Сюзън Луис
Особен урок (25)

24.

Наблюдавах как Едуард гордо се разхожда из навалицата.

— Това ще бъде най-прекрасната книга, която мистър Уолтърс е написал.

Кемал стоеше плътно до мен — откакто бяхме в Египет, сякаш винаги беше плътно до мен. До него беше застанал един от уредниците на музея и кръглите му тъмни очи следяха Едуард с някакво тъпо обожание.

Музеят на Кайро гъмжеше от туристи. Не знаех нищо за книгата, преди да се върнем от Асуан отново в Кайро. Кемал ми беше казал. Кемал се движеше с нас, за да ни пази, макар че Едуард никога не ми обясни от какво. Присъствието му ме притесняваше също както и оживените улици и анонимните, настойчиви очи, които сякаш ме следваха навсякъде. Още от момента на пристигането ни градът ме беше ужасил със страшния хаос, врява и нищета. Кайро представляваше джунгла от екзотични мръсни улички и булеварди, където модерните хотели и старите разрушени къщурки съжителстваха рамо до рамо. Беше ексцентрично и разнородно място, в което се срещаха почти ужасяващи крайности. Когато го опознах по-добре, останах поразена от бедността и невежеството. Споделих това с Едуард, но той само потупа ръката ми и вдигна безпомощно рамене. Знаех, че не го прави нарочно, но той ме караше да се чувствам сякаш Кайро е негова лична територия и съжалява, че ме е довел.

Всеки ден отиваше в музея, за да изучава хората и отношението им към колекцията на Тутанкамон. Страстта му към нея граничеше с мания. Бяхме дошли тук за кратка ваканция, през която Шарлот да може да се възстанови, но откакто бяхме пристигнали, Едуард прекарваше цялото си време в музея. Едновременно с изследователската си дейност, той се беше нагърбил и с разработването на сложна алармена система. Отнасяха се с него като с царска особа, а и той се държеше като такава. Носеше туниката си сякаш се беше родил в нея, ядеше предимно египетска храна, четеше египетски вестници и говореше само на египетски, освен в случаите, когато разговаряше с мен или с децата. Дори придоби тежката мускусна миризма на египтяните.

Уредникът разхлаби яката си — кафявият европейски костюм не му беше удобен. Усмивката разкри напълно развалените му зъби. Когато се извърнах, установих, че Кемал е покачил Джонатан на раменете си. Уредникът се отнасяше и към Джонатан по същия начин, както към Едуард — с обожание, стигащо до боготворене. Вече бях привикнала с този поглед, но не ми харесваше. Почти всички, които бяхме срещнали — особено по време на пътешествието ни надолу по Нил, когато спирахме в отдалечени селца — гледаха Едуард и Джонатан по този начин. Питах се дали това има нещо общо с щедрите суми, които Едуард раздаваше на потъналите в мизерия селяни, които изскачаха от колибите си по склоновете, с развяни зад тях туники. Никога не разбрах за какво Едуард разговаряше с тези затворени в мрачните кирпичени къщурки мъже, които докато дърпаха от наргилетата си и чертаеха странни фигури по пясъка. Каквото и да беше то, изглежда, дълбоко го вълнуваше.

Където и да отидехме, Кемал също идваше с нас. Понякога влизаше в къщите с Едуард, но обикновено оставаше отвън с мен и децата. Знаех, че носи пистолет, макар че Едуард отричаше. Освен това, по начина, по който Кемал следеше и най-лекото движение на селяните и се вслушваше в далечните гърлени звуци на нубийските барабани, разбирах, че очаква нещо да се случи. В далечината винаги се виждаше Нил — трептяща синя лента, разсичаща пустинята. Разговорите продължаваха през целия ден и накрая, забравени от Едуард, с Шарлот и Джонатан търсехме някъде убежище от слънцето. Тези сбирки се прекъсваха единствено от вика на мюезина, който приканваше египтяните на молитва. Тогава Едуард най-сетне се появяваше с прашасали дрехи и изчакваше, докато някоя жена със скрито лице, дойде да изтрие пясъка от лицето му. В такъв момент заприличваше на човек, когото не познавах. Преди да заминем за Египет, напълно бях забравила зловещото предчувствие от онази нощ в „Уестмуур“, когато чух Кристин и Едуард да се карат. Но откакто бяхме тук страхът ми нарастваше като черен градоносен облак. Някакво шесто чувство ми казваше, че бурята ще се разрази всеки момент и единственото, което исках, беше да си отида у дома.

