Сюзън Луис
Особен урок (5)

4.

С поканата да играя ролята на Бет Уондърфул, съпруга на Хийзо Уондърфул, всичко се промени. Изобщо не се изненадах, когато установих, че режисьорът Александър Белмейн е тиранин и грубиян. Той ме разкарваше из кабинета по история, сякаш бях някаква марионетка, но аз му заявих, че не може да злоупотребява безкрайно с търпението ми, защото пак ще го ударя. Понеже го намираше за много остроумно, той все повтаряше: „О, ударете ме, ударете ме!“. Но аз му показах какво мога. Не само че изиграх ролята, но когато се оказа, че ще ни трябват цветя, аз ги направих от стърготини от дърводелската работилница и ги оцветих с лака си за нокти; когато ни потрябваха и завеси за сцената, взех назаем от приемната на директора. Ами да, той беше единственият, който имаше истински големи прозорци, пък и ние щяхме да ги пазим…

Може би единственият неприятен момент възникна, когато Александър ми заяви, че ще трябва да се науча да „говоря изискано“. Реакцията ми беше пресилена, признавам си, но това беше болна тема за мен.

— О, вижте я пак примадоната как мята глава и се оттегля. Също като някоя женичка — викна той след мен.

— Нали затова я взехме — обади се Хенри. — И да знаеш, че тактичността не е сред най-силните ти качества.

— Не се притеснявай, ще се върне — чух, че му отговори Александър точно преди да хлопна вратата след себе си.

Значи така! Нищо не може да ме накара да се върна! Така си мислех, докато той не почука на вратата ми…

— Добре, ще се извиня, щом трябва. Моля ви, моля ви да се върнете!

— Не!

— Вие сте упорита, високомерна…

— Предполагам, че следва долнопробна!

Той избухна в смях и аз го последвах.

Представихме постановката в края на третата седмица от срока. Наричаше се „Семейство Уондърфул“, комедия за един възрастен господин. Ролята се изпълняваше от Александър, който (ако трябва да цитирам сухите му бележки под линия) се опитваше да докаже на семейство Уондърфул — преуспяваща двойка кариеристи — колко повърхностен и безсмислен е начинът им на живот. Възрастният господин никога не успяваше, защото Уондърфул бяха прекалено глупави и прекалено превзети, за да го разберат, но ексцентричните диалози — по-голямата част от които дори и аз знаех, че принадлежат по-скоро на Бърнард Шоу и Оскар Уайлд, отколкото на Александър Белмейн — накараха учителите и момчетата да си умират от смях.

Когато представлението свърши, тримата излязохме да се поклоним. Тогава Хенри и Александър ми поднесоха огромен букет и под всеобщите подвиквания и поздравления на цялото училище аз се облях в порой от сълзи.

Мистър Илъри, както и мис Енгрид, изглеждаха много доволни от това, че войната между мен и Александър е приключила. Единственият човек, който очевидно не беше очарован, беше мисис Дженкинс. Тя смяташе, че сме били прекалено фриволни в речта си, но забелязах, че това не й попречи да продължи да идва на чай в кабинета ми. Това не ме интересуваше чак толкова, но ми се искаше да престане непрекъснато да ми чете от вестниците. Човек би помислил, че тя е единствената в света, чийто мъж работи на „Флийт Стрийт“.

— Не мога да не забележа промяната във вас — каза ми мистър Илъри една вечер след около седмица, докато вечеряхме в местната гостилница. — Толкова сте щастлива. Момчетата ви обожават, знаете ли. Не съм виждал такова нещо досега. Навсякъде, където мина тия дни, попадам на момчета, които си говорят за вас. Вчера открих вълнуваща поема, написана от един от първокласните ни поети, в която ви описват като откраднатото дете!

— Какво дете!

— Принцеса, която е била отвлечена от люлката й от злите феи.

Избухнах в смях, но мистър Илъри продължи:

— Е, може и да е познал. Никой не знае нищо за вас — откъде идвате. Има ли някаква тайна?

— Не. Просто не обичам да говоря за себе си. Освен това няма какво толкова да се каже.

— Все пак сигурно има нещичко.

— Дори и да имаше, нямаше да ви кажа, защото ме ядосвате.

— Аз!

Запратих салфетката си по него.

— Да, вие!

— Значи не ми остава друго, освен да се включа в отбора на обожателите ви и да теоретизирам по въпроса заедно с останалите. Знаете ли, че във всички тетрадки, на които попадам в долните курсове напоследък, името на Боби Мур е изтрито и отгоре му е изписано вашето?

— Но не и в горните? — жално продумах аз.

— А, тези от горните вземат нещата много по-насериозно, така че са малко, ако мога така да се изразя, по-изкусни в това отношение.

— О, така ли? И по какъв начин?

— Не се оставят да ги хвана, защото знаят, че ще ревнувам.

Трябваше да се сърдя на себе си, че се улових в капана.

— Смутих ли ви? — попита ме той без сянка от притеснение.

— Да.

— Господи! Значи е трябвало да ви го кажа отдавна. Но всъщност едва успявам да ви видя през последните дни — винаги трябва да си пробивам път през навалицата от обожаващи ви юноши, за да се добера до вас.

По-късно двамата се върнахме нагоре по хълма към училището.

