Сюзън Луис
Особен урок (9)

8.

Никога не бих повярвала, но с времето любовта ми към Александър ставаше все по-силна. Щом се върнахме във „Фокстън“, болката от това, че сме толкова близо един до друг, а не можем да се докоснем, ставаше все по-силна и единственият начин да се справим беше като се опитвахме да се шегуваме с нея. Начинът, по който Александър се движеше, сякаш изпитва непоносимо физическо страдание, ме разсмиваше до сълзи.

— Но аз наистина се чувствам така — отвръщаше ми той, когато му казвах, че прекалява.

Между часовете той се стрелваше в кабинета ми, затваряше вратата след себе си и ме целуваше толкова силно и толкова бързо, че докато успея да осъзная, че е идвал, него вече го нямаше. Всеки ден привечер все някак успявахме да уредим да излезем на разходка, или ако валеше, аз отивах във всекидневната да изпия чаша кафе, както бях правила и с миналогодишните шестокурсници. Макар че не оставахме често сами, все пак успяхме да намерим начин да се любим два пъти през първите седмици от срока.

Първият път беше в една плевня на около три километра пеш от училището. Когато се озовах там, изобщо не ме интересуваха калните ми обувки и разрешените от вятъра коси и все още стисках в ръка бележката, която същата сутрин ми беше оставил в калъфката на възглавницата и с която ме молеше да се срещнем в четири часа, когато обикновено шестокурсниците учеха по стаите си или слушаха музика във всекидневната. След като всичко свърши и телата ни се бяха натъртили и ни боляха, страшно се смях на начина, по който бях смъкнала сестринската си престилка и двамата се бяхме търколили в сеното и бяхме лудували като две овчици, пуснати на воля в полето.

Понеже много от момчетата редовно ни посещаваха с мис Енгрид във вилата ни, идването на Хенри и Александър не породи никакви подозрения — макар че между нас възникнаха известни спорове, след като не позволих на Александър да идва по-често сам. Веднъж обаче ни се удаде случай, когато рано вечерта той пристигна точно докато се къпех. Неизбежното се случи и само секунди след като приключихме с обличането, мис Енгрид почука на вратата и веднага влезе.

Погледът й беше много подозрителен и впоследствие бях така разтърсена от факта, че се бяхме спасили само на косъм, че между нас избухна първата сериозна караница. Бях шокирана, че Александър, изглежда, не се притесняваше, и му се разкрещях колко е наивен да смята, че мис Енгрид ще бъде на наша страна. Мразеше да му напомням, че е по-млад от мен, и затова в отговор ми извика, че всъщност искам да прикрия факта, че се срамувам от него.

— Е, добре, наистина не съм особено горда от това, което правим — казах аз.

Лицето му пребледня.

— Значи се срамуваш. За теб съм само някакъв похотлив ученик, който задоволява…

— Не ми говори така! Нямаше да го върша, ако не те обичах, но твоето безотговорно поведение понякога ме кара да се питам колко още ще можем да продължаваме. Не трябва да идваш пак, чуваш ли?

— Дадено! И изобщо не си помисляй да ми пъхаш бележки във възглавницата — ще ги изгоря дори без да съм ги прочел.

Два дни и двамата запазихме мълчание, но накрая неговата решителност се стопи и отново намерих бележка, пъхната под вратата на кабинета ми. Искаше да знам, че не е мислил нищо от това, което беше казал, че не е искал да бъде циничен и че просто толкова много ме обича, че би искал целият свят да разбере. Сега разбирал колко детинско било всичко, така че дали ще му простя и да се срещнем по-късно в горичката? Не отговорих нищо. На следващия ден имаше нова бележка и още две на по-следващия. Продължавах да ги оставям без последствия. Последната беше доставена направо във вилата и в нея ми пишеше да вървя по дяволите.

И без това вече бях там, докато вечерта по време на вечерята погледите ни не се срещнаха и аз отново се усмихнах. Но това все още не ми носеше успокоение. Толкова много се притеснявах за това, което вършим, толкова се страхувах как ще свърши всичко това, че просто не знаех какво да направя. В такова състояние ме свари той един следобед в кабинета ми, докато изплаквах мъката си.

Погледна ме, но лицето му не изразяваше нищо, и протегнал ръце, ме притегли в прегръдките си. Опитах се да се измъкна.

— Не! Недей! — ядосано проговори той. — За бога, защо караш и двама ни да страдаме толкова?

— Не знам какво да правя — отвърнах. — Обичам те, наистина, но Александър…

— Виж, нали и двамата знаехме, че няма да е лесно, така че недей още повече да утежняваш нещата. Ела сега, нека само малко те подържа.

И аз се оставих в прегръдките му, защото точно в този момент не ме интересуваше кой може да влезе и да ни види. Обичах го и само това имаше значение.

 

 

— Върнали са се! — извика Александър. — Тези гадни цигани пак са се върнали!

Хенри вдигна поглед от вестника, който четеше, а Александър ми намигна, когато ме забеляза, че се приближавам към тях. Беше късно следобед и двамата седяха край тенис кортовете и четяха сутрешните вестници, като от време на време подвикваха груби забележки на момчетата, които играеха.

— Слава богу, че не съм вкъщи — продължи Александър. — Представям си баща ми — лицето му добива един грозен тъмночервен цвят и на врата му започва да пулсира онази изпъкнала вена. Никой не може да бъде сигурен за живота си.

Хенри с усмивка пое вестника от Александър и ми го подаде.

— Прочете ли за тази паплач? — обърна се към мен и Александър. — Както се изразява майка ми, никога няма да се отървем от тях, ако баща ми не престане да се заяжда. И все пак това, което той казва, е истина. Видях ги, когато си ходих за Коледа — мръсни просяци. Чудя се дали е вярно, че се занимават с проституция на деца. Местните вестници разправят, че така било.

— И не само местните — обади се Хенри. — И тук има нещичко по въпроса.

— Хенри, момчето ми, как, за бога, можеш да четеш такива неща?

Разсмях се.

— Ама че си сноб, Александър Белмейн.

— Напълно съм съгласна — обади се иззад гърба ми мис Енгрид.

Александър се нацупи и отново се обърна към Хенри:

— Какво пишат?

— Само в най-общи линии. Както сам спомена, все за детската проституция. Цитира се баща ти, който споменава, че ще извика „Рентокил“ да се справят с тях.

Александър се изсмя.

— Ренто кой? — попитах аз.

— „Рентокил“. Хората за борба със селскостопанските вредители — просветли ме мис Енгрид.

— Звучи ми точно като баща ми — обади се Александър. — Няма съмнение, че ще се пръсне от кеф от предстоящата битка.

— Александър!

— Съжалявам, сестро, за момент се забравих.

И докато я целуваше, аз се извърнах, за да не ме види как се усмихвам.

— Както и да е — продължих, когато мис Енгрид отмина, — какво правите двамата тук? Мислех, че сте на театър днес следобед.

— Мистър Лиър се е разболял — отвърна ми Хенри, след което пресуши кутия безалкохолна бира. — Титус Андроникус ест изоставенус.

Александър ми подаде бирата си.

— Единственото, което мога да кажа, е, че съм доволен, че не съм си вкъщи. Само като си помисля за тези хора, които се навъртат наоколо и търсят да нападнат някое момченце в леглото му нощем. — Изправи се, прегърна ме и леко ме целуна по врата.

— Александър! — извиках аз и отскочих от него. — За бога, някой може да види!

Той се разсмя, а аз само го погледнах, но след това изведнъж чух собствения си глас да му казва да дойде след вечеря в кабинета ми.

Хенри се протегна и се прозя.

— Знаете ли какво си мислех — изрече бавно. — Трябва да намерим някакъв начин да те вземем с нас в Оксфорд, Елизабет.

На лицето ми се изобрази нещо като усмивка, докато наблюдавах как Александър отново сяда и взема лист хартия. Това беше нещо, за което не си позволявах да мисля — времето, когато щяха да си заминат.

— Надявам се, че момичетата в Оксфорд са по-съблазнителни от тези в „Сейнт Уинфрид“ — унесено продължи размишленията си Хенри. — Още отсега си го представям — оргии и пак оргии. Може би ще трябва да се обуча малко. Не мога да допусна само ти да задигаш всички налични същества от женски пол, Александър.

Докато се отдалечавах, чух как Александър му каза:

— Хенри, братче, какво ти е влязло в главата?

След кратка пауза, Хенри отново проговори:

— Не исках да кажа нищо. Просто си размишлявах. Кажи й, че съжалявам, чу ли?

След няколко минути чух, че вратата на кабинета ми се отваря, и излязох иззад паравана.

— Няма нужда да ми казваш нищо — изрекох, преди да успее да проговори. — Но трябва да се изправим пред действителността, знаеш го. Когато си заминеш, е…

— Има още много време, Елизабет. А и освен това фактът, че ще бъда в Оксфорд, няма да промени нищо. Ще продължаваме да се виждаме през цялото време.

Целуна ме и не за първи път почувствах, че сякаш се отделям от него. Ще го загубя, знаех, че ще го загубя.

Докато ме пускаше, Александър се усмихна.

— И какво ти е толкова смешно? — попитах го.

— Ти.

— Аз! Защо?

Той сви рамене.

— Не знам, просто е така. Харесвам косата ти — каза изведнъж, дръпна бонето ми и извади фибите. — Абаносови коси и абаносови очи. Вдигни си полата, искам да видя краката ти.

— Можеш ли да дойдеш по-късно тази вечер във вилата, след десет? — попитах го, докато пъхаше пръсти под жартиерите ми. — Искам да ме любиш.

Лицето му изведнъж стана сериозно.

— Ще дойда — отвърна.

Купих малко вино и добавих някакви бисквитки и фъстъци, но щом пристигна, всичко беше забравено. По-късно, когато седнахме пред огъня, а дрехите ни бяха разхвърляни из цялата стая, Александър заговори за това, което се бе случило. За първи път бяхме правили орален секс. Без да знам защо — може би, защото се бях чувствала толкова несигурна през целия ден — изведнъж избухнах в сълзи.

Той прекъсна думите си наполовина и се приближи да седне до мен.

— Какво има? — попита ме. — Помислих, че ти харесва. Съжалявам, няма да го правим друг път.

Разсмях се.

— Разбира се, че ми хареса. Нали затова плача.

Александър ме погледна по своя особен начин, с наклонена на една страна глава.

— И сигурно трябваше сам да се досетя.

Въздъхнах и отново положих глава на рамото му. Взе чашата си и я поднесе към устните ми, после и той отпи и придърпа стола, за да може да се облегне на него.

— За какво мислиш? — попита ме.

— Мисля си, че се надявам един ден, когато си спомняме за всичко това, да го виждаме така, както си е било. Нали разбираш — колко много сме се обичали, колко много неща сме научили един от друг…

— Не ми харесва тонът на това, което казваш. Ще си спомняме за миналото заедно, нали така?

— Искам само да кажа, че ако поради някаква причина това не стане, то бих искала да останем нещо много специално в спомените си един за друг.

— Стига, Елизабет. Престани да говориш такива неща. Всичко е заради това, което Хенри каза днес следобед, нали? Е, добре, още сега мога да ти кажа, че няма да отида в Оксфорд. Реших, че за нас ще бъде по-добре, ако не отида.

Усмихнах се на тези думи.

— Ще отидеш в Оксфорд. Ако не го направиш, наистина ще те напусна. Както и да е, просто съм в лошо настроение, Александър — не ми обръщай внимание. Къде е виното?

Изправи се и отиде да вземе бутилката, а когато се върна, продължих да го наблюдавам как налива в чашите.

— Усмихни се, Александър. Искам да видя кривия ти зъб.

Той се усмихна и седна пред мен, поднасяйки ми устните си. И изведнъж цялата ми несигурност се стопи — всеки път, когато бяхме заедно, все повече се превръщахме в едно цяло.

 

 

Една сутрин, няколко дни по-късно, седяхме с мис Енгрид и опаковахме пакетите за първа помощ за великденското учение на открито, като същевременно обсъждахме настоящия експеримент за включване на момичетата от „Сейнт Уиндфри“ в уроците на шести курс във „Фокстън“. След като решихме накрая, че момичетата несъмнено са само едно ненужно разсейване за момчетата, които се опитват да завършат успешно средното си образование, мис Енгрид се изправи и отиде да направи чай. Когато се върна, тя се настани на стола си и вместо да вземе чашата, ме изгледа дълго и сериозно.

Почувствах се неудобно и се опитах да се усмихна.

— Това съм аз, Елизабет — казах. — Гледате ме, сякаш ме виждате за първи път.

Тя поклати глава.

— О, не, не за първи път. Виждала съм те много пъти, скъпа.

— Ама че странни неща говорите.

Мис Енгрид въздъхна тежко и взе чашата с чая. Изчаках я да продължи, като се опитвах да не обръщам внимание на тревожните звънчета, които вече биеха в главата ми.

Не след дълго отново заговори:

— Всичките тия приказки преди малко, за момичетата… — започна тя внимателно. — Е, мисля, че не е нужно да го усукваме. Нали разбираш какво искам да кажа. — Впери поглед в мен и зачака отговор. — Знаеш ли какво правиш? — попита ме изведнъж рязко.

— Опаковам пакети за първа помощ — остроумно отбелязах.

— Елизабет!

Почувствах, че се изчервявам, и извърнах поглед.

— Видях го да излиза от вилата онази вечер — каза мис Енгрид.

Когато я погледнах, разбрах мълчаливата й молба да й спестя лъжите и въпреки че ми се искаше да отрека всичко, да й кажа, че си въобразява, разбрах, че не мога да го направя. Станах от стола и се приближих до прозореца.

— Не знам какво да кажа.

— Няма какво да ми казваш. Важното е какво ще направиш.

Преглътнах мъчително. Искаше ми се да й изкрещя, да я нарека любопитна, досадна стара жена, която трябва да си гледа своите работи. Но в сърцето си чувствах, че е права.

— Работата му в училище изостава — продължи мис Енгрид. — Пропаднал е на класното по латински. Знаеше ли? Не, мисля, че не. Днес има изпит по английски, нали? — Кимнах. — Мистър Лиър смята, че и него няма да вземе.

— И мистър Лиър ли знае? — отчаяно прошепнах.

— Не. Но вече възникват подозрения. Винаги е бил пред другите, много пред тях. Мистър Лоримър го свикал при себе си, знаеш ли? Момчето е увлечено по теб, Елизабет. Не може да действа и да мисли разумно. Ако пропадне на зрелостните изпити другата година… не е нужно да ти казвам какво означава това.

Тръснах глава. Опитваше се да ми каже по възможно най-мекия начин, който бе намерила, нещо, което вече знаех — че съсипвам живота му.

— Мислите ли, че трябва да напусна? — попитах след малко.

— Не.

Беше категорична: ако напусна, щял да стане още по-разсеян, отколкото е сега. Това, което трябвало да направя, било сама да поговоря с него и да се опитам да го вразумя.

— Ще кажете ли на някого какво сте разбрали? — попитах я.

Тя се усмихна и за първи път видях това старо лице с наболи мустачки почти разплакано.

— Не — отвърна ми. — Мисля, че знам какво изпитваш към него, Елизабет. Другите ще помислят, че ти си го въвлякла в това, че се забавляваш с него. Но аз знам. Виждах всичко от самото му начало.

Сърцето ми подскочи.

— Опитах се да го избегна — казах.

— Не се съмнявам. Но вече е твърде късно, вече се е случило. Просто му помогни да си вземе изпитите, това е всичко, за което те моля. Щом замине за Оксфорд, цялата работа от само себе си ще приключи. Прекалено е млад за тази история, пък и ти също. Трябва да се срещаш с хора на твоята възраст.

— Казват, че истината винаги боли — усмихнах се.

Тя хвана ръката ми.

— Много те обичам, Елизабет. Последното, което искам, е да те видя наранена. Но мисля, че със сърцето си усещаш какво трябва да направиш.

Същата вечер помолих Хенри да дойде с нас на разходка. Стояхме близо до училището, така че никой не можеше да се усъмни в нещо.

Александър се развика и започна да ругае, когато му предадох думите на мис Енгрид. Отначало искаше да се втурне към училището и да й каже какво мисли за нея, но двамата с Хенри успяхме да го възпрем. Накрая, след като се беше успокоил и още веднъж тримата обсъдихме всичко, аз и Александър сключихме сделка. Ако се съглася да заминем само двамата за великденската ваканция, той ще залегне над учебниците и ще учи сериозно през следващия срок.

 

 

Понеже родителите на Александър заминаваха за Франция да се видят със сестра му и съпруга й, не обърнаха особено внимание, когато им каза, че ще помага като ръководител в лагера на малките. Взехме отделни влакове до гара Пензанс, където наех кола под наем и двамата заминахме за вилата, която бяхме наели близо до Зенор.

По време на тези две седмици и половина хиляди пъти се опитвах да му кажа, че всичко е приключило, но не можах. Сякаш всичко, което вършеше, беше с единствената цел да ме направи щастлива, а и самият той беше толкова щастлив, че мисълта да разваля всичко бе прекалено мъчителна дори само като си го помислех. Разбирах, че си играе на семейство от начина, по който се опитваше да ми помага в кухнята или да се справя с прахосмукачката, или когато отиваше на бара в местната кръчма и ми поръчваше питието, без да ме пита какво искам. За първи път двамата се чувствахме свободни да бъдем каквито сме, за първи път не трябваше да се оглеждаме и да се притесняваме, че някой може да ни види. Александър беше друг човек — много по-уверен, по-сериозен, по-покровителствен, макар че не ни липсваха и дрязги. Това беше чудесен пример за живота, който бихме могли да водим заедно, и затова ми беше още по-тежко да му кажа, че след ваканцията не искам да го виждам повече… Защото бях решила, че това е единственият начин да приключим. Ако си мисли, че скъсвам с него, защото някой друг ми е казал, че трябва да го направя, той никога нямаше да се съгласи, но ако успеех някак си да го убедя, че повече не го обичам, може би щеше да се примири.

Изчаках последния ден. Бяхме свършили млякото и аз отидох до селото, за да взема, а той остана във вилата. Изненадах се, когато ми каза, че няма да дойде с мен, защото почти не се бяхме разделяли през цялата ваканция. Така поне щях да имам време да се подготвя, за това, което предстоеше да му кажа. Забавих се дълго — разхождах се из двора на църквата, взирах се в пустите поля наоколо и сама се убеждавах, че го правя, защото го обичам, защото така е най-добре за него, като същевременно се опитвах да не мисля колко много ще го нараня.

Когато отворих градинската врата, видях, че ме наблюдава от прозореца и изглежда притеснен от дългото ми отсъствие. От все сърце ми се прииска да се втурна към него и едва се въздържах да не се усмихна и да не му помахам.

Поех дълбоко въздух и прекрачих прага. Продължаваше да стои до прозореца и да ме гледа, докато влизах, и веднага разбрах, че е замислил нещо. Тогава го видях. На една от дъбовите греди висеше знаменце, а на него пишеше: „Би ли станала моя жена?“.

Личеше, че е нервен, и все пак никога не бях виждала толкова много любов в погледа му.

— Не знаех дали да напиша „Би ли се омъжила за мен?“, или думата „жена“ ще ти хареса повече — обясни ми той. — Мога да направя и друго, на което да напиша каквото искаш, само…

В този момент нещо в мен се прекърши и се разплаках, а той незабавно ме прегърна и след това се притиснах към него, го помолих винаги да ме обича и никога да не ме напуска… В крайна сметка успя да ме успокои и отиде да направи чай. Когато го донесе, започнах да се смея и не можех да спра. Сякаш вече го бях загубила веднъж и сега отново се връщаше при мен. Александър също се засмя, но знаех, че е смутен.

— Смея се, защото си истински идиот и защото харесвам думата „жена“, и защото те обичам толкова много, че ще се пръсна — казах.

— Това означава ли, че ще се омъжиш за мен? — попита ме той, като ме гледаше право в лицето.

— Означава, че бих се омъжила за теб още сега, в тази минута, ако можехме…

— Моля те, не ми изреждай списъка с причините, поради които не можем. Просто искам да чуя, че ми казваш „да“, а после ще говорим кога ще стане.

— Попитай ме отново.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

Едва много по-късно през деня бяхме способни да го обсъдим разумно. Тогава, макар че не можех да го накарам да се откаже, успях да го убедя, че няма да говорим за женитба, преди да завърши Оксфорд.

— Все още ще го искам, нали знаеш — прошепна той.

— Всяка нощ ще се моля на Бога да е така.