Сюзън Луис
Особен урок (31)

30.

Събудих се от тълпа японски туристи, които се взираха в мен. Заслепен и объркан, силно примигнах, опитвайки се да фокусирам стената от любопитни очи над мен. Щом видяха, че се свестявам, един от тях ми помогна да се изправя на крака, а друг малко грубичко изтупа праха от костюма ми.

За щастие водачът на японците говореше английски и успях да го попитам къде е най-близкият телефон. Той силно се разсмя и преведе въпроса ми на хората от групата, които приятелски ме потупаха по гърба и се присъединиха към веселието. Както и да е, след кратко лутане насам-натам успях да спра една каруца с кон. Каруцарят, възрастен беззъб селянин, който не разбираше и думичка английски, ме стовари пред някакъв занемарен хотел някъде по пътя за Сахара.

Веднага щом разбра къде се намирам, Робърт дойде да ме вземе.

— Разбра ли кой беше? — попита ме той. Наближавахме околностите на Кайро и забелязах, че стиска по-здраво волана, готов за битката с градските шофьори.

— Не. Не ми даде визитната си картичка. Каза само, че има съобщение от Кристин.

— И това съобщение беше да те отстрани незабавно?

— Знаеш ли кое ме учудва — отвърнах, докато си пробивахме път между работниците, които, без да отклоняват движението, ремонтираха пътя. — Защо не ме уби?

— Наистина, не ми звучи много разумно. Предполагам, че само са искали да те сплашат. Ако са имали намерение да те убият, щяха да го направят — не се съмнявай.

Когато пристигнахме в хотела, Робърт се качи с мен и изчака, докато взема душ и се преоблека. Управителят на хотела се обади да провери дали всичко е наред, тъй като охраната, която бе поставил пред вратата ми по настояване на посланика, му беше докладвала, че не съм се прибрал в стаята си през цялата нощ.

Навярно заради неговото обаждане, когато след половин час тръгнахме да вземем Шарлот, забелязах, че пред вратата няма охрана. Попитах Робърт дали си спомня да е имало, когато влязохме. Той се замисли. Смяташе, че е била там, но не можеше да се закълне със сигурност.

Върнах се обратно в стаята да се обадя на управителя и оставих Робърт да търси охраната по коридора. Преди обаче да успея да вдигна телефона, той иззвъня.

— Господин Белмейн?

— На телефона.

— Вие не ме познавате, господин Белмейн, но аз се обаждам от името на Пашата. — Гласът говореше съвършен оксфордски английски. — Направо е невероятно, нали така, господин Белмейн, че не пострадахте снощи в Мемфис. Аллах бди над вас. Пистолетът беше само начин да ви предадем нежеланието на мис Уолтърс да бъде открита. Пашата е сигурен, че сега ще решите да постъпите както той ви моли, за да избегнете бъдещи неприятности. Трябва само да отидете в „Суец Канал Банк“, където се пресичат „Шари ел-Гиза“ и „Шари ел-Нил“. Там ще ви чака един човек. Той ще ви даде номер на банкова сметка. Молим ви да внесете по тази сметка сто и петдесет хиляди египетски лири — някъде около петдесет хиляди лири стерлинги. След като направите това, трябва да вземете първия самолет за Лондон. Билетът ви любезно е запазен от Пашата. Мисля, че предпочитате да пътувате с „Бритиш Еъруейз“. Билетът ще ви очаква в…

— А Кристин Уолтърс?

— Мисля, че не сте разбрали добре, господин Белмейн. Парите не са за предаването на мис Уолтърс. Те са само първата вноска от сумата, която мисис Уолтърс дължи на Пашата. За сметка на това, понеже той е великодушен, ще се постарае да…

— Ще платя сумата, която искате, но не като вноска по сделките, които е сключвал с Пашата господин Уолтърс, а за да получа Кристин Уолтърс.

— Господин Белмейн, вие ще дадете парите. И то — боя се, че трябва да ви го кажа — при условията на Пашата, а не при вашите.

— Дойдох в тази страна да открия Кристин Уолтърс. Докато не стане това, моля, кажете на Пашата, че няма да си тръгна.

— Може би ще размислите, господин Белмейн, ако ви кажа, че докато разговаряме, дъщеря ви…

Устата ми пресъхна.

— Шарлот! Къде е? Какво, по дяволите…

— В безопасност е, господин Белмейн. Моля ви да направите така, както ви казах, и нищо няма да й се случи. — После линията прекъсна.

— Мили боже! — рязко се извърнах, когато Робърт влезе тичешком. — Шарлот! Къде е тя? Мислех, че е с жена ти.

— С нея е. Какво става?

— Обадиха се… — Грабнах слушалката и набрах номера. Чу се сигналът от другата страна и почти веднага Сюзи вдигна.