 

 

Джефри ни чакаше на „Хийтроу“, за да ни посрещне при завръщането ни от Кайро. Едуард щеше да се върне с Кристин на следващия ден. Отидохме направо в къщата ни в Лондон, където Канари толкова силно се зарадва на децата, че беше готова да се разплаче. Започна да каканиже на своето шотландско наречие, което толкова много ни беше липсвало, за да изрази задоволството от подаръците, които Шарлот и Джонатан й бяха донесли, след което с широко отворени очи изслуша разказите им за пирамидите, камилите и за разходките им с фалука по реката.

На следващия ден бях в кухнята заедно с Мери, когато Канари влезе и ме повика.

— Бихте ли дошли в детската стая, мисис Уолтърс? Има един малък проблем, който искам да обсъдя с вас. — И без да изчака отговора ми, излезе.

Влязох в детската стая и я заварих седнала на плетения си стол, с ръце скръстени в скута, а бледите й клепачи мигаха учестено.

Стана и затвори вратата зад гърба ми. Докато минаваше покрай мен, усетих, аромат на жасмин.

— Мисля, че ще е по-добре никой да не чуе разговора ни — каза сериозно.

Подпрях се на ръба на ракитовото канапе под прозореца и зачаках. Забелязах, че е притеснена, и се усмихнах, за да я предразположа.

— Идваха да ви търсят, докато бяхте в Египет — започна тя. Лицето й продължаваше да е безизразно и въпреки че още не ми беше казала нищо, усетих как усмивката ми замръзва. — Поиска да се срещне с вас, но му казах, че сте на почивка.

Думите й увиснаха във въздуха, докато се опитвах да удържа мислите, които изведнъж нахлуха в главата ми.

— Остави ли името си? — попитах накрая.

— Не. — Лицето й се отпусна. — Не пожела.

Инстинктивно разбрах, че Канари не можеше да бъде заблудена. Александър не беше казал името си, но само от тези няколко кратки думи бях сигурна, че тя прекрасно е разбрала положението.

— Каза ли нещо друго? — попитах я.

— Тогава не. Но на следващия ден дойде отново.

Измъкна от джоба си писмо и ми го подаде.

— Помоли ме да ви дам това.

Погледнах плика и разпознах неравния му почерк. През цялото време, докато траеше възстановяването на Шарлот в болницата, непрекъснато бях мислила за него. Докато бях в Египет и наблюдавах залеза на слънцето над Нил, много ми се искаше да можеше да е до мен. През цялото време се бях чувствала уплашена и самотна и ми се искаше да крещя от копнеж по него. И ето, че той беше дошъл. Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах Канари да не го чуе.

Станах. Цялото ми тяло сякаш се беше сковало и с мъка успявах да движа краката си. Стигнах до вратата и се обърнах.

— Канари…? — Продължаваше да ме гледа. — Ще ти бъда благодарна, ако не споменаваш пред никого за това.

Отидох в стаята си, за да отворя плика на спокойствие. Ръцете ми толкова силно трепереха, че едва успях да разгърна листа.

Прочетох го и се отпуснах по гръб върху леглото. Беше ми написал телефонен номер, на който можех да се свържа с него. Искаше да ме види, искаше да види децата си. Неговите деца. О, боже, какво щях да правя?

Казваше, че ако не се свържа с него до десети, ще се обади отново. Днес беше осми.

Следващите двайсет и четири часа изживях като в мъгла. Трябваше да му попреча да дойде, но знаех, че щом чуя гласа му по телефона, смелостта ще ме напусне. Накрая разбрах, че нямам избор. Едуард се беше върнал от Кайро и затова помолих Канари да използвам телефона в детската стая. Тя незабавно сгъна ръкоделието си и излезе от стаята.

