Белва Плейн
След пожара (8)

Седма глава

В един топъл есенен следобед, много различен от хладното и свежо време в Масачузетс през този сезон, Хиацинт говореше по телефона с неин приятел и отново отбеляза разликата в климата. С Джералд живееха вече втора година в Тексас.

— Местните хора смятат, че времето е хладно, а вън е двадесет и седем градуса. Представяш ли си? Приемат футбола много насериозно. Противниковите отбори са като Франция и Германия по време на Световната война. Иначе е много забавно. Хората тук са непринудени и дружелюбни, въпреки че живеят в толкова голям град. Също така вече научих целия текст на песента „Жълтата роза на Тексас“.

В същото добро настроение тя влезе по-късно в лекарския кабинет. Половин час след това излезе оттам крайно изненадана и широко усмихната.

— Нито един метод не е сто процента сигурен — беше й обяснил лекарят внимателно. — Юни е прекрасен месец за раждане. С малко повече късмет ще изпревариш големите горещини.

През повечето време акушерството сигурно беше приятна професия. Хиацинт имаше усещането, че не върви, а лети. Тя преливаше от щастие и постоянно се усмихваше.

Беше едва четири часът, което означаваше, че й оставаха два часа да овладее вълнението си, преди Джералд да се прибере. Изпита желание да запее или да спре някой случаен минувач и да му съобщи невероятната новина. Струваше й се, че светът е спрял да се върти заради бебето. Двамата със съпруга й не бяха планирали да имат дете, докато не приключи стажът му в клиниката. Но ето че се бе случило! Бебето нямаше намерение да се съобразява с плановете им. Докато се разхождаше, тя постоянно заглеждаше бебета в колички. Струваше й се, че вече ги гледа с други очи.

Трябваше да купи нещо, което да й напомня за този ден. Реши да обиколи магазините и купи гигантска плюшена панда, букет астри, бутилка хубаво шампанско и една малка торта.

Когато се върна у дома, се сети, че на следващия ден родителите й пристигат. Възнамеряваха след гостуването при синовете и внуците си да се отбият и при Хиацинт и Джералд. Следващата година по това време щяха да се радват на още едно внуче. „Трябва да си вземем по-хубав фотоапарат. Тази торта е твърде малка“ — мислеше Хай. Ядоса се, че е забравила за посещението на родителите си. Сутринта трябваше да изтича до магазина и да купи още една торта. Можеше дори тя да направи една, ако й останеше време. Домашните сладкиши винаги бяха по-вкусни и създаваха усещане за уют. Трябваше да купи и още една бутилка шампанско. Тези объркани мисли минаваха през главата й, докато подреждаше чиниите за вечерята и аранжираше цветята.

— Какво е това? — попита Джералд при вида на пандата, която седеше в единия ъгъл на дивана.

— Познай.

— Семейството на брат ти пак чака бебе.

— Не съвсем. Ще има бебе, но не в тяхното семейство — засмя се тя.

Той се втренчи в нея и попита:

— Какви ги говориш?

Хиацинт се забавляваше да поддържа напрежението.

— Днес ходих при доктор Лили — каза тя.

— Доктор Лили? Акушер-гинекологът?

— Да. О, скъпи, през юни ще имаме бебе! Не бях сигурна и исках, преди да ти кажа, и той да го потвърди. Оказа се, че съм била права.

Джералд свали сакото си, както винаги, внимателно го сгъна и го остави на облегалката на един стол. В първия момент не каза нищо.

— Май си глътна езика. Напомняш ми за онези стари филми, в които жената съобщава новината на мъжа си и той припада и…

— Да, изненадах се. Но не смятам, че моментът е подходящ — прекъсна я той.

Бе изопнал устни и лицето му бе придобило зъл израз. Хиацинт не можеше да го познае.

— Напълно ли си сигурна? — настояваше Джералд. — Лекарят категорично ли потвърди?

— Що за въпрос? Разбира се, че да.

Хиацинт усети как силите й я напускат и коленете й омекват. Краката й се огънаха и се наложи да приседне до масата. Все още стискаше цветята в ръка.

— Не те разбирам — промълви тя. — Мислех, че много ще се зарадваш.

— Не се радвам. Не искам деца, докато живеем тук и определено не и в този момент. Мисли трезво, Хай. Това е възможно най-неподходящото време. Остават ми цели две години до приключване на специализацията. В този малък апартамент няма място за бебешко легло, количка и мокри пелени. Господи, трябва да направим нещо по въпроса и да изчакаме по-подходящ момент, както планирахме. Моля те.

Сърцето й биеше лудо и тя едва намери сили да попита:

— Какво по-точно имаш предвид?

— Не се прави, че не знаеш, Хай. Понякога прекаляваш с наивните си въпроси. Разбираш много добре какво искам да кажа.

Хиацинт имаше нереалното усещане, че всичко това е сън. „Това не може да се случва наистина — мислеше тя. — Не мога да си обясня как може да се държи по този начин. Не е възможно той да изрича такива думи. Точно той!“

— Аборт — прошепна тя. — Искаш да махна бебето?

— Не разбираш ли, че моментът е неподходящ? Всичко ще се обърка. Можем да имаме деца по-късно. Вслушай се в разума си, Хай, и остави емоциите настрана.

— Емоциите — повтори тя. — Двамата ще имаме бебе, а ти не го искаш и отгоре на това ме караш да пренебрегна чувствата си!

Тя избухна в плач, скочи от стола и се блъсна толкова силно в масата, че бутилката шампанско падна и се строши на пода.

— Внимавай да не стъпиш върху стъклата! — извика той.

— Какво те е грижа за мен? Нали не ме обичаш? Ако ме обичаше, щеше да обичаш и детето ни. Нямаше да искаш да го убия. Млади сме, здрави сме, не гладуваме и не сме в концентрационен лагер. Не те ли е срам да ме караш да направя аборт? Как можеш…

Джералд затвори прозореца с трясък.

— Успокой се, ако обичаш! Не е нужно всички съседи да те чуят.

— Не ме интересува, че ще ме чуят. Нека разберат, че ти разби сърцето ми. Нека целият свят разбере какъв си.

— Чакай малко, успокой се, Хай. Няма смисъл…

Тя обаче вече бе изтичала в спалнята и затръшна вратата толкова силно, че стените се разтресоха. Свлече се на леглото, разплакана и разтреперана. Усети, че й се догади, и изтича в банята. Когато легна отново на леглото й се стори, че потъва в мъгла от отчаяние и сякаш сърцето й бе спряло.

Събуди се няколко часа по-късно, когато в спалнята вече цареше мрак. Още бе облечена с пуловера, а Джералд спеше в най-далечния край на огромното легло. Тя го погледа няколко минути. „Омъжваш се за човек, на когото имаш пълно доверие, а един ден той за миг разрушава доверието ти и ти причинява толкова горчивина и гняв“ — мислеше Хай. Тя безшумно влезе в банята и се съблече. Очите й представляваха две тесни цепки между отеклите бледи клепачи и подпухналите й страни. Лицето й изглеждаше ужасно. Ако можеше, би позвънила на родителите си, за да им каже да не идват, но беше невъзможно, защото не се сещаше за правдоподобно извинение. Не, няма невъзможни неща.

— Няма — повтори тя на глас. — Това е просто ситуация, с която трябва да се справя.

— Парче плат, напоено с ледена вода, ще свърши работа — обади се ненадейно Джералд.

Той стоеше на вратата. Сигурно го беше събудила, докато се промъкваше на пръсти в банята, или се бе преструвал на заспал.

— Аз не мисля така. Смятам, че това, което трябва да направя, е да се върна обратно у дома, откъдето се оставих толкова лекомислено да ме отведеш. Както гласеше една поема на Робърт Фрост: „Домът е там, където те приемат, когато и да отидеш“. Това обаче ще бъде само временно. И сама мога да се справя. Аз и бебето ми ще се справим без теб. Ти не си ни нужен.

— В колко часа пристигат родителите ти утре? — попита той, сякаш изобщо не бе чул думите й.

— В десет и петнадесет. Защо питаш?

— Как защо? Не можеш да отидеш и да ги посрещнеш в този вид, а не трябва да ги караме да стоят и да те чакат.

— Това не е твой проблем. Те са мои родители и аз ще отида да ги посрещна.

— Държиш се глупаво. Вече предупредих, че няма да ходя на работа утре сутринта заради тяхното гостуване.

— О, загрижеността ти е направо трогателна!

— Искам да ти дам още час и половина да се пооправиш, преди да те видят.

— Нима мислиш, че можеш да запазиш в тайна този кошмар?

— Не е кошмар, а ситуация, която бихме могли разумно да обсъдим, ако положиш малко усилие. Не е нужно още от вратата да ги посрещнеш с тази история. Това имам предвид.

— Не смей да ме поучаваш. Ненавиждам този твой безчувствен тон. Ако не беше детето, което расте в мен, щях да умра тази вечер или да те убия.

— Хиацинт, би ли ме изслушала, ако обичаш? За хиляден път те моля да хвърлиш тази проклета цигара. Повдига ми се само като я гледам.

— Тогава не я гледай. И ме остави на мира! Досега не съм те познавала истински, а вече и не искам да те опознавам.

За жалост нямаше къде другаде да поспи, освен в общото им легло. С настъпването на нощта бе захладняло. Напрегната и трепереща от влажния студ, тя лежа дълго на леглото с отворени очи и наблюдаваше бледата луна, която ту се показваше, ту се скриваше зад облаците. Не беше сигурна, но и не я интересуваше дали Джералд спи, или е буден.

* * *

Цветята, които предната вечер бяха захвърлени на пода, сега бяха сложени във ваза на масата между кристалните свещници, които Франсин бе донесла преди малко. Хиацинт беше приготвила любимото ястие на баща й със скариди и пилешко. Празничното шампанско бе вече изстудено и Джералд напълни чашите. Франсин им разказа за тримата си синове и внуците си. Облечена с алена блуза и с перлената огърлица, днес тя сякаш сияеше. „Майка ми никога не изглежда угрижена“ — помисли си Хай. Всичко й се струваше толкова познато и уютно. Или по-точно, щеше да бъде такова, ако не се колебаеше дали да им каже сега, или да им прати писмо. Можеше да им позвъни по-късно, когато се приберат у дома.

Разговорът се въртеше около внуците им, които те, като всички баби и дядовци, смятаха за необикновени, около окончателното завръщане на Джордж от Сингапур и новата къща на Пол. През повечето време говореше Джим. Франсин седеше необичайно мълчалива и често поглеждаше към Хиацинт.

— С Франсин си мислехме — говореше Джим, — че нашата къща е прекалено голяма за двама. Аз, разбира се, още обичам градината си. И двамата я обичаме, но ако можем да си намерим по-малка къща със същия двор, бихме отстъпили на вас голямата, ако все още сте заинтересовани от това предложение, когато се върнете.

— Къщата е чудесна! — възкликна Джералд. — Това е невероятен подарък!

— Още е твърде рано да говорим за това — намеси се Франсин с мек, но сдържан тон.

— Разбира се — съгласи се Джералд. — Точно сега не знам на кой свят се намирам.

Той се впусна в описание на ежедневните си задължения, които, изглежда, им се сториха интересни. Джералд говореше с обичайното оживление.

— Инцидентът е можел да бъде предотвратен, ако човекът е бил с предпазен колан. Излетял е през предното стъкло от страната на шофьора. Думи нямам да ви опиша лицето му. Представете си след такъв един случай как се преобръща психиката на един млад мъж, за когото животът едва започва. Тогава ще добиете представа колко силно треперех, когато Гръмп — така казваме на Майкъл Гръмболт, шефа на службата — ме накара да поема случая. Разбира се, той ме наблюдаваше отблизо и имаше готовност да се намеси на мига, ако допуснех грешка. Благодаря на Бога, че всичко мина добре.

— Чудя ти се как го правиш — обърна се с възхищение към зет си Джим. — Кога се случи това?

— Вчера следобед — усмихна се Джералд. — Когато се прибрах у дома, нервите ми още бяха опънати.

„И трябваше да си го изкараш на мен. Може би сега е моментът да им кажа“ — колебаеше се Хиацинт.

Франсин продължаваше да я изучава с поглед.

— Какво ти има на очите? Погледът ти е много уморен, а очите ти изглеждат подпухнали.

„Не трябва да им казвам сега.“

— Мисля, че съм развила някаква алергия. Не е нищо страшно, появява се и изчезва.

— О, защо не им кажеш истината? — подкани я Джералд. — Добре тогава, щом ти не искаш, аз ще им съобщя. Хиацинт е бременна и не се чувства много добре.

Тя го изгледа удивена. Не разбираше какво е намислил. Думите му бяха посрещнати с радостни възгласи.

— Скъпа! — извика Франсин. — Защо не си ми казала нищо? Това е чудесна новина!

— Чувал съм, че жените обичат да го пазят в тайна, докато не се уверят, че всичко е наред — намеси се Джералд.

Онази ужасна, неконтролируема червенина отново плъзна по лицето на Хиацинт. Не разбираше какво цели съпругът й с това. Очакваше да им разкаже и за скарването и раздялата им, но той не го направи.

Разчувстван, Джим се изправи и я целуна по челото.

— Друго е усещането, когато дъщеря ти очаква бебе. А се предполага, че за всичките си деца човек се вълнува еднакво. Баба ти ще бъде безкрайно щастлива, когато разбере, че ще има още едно правнуче.

Франсин целуна първо Хай и после Джералд.

— Това бебе има голям късмет! — каза му тя. — Малко деца в днешно време имат такива добри родители. Хиацинт, нали ще ми позволиш аз да купя всичко за бебето? Обожавам да пазарувам бебешки дрешки.

„Тя просто обича да пазарува. И какво се очаква да й отговоря?“ — мислеше си Хай, все още слисана.

— Сега вече наистина ще се наложи да откажеш цигарите — продължи Франсин с нежна усмивка. Отдавна беше престанала да критикува дъщеря си дори за нещо дребно като прическата, грима или пушенето. В този момент Хиацинт осъзна, че майка й беше безкрайно щастлива и доволна, че в крайна сметка дъщеря й има хубав брак.

— Разбира се, че ще ги откажа — отвърна тя почти плахо и със свито сърце. — В момента, в който научих за бебето, изхвърлих всички цигари от апартамента. Имам намерение да направя най-доброто за детето си — добави тя и отправи предизвикателен поглед към Джералд.

Родителите й ги затрупаха с куп въпроси: дали ще търсят друг апартамент или по-голяма кола, с която да заменят малката червена кола на Хиацинт, дали смятат да я купят, или ще предпочетат да я вземат на изплащане.

— Трябва да почакаме известно време — рече най-накрая Джералд, — макар че Хиацинт вече е започнала с приготовленията. Къде сложи онази панда? Иди да я донесеш, Хиацинт.

Наложи се Хай отново да извади огромната плюшена играчка, която същата сутрин натъпка на най-горния рафт в килера. Джим започна да тананика валса „На хубавия син Дунав“ и прегърнал пандата, се понесе в танц в средата на стаята. Всички се смяха, освен Хиацинт. Всички, освен нея, пиха още шампанско и се радваха на щастливия момент. След вечерята родителите й решиха да се върнат в хотела.

— Защо не ни придружиш, Хай? Полетът ни е утре рано сутринта и известно време няма да се виждаме — подкани я Джим.

— Аз мисля, че трябва да си остане у дома — прекъсна го Франсин. — Изглежда ми уморена.

— Така е — отвърна Хай. Толкова искаше да им каже, че всъщност не е уморена, а съсипана.

Тя слагаше сметановата торта в хладилника, когато Франсин я последва в кухнята.

— Всичко наред ли е, Хиацинт? — попита майка й.

— Разбира се.

Двете бръчки отново се появиха между веждите на Франсин, което означаваше, че тя е твърдо решена да разбере истината. „Не трябва да им казвам сега. Ще им пиша.“

— Разбирате ли се с Джералд? — попита я отново майка й. Като неин родител, тя имаше право да се интересува и заслужаваше някакъв отговор.

— Е, имаме някои дребни пререкания — призна Хай.

Франсин я гледаше изпитателно. За момент сякаш се поколеба, но после весело отвърна:

— Щеше да е странно, ако нямахте никакви разногласия.

* * *

Хиацинт вече бе легнала, когато Джералд се върна и застана на вратата.

— Какво целеше с тези приказки на масата? — попита го тя, като се изправи и седна в леглото.

— Много мислих и осъзнах, че съм направил ужасна грешка. Срамувам се от себе си и искам да ти се извиня.

— Така ли? И на какво се дължи тази внезапна промяна?

— Не е внезапна. Реагирах първосигнално. Изобщо не помислих, преди да ти наговоря тези неща. Както споменах, имах тежък ден. Бях изморен, но това, разбира се, не ме извинява. Не мислех наистина нещата, които казах. И затова искам да ти се извиня.

Изражението на лицето му издаваше дълбоко страдание. Всичко се беше объркало между тях. Очите й се наляха със сълзи, а тя не искаше да плаче отново, затова ги избърса ядосано с опакото на ръката си.

— Знам, че те нараних — призна той.

— Така е.

Той тръгна към нея, но тя вдигна ръка, за да го спре.

— Почакай. Наистина ли искаш това дете? Държа да знаеш, че ще го родя със или без твоята подкрепа.

— Срамувам се — повтори той. — Моля те, Хай, разбери ме. Умолявам те! Паникьосах се. Мислех за хиляди други неща. Но сега наистина го искам. През целия път на връщане от хотела мислех, че можем да се справим. В тази стая има достатъчно място за бебешко креватче. Детето едва ще е навършило годинка, когато ще се махнем оттук, а после ще имаме много по-добри условия. Количката може да държим в хола. Малко ще ни е тясно, но това не е важно. О, Хиацинт, забрави какво ти наговорих и ми прости. Моля те, мила, знам, че можеш да ми простиш и да забравиш всичко това. И ти знаеш, че го можеш.

* * *

„Времето лекува всички рани“ — мислеше си Хиацинт. Раната, която първоначално кърви, после заздравява и става белег, а най-накрая остава само бледа неравност върху кожата.

Синът им се роди без усложнения в едно хубаво юнско утро преди зазоряване. След благодатния сън тя се пробуди към обяд. Слънцето блестеше и игрището за голф в парка от другата страна на пътя вече бе пълно с народ. Хората, облечени в синьо, жълто и червено, приличаха на малки цветни точки върху зеления терен. „Като пейзаж на Брьогел^[1]“ — заключи Хиацинт, любувайки се на гледката. Под прозореца й една акация ръсеше дъжд от кремави цветове, а в детската стая надолу по коридора спеше едно здраво бебе с черна косица.

— Имате красиво момченце — каза им сестрата, когато донесе бебето в стаята на Хай. — Вече прилича на баща си.

— Джералд младши — оповести таткото. — Ще го наричаме Джери, за да не ни бъркат.

Джералд бе избрал името сам и Хай постоянно си повтаряше, че то нямаше чак такова значение. Важното бе, че той много се радваше на сина си.

— Погледни го само! Виж тези дълги крачета. И какви рамене има само! Главата му е много красива за новородено. Още отсега си личи костната структура.

Докато Хиацинт кърмеше бебето, съпругът й седеше и я наблюдаваше, като клатеше невярващо глава.

— Майка и дете! Най-обичайната гледка в света и въпреки това винаги изглежда различна по някакъв начин и все ти се струва като истинско чудо. Надявам се животът на сина ни да бъде хубав. Родителите ти бяха развълнувани, нали?

— О, да. Франсин очакваше да ни се роди момченце, защото братята ми имат дъщери.

— Имам страхотна новина, Хай. Гръмп — тоест доктор Гръмболт — знае, че планираме да се върнем на изток, и ми даде телефоните на човек, с когото да се свържа. Преуспял лекар, който преди десет или дванадесет години стажувал в същата клиника. Името му е много шантаво — Джак Арнолд Ритър-Слоун. Но това няма значение. Гръмп казва, че човекът бил много свестен, добродушен и разбран. Освен че бил отличен хирург, разбирал много и от бизнес. Обичал да харчи пари, но работата му е такава. С две думи, бил страхотен. Гръмп е искал да го задържи в клиниката, но той ненадейно решил да замине и го направил доста набързо. В момента бил претрупан с работа и си търсел съдружник. Искал най-добрия, както каза Гръмп. Той мисли, че може би аз съм неговият човек. — Джералд направи пауза. — Повярвай ми, Хай, Гръмп много рядко хвали някого.

Хиацинт мислено се върна към деня, в който покани в колата си един окаян на вид, прогизнал от проливния дъжд младеж. „Уж жените, които са родили наскоро, са силно емоционални, а аз още тогава бях такава“ — помисли си тя и се усмихна.

Месеците се нижеха и животът вървеше както обикновено, докато не настъпи моментът на големите промени. Джери се смееше, търкаляше се, седеше, пълзеше и стъпваше неумело на двете си крачета. Сладкото им бебе растеше здраво и енергично. Често се случваше в очичките му да проблясва палаво пламъче и в тези моменти повече от всякога приличаше на баща си. Наблюдавайки го, Хиацинт понякога се замисляше как появата му се отрази на отношенията между нея и Джералд. Като се изключеха някои незначителни прояви на раздразнение и остра критика в миналото, тя не се беше и надявала, че бракът им може да бъде толкова хармоничен. Това малко момченце беше допринесло много за разбирателството в семейството.

Джералд се държеше комично. Купуваше всяка възможна играчка за шестмесечни деца, че дори и едно яркосиньо колело с три гуми, което Джери нямаше да може да кара поне още две години. Дори купи каубойска шапка и традиционните за Дивия запад джинси, които бяха с размери на салфетка. За рождения ден на Хай я изненада със снимка на Джери, поставена в красива стара рамка. А за рождения ден на сина им покани всички лекари, които имаха малки, едва проходили деца, на празненство с торта и сладолед на една голяма поляна в парка.

„Искам той да има всичко, което аз не съм имал“ — казваше Джералд.

Апартаментът им се пукаше по шевовете. Всичките ценни вещи, като ръчно изработените килими на баба й и украсите, подарени от Франсин, бяха прибрани за по-голяма безопасност. Човек трудно можеше да се движи из жилището, без да удари крака или лакътя си. Животът им бе прекрасен.

Хиацинт някак още успяваше да рисува от време на време, докато Джери спеше следобед или след като го сложеше в леглото му вечер. Вместо да я изтощава, работата я ободряваше. Рисуваше тополи, а в далечината — небостъргачи, издигащи се самотно насред обширна равнина. Нахвърли скица с молив и мастило на апартамента им, за да остане като спомен на Джери от първия му дом. Даже продаде няколко картини. Най-добрата й картина бе копие на снимка, която приятелите й от музея й бяха подарили. На нея се виждаше заседналият в Антарктика кораб на Ърнест Шакълтън. Джералд бе настоял тя да занесе картината в галерията, където, макар и да не работеше вече, бе изградила топли приятелски отношения с бившите си колеги.

— Някой може да я купи — убеждаваше я той. — Нарисувала си я точно като оригинала. Този килнат на една страна тъмен кораб сякаш всеки момент ще се сгромоляса върху натрошения лед и белите вълни. Страхотно си го нарисувала, Хай.

Изложиха картината в галерията и след по-малко от седмица едно момче я купи за Деня на бащата. Цената бе смешно ниска, но както каза Джералд, не това бе важното.

В началото на последната му година от специализацията той реши да се срещне с доктор Ритър-Слоун. Нямаше смисъл да чака да се върнат на изток. Ако се окажеше, че характерите им са несъвместими, само щяха да са загубили малко от ценното си време. Когато се върна от срещата, Джералд кипеше от ентусиазъм. Всичко бе минало чудесно. Същата вечер стояха до късно и разговаряха.

— Допаднахме си от първия момент. Арни веднага премина на малки имена. Много е дружелюбен и необичайно скромен, като се има предвид положението му. Ще ти хареса, Хай. Кабинетът му е дори по-голям, отколкото Гръмп го описа. Намира се в много хубава сграда, която Арни сам е проектирал. Градчето е всъщност доста голямо и се намира само на два часа път с кола от родния ти дом — разказваше Джералд с блеснали очи. — Само да можеше да видиш кабинетите — продължи той. — Дори не ми се мисли колко е инвестирал в оборудването. И това са все средства, които на мен щеше да ми се наложи да похарча, по-точно да взема назаем, ако трябваше да си отворя собствен кабинет.

Хиацинт искаше да знае повече. Попита го дали Арни е женен.

— Не, и никога не е бил — ухили се Джералд. — Може би добрите стари ергенски времена му харесват твърде много. По-възрастен е от мен с дванадесет години, но колкото и да е странно, държи се като младеж. Очевидно харесва удобствата и лукса, в това число и състезателните коне. Ходи на езда, пътува и има апартамент във Флорида.

— Не познавам хора като него.

— Сигурно, но въпреки това мисля, че сделката е много добра за нас. Подозирам, че той планира повече да си почива. Затова иска да ме вземе. Обеща ми пълноправно съдружие след една година, ако е доволен от мен. А това ще стане, защото си разбирам от работата — допълни Джералд. — Бях толкова убеден в това, че изтеглих едногодишен заем за къща. Чудесна е и се намира само на двадесет минути път от офиса. Можем дори да я купим.

— О! — извика тя. — Защо не се обади, за да ми кажеш?

— Не ми остана време. Трябваше да взема решение много бързо. Убеден съм, че ще ти хареса. Още щом я видях, ми напомни на къщата на родителите ти, само че е по-малка.

— Как бихме могли да си го позволим? — учудено попита тя.

— Не забравяй, че ще стана пълноправен съдружник. А за къщата не се притеснявай. Познавам вкуса ти и ти гарантирам, че ще се влюбиш в нея. Ако не ти хареса, няма да я купуваме, обещавам.

Той явно бе въодушевен как се подреждаше животът му. Хиацинт също бе развълнувана.

* * *

Сега към червената кола бе закачено средно голямо ремарке. Малко преди да тръгнат, Хиацинт се сети за фотоапарата и помоли един съсед да ги снима пред сградата, която бе техният първи дом. Тримата застанаха отпред — усмихната висока двойка и малкото момченце, което едва стигаше до коляното на баща си. Искаха да увековечат този момент не само за бъдещите поколения, а и да съхранят спомена за самите себе си.

Заминаването разчувства Хиацинт. Постепенно и без да го осъзнават, те се бяха привързали към това място. Сега, когато трябваше да го напуснат, тя забеляза, че младите тополи от южната страна на сградата, които вирееха само в Тексас според човека, който се грижеше за тях, бяха израснали поне с тридесет сантиметра. От западната страна, където преди две години минаваха с колата покрай няколко хиляди акра пасбища, вече се издигаха нови офис сгради. Енергията на това място можеше да се усети дори в убийствената жега по пладне, когато температурите достигаха рекордни стойности.

Приятелите им се събраха около колата, за да ги изпратят. Някой беше дал на Джери миниатюрна каубойска шапка, която той отказваше да пусне. Колегите на Джералд от болницата им бяха подарили по един чифт страхотни каубойски ботуши с прикрепена към тях картичка, която гласеше: „С тях ще направите фурор в Масачузетс“.

Моментът на заминаването най-накрая настъпи. Колата потегли по улицата и после излезе на магистралата.

— Толкова щастливи бяхме тук — промълви Хиацинт, когато завиха зад ъгъла и поеха по пътя на изток.

Джери или спеше, или бърбореше в детското си столче, докато родителите му пътуваха под звуците на игривата музика от радиото. Движеха се на север през Арканзас, пресякоха Мисисипи в Мемфис и минаха през Тенеси и планината Грейт Смоуки. На третия ден минаха през долината Шенандоа и Пенсилвания, като наближаваха все повече Ню Ингланд и дома им. Както пътуването към Тексас преди няколко години бе приключение за тях, сега и връщането в Ню Ингланд се оказа не по-малко предизвикателство.

Най-накрая пристигнаха на широка главна улица, оградена от двете страни с кленови дървета и магазини с лъскави витрини. Минаха покрай хубава гимназия в готически стил, езерце в прохладен зелен парк и внушителна по размери клиника. На заден фон се виждаха още големи и стари дървета и спретнати бели къщи с полукръгли прозорчета в колониален стил над входните врати.

— Пристигнахме — оповести Джералд. — Как ти се струва?

Познато, бе първата дума, която й хрумна. Къщата изглеждаше уютна и непретенциозна, и може би дори елегантна. Отпред на стълбите седяха баща й, Франсин и баба й, които бяха пристигнали по-рано. Бяха дошли, за да ги посрещнат.

— Ето го и Арни! — възкликна Джералд. — Това е наистина страхотно посрещане. Не го очаквах. Казах ли ти, че ще ти допадне!

Арни тактично стоеше встрани от семейните поздравления, прегръдките, въпросите и суетнята покрай Джери. Когато всичко това приключи, той пристъпи напред, за да го представят.

— Джералд, не си ми казвал колко красива е съпругата ти! — възкликна той.

Хиацинт веднага му лепна етикета на плейбой. Той носеше сако с лилав оттенък, а гъстата му посребрена коса беше грижливо сресана на вълни. С присъщата за нея наблюдателност тя забеляза, че странните му златисти очи излъчваха доброта. Този плейбой бе безобиден. Когато по-късно сподели мнението си с Джералд, той искрено се развесели.

— Намерих двама души, които да ви помогнат тази вечер с пренасянето — уведоми ги Арни. — Ще внесат леглата и ще ви помогнат с каквото е необходимо. В града има също страхотен деликатесен магазин. Обикновено не правят доставки, но заради мен ще направят изключение, защото съм техен редовен клиент. Така че довечера ще има какво да хапнете.

— Арни, прекалено си добър. На всеки пожелавам шеф като теб — рече Джералд.

Арни махна пренебрежително с ръка и каза:

— Открих ти сметка в банката. Превел съм заплатата ти за първите две седмици. Сметнах, че твоята съпруга ще има нужда от пари в брой, за да напазарува за новия дом, щом като досега е живяла в апартамент с три стаи в Тексас. Хайде да разгледаме къщата. След цял ден седене в колата сигурно имате желание да се поразтъпчете. Разкажи ми за стария д-р Гръмп.

Всички влязоха вътре и слязоха към мазето. После прекосиха първия етаж и се качиха на втория по извитата стълба, за да разгледат и останалите стаи.

Джим се възхищаваше на всичко.

— Хубави квадратни стаи. Винаги са ми харесвали. Имате ли нужда от пари? Ако е така, ще се радвам да помогна — прошушна той на Джералд.

— Не, благодаря ти за предложението, но ще се оправим.

Франсин и бабата на Хиацинт бяха единодушни, че къщата ще стане много хубава. И двете обичаха слънчеви стаи.

— Толкова е приятно тук. Можеш да сложиш саксии с цветя по первазите и цяла зима да им се радваш.

— Стените са високи и можеш да слагаш по тях колкото картини искаш — каза й Джералд. — Един ден целите ще ги окичим с картини. Арни, казвал ли съм ти, че жена ми е художничка? Вече продаде доста картини и ще се прочуе.

Хиацинт се почувства неудобно от възторжената реакция на Арни. Щеше й се Джералд да не се хвали така.

— Веднага щом се настаните, ще ми дойдете на гости. Живея в един от новите апартаменти до игрището за голф.

— Значи и вие играете голф — обади се Франсин. — Това е любимият ми спорт.

— Един от многото — поправи я Джим.

— Всъщност иронията е, че живея срещу игрището, но не играя голф. Отглеждам няколко коня и се опитвам да ходя до конюшните възможно най-често. За мен ездата е най-хубавият спорт. Ако бях на ваше място, бих купил на този малък приятел тук едно пони веднага щом стане на пет годинки. Добре е отрано да започне да се учи. Ездата остава удоволствие за цял живот.

* * *

— Е, какво мислиш за Арни? — поинтересува се Джералд по-късно.

Джим се поколеба, преди да отговори:

— Ще бъда искрен, затова просто ще кажа, че засега имам някои резерви към него. Той е… не знам как да го определя…

— Искаш да кажеш — намеси се бабата на Хиацинт, — че той просто не се изразява като лекар. Знам, че времената са се променили, както и обноските, и вкусовете. Но въпреки това и аз смятам…

Джералд я прекъсна, като попита Франсин какво мисли за Арни.

— На мен ми хареса. Струва ми се леко вятърничав, разбира се. Не е лошо да го имаш предвид. Имам обаче усещането, че никога не би наранил някого, а това е най-важното.

— Винаги бих се доверил на мнението ти, Франсин — съгласи се Джералд. — Ти преценяваш хората много добре.

* * *

— Знаеш ли — обърна се Джералд към Хиацинт няколко седмици по-късно, — Арни съвсем не е такъв, какъвто предполагах. Изненадан съм. Откакто е завършил специализацията си преди четиринадесет години, в медицината са се наложили много новости, а той не е осведомен за тях. Не че е толкова важно, но например оперираните от него носове винаги изглеждат еднакви. Не казвам, че е некомпетентен, но със сигурност не е най-добрият пластичен хирург и го осъзнава, макар другите да не го знаят.

— Странно е, че не прави нищо по въпроса — отговори Хиацинт.

— Мисля, че това не го интересува. Изразходва половината от енергията си за бизнес начинанията си, а останалата част — за удоволствия като луксозни коли и какво ли още не. Вече започна да ми възлага по-трудните случаи. Това е добре дошло за мен. Този град ми харесва. Искам да купя къщата и да останем тук. Ти какво ще кажеш?

Хиацинт бе взела решение още след първата седмица от престоя им тук. Действаше бързо и още преди да измине и месец, изработи план за постепенно мебелиране на къщата, съобразено с доходите им. Арни великодушно им бе предложил и дори настоя да им заеме значителна сума пари, но Хай му отказа.

Вече се беше сприятелила със съседите и се записа с една от съседките в клуб за любители на музиката, чиито членове се събираха два пъти месечно.

Освен това имаше ателие. Работеше, изпълнена с надежда. Макар наблизо да нямаше място, където можеше да продължи обучението си, тя не спираше да си повтаря, че някои от най-великите художници никога не са вземали уроци по рисуване.

Луксозната сграда на Арни се намираше на една от най-хубавите улици в града. Клиниката, снабдена с най-модерно медицинско оборудване и скъпи мебели, се помещаваше на два етажа. Когато видя Джералд за първи път в клиниката, облечен в хирургическа престилка, Хиацинт изпита гордост. Най-накрая той бе постигнал това, което заслужаваше.

* * *

Само глупаците живеят с илюзията, че щастието може да продължи вечно. Но понякога Хай почти вярваше в това. Такъв момент бе раждането на Ема Луиз една седмица след като Джери навърши три години. Тя също бе умалено копие на баща си и макар че той се надяваше отново да има син, в мига, в който я видя, се влюби в нея.

— Красива е и няма да носи глупаво име като майка си — отсече Хиацинт пред Франсин, когато щастливата баба даде няколко типични за нея предложения за име.

Семейството живееше в благоденствие, което надминаваше очакванията им. В неделните следобеди Хиацинт обичаше да сяда на задната тераса и да почете книга, докато децата си играеха с Джералд. Важно беше и той да се занимава с тях. В такива моменти тя често вдигаше поглед от книгата, за да се любува на идиличната картина. Детските гласчета звънтяха, издаваха команди и умоляваха:

— Мой ред е, тате. Вдигни първо мен. Обеща ми. Защо не ме вдигнеш? О, това беше страхотно! Залюлей ме пак, тате! Искам пак!

Хай имаше усещането, че тези моменти са най-близки до представата за рай на земята. Уединеният, потънал в зеленина двор, катерушките и люлките в синьо и червено, веселият баща и жизнерадостните му деца — всичко това й даваше усещането за сигурност и „уседналост“, ако трябваше да употреби думата, която преди често използваха.

* * *

Моментът, в който стана ясно, че животът им съвсем не е безпроблемен, настъпи ненадейно. Едва доловими промени загатваха приближаващи неприятности в иначе спокойното им ежедневие. Сякаш някой ги беше урочасал и щастието им бе дошло в повече.

Караха се по незначителни поводи. Струваше й се, че Джералд е станал прекалено язвителен и силно раздразнителен. Хиацинт обмисли ситуацията и стигна до заключението, че двамата с него просто препускат през живота. Съпругът й вече бе станал пълноправен партньор в клиниката и вършеше повече от половината работа, но това, изглежда, не го притесняваше. Ползваше се с целия престиж и привилегии, които вървяха с длъжността му. В клиниката графикът му беше препълнен с операции, а членуваше и в комисията за набиране на средства. Освен това водеха активен социален живот, което отчасти се дължеше на длъжностите, които той заемаше, и отчасти на това, че бе доста търсен. Често ги канеха на партита, а и те самите редовно организираха такива.

Хиацинт си даваше сметка за високите изисквания на Джералд към средата, в която живее. Това й бе ясно от първите им дни заедно, когато се оплакваше от мизерията в мотела, в който за първи път спаха двамата. Сега, когато трябваше да посрещат гости, бе станал дори още по-педантичен към всяка подробност, като се започнеше от менюто и се стигнеше до приборите на масата и облеклото на Хиацинт. Тя също обичаше да изпипва нещата, но, макар и с неохота, си признаваше, че й се иска да има по-малко ангажименти и повече лично време, както беше преди раждането на Джери.

— Той работи твърде много. Графикът му е ужасно претоварен — споделяше тя с приятелката си Мойра.

— Чуй ме, Хай. Джералд не се преуморява повече от теб. Накарай го да тича след две деца, да готви, да се грижи за тази голяма къща и още един милион други неща, освен организирането на партита — и само гледай дали ще се справи! А ти дори намираш време да работиш и в ателието. Кога въобще спиш?

Мойра бе изключително пряма и Джералд не я харесваше.

— Какво, по дяволите, намираш в тази жена? — чудеше се той.

— Има добро сърце и е вярна приятелка, освен това имаме общ език.

— И какво е общото помежду ви?

— О, ами и двете обичаме да слушаме музика и да четем книги например. Тя има интересно мнение по много въпроси.

— Според мен грозничка жена като нея трябва да говори по-малко.

— Не е грозна, Джералд. Не бъди груб. Иска ми се да се държиш по-мило с нея. Смятам да организирам официална вечеря по повод годишнината им.

— Мили боже! Защо?

— Защото и те ни организираха такава.

— Не може ли просто да им поднесеш подарък? Няма да мога да ги изтърпя. Тази жена е малоумна, а и мъжът й не е по-свестен от нея.

Въпреки това вечерята се състоя. Джералд се държеше учтиво, но много хладно. След като съседите си тръгнаха, двамата с Хиацинт се скараха сериозно. Случваше им се за първи път от доста дълго време. На следващия ден се сдобриха, разбира се, но тази случка продължи силно да я притеснява.

Постепенно започна да осъзнава, че често се чувства напрегната дори без повод. Например, когато пазаруваше в супермаркета или рисуваше в ателието, изпитваше безпричинен страх.

Един следобед, докато работеше в ателието, Арни позвъни на вратата.

— Джералд се опитваше да се свърже с теб — осведоми я той, — а от централата му казаха, че телефонът ти е изключен.

— Знам, забелязах го преди няколко минути. Понякога Ема си играе с него и сигурно го е изключила. Какво се е случило?

— Нищо, просто искаше да те информира, че доста ще закъснее. Минавах оттук на път за вкъщи и му казах, че ще ти предам съобщението. Виждам, че си рисувала. Имаш петно от зелена боя на носа.

Арни бе застанал на входната врата и сякаш очакваше да бъде поканен, така че тя му предложи да влезе. Хиацинт хранеше добри чувства към него. Пазеше хубави спомени за посещенията на футболни мачове и ходенето за риба, на които канеше Джералд и Джери. Сега Арни стоеше и я наблюдаваше как рисува няколко дървета като заден фон на едно пристанище.

— Много хубава картина, Хай. Мислиш ли да я продадеш?

— Бих продала картина винаги, когато ми се удаде случай. Проблемът е, че това не се случва често — отвърна печално тя.

— Не разбирам много от изкуство, но работата ти, а и всички картини в тази стая ми изглеждат идеални. Допада ми идеята да си купя няколко от тях. Ти си била в апартамента ми. Какво би ме посъветвала? Да закача ли нещо над камината, на мястото на огледалото?

— Една картина там определено ще стои добре.

— Какво ще кажеш да наминете с Джералд и пак да погледнете апартамента ми? Тъкмо ще можеш да прецениш какви цветове биха отивали най-много на мебелите. Тук има голям избор от картини.

— Бих се радвала, Арни — отговори тя, разчувствана и развеселена.

— Каква е тази недопушена цигара в пепелника?

— О, бях я забравила. Изгасих я, когато звънна на вратата.

— Не знаех, че пушиш. Не съм те виждал преди.

— Не съм пушила от дълго време. Спрях, когато забременях с Джери. Само преди седмица-две пропуших отново. И аз не знам защо.

— Това е глупаво, Хай. Не се сърди, че говоря така. Аз ги отказах преди петнайсет години, а доколкото знам от Джералд, той никога не е пушил. И двамата не искаме да си докараме рак на белия дроб.

— Караш ме да се чувствам виновна.

— Защо изобщо пушиш?

— И аз не мога да си обясня. — Тя се запъна. — Моля те, не казвай на Джералд.

— Добре, няма. Но да знаеш, че той сам ще разбере.

Арни я гледаше съсредоточено и загрижено. Обикновено той не се държеше по този начин. Хиацинт се притесни и отмести поглед встрани.

— Трябва да разбереш какво те е накарало да пропушиш отново.

Арни настояваше да получи отговор, а тя го познаваше достатъчно добре и знаеше, че няма да я остави на мира, докато не му отвърне на въпроса.

— Понякога се чувствам напрегната и цигарите ме успокояват.

— Защо се чувстваш напрегната?

— Не мислиш ли, че всеки има такива моменти?

— Хиацинт, не отговаряй на въпроса ми с въпрос. Това са адвокатски номера.

— Съжалявам. Не знам какво друго да ти кажа.

— Ти си прекрасна жена. Познавам много очарователни жени, но нито една не прилича на теб. Ти си различна.

„Странно, и Джералд това ми казваше. Дори използваше същите думи“ — помисли си тя.

— Не искам да те виждам нещастна, Хай. Когато някой се чувства напрегнат, значи нещо не е наред. А ти заслужаваш да си щастлива. Съпругът ти е забележителен човек. Боже, ако знаеш колко невероятно добре се справи миналата седмица с един случай на изгаряне! Чак не повярвах на очите си.

Арни се изправи и поставил ръка на рамото й, продължи да й говори с почти бащински тон. Въпреки искреното възхищение и почтителното му отношение към нея, в гласа му се долавяше нещо съвсем не бащинско.

— Познавам те вече почти шест години и искам да ти кажа, че се подценяваш. Чуй ме какво ще те посъветвам. Двамата с Джералд трябва да се махнете оттук за малко. Между децата и работата не ви остава време да си починете истински, само двамата. Заминете за две седмици за Франция или Италия, или където пожелаете, но го направете сега. Мисля, че можете да си го позволите. Организирай нещата за една седмица, вземи малко дрехи и заминавайте. Недей да спориш с мен. Утре ще го предложа и на Джералд. Не ми благодари. Бързам, че вече закъснях.

Той се поспря в средата на коридора и подвикна към Хиацинт, която не помръдваше от мястото си от изумление.

— И спри цигарите!

* * *

— Жалко е, че се налага да тръгнете така набързо — оплака се Франсин. — Ако можеше да го отложите с няколко седмици, щяхме да се радваме да останем тук с Джери и Ема. Ще оперират Даяна и обещахме на Том да отидем при тях.

— Така се случва, когато имаш толкова много внуци — обади се Джим, докато завързваше разхлабената панделка на плитката на Ема.

Двамата с момиченцето представляваха очарователна картина. Дядото седеше с малката си внучка на големия плетен стол на верандата. Донякъде и Хиацинт имаше желание да си остане у дома, но от друга страна, имаше нужда да се махне оттук. Арни най-вероятно бе прав. От дълго време не бяха се откъсвали от монотонното ежедневие.

— Надявам се, че децата няма да тъгуват много по вас — притесни се Джим.

— Всичко ще бъде наред. Въпреки възрастта си, Джери се държи мъжки, а Ема е много общителна. А и няма да ни има само две седмици. Ще бъдат в добри ръце.

— Сигурна ли си, че може да се разчита на тази жена? — запита я Франсин.

— Напълно. Санди работи при Джералд вече трета година. Той я смята за незаменима.

— Млада ли е? Питам, защото човек никога не знае какъв приятел могат да доведат такива момичета в къщата, докато те няма.

— Тя е скромно момиче. Личи си, че не е от тези, които вършат глупости. Пълничка е и има хубаво лице, но след няколко години вече ще е доста дебела, горкичката.

— Някои мъже харесват закръглени жени — засмя се Франсин.

— Не и аз — запротестира Джим. — На мен ми харесват стройни жени, които си имат всичко.

Франсин беше точно такава. Тя стоеше до перилата, облечена в прилепнала по тялото аленочервена рокля, и наблюдаваше как Джери и приятелите му си играят на двора.

— Виж каква хубава къдрава косица има онова момченце! Някои жени биха убили, за да имат такава коса. Господи, Хиацинт, какво правиш с тази цигара?

— Пуша, Франсин — отвърна дъщеря й.

— А не бива.

„Пак ми натяква, като че ли съм още на деветнадесет години.“

— Хайде стига — смъмри я Джим.

— Виж я, Джим. Не казвай, че не си забелязал, защото знам, че не е вярно. Тя е постоянно напрегната. Отпусни се малко, Хиацинт. С тези прегърбени рамене изглеждаш страшно напрегната, а стискаш и зъби. Притесняваш ме. От вчера се сдържам, но вече не мога да мълча и ще ти кажа, че това, което виждам, не ми харесва.

На Хиацинт й идваше да й отговори да не гледа тогава, но се спря навреме. Критиката на майка й бе продиктувана от добри чувства.

— Остави я на мира — намеси се тихо Джим. — Хай е достатъчно голяма и може да се грижи сама за себе си. Нека не разваляме прекрасния следобед.

— Добре. Съжалявам, Хиацинт. Не исках да ти развалям деня. Това не е ли колата на Джералд?

— Да, връща се по-рано, за да се види с вас и може би да започне да си стяга багажа. За първи път ще пътува до Европа и вече няма търпение.