— Александър! Най-сетне! Какво стана? Къде…?

— Къде е Шарлот? — изкрещях.

— Не е ли с теб?

Усетих как пропадам в някаква бездна.

— Не, не е при мен. Кога я видя за последен път?

— Преди около час. Оставих я пред хотела.

— Но къде е тогава? — Въпросът ми беше излишен, разбира се.

Пуснах телефона и сграбчих Робърт.

— Хванали са я. Чуваш ли?

Той се измъкна и грабна слушалката.

— Ще се обадя на посланика. Какво точно ти каза мъжът?

Казах му.

— Имаш ли парите? — попита той.

— Разбира се, че имам проклетите пари. Парите са без значение.

— Тогава ти предлагам да направиш каквото са ти казали.

— Робърт, по-добре си го набий в главата — няма да си тръгна от тази страна, докато не открия дъщеря си, така че изобщо не ми говори за това.

— Обажда се Робърт Литълтън — каза той в слушалката, — свържете ме с посланика. Не ме интересува дали има съвещание, свържете ме незабавно с него!

Зачака телефонистът да го свърже, а аз закрачих нервно из стаята, като отново и отново се обвинявах, че не бях върнал Шарлот незабавно в Англия.

— Какво каза? — попитах Робърт, когато затвори.

— Ще се свърже с Лондон.

— Лондон! Какво, по дяволите, може да помогне това?

— Ще видим — отвърна ми. — Предлагам в това време ние с теб да отидем в „Суец Канал Банк“.

Отбихме се в стаята на управителя на хотела. Слава богу, той не приличаше на сънародниците си. Вместо да ме засипе с многословни извинения, както очаквах, просто вдигна телефона. Нямам представа на кого се обади, но след като свърши, ми каза да мина през прохода отсреща в Националната арабска банка, където ме очаквали сто и петдесет хиляди египетски лири.

Щом стигнахме в „Суец Канал Банк“, не се наложи да чакаме дълго. Към мен се приближи възрастна жена, забулена в тъмните си дрехи.

— Англичанин? — попита тихо.

Кимнах и тя ми подаде къс хартия, после бързо се обърна и изчезна сред тълпата. Понечих да я последвам, но Робърт ме задържа.

— Платили са й, за да ти предаде бележката. Преди нея е минала през твърде много ръце, за да можем да открием кой я праща. — Взе от ръката ми листа и го разгъна. Там имаше написан само номер на банкова сметка.

Превеждането на парите мина гладко и след по-малко от десет минути отново излязох навън. Робърт ме чакаше в таксито.

— Мисля, че е по-добре да отидем в посолството — предложи той.

— Закарай ме в хотела. Ако някой иска да се свърже с мен, той ще ме потърси там.

Но до края на деня никой не се обади.

 

 

Първото обаждане дойде на следващата сутрин. Беше посланикът, който ни каза, че проследяването на банковата сметка не е довело до нищо. Но пък бил получил инструкции от „Уайтхол“. Трябвало да информира президента Мубарак, че правителството на Нейно Величество ще бъде много задължено за усилията, които Народният съвет би положил за незабавното и безопасно завръщане на внучката на лорд-канцлера.

Погледнах смаяно Робърт.

— Александър, мисля, че ти просто не разбираш какво…

— Мислиш, че не разбирам? Тук става дума за дъщеря ми? Тя беше отвлечена. Отвлечена! Като имам предвид с какви откачени си имаме работа, според мен никак няма да е чудно, ако тя вече лежи някъде мъртва. И единственото, което можете да направите вие, е някаква си любезна молба да бъде върната! Какво, по дяволите, си въобразявате, че може да помогне това?

— Ще видим — отвърна ми спокойно.

И в следващия час наистина видяхме.

Началникът на полицията в Кайро пристигна в стаята ми в хотел „Мариот“. Заедно с него беше и посланикът, придружен от две доверени лица. Началникът ме разпитва почти цял час, а в това време в един от салоните на хотела беше организиран временен полицейски щаб.

— Пашата е бил разпитан — каза шефът, докато дърпаше пердетата и оглеждаше градината долу.

Сърцето ми щеше да изскочи.

— Вие знаете къде е?

— Извикахме го в централата. Страхувам се, че ще трябва да се задоволим само с това. — Извади от джоба си къс хартия и го постави на масата. — Пашата няма да каже нищо повече.

Всички сведохме поглед към масата, но написаното беше на арабски. Изобщо не се стараех да прикрия раздразнението си.

— И какво пише тук?

— Тук пише, господин Белмейн, че френският граф наказва с двойни фигури.

— И какво трябва да значи това, по дяволите?

— Така както звучи — нищо. Трябва да го открием. Пашата винаги действа така.

Посланикът изглеждаше объркан.

— Искате да кажете, че е нещо закодирано?

— Предполагам, че да. Но съм сигурен, че има и още нещо. Вярвам, че то ще ни даде ключа да разберем къде държат дъщеря ви, господин Белмейн. — Погледнах го, сигурен, че този човек си е загубил ума. После той се обърна към посланика. — Мисля, че вашите агенти, сър, ще трябва да се присъединят към усилията на полицията, за да разгадаем този код. Разполагаме с много малко време.

Грабнах бележката.

— За бога, какъв код е това. Ако се съди по поведението ви, човек би помислил, че в него е отговорът за решаването на кризата в Близкия Изток. Френският граф си е граф! Наказание — проклятие, клетва, заклинание, беда… Двойни фигури. Би могло да означава десетки неща!

— Десетото наказание — обади се Робърт.

— Между другото — започна посланикът, — току-що разбрах, че… Какво има, господин Белмейн? Нещо…?

— Десетото наказание — изрекох и когато видях, че всички се взират в мен, почти изкрещях. — Ако познавахте библията… Десетото наказание е било смъртта на първородните!

Посланикът ме гледаше изумен и аз не откъсвах поглед от него. „Мъртва е! Мъртва е!“ Думите ехтяха заедно с ударите на сърцето ми. Лицето й изплува пред погледа ми и усетих как в тялото ми като нож се забива ужасът.

Полицейският началник заговори отново.

— Моля ви, не се тревожете — обърна се към мене той, — денят едва започва. А вие, господин Белмейн, ни дадохте добро начало.

Въпреки думите си обаче и той изглеждаше разколебан.

Избухнах.

— Не чухте ли какво казах? Не е ли съвсем ясно и разбрано съобщението? Не означава ли точно това десетото наказание? Проклетата ви страна с вашата проклета история!

— О, несъмнено точно това означава. Но то е само повърхностно впечатление. При Пашата нещата никога не са толкова прости. Виждате ли, разгадахте кода за минути, или поне така мислите. Но сега трябва да разрешим и загадката за десетото наказание.

Като видя реакцията ми, началникът реши, че е по-добре засега да се оттегли. Нервите ми бяха опънати от момента, в който разбрах за изчезването на Шарлот, и при този нов и невероятен обрат на събитията беше твърде възможно всеки момент да се срина.

Измина една безсънна нощ, но полицията не се доближи повече до разкриване на местонахождението й. Щабът в хотела беше в хаос; почти всички дешифратори от района на Близкия Изток се опитваха да помогнат за разчитането на „главоблъсканицата“, както я наричаха сега. Единствените хора, които продължаваха да запазват хладнокръвие, изглежда, бяха началникът на полицията и управителят на хотела. После и денят се изниза, без да получим никакво известие. Обади се баща ми, но аз го прекъснах, тъй като исках линията да бъде свободна. По-късно позвъни и Хенри, но отново изключих, преди да е успял да каже нещо.

На третия ден, точно преди обяд, пристигна Робърт с наръч телеграми. В момента, в който ми ги подаваше, телефонът, останал мълчалив цяла сутрин, изведнъж се разбуди.

— Господин Белмейн? Клод де Русе е на телефона, от вестник „Монд“.

— „Монд“?

Робърт натисна вилката и прекъсна разговора.

— Ако бях на твое място, щях да прочета телеграмите. Историята някак е изтекла. Това тук са послания от обществеността във Великобритания, която изразява подкрепата си за теб.

— Какво?

— Някой умен драскач е скалъпил цялата ти история, Александър, приятелю. Както ми казаха, там, у дома, цялата преса е гръмнала. Материали на първа страница. Голямата любовна история на нашия век — мисля, че така са я нарекли в един вестник. Ти и Елизабет…

— Аз и Елизабет? Но какво…?

— Страхувам се, че са се върнали чак до „Фокстън“. Циганката и аристократът. Това разпалва въображението на всички. Как сте се обичали тайно през всичките тези години и дори, че ти си баща на двете й деца. Всичко е извадено наяве. Разбира се, аз не съм ги чел, но Хенри ми каза. Обади ми се снощи. Каза, че първо звънял на теб, но бил прекъснат.

Гледах го онемял от удивление и същевременно в мен се надигаше вулканична ярост. Щом спря, изригнах.

— Това не е някаква сапунена опера! — закрещях. — Не разбират ли, че…

Телефонът прекъсна думите ми. Робърт вдигна слушалката.

— Боя се, че господин Белмейн в момента не може да ви отговори — обясни любезно и затвори. После се обади на управителя и го помоли да даде указания на телефонистките да отклоняват всички питания от пресата към временния щаб.

— Сега се успокой — продължи, като се обърна към мен. — Не разбираш ли, че след като на твоя страна вече са общественото мнение във Великобритания и пресата, това ще окаже още по-силен натиск върху египтяните да я открият. И ще я открият.

— Бих искал да имам твоята увереност. Къде, по дяволите, е Шами?

Робърт погледна часовника си.

— Всеки момент трябва да пристигне. Каза, че знае къде е Кристин.

— Какво! Защо не ми каза най-напред това?

Сви рамене.

— Мислех, че трябва да те предупредя за папараците. Тази сутрин са плъзнали навсякъде и ще трябва да се измъкнем през задния вход.

— Ами полицията? Каза ли им, че може би ще разберем къде е Кристин?

— Началникът е тръгнал насам. Между впрочем, най-горната телеграма е от жена ти. — Усмихна се, като видя как се смутих. — Ако бях на твое място, щях да я прочета. Мисля, че няма да останеш разочарован.

Съобщението беше съвсем кратко.

„Късмет, скъпи, опитай се да останеш цял за развода ни.

С обич, Джес.“

Погледнах към Робърт и видях, че се смее. За първи път от последните дни и аз се засмях.

— Със сигурност знае как да улучи момента — казах накрая. — Ще й пратиш ли отговор от мое име?

— И какво ще бъде съобщението?

— „Обещано!“

 

 

В момента, в който Шами влезе и видя началника на полицията, погледът му помръкна. Измърмори някакво извинение, че е сбъркал стаята, и понечи да излезе. Началникът обаче се оказа по-бърз и го издърпа обратно.

Видът му беше по-лукав от всякога, докато ни разправяше, че всъщност не той бил видял Кристин, а брат му. После сви рамене.

— Но е все едно, нали така?

Полицаят поклати глава и Шами изглеждаше обезсърчен.

— Нали ви обяснил, мой брат познава жена на втори братовчед на Пашата и тя завела го на едно място, където видели ваша Кристин. Това е в Хан-ел-Халили, където правят златото. Същото злато, кое използвали за маска на фараон Тутанкамон, нали?

Началникът строго гледаше Шами.

— Каква маска на Тутанкамон, Шами?

Шами се огледа безпомощно.

— Не знам, сър. Шами знае само малко. — Извърна поглед към мен. — Ама мой брат казва днес да бъде във „Фишауи“. Някой ще ни заведе при мъже и те може кажат вас къде е ваша Кристин. Давай да вървим там, а?

— Добре — отвърна началникът на полицията.

Лицето на Шами имаше мрачно изражение, докато обясняваше, че брат му няма да е доволен, като го види, че пристига с полиция.

— Не че не харесва полицията — побърза да ни увери той.

Началникът се усмихна кисело и вдигна телефона. Заговори припряно на египетски и после ни помоли да изчакаме няколко минути, докато неговите хора успеят да заблудят представителите на пресата и ги изведат от хотела.

Очакваше ни цял ескорт коли, но нито една нямаше полицейска маркировка. Докато се отдалечавахме от хотела, забелязах, че няколко от колите се отделиха от кортежа и се изгубиха сред трафика.

Когато стигнахме до пазара, началникът влезе в джамията „Сейядна ел-Хюсеин“. Двама от хората му го последваха и когато отново се появиха, всички бяха облечени в традиционни египетски носии. Към нас се приближи един полицай, когото познавах от временния щаб в хотела. Каза нещо на началника си, като сочеше към пазара. Той го изслуша със сериозно изражение, кимна и се обърна към нас.

— Хората ми са заели позиции. Покриват Хан-ел-Халили по всички стратегически точки. Трябва да ви предупредя, господин Белмейн, че ако възникне опасност, ще трябва да оставите всичко на тях. Моля, без героизъм. Нямате представа с какви хора си имаме работа. За тях всичко е „инсбаллаб“ — божия воля. Ако някой се изправи на пътя им и трябва да го убият, за да постигнат желанията си, за тях това е „инсбаллаб“ — изобщо не се замислят. — Извърна се към Шами. — Тръгвай към „Фишауи“ и без номера, Шами — ще те наблюдаваме.

Щом той се изгуби в тълпата, началникът се обърна към Робърт и мен:

— А сега ви моля да ме последвате. Ще ви заведа до „Фишауи“ — това е кафене на няколко пресечки оттук. Щом видите, че сядам, ви моля да не се отдалечавате повече от съседното магазинче, в което можете да разгледате стоката. В никакъв случай не тръгвайте оттам, освен ако не ви кажа. Оставяме се в ръцете на Шами. И отново ще наблегна — без героични постъпки.

Няколко минути по-късно се потопихме в хаоса на Хан-ел-Халили. „Фишауи“ наистина не беше далече, но бях сигурен, че ако опитах сам да стигна дотам, без съмнение щях да се загубя. Облечен в раираната си туника и с чалма на главата, началникът на полицията идеално се сливаше с тълпата. Двамата с Робърт останахме да стоим отстрани, побутвани от минувачите, и да разглеждаме сергията с месингови и медни съдове. В следващия момент собственикът ни попита какво търсим и за да не привличаме ненужно внимание върху себе си, Робърт се впусна в дълги и безсмислени пазарлъци. Преструвах се, че ги наблюдавам, но през цялото време очите ми не се откъсваха от Шами, който седеше през няколко маси от началника на полицията.

Сред надвисналия над улицата прахоляк виждах безизразни лица, които миролюбиво дърпаха от наргилетата, докато търговците високо предлагаха мътен ментов чай и турско кафе. „Фишауи“ беше странно място. Макар и неприветливо и мръсно, имаше някакъв особен чар; разкривените маси бяха изнесени на покритата уличка и сервитьорите прибягваха напред-назад от кухнята до тротоара, нарамили наргилета и табли.

Робърт си купи меден поднос.

Останах поразен, когато видях, че Шами си събува обувките и ги подава на един ваксаджия. Началникът на полицията поръча да му донесат наргиле, а Робърт си купи и някакъв чайник. Времето едва минаваше.

Накрая началникът остави наргилето и се приближи към нас. Престори се, че се възхищава на месинговите вази, и тихо ни каза, че според него или Шами ни е излъгал, или пък са го разпознали.

Сърцето ми се сви. Отместих се, за да направя място на жена с бебе, и пъхнах ръце в джобовете, преди да съм стоварил юмруци върху най-близкия предмет.

Усетих, че някой ме ритна по крака и Робърт — вече натоварен с толкова покупки, че едва можеше да помръдне — посочи с глава към Шами. Жената, която току-що мина покрай нас, беше застанала до него и припряно му обясняваше нещо. Шами я слушаше, докато поглаждаше главичката на бебето. Щом свърши, жената отново загъна бебето в пелената и си тръгна. Той я последва:

Тръгнах след тях, но началникът ме дръпна обратно.

— Чакайте — прошушна ми.

Жената и Шами изчезнаха зад един ъгъл и ние минахме през „Фишауи“. Когато завихме покрай къщата, забелязах жената да крачи решително през навалицата. Шами вървеше след нея.

Продължихме да ги следваме неотлъчно през лабиринта от проходи, покрай сергии с килими, джелаби, накити… Търговците тичаха след мен и ми завираха стоките си в лицето, а сред цялата тази блъсканица непрекъснато бръмчаха и мъже с мотори, но аз нито за миг не откъсвах очи от жената пред нас. Изведнъж се чу нисък, последван от събарянето на сергия и един моторист се заби във витрината на някакъв магазин. Вдигнах поглед и видях, че жената е изчезнала.

Затичах се, пробивайки си път между хората, като безмилостно ги изблъсквах от пътя си. Очите ми се стрелкаха наляво и надясно по пресечките. Някакъв мъж ме сграбчи за ръката и ме задърпа да ми покаже какви поражения съм нанесъл на стоката му, но аз го отблъснах и продължих напред. Докато устремно порех тълпата, насреща ми се издигаше море от уплашени лица. И изведнъж отново съгледах жената с бебето, но Шами го нямаше. Тя стоеше на един ъгъл и гледаше надясно. Пробих си път до нея, но щом ме видя, отново хукна. Оставих я да се отдалечи и свих в една мрачна уличка. Беше задръстена от стадо овце, но на другия и край забелязах мършавата фигура на Шами да изчезва в някакъв вход.

Животните се оплетоха около краката ми като жива преграда от блеещи и движещи се тела. Сграбчих ги и ги нахвърлях едно върху друго, опитвайки се да си пробия път напред. Не виждах никъде Робърт или началника на полицията.

От вратата се влизаше в опушен коридор. Бях готов да се върна обратно, щом усетих острата миризма, от която ми се повдигна. Стените бяха покрити с плесен, а по мръсния, покрит с линолеум под се търкаляха нечистотии. Потърках очи, за да привикна с тъмнината. На няколко крачки вдясно от мен забелязах стълбище. Изкачих го, вземайки по две стъпала наведнъж. Щом стигнах до върха, забелязах дневна светлина в края на коридора. Затичах се нататък и когато излязох на открито, изведнъж се озовах пред плетеница от открити пасажи и стълби. Свих по най-близката и усетих, че кракът ми се удря в нещо голямо и меко. Сведох поглед и видях покрито с кръв лице. Шами простена. Клекнах да му помогна и в същия момент нечий крак се заби в главата ми.

После започнаха да ме налагат навсякъде. Свлякох се върху Шами, от устата и носа ми зашуртя кръв, а нападателите се нахвърлиха отгоре ми. След това побягнаха в посоката, откъдето бях дошъл. Успях да се изправя на крака и тръгнах след тях. Чу се изстрел и аз се отдръпнах в сянката. Някой затича и закрещя. Последваха нови изстрели и най-сетне се реших да изскоча навън. Полицаите се разпръсваха, тъй като нападателите ми — поне четирима от тях — затичаха в различни посоки. Видях единия, който потъна в криволичеща уличка, и се насочих след него. Излязохме на другия й край, точно в центъра на пазара. Спрях и се огледах. Някой извика и от тълпата изскочи черно „Пежо“.

Светкавично измъкнах от колата един шофьор на такси. Докато включвах двигателя, вратата от другата страна се отвори и Шами с размазано и кървящо лице, скочи на седалката.

— Тръгвай, мистър Белмейн! — извика той.

Подкарах сред движението. Шами се измъкна през прозореца и започна да крещи на всички да се махнат от пътя. Край нас препускаха очертанията на минарета и куполи. Зад себе си чувах воя на полицейските сирени, а отпред беше черното пежо, което се носеше по улицата, докато накрая с пронизително изскърцване сви по пътя за пирамидите. Завих след него и веднага натиснах спирачката, защото връхлетях върху стадо поклащащи се камили. Пежото беше обградено от тях. Бързо изскочих от колата, но в този момент камилите се отдръпнаха и пежото незабавно потегли. Веднага се върнах на волана и натиснах клаксона, като крещях на водачите на камилите да освободят пътя. Полицейската кола изскочи иззад ъгъла, успя да избегне мелето и избръмча по посока на пирамидите след пежото.

Когато най-сетне успях да се освободя, двете коли бяха изчезнали. След около два километра, където пътят се простираше пред мен прав и безкраен, разбрах, че е безсмислено да продължавам. Обърнах и поех бавно назад. Но малко по-късно ни застигна полицейска кола и ни даде знак да спрем. Началникът се измъкна от задната седалка.

— Хванахме го! Върнете се обратно и ни следвайте. Ако се загубим, Шами знае къде е пътят за Александрия. А ти, Шами… — каза му нещо на египетски и отново се върна в колата.

Няколко минути по-късно спряхме пред разкошна вила. Вратата беше заключена. Един полицай от предната кола излезе и заговори нещо по уредбата. След малко и началникът се присъедини към него. Остана заслушан за момент, после се върна и отвори задната врата на колата си. Оттам излезе Робърт и двамата се приближиха към мен.

— Пашата е вътре — каза началникът. — Иска да говори с теб. Съгласих се да остана отвън, но господин Литълтън ще дойде с вас. Мисля, че вече сте разбрали, че Пашата е опасен човек. Моля ви само да го изслушате и да не предприемате нищо неразумно.

Кимнах и изчаках, докато началникът се върна при уредбата. След няколко секунди вратата на вилата бавно се плъзна. Докато влизах с колата, забелязах, че началникът и двама от неговите хора се промъкнаха заедно с нас и се скриха зад храстите в градината.

Робърт ме последва до вратата. Неуверено натиснах дръжката и за моя изненада тя се оказа отворена. Входното фоайе, застлано с тигрови кожи и украсено с претенциозни огледала с позлатени рамки, беше празно. Обърнах се към Робърт и изведнъж двойната врата в края на коридора се отвори.

— Господин Белмейн!

Първото нещо, което ми направи впечатление в Пашата, беше прекрасната му неустоима усмивка. Второто нещо беше ръстът му. Челото му бе скрито над рамката на вратата, но очите му се взираха надолу към мен, докато вдигаше отрупаната си в злато ръка. Докосна устни с дългия си, напомнящ на хищен клюн пръст. Движенията му бяха почти женствени и все пак всеки негов жест излъчваше заплаха — зловеща комбинация, която ме накара да потръпна от отвращение.

— Няма смисъл да хабим думи, господин Белмейн — провлачено заговори той. — Ако искате да получите обратно дъщеря си, трябва да помолите полицията незабавно да напусне моята собственост.

Внезапно изгубих контрол и се нахвърлих върху него, като го стиснах за гърлото.

— Веднага ми кажи къде е тя или бог ми е свидетел, че ще те убия!

Той изврещя като заек и размаха безпомощно ръце и крака.

— Пусни го!

Обърнах се рязко и видях жената, застанала в подножието на стълбата. Беше насочила пистолета си към Робърт. Косата и част от лицето й бяха покрити с лъскава кърпа, а очите й бяха силно гримирани с черен туш. Взираше се в мен и по-скоро усетих, отколкото видях, триумфалната й усмивка.

Пуснах Пашата. Той протегна ръка и пое пистолета, после небрежно се обърна към мен и Робърт.

— Изглежда, ще се окаже, Кристин — проговори той отново, — че още не са решили малката ми загадка. Така че, сега детето е нашият паспорт за напускане на страната.

Кристин вдигна поглед към него и забелязах странното, почти хипнотично обожание, изписано на лицето й. Пашата ни кимна да го последваме в стаята. Двамата с Робърт се спогледахме, но нямаше какво да сторим с насочения в главите ни пистолет.

Вече бях влязъл вътре, когато чух вик. Входната врата се отвори с трясък и изведнъж цялата къща се изпълни с полицаи. Почти едновременно проехтяха два изстрела. Обърнах се и видях очите на Пашата, които втренчено се взираха в моите. Преди да се свлече, в погледа му видях такава омраза, каквато никога не бях виждал през живота си. Кристин извика и се спусна към него, после, преди някой от нас да успее да помръдне, тя сграбчи пистолета и го насочи към мен.

— Ти! — изкрещя злобно. — Всичко стана заради теб и твоята мръсница! Ти уби брат ми, а сега и мъжа ми. — И преди някой да я спре, дръпна спусъка.

Куршумът разкъса рамото ми. Полицаите бързо я обезвредиха. Робърт се наведе над мен, за да ме задържи да не падна. Сигурно минути след това съм загубил съзнание.

Прекарах нощта в посолството, натъпкан с обезболяващи, а лявата ми ръка се придържаше от превръзка. На следващата сутрин Робърт мина да ме види. След като измери температурата и прегледа раната, сестрата му каза, че съм достатъчно добре, за да изляза. Докато отивахме към канцеларията на посланика, той ме запозна с всичко, което се бе случило през нощта.

Пашата още не бил мъртъв. Докато Робърт ме карал при доктора на посолството, където да бъда недостъпен за пресата, Пашата спешно бил закаран с полицейски ескорт в болница.

— Ами Кристин?

— Задържана е в „Ел Кнатер“ — женския затвор. — Спря и пропусна някого пред себе си, но след това не продължи. — Струва ми се, че ти не знаеше, че е омъжена за Пашата? — попита ме.

Поклатих глава.

— Не, но предполагам, че това е имал предвид брат й, когато ми каза, че Пашата има някаква власт над нея. Жестоко ще съжалява за този брак.

Тръгнахме отново.

— Какво имаш предвид?

— Според ислямските закони жената не е ли собственост на съпруга си? Предполагам, че Пашата е мюсюлманин?

Робърт кимна.

— Значи ще трябва да отговаря според египетските закони. С убийството на човека от охраната, фалшификацията на маската, нелегалния внос и износ, отвличането, и бог знае какво още са вършили, може да получи и смъртна присъда. — Усетих, че се напрягам, преди да задам следващия си въпрос, макар и вече да предугаждах отговора. — Не каза ли някой от тях къде е Шарлот?

Робърт поклати глава.

— Не е била във вилата — полицията е претърсила от горе до долу. Но има и някои добри новини. Извикали са някаква учена глава от музея в Кайро, който смята, че е разгадал онази главоблъсканица.

Вече бяхме влезли в канцеларията на посланика, където го заварихме заедно с началника на полицията и професора, който седеше на една маса до прозореца, отрупана с библии и исторически книги.

— Нужно беше да насочим усилията си в друга посока — каза началникът на полицията, след като ни представи. — Моят приятел стори точно това и след продължителен процес на елиминиране вече имаме отговора.

Професорът седеше отстрани и самодоволно се усмихваше, докато началникът ни обясняваше как ученият беше стигнал до решението на загадката. Както и всичко, с което се бях сблъскал, откакто пристигнах в Египет, и то беше направо невероятно.

— Просто използвахме йероглифите — обясни ми професорът, сякаш човек би могъл да ползва йероглифите за разрешаването, на който и да е проблем. — Най-напред взехме тоягата. Помните ли? Тоягата на Мойсей, която се превърнала в змия. Това бил начин Господ да покаже на Мойсей, че в него е божията сила. Ето — вдигна той лист хартия, — тук е йероглифът за змия. Виждате ли?

Робърт, посланикът и аз погледнахме неразбиращи завъртулката, която слабо наподобяваше змия. Професорът само повдигна рамене пред явната ни неспособност да оценим думите му.

— После се замислихме над наказанието и как са умирали децата. Били са посетени от ангела на смъртта, нали така? Който нощем летял като птица над Египет, нали така? И коя птица лети нощем? Кукумявката. Ето и йератическия символ за кукумявка — виждате ли тук? — Посочи ни друго листче. На него беше надраскано нещо, което приличаше на цифрата 3. — Това е знакът за кукумявка. А сега вижте, като ги поставим заедно — знака за змия и знака за кукумявка — ето какво получаваме! — изчака, докато ние си предавахме резултата от усилията му и като го пое обратно от ръцете на Робърт, едва сдържайки възбудата си, продължи: — Това е знакът, изписан над една врата в Ел Халифа — Градът на мъртвите. Над вратата на къщата, където живее майката на Пашата. Изобщо не се съмнявам, че дъщеря ви е там и ако сте готов, господин Белмейн, можем да тръгваме веднага.

Бях твърде зашеметен от невероятната логика и можах само да се усмихна глупаво.

Пътуването до югоизточните покрайнини на града продължи дълго, но вече почти нищо не си спомням, защото през цялото време се молех увереността на началника на полицията да не се окаже безпочвена. Щом стигнахме в Града на мъртвите, Робърт вдигна стъклата на прозорците, за да се защитим от вонята. Останахме заедно с посланика в колата, докато началникът, заобиколен от хората си, тръгна напред в зловещия град.

Не можех да повярвам на очите си, докато ги наблюдавах как пристъпват през прахоляка между измършавели животни, зазидани с глина гробове и окаяни, изтощени старци. Но не това ме потресе най-много, а новите лъскави мерцедеси и ягуари… и най-невероятното от всичко — нов модел „Ролс Ройс“. Робърт ми обясни, че дори когато се замогнат, някои хора предпочитат да останат при съседите си сред древните гробници, където са свикнали да живеят рамо до рамо със смъртта. Ако досега още не бях, то в този момент напълно загубих надежда някога да мога да разбера този народ.

Чакахме вече около десет минути, а може би и по-малко, когато се чу протяжният вик на мюезина, който се носеше от минаретата в далечината. Покрай нас започнаха да се промъкват прегърбени и забулени фигури на път към молитвения дом, докато кръглите им кафяви очи крадешком се стрелкаха към колата ни. След малко и началникът на полицията се появи и бързо закрачи към колата. Зад него двама полицаи водеха възрастна жена, която високо опяваше. Напъхаха я в друга кола, а началникът се върна при нас. Шарлот не се виждаше.

— Няма я — каза той, когато влезе. — Отвели са я тази сутрин.

— Отвели? За кого говорите? — попитах го, без да мога да сдържам отчаянието си.

Началникът кимна на шофьора и се обърна към нас.

— Съжалявам, господин Белмейн, не мога да ви отговоря. Единственото, което знам, е, че е била жива, когато са я взели. Хората ми ще отведат майката на Пашата за разпит, но мисля, че не ме лъжеше, когато ми каза, че не познава хората, които са дошли за дъщеря ви.

Отпуснах се на седалката, неспособен да понеса нищо повече. Никой не проговори, докато стигнахме в посолството. Никой не искаше да признае, че отново се бяхме върнали там, откъдето бяхме тръгнали.

— А, мистър посланик, мистър Белмейн — провикна се Шами, докато влизахме в канцеларията на посланика. Беше се ухилил като тиква. — Секретарка ми каза, че мога почакам тук. Открихте ваша дъщеря, не?

— Не!

Усмивката му се стопи.

— Не открихте? Ама не бил ли мой… — Вдигна отчаяно ръце. — Той пак пил — обяви загадъчно. — Идва с мен, мистър Белмейн, аз ви заведе при ваша дъщеря. Много мил, много красиво момиче е ваша дъщеря. Сега ще ви заведе. Тя ви чака.

— Искаш да кажеш, че знаеш къде е?

— Разбира се. Тя е с мой брат. Тази сутрин аз я взел от Ел Халифа. Там не й харесвало. Хайде, тя чака вас!

Усетих, че цялото ми тяло се напряга, докато мрачните ми предчувствия се оправдаваха.

— През цялото време ли знаеше къде е тя, Шами?

Шами кимна сияещ.

— Със сигурно знаел, мистър Белмейн. Шами знае всичко.

Хвърлих се към него, но Робърт и посланикът ме задържаха.

— Щом си знаел, защо тогава ни остави да изтърпим всичко това? — изкрещях.

Шами сви рамене.

— Да казва, значи няма пари, мистър Белмейн. Като всички хора по света, и Шами има нужда от пари. — Ухили се. — Ами преследването, ах, преследване било страхотно, нали?

За момент загубил дар слово, не откъсвах очи от него. Докато дъщеря ми бе изживяла бог знае какви страдания при тези бог знае какви хора, този човек беше мислил само за парите, които може да спечели, и се беше отдал на страстта си към приключения, за да ги заработи. Гледах го как пристъпва от крак на крак и зяпа с овчата си усмивка ту мен, ту Робърт. После началникът на полицията бързо го изведе от стаята, преди да успея да си възвърна дееспособността…