На телефона се обади мъжки глас и когато попитах дали мога да разговарям с Александър Белмейн, ми отговори:

— Боя се, че в момента е в съда. Ако можете да се обадите отново към пет, сигурно ще бъде тук.

В пет децата бяха в стаята си, но Едуард беше излязъл, така че използвах телефона в спалнята. Този път ме свързаха. Когато чух гласът му, пръстите ми здраво стиснаха слушалката, а устата ми изведнъж пресъхна и не можех да проговоря.

— Ало? Ало? Има ли някой?

— Александър.

На другия край настана кратко мълчание.

— Елизабет. — Гласът му беше нежен и усетих как очите ми се изпълват със сълзи. — Страхувах се, че няма да се обадиш. — Не отговорих. — Там ли си още?

— Да.

— Прочела си писмото ми. — Спря и аз усетих присъствието му толкова ясно, сякаш беше при мен, в стаята. — Може ли да те видя? — Сълзите протекоха от очите ми и цялото ми тяло се разтресе. — Елизабет! Добре ли си? Съжалявам, не трябваше да ти причинявам това. Но трябва да те видя — ако не го направя, мисля, че ще откача. Моля те, за бога, кажи, че ще се видим.

— Не, Александър — изхлипах. — Не, не мога. Моля те, не ме карай да ти обяснявам.

— Елизабет! Не затваряй! Елиз…

Поставих обратно слушалката и се свлякох на колене, отправяйки шепнешком молитви към него да ми прости.

В този момент вратата се отвори и Шарлот влетя вътре.

— Виж това, мамо, какво…? — Спря се, когато ме видя коленичила на пода и се хвърли в прегръдките ми, едва удържайки сълзите си. — Плачеш ли, мамо? Какво има? Какво се е случило?

— Стига, стига, скъпа. Няма нищо. Няма защо да се тревожиш. — Погалих косите й с ръка и усетих как всичко в мен рухва. — О, Шарлот, Шарлот, какво направих? Какво ще правя сега?

— Не знам, мамо, но всичко ще се оправи, обещавам ти. Всичко ще оправим. Моля те, мамо, спри да плачеш.

Джонатан също се разрида силно, щом ни видя и двете, седнали на пода, да трием сълзите си една на друга. Протегнах ръце към него.

— Съжалявам — проплака той. — Не исках. Наистина, мамо, не исках.

Срещнах погледа на Шарлот и въпреки сълзите си, и двете се разсмяхме.

— О, Джонатан — притиснах го бурно към себе си, — толкова безкрайно много те обичам. — Протегнах другата си ръка към Шарлот. — Толкова ви обичам и двамата.

Все още седяхме на пода, когато около час по-късно, ароматът на жасмин ме накара да вдигна поглед. Канари остана за момент така, вперила поглед в мен, а после се обърна и излезе. Последвах я и от площадката я видях долу във фоайето, поставила ръка на дръжката на вратата към всекидневната. Докато ме наблюдаваше как слизам по стълбите, лицето й беше сериозно.

— Всичко е наред — казах и минах покрай нея.

— Ще се върна при децата — отвърна ми тя.

Не се реших да вдигна поглед, докато нея чух да затваря вратата, и когато накрая погледнах към стаята, усетих как ме залива вълна от всичките ми досегашни копнежи. Александър стоеше във всекидневната с разкопчано палто, а отдолу се виждаше строгият му сив костюм. Би могъл да е всеки друг — но не и силата, с която лицето му привличаше погледа ми и раздвижваше кръвта, за момент сякаш спряла да тече във вените ми. Беше отслабнал и красивото му лице изглеждаше изпито и уморено. Знаех, че трябва да му се разсърдя, че е дошъл, но когато ми се усмихна и видях кривия му зъб, сърцето ми подскочи. Като че ли някакъв магнит внезапно бе събрал отново натрошените парчета от живота ми.

— Знаеш, че трябваше да дойда, нали?

Кимнах и изведнъж се озовах в ръцете му.

— О, Александър, толкова много се нуждаех от теб!

Издърпа ме към себе си, притисна ме и ми повтаряше колко много съжалява и че не е трябвало никога да ме напуска. Вдигнах поглед и докоснах устните му с ръка.

— Защо трябваше да е такъв животът ни?

Хвана лицето ми в двете си ръце. Внезапно някъде горе се хлопна врата и някой затича по стълбите.

— Какво ще правим? Не можеш да останеш, Едуард ще се върне скоро.

— Кажи ми за Джонатан, Елизабет. Мой син ли е?

Неспособна да срещна погледа му, се извърнах и се приближих да седна до камината.

— Какво смяташ да правиш? — попитах след малко.

Приближи се до мен и хвана ръката ми, така че да ме извърне към себе си.

— Мисля, че ще зависи от теб.

Изтеглих ръката си, но сивите му очи продължаваха да се взират в мен.

— Моля те, Александър. Моля те, върви си сега, докато още никой не е пострадал.

— Елизабет, родила си две деца — мои деца, а аз дори не съм ги виждал. Не мислиш ли, че е време всичко да си дойде на мястото.

— Прекалено късно е, Александър, вече няма какво да си идва на мястото.

Лицето му пребледня.

— Какво искаш да кажеш? Аз ли съм им баща, или не? Каква е истината, Елизабет?

— Мисля, че аз най-добре мога да отговоря на този въпрос.

Вратата се хлопна, двамата се извърнахме и видяхме Едуард, който стоеше и ни наблюдаваше. После се приближи.

— Ще ни представиш ли, Елизабет? — промълви, без да откъсва очи от Александър.

Смутено изрекох имената им и се извърнах, докато се ръкуваха.

— Мисля, че това, което Елизабет се опитва да ви каже, е, че Шарлот и Джонатан — впрочем, ако не знаете, така се наричат децата — че Шарлот и Джонатан вече не са…

— Не! — извиках аз. — Недей, Едуард. Моля те!

Едуард се обърна към мен.

— Но той трябва да знае, скъпа, иначе ще си мисли, че може да идва тук, когато си поиска.

Видях как Александър настръхна и бързо пристъпих напред.

— Моля те, Едуард, остави аз да се оправя.

— Стига!

Никога преди не бях виждала Едуард да крещи по този начин. Изглежда, съм се отдръпнала, защото Александър пристъпи напред, сякаш да ме защити. Едуард отстъпи, но решимостта му остана непоклатима.

— Това, което се опитвам да ви кажа, млади човече, е, че децата, които толкова нахално считате за свои, всъщност са мои. Преди три години осинових Шарлот и Джонатан.

— Спри, Едуард! — Хвърлих се напред и застанах до Александър. — Прекаляваш, Едуард!

Александър издърпа ръката си от мен.

— Кажи, че това не е истина, Елизабет. Кажи, че ме лъже.

Сведох глава, но той ме хвана за раменете и ме дръпна, така че да го погледна.

— Оставила си този мъж да осинови децата ми! — извика гневно. — След всичко, което беше между нас, ти си му разрешила…

— Александър, не беше така. Не разбираш. Нямах избор…

Едуард ме издърпа и застана пред мен. Очите му щяха да разкъсат Александър.

— Нямате право да идвате тук и да тревожите жена ми…

— Вашата жена? Че каква жена ви е тя, след като бяга от вас и забременява от друг мъж? И какъв мъж сте вие, след като крадете чуждите деца?

— Махайте се оттук! — изрева Едуард.

Издърпах се от него и се хвърлих към Александър.

— Моля те, изслушай ме. Моля те…

Но Александър се отдръпна. Когато отново ме погледна, очите му бяха ледени.

— Никога няма да разбера как си могла да го направиш, Елизабет. Ти повече от всеки друг знаеше…

— Достатъчно! — прекъсна ни гласът на Едуард.

— Александър! Не! Не си отивай! — извиках, когато се извърна да излезе. — Едуард, пусни ме да го настигна. Той не трябва да си отиде така.

— Стой тук, Елизабет. Той вече няма нищо общо с теб.

— Как е възможно? За бога, та той им е баща!

Плесницата изплющя в тишината. После, преди да разбера какво става, Александър беше повалил Едуард на пода. Спуснах се към него, но той ме отблъсна и се изправи сам. Дишаше тежко и посегна към облегалката на стола, за да се подпре.

— Махни се! — изръмжа. Лицето му беше посивяло, а погледът му излъчваше заплаха и аз усетих внезапно пробождане от страх.

Александър ми подаде ръка и ми помогна да стана.

— Вземи ме със себе си — помолих го аз. — Моля те, вземи ме със себе си.

— Ако сега тръгнеш с него, никога повече няма да видиш децата си — прошепна Едуард.

— Няма да дойде с мен.

Обърнах се и кръвта ми се смрази, защото Александър се взираше в мен с безмилостни очи.

— Не, Елизабет. Ти си взела решението си в деня, в който си му разрешила да осинови децата. — Бавно поклати глава и погледът му започна да омеква. — Мили боже, защо го направи? — Гласът му вече беше смирен. — Те са мои деца, Елизабет. Мои. — После се извърна и излезе.

Погледнах към Едуард. Попиваше кръвта, която се стичаше от носа му, а ръцете му силно трепереха. Известно време никой от двамата не помръдна. Продължаваше да се подпира на стола, отпуснал тялото си върху него. После внезапно тромаво се свлече на колене и гласът му се задави в гърлото, докато се опитваше да изрече името ми. С ужас видях как бавно се претъркулва на пода.

Когато стигнахме в болницата, въведоха Едуард с носилка и аз останах сама. Крачех из коридора, като отново и отново си припомнях всичко, което се случи. Ненавиждах се, защото знаех, че аз съм виновна. Ако не се бях омъжила за Едуард, можех да му спестя всичко това и сега нямаше да лежи в тази болница и може би да умира.

Но освен това мислех и за Александър, и за мъката, която бях причинила и на него. Всичко беше заради мен. Ако не ги бях видяла толкова щастливи онази вечер с Джесика, когато се бях скрила в мрака на ъгъла на „Белгрейв Скуеър“, никога нямаше да се съглася Едуард да осинови децата. И сега той щеше да плаща за този непростим акт на отмъщение.

Пристигнаха Дейвид и Кристин. Лицето на Кристин беше пребледняло от тревога и аз не смеех да вдигна очи към нея. Ако разбереше каква е била причината, никога нямаше да ми прости. Лекарят ме спаси от обясненията.

— Мисис Уолтърс? — усмихна се той. — Не се притеснявайте, съпругът ви ще се оправи.

Коленете ми омекнаха от облекчение. Дейвид ме подхвана, преди да падна, и ме заведе до един стол.

— Но какво…? Той…?

— Съпругът ви е получил това, което наричаме исхемичен пристъп — обясни ни лекарят. — Казано на обикновен език, получил е лек удар. А, не — бързо добави, като видя, че понечих да проговоря, — няма нищо тревожно, утре сутринта ще може да си тръгне.

— Сутринта? — повторих аз, почти невярваща.

— Наистина. Мисля, че ще трябва да внимава малко повече, но няма причина да не се върне към нормален живот.

— Но какво е довело до този пристъп? — попита Кристин.

Усетих как се сковавам, но лекарят продължаваше да се усмихва.

— Би могъл да е причинен от множество фактори. В случая, изглежда, става дума за спазъм на кръвоносен съд в мозъка.

Когато късно следобед на следващия ден пристигнахме в „Уестмуур“, двамата с Едуард се качихме направо горе. В стаята ни беше студено и никой не си свали палтото. Едуард по навик приседна на дивана пред празната камина и ме помоли да седна до него. Останахме мълчаливи дълго време, като и двамата разбирахме, че той пръв трябва да заговори.

Накрая — много по-късно, след като вече бях запалила лампите от двете страни на леглото, Едуард заговори. Лицето му все още имаше пепеляв цвят и само на едната му буза, където се бе подпирал с ръка, се забелязваше лека руменина. Обикновено безукорно сресаните му коси бяха разрошени и аз инстинктивно прокарах пръсти през тях, за да ги поправя.

— Бях уплашен — каза без предисловие той. — Това е единственото извинение за поведението ми. Не, моля те, изслушай ме. В момента, в който го видях, разбрах кой е и се изплаших. Разбрах, че те губя, че може би дори вече съм те загубил. Мислех единствено за себе си и какъв ще бъде животът ми без теб и децата, и самотата и празнотата, които видях пред себе си ме накараха да загубя разума си. Той беше толкова млад и красив, а аз… Тогава разбрах какво съм ти причинил, като се ожених за теб. — Протегна ръка и изтри сълзите от очите ми, въздъхна и се усмихна, вперил поглед през прозореца в тъмнината отвън. — Не мога да те задържам повече тук, скъпа. Сега знам, че трябваше да те пусна да отидеш с него. Реших да замина в неделя с Кристин за Кайро, така ще ти бъде по-лесно, когато си тръгваш. Но искам да знаеш колко съжалявам, Елизабет. Съжалявам за годините, през които съм те задържал при себе си, и за всичко, което се случи вчера.

Силно се разридах и гласът ми излизаше на пресекулки.

— О, Едуард, Едуард. Какво ти сторих?

Залюля ме нежно в прегръдките си, милвайки косата и лицето ми, сякаш съм малко дете.

— Няма да те напусна, Едуард.

Притисна ме силно с ръце.

— И все пак ще замина за Кайро. Ако промениш решението си, докато съм там или по-рано… — Думите го задавиха и той зарови лице в косите ми.

Едуард излетя, както беше планирано, в неделя, но Кристин не тръгна с него. Вместо това дойде в Лондон, за да прекара нощта при мен и децата, преди да отлети за Хонконг на следващия ден. В петък щеше да отиде при Едуард в Кайро.

Когато пристигнахме на „Прайъри Уолк“, Канари ни очакваше и веднага поведе децата нагоре, за да приготвят нещата си за училище. Джефри тръгна след тях да качи багажа, а аз и Кристин последвахме Мери в салона.

— А сега — заговори Кристин, веднага щом вратата се затвори зад Мери, — може би ще ми кажеш какво става.

Вдигнах поглед от подноса с чая.

— Говоря за исхемичния пристъп, за мълчанието, за зачервените ти очи и най-вече за това, което Едуард ти каза на алеята в „Уестмуур“, преди да тръгне. „Ако поискаш да напуснеш…“ Нали така ти каза? Е, какво става тук, по дяволите? — Кожата на скулите й беше силно изпъната, а устните й бяха пребледнели.

Оставих внимателно каната с чая и се извърнах, така че да бъда с лице към нея.

— Не искам да бъда груба, Кристин — отвърнах, като се стараех гласът ми да не звучи рязко, — и знам колко си загрижена за Едуард, но това, което става между нас, не те засяга.

Цялото й лице пламна, оцветявайки се в грозно моравочервено.

— Напротив, адски ме засяга, когато брат ми е закаран в болницата със сърдечен удар!

— Мисля, че не трябва да продължаваме този разговор. Както вече казах…

— Не ми дръж такъв тон, кучка такава! Веднъж вече почти разби сърцето му, а този път едва не го уби. — Тръгна към мен, а ръцете й ту се свиваха в юмруци, ту отново се разпускаха. — Ти и двете ти копелета му причинихте такава мъка, каквато никой мъж не е заслужил, но чуй ме какво ще ти кажа, Елизабет — само ако го нараниш още веднъж, само още един път и нека бог да ми е на помощ, но ще те убия!

Помислих, че ще ме удари, но изведнъж, сякаш неспособна да понесе дори миг повече да ме вижда пред себе си, тя се извърна и излезе от стаята.

През този ден повече не я видях, а когато на следващата сутрин слязох, вече беше тръгнала за летището.

Реших да не споменавам пред Едуард за това; знаех, че ще се разтревожи и ще предизвика нови обяснения между него и Кристин. Когато след две седмици се завърнаха от Кайро, тя ме поздрави със сестринска целувка, сякаш нищо не се е случило, и аз реших да последвам примера й и да се преструвам. Но оттогава станах по-бдителна с нея. Само ако знаех колко бдителна трябваше да бъда!

След това животът отново се върна в нормалните си граници. Двамата с Едуард все още посрещахме много гости и „Уестмуур“ се превърна в Мека за търговците на произведения на изкуството. В редките случаи, когато бяхме сами, Едуард прекарваше времето си над проектите, които продължаваше да разработва за алармената система на музея в Кайро. Непрекъснато се оплакваше, че при липсата на добри охранителни мерки маската на Тутанкамон е изложена на реална опасност. Чудех се защо му отнема толкова много време да завърши проектите за обезопасяването на музея, но очевидно това беше сложна задача, а Едуард беше истински перфекционист.

През юни Дейвид се върна от Гщаад заедно с Дженифър Илингуор и ни съобщи добрата новина, която всички очаквахме: че ще се оженят.

Но докато месеците минаваха и ужасният шок от онзи пролетен ден избледняваше, все по-често се улавях да мисля за Александър. Дори стигах дотам да вдигам телефонната слушалка, макар че никога не му се обадих. Колкото и много да го желаех, дори за момент не можех да рискувам да причиня нова мъка на Едуард. В края на краищата нито аз, нито Александър направихме първата крачка към сдобряване. Това стори Хенри.

Не ми обясни защо е избрал да се обади точно в този момент, но разбрах, че го е обмислял от известно време. Говореше кратко и по същество. Не знаел защо съм разрешила на Едуард да осинови децата, но бил сигурен, че съм имала основателни причини, и сега искал само да обясня тези причини и на Александър. Смятал — и бил сигурен, че ще се съглася с него — че му дължа поне това.

И така, напълно пренебрегвайки всички обещания, които бях дала на Едуард, едва изчаках Хенри да затвори и веднага се обадих в кантората на Александър и си уговорихме среща за другия ден.

След това започнахме да се срещаме поне веднъж месечно, а понякога и по-често на моста над Серпентината. Разхождахме се с часове, говорехме си и се смеехме, докато му разказвах за децата. Беше ненаситен за всички подробности, за всички незначителни любопитни случки, които бях съхранила в паметта си през годините с надеждата, че един ден ще мога да му ги разкажа. Понякога идваше с мен да ги взема от училище и ни наблюдаваше отдалеч, докато си тръгвахме. Не мога да си представя какво е изпитвал, но никога не ме помоли за нещо повече.

Измъчвах се от страшни угризения на съвестта за това, което вършех, но независимо че се ужасявах от мисълта, че Едуард може да ни разкрие, не можех да се спра. Едуард обаче изглеждаше много по-зает от всякога. Чувствах, че между нас започва да се издига някаква стена и без да мога точно да го обясня, знаех, че причината е в Едуард. В редките вечери, когато бяхме заедно вкъщи, усещах, че мислите му са другаде. Но ако го попитах за какво мисли, той само се усмихваше и ме прегръщаше, а погледът му отнесено се взираше в някакъв друг свят.

По-късно, благодарение на възникналото приятелство между Джонатан и сина на Хенри, Никълъс, стана възможно Александър да се запознае с Джонатан. Прекарвахме много време в дома на Хенри в Челси и Каролин ми стана добра приятелка. Няколко пъти тя доведе децата си у нас на „Прайъри Уолк“; идеята беше нейна — смяташе, че ако Едуард се запознае с децата, всичко ще изглежда по-малко подозрително.

Двамата с Александър продължавахме да се срещаме в Хайд Парк, независимо какво беше времето. Никой от двамата никога не предложи да се срещнем на друго място — мисля, че се страхувахме какво би могло да се случи, ако го направим. През цялото време внимавахме да не се докосваме, макар че понякога усмивката му толкова приличаше на ласка, че едва успява да се въздържа да не се хвърля в прегръдките му и да не го помоля да ме притисне. Не мога да опиша какво, изпитвах, като знаех, че всеки път, когато излизах от колата и преминавах по моста над Сернентината, той ме чакаше там. Трябваше само да се обърне и да ме погледне — облекчението в погледа му, че ме вижда, и после дългата закачлива усмивка на одобрение, докато оценяваше вида ми — и в мен веднага напираше усмивка и ме караше да се чувствам най-красивата и щастлива жена на света.

Един ден, докато седяхме в малко кафене на ръба на Сернентината, за да се подслоним от дъжда, той заговори за баща си.

— Беше много разстроен, когато му разказах за теб, така че сега имаме на ръцете си още един човек, разяждан от вина. И той се обвинява като нас. Мисли, че е трябвало да се опита да ни разбере по-добре, когато бяхме млади. Би искал да се сдобрите, Елизабет. Какво ще кажеш? Ще дойдеш ли да се срещнеш с него?

— Ами Джесика?

— Когато не е на някой поход, тя е в студиото, което двете с Розалинд наеха в Уиндзор. Проектира рекламни материали за Си Ен Ди, а Розалинд дава безплатни юридически съвети, ако някой има проблеми с полицията. Предполагам, че двете са доста сериозен екип. Както и да е, не се е прибирала вкъщи от седмици.

— Как беше последния път, когато я видя?

— Все същата Джесика. Очарователна и сладка, когато пристигне, но преди да си тръгне, вече ме е сграбчила за гушата. Поне в началото има добри намерения. Мисля, че и аз не й помагам много.

— Защо?

— Ами на първо място, защото си преместих нещата в друга стая.

 

 

Следващата седмица посетих лорд Белмейн в дома им на „Белгрейв Скуеър“. Мина по-добре, отколкото двамата с Александър се бяхме надявали. Александър се шегуваше с баща си, защото той, изглежда, беше очаквал да срещне свитата двайсет и четири годишна млада жена, с която се бе сблъскал във „Фокстън“. Показах му снимки на внуците му, докато Александър се перчеше колко много приличат на него. Прекарах толкова добре, че ми се искаше следобедът никога да не свършва.

По покана на лорд-канцлера на следващата седмица отидох отново. Очакваше ме на вратата. Беше облечен с палто, а отпред чакаше кола с включен двигател. Трябваше да бърза за заседание, тъй като беше възникнало нещо спешно.

— Александър е вътре и се чувства безкрайно нещастен — осведоми ме той. — В петък загуби едно дело, след като кръстоса шпаги с по-добър адвокат от него — но не му казвай, че съм ти казал.

Когато влязох, намерих Александър, застанал пред камината под портрета на майка си. Ръцете му бяха сключени на гърба и изправен така, с леко разкрачени стройни крака, напълно съответстваше на представата за виконт, какъвто щеше да бъде един ден.

— Как си? — усмихна се.

— Студено ми е. — Приближих се и застанах до него пред огъня. — Баща ти ми каза, че си загубил някакво дело в петък.

— След като съм кръстосал шпаги с по-добър адвокат от мен. Чух! — Приближи се до грамофона в ъгъла. — Сърдит е, защото му казах, че трябва да отиде на заседание.

Извърнах се и го погледнах.

— Казал си му…

— Не мога да издържам повече, Елизабет.

Останах неподвижна, чувствайки как ме залива червенина.

— Помниш ли я? — попита ме, докато започваше „Запечатано с целувка“.

Не откъсваше поглед от мен и като в мъгла усетих, че сърцето ми започна да бие лудо. Огънят изпращя в камината. Протегна ръце и ме притегли в прегръдките си. Танцувахме бавно, докато свърши песента. Устните му бяха толкова близо до моите, че усещах дъха му върху лицето си. Изчака и когато затворих очи, ме вдигна на ръце и ме понесе нагоре по стълбите.