— Чаша чай не би ни била излишна — отбеляза той, когато стигнахме до вратата на кабинета ми.

Разпознавайки погледа в очите му, аз се усмихнах.

— Страхувам се, че чаят ми тъкмо свърши.

Той подпря ръце на стената от двете ми страни и сведе поглед към лицето ми.

— Само две минутки — настоя.

Чух някакво раздвижване горе на стълбите и погледнах натам. Беше Хенри Клайв.

— Извинете, мис — заекна той. — Търсех…

— Да? — попита го мистър Илъри. — Какво търсеше?

— Нищо, сър.

— Шпионираше, така ли? — каза мистър Илъри и гласът му прозвуча необичайно остро. — Връщай се в леглото, момче. Ще си поговорим утре сутринта.

— Какъв е този шум? — показа се от кабинета си мис Енгрид. — Стойте по-тихо, вие двамата, ще събудите момчетата.

— Извинете, мис Енгрид — отвърна мистър Илъри и този път гласът му звучеше съвсем като на някой от малките му питомци.

Тя се обърна към мен и рече:

— Би ли влязла за малко при мен, Елизабет?

Измъкнах се покрай мистър Илъри, като му хвърлих поглед, който би трябвало да изразява нещо като извинение. Мис Енгрид затвори вратата след мен.

— Това би трябвало да го откаже, а?

Каза го доста силно и аз избухнах в смях.

— Колко жалко, че Хенри Клайв ви видя, утре цялото училище ще разбере.

— Ние не правехме нищо — отбелязах аз.

— Недей да се съмняваш и за миг — момчетата ще допълнят липсващите елементи. Както и да е, трябва да се върна навреме във вилата за Били Котън. Ти ще се оправиш тук, нали?

— Всичко е наред.

За човек, който твърдеше, че не може да понася телевизията, привързаността й към „Шоуто на Били Котън и неговата компания“ беше наистина учудваща. Както и към „Коронейшън стрийт“ и „Пейтън плейс“.

— О, между другото — каза ми тя вече на вратата, — втори курс са запланували среднощно пиршество в банята на Харди. Нали ще им хвърлиш едно око?

— Как, за бога, го разбрахте?

— Надушвам всичко, което трябва да се знае тук — отвърна тя и попипа носа си. — Трябва да го запомниш добре. — И като се усмихваше на себе си, дръпна вратата зад гърба си.

Макар че, докато отивах в кабинета си, продължавах да се усмихвам, не ме напускаше някаква неясна тревога от това, което беше казала. Звучеше ми като предупреждение.

Не беше нужно много време, за да плъзнат слуховете. Мис Сорил и мистър Илъри. Под вратата ми започнаха да се появяват анонимни бележки с нецензурни реплики за това, което момчетата смятаха, че правим. Трябваше да призная, че не им липсваше въображение, макар че останах шокирана от познанията им за секса. Мистър Илъри беше подложен на същите закачки, но той ги намираше за забавни.

— Не след дълго и мистър Лоримър ще разбере, да знаеш — погледна ме враждебно мисис Дженкинс, докато сърбаше чай в кабинета ми.

— Няма какво да разбира.

— Момчетата са много проницателни, Елизабет, те нищо не изпускат. И знаеш ли какво ще ти кажа, и аз забелязах как даваш аванси на Ричард Илъри. Няма да стане, нали знаеш. Всеки може да забележи колко много се притеснява от това положение. Предлагам ти да се отдръпнеш малко.

Виж я ти старата крава! Как смее!

— Как бих могла да се отдръпна — отвърнах рязко, — след като мистър Илъри непрекъснато се усуква около мен като някое кутре!

— Мис Сорил! — ахна тя. — Става дума за един от учителите в това училище! — Скочи от стола и закрачи към вратата. — Самонадеяността ти явно е стигнала абсурдни измерения. Може би в крайна сметка наистина не си особено подходяща за „Фокстън“.

— Нямате право да ми говорите така — извиках след нея и подскочих от силата, с която тресна вратата.

Нападките й бяха толкова неочаквани и абсолютно необосновани, че трябваше да изминат няколко минути, преди да успея да се съвзема. Не беше обичайно за мен да се държа по този начин с някой от учителите, но тя си го заслужаваше. Бях настръхнала още откакто тръгнаха слуховете; някои от момчетата ги възприемаха не само откъм забавната им страна — например Александър и Хенри доста бяха охладнели към мен. Напоследък почти не ги виждах.

Излязох и тръгнах към спалните помещения, за да проверя дали момчетата са почистили под леглата си и дали са подредили медицинските си кътове. Мисълта ми беше само наполовина в това, което вършех, но все пак се постарах да забележа кой не е изпълнил добре задълженията си, за да ги запиша на таблото. Щом номерът на стаята им се появи на таблото, ще трябва да докладват пред старшата сестра.

Когато влязох в стаята на пети курс, в която живееха Хенри и Александър, сърцето ми се сви. Беше в ужасно състояние. Реших сама да я подредя и с това поне да избегна сблъсъка. Чекмеджетата бяха отворени и от тях висяха дрехи, така че се наложи да ги взема една по една и след като старателно ги сгънах, отново ги прибрах. Тъкмо приключвах с последното чекмедже, когