?

— Не. Моля те да ме изслушаш. Ако обаче това не те интересува изобщо, ще си тръгна. Може би направих голяма глупост, че дойдох тук.

— Седни — покани я той.

Когато влезе в офиса, той бе станал от стола си и двамата още стояха прави. Сега Хай издърпа един стол за себе си и те седнаха, разделени от прекалено голямото бюро. „Изглежда уморен и мрачен“ — помисли си тя, преди да погледне встрани.

— Какъв е проблемът? Ако е здравословен, не съм лекар. Ако е юридически, не съм адвокат.

— Не съм съвсем сигурна за какво става въпрос. И това е част от проблема. Може да е до известна степен юридически, но не съм убедена в това, така че…

— Един адвокат би го разбрал — прекъсна я Уил.

— Не мога да отида при адвокат. Предпочитам да не споменавам името на невинен човек пред адвокат, ако не е наложително.

— Бих казал, че това е прекалено добросъвестно. Даже е направо нелепо.

— Не мисля така. Не и ако този човек е близък и верен приятел. Бих използвала името му с повишено внимание.

— Близък и верен приятел значи. Това случайно не е ли Арни? — запита Уил с презрение.

— Да, съжалявам, че го казвам, но е той.

— Той ти е любовник, нали? Тогава защо дойде при мен?

— Колко пъти съм ти казвала, че не ми е любовник и никога не е бил такъв. Вярно е, че той иска да е така и ме помоли да се омъжа за него, но аз няма да го направя, защото не го обичам. Въпреки това го харесвам много и мисля, че има някакви неприятности. Това е истината.

— Не отговори на другия ми въпрос. Защо дойде при мен?

— Мисля, че вече ти отговорих. Защото ти вярвам.

Тя изправи рамене и зачака. В стаята се възцари мълчание. Той я гледаше безизразно.

„Вече сигурно си е намерил друга — мислеше тя — и навярно не се интересува от мен“. Той се държеше като непознат. Като се започнеше от твърдия тон, скръстените на бюрото ръце и погледа, който избягваше нейния.

Внезапно й се прииска незабавно да си тръгне и да се махне далече от скованата обстановка. Уил обаче я чакаше да продължи, затова възможно най-бързо и ясно, защото той губеше търпение от дългите описания, тя му разказа събитията, които я притесняваха — случката с коня и неприятностите с Арни.

— Може би тревогите ми са неоснователни — заключи тя. — Или просто съм много притеснителна.

Уил гледаше някъде над главата й и не отговори. Лицето му бе загубило присъщата му някога руменина. В отслабващата светлина на късния следобед то й се стори сивкаво.

— Не искам да го нараня, той се държа добре с мен и с децата ми — рече тя. — Въпреки това, когато някой се държи толкова непривично…

— Ще говоря с един човек — прекъсна я той. — Той е дискретен и никой никога няма да узнае, че си идвала тук. Когато имам нещо за теб, ще ти се обадя.

Хиацинт разбра, че той я подканя да си тръгне, изправи се и му благодари. Срещата премина с достойнство и благовъзпитаност, както бе планувала. Както се надяваше, той дори й бе помогнал до известна степен. Уил се държа също толкова сдържано и никой случаен свидетел на разговора не би се досетил, че този мъж и тази жена някога се бяха обичали. Тя хвана дръжката на вратата, но не се стърпя и се обърна с въпроса:

— А ти как я караш?

— Бива. А ти?

— Бива. Благодаря ти отново.

Заваля сняг. Бавно падащите в ранната пролет плътни снежинки оставяха мокри петна по елегантното й палто марка „Либрети“. Тя извади сгъваем чадър от също толкова шикозната си червена чанта. После сложи слънчеви очила. Нямаше ярка светлина и небето бе мрачно. Тя обаче искаше да скрие очите си, които неочаквано се бяха напълнили със сълзи.

* * *

Очакването беше мъчително. Всеки ден на Хиацинт й се налагаше да отхвърля възможно най-учтиво настоятелните молби и аргументи на Арни. Всеки ден водеше борба със себе си. Дали не беше разбутала гнездо с оси? Или може би бе вдигнала много шум за нищо, което я правеше да изглежда като глупав вмешател в чуждите дела? Не че имаше значение…

Франсин, която редовно се обаждаше веднъж седмично, очевидно бе разстроена от нежеланието на Хиацинт да приеме съвета й, защото бе решила да не подхваща темата. След края на сравнително неловкия им разговор Хиацинт се натъжи. Нейната добра майка просто си бе направила погрешни планове за бъдещето на дъщеря си.

Най-накрая след десетина дни тя получи съобщение: „Вече имам нужната информация и можем да се срещнем утре следобед в моя офис или ако предпочетеш, да дойда тази вечер у вас. Уил Милър“.

Уил Милър, а не просто Уил. Сякаш фамилията подсказваше на Хиацинт кой точно е той. Една малка подробност като тази казваше много. Означаваше, че тя не трябва да очаква нищо и че той просто й прави услуга. Внезапно й се прииска да не се виждат отново, особено в мрачния му офис. Нека дойде тук тогава, на нейна територия.

Когато му отвори вратата същата вечер, отново я връхлетяха спомените от вечерта, в която той я напусна. Спомни си звука от затварянето на вратата и последвалата тишина. Зачуди се дали и той понякога се връща към онзи момент. Уил не се издаде с нищо. Беше кратък и делови. Той отказа предложеното му кафе с леко намръщване, с което ясно й показа, че бърза.

— Във времето на компютрите — каза той и извади бележник от джоба си — се предполага, че можеш да разбереш нещо само за часове. Но тази история се оказа по-сложна. Това са личните ми бележки. Не исках да имам нищо в писмен вид.

Със стиснати в скута ръце и учестено от вълнение сърцебиене, Хиацинт закова поглед върху бележника, от който Уил четеше.

— Ще започна от средата, тоест от смъртта на коня — рече той. — Оказва се, че още преди да дойдеш при мен, тя вече е била разследвана. Застрахователните компании стават много подозрителни, когато умре скъп кон. Имало е прекалено много случаи като този. В момента, в който ми разказа за смъртта му, се сетих за подобен случай в родния ми град. Беше замесен виден обществен деец и една много изтънчена госпожа, но не дотам, че да не убие животно заради застраховката. Е, няма значение. Все пак през последните няколко години е имало малко такива инциденти, защото хората вече се страхуват. Някои храбреци още се опитват и понякога успяват. Но не е необичайна практика някой съвестен гражданин да открие или да заподозре нещо и да се обърне към властите. В същото време съучастниците в престъплението се спречкват, най-вероятно за поделянето на парите. И после, после…

— Нямаш предвид Арни, нали? — не се стърпя и го прекъсна тя.

— Да — кимна Уил. — Консултирах се с частен детектив, чиито услуги ползваме понякога. Наистина имам предвид Арни. Започнахме от противоречивите причини — счупен крак и вътрешно разкъсване. Истината е, че конят просто е бил застрелян. Официалната версия е била счупен крак. Но явно се е породил конфликт и някой е проговорил.

— Не мога да повярвам, че Арни е способен на такова нещо — ахна Хиацинт. — Той не е жесток човек. Как би могъл…

— Е, поне е било безболезнено, освен за застрахователната компания — каза Уил иронично. — Много уважавани бизнесмени намират за удобно понякога да продадат нещо на снижена цена. Нищо ново.

— Не мога да повярвам, че говорим за Арни — повтори тя. — Той не е такъв.

Уил направи гримаса.

— Не можеш да съдиш за хората по външния им вид. Добре ли си? Изглеждаш бледа.

— Призля ми.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш и останалото? Историята никак не звучи приятно.

— Продължавай — прошепна тя.

— Разполагат с много улики — например подписа на Арни върху подправен сертификат, както и със свидетели. Става въпрос за онзи човек във Флорида, вероятно същият, който е говорил с майка ти, и още някой, който го познава от преди двадесет и пет години, когато Арни Ритър се подвизавал като Джак Слоун.

— И двете имена са негови. Рожденото му име е Джак Арнолд Ритър-Слоун, но той не го харесва. Винаги е казвал, че не е някой префърцунен аристократ, който се нуждае от две имена.

— Въпреки това за известно време добре му е послужило. Когато е бил студент по медицина в Тексас, е бил застрахован под името Слоун. Целият му апартамент е изгорял при голям пожар и така е загубил всичките си ценни принадлежности. Твърдял е, че сред тях е имало много скъпи антикварни книги. Думите му събудили подозрение, но никой не успял да докаже нищо.

— Преди двадесет и пет години — повтори ужасена Хиацинт. — Не беше ли казал някой, че Арни е напуснал набързо Тексас?

— Да. Ако не беше тази история с коня, нищо нямаше да бъде разкрито. Сега обаче всичко ще излезе наяве.

Никой от двамата не проговори. Уил я гледаше изпитателно и тя заби поглед в краката си.

— Много боли, когато се разочароваш от човек, когото си мислил, че познаваш — отбеляза той.

Несъмнено имаше предвид нея, но Хай се престори, че не е разбрала намека, и се опита да изрази признателността си за оказаното съдействие.

— Изключително съм ти благодарна.

Той кимна сдържано.

— Радвам се, че можах да помогна. Но така или иначе всичко това ще излезе много скоро в новините.

За какво да чакаме? Не е нужно децата да довършат последните няколко седмици в училище. Да тръгнем сега.

— Арни — повтори тя. — Все още не мога да го проумея. Беше толкова мил и грижовен към нас.

— Кажи го на застрахователната компания — обади се мрачно Уил. — Човекът, който загина в пожара…

— Какво? — извика Хиацинт. — Какъв пожар?

— Пожарът в клиниката на Арни.

— Той ли го е подпалил? Арни?!

— Точно той — отговори Уил все така мрачно — и ще му се наложи да си признае. Тази сутрин го разбрах. Естествено, няма какво да смекчи вината му, имайки предвид случая в Тексас и смъртта на коня.

Хиацинт изпита пронизваща болка, сякаш лъч ярка светлина заслепи очите й, след като дълго бе стояла на тъмно. Животът й през тези последни години премина пред очите й, зави й се свят.

— Дечицата ми! — изплака тя. — Отнеха ми ги, а сега… сега… ще си ги върна обратно…

— Какво значи всичко това? За какво говориш?

Беше неспособна да отговори. Бе загубила дар слово и въпреки това мислите й не спираха да препускат. „Какво облекчение! Неописуемо облекчение! Ема и Джери… Вината не е моя, дори не съм проявила небрежността да изпусна цигара… не съм отговорна за нищо… няма нужда да пазя тайна и най-вече ще мога да обясня на Франсин, горката Франсин, тя страдаше…“

Уил я гледаше втренчено. Изведнъж тя осъзна, че неговата хладна, делова учтивост е служила като защита. Видя болезнените му опити да не дава израз на болката. Захлупвайки лице в ръцете си, тя се разтресе от ридания. Уил коленичи до нея.

— Какво има? Кажи ми — извика той и повдигна лицето й към своето.

— Разбираш ли… — заекна тя, — те мислеха, че аз съм го направила. Смятаха, че аз съм подпалила сградата, защото бях изпаднала в ярост заради една жена, а Джералд намери вещите ми на моравата. Това се считаше за убийство, защото онзи човек… горкият пожарникар, почина, което се приема като неумишлено убийство, и аз… аз…

— Мислили са, че ти си го направила?

— Да, а Джералд, той каза…

Уил се изправи и я прегърна, докато тя разказваше историята през сълзи, облегнала глава на рамото му.

— Не бързай, не бързай — прошепна той, целувайки и галейки главата й. — Кой се е осмелил да те обвинява? Кой?

— Ами Джералд. Казах ти…

— Трябва да бъде подложен на мъчения и разчленен. Да не е луд?

— Не, не. Той наистина вярва, че аз съм го направила.

— Боже мой, защо не ми каза всичко това преди? — извика с болка в гласа Уил. — Не ми ли вярваше? Защо?

— Бях твърде уплашена. Ужасена. Щяха да кажат, че съм имала мотив, и наистина беше така. Нямаше да мога да се защитя. Постоянно мислех за децата си. Не можех да споделя страховете си с никого. Имах чувството, че ако кажа, опасенията ми ще се сбъднат. Виждаш как разкриват неща, които са се случили преди двадесет и пет години.

— Да, но защо не каза на мен? Ти знаеше, че те обичам. Бях готов на всичко…

— Исках да сме заедно, Уил, но ти искаше съпруга. Как можех да ти го причиня? Ако в един момент повдигнеха обвинение срещу мен, най-вероятно щяха да ме осъдят. Как бих могла да ти го причиня? — повтори тя. — Чака те голямо бъдеще. Не можех да те подложа на риск и да ти навлека неприятности.

— Не ми пука за кариерата. Наистина ли мислиш, че това би ме спряло?

— Да не искаш да ми кажеш, че това нямаше да има значение за теб? Бъди искрен с мен, Уил.

— Винаги съм бил искрен с теб, дори за онези не особено добри картини. Да, щях да бъда много притеснен, но за теб. Това обаче никога нямаше да ме спре да те взема за моя жена. За мен ти беше и още си най-близко до съвършенството, което човек може да се надява да намери в този свят.

Съвършенство. Хиацинт не помръдваше, усетила красотата на този миг на взаимна любов.

— Мислеше ли си понякога за мен? — промълви тя.

— Да, както си мислим за скъп човек, който си е заминал или е умрял.

— Никога не съм те оставяла, но имаше много моменти, в които исках да умра.

— Но дойде при мен, когато се нуждаеше от помощ.

— Знаех, че ако се разкрие нещо за мен, не би ме наранил.

— Знаеш, че не харесвах Арни. Казах ти го. Единственият път, когато бяхме заедно в таксито на връщане от дома ти, усещах, че крие нещо зад приятелската си усмивка. Не беше заради ревността, макар че наистина ревнувах. Просто не ми хареса.

— Не го познаваш, Уил. Той беше, искам да кажа, той е най-милият човек на света и просто не виждам смисъла в това, което е направил.

— Всички изпадаме в крайности, но той е стигнал твърде далече.

— Жал ми е за него… Естествено, също така го презирам, защото ме остави да страдам. Ето че изпадам в крайности.

След една дълга минута Уил отново заговори с нежен и неуверен тон:

— Спомням си хамака и морето. Постоянно мисля за онези нощи.

— Помниш ли онзи ден в парка, когато се разбрахме с поглед, но никой не го изрече на глас?

— А когато преди това изпусна пакета на тротоара.

— А аз се сещам за…

Уил вдигна ръка.

— Спри. Стига спомени. Загубихме време, което трябва да наваксаме. — Той я целуна и се засмя. — Стани, за да те пренеса през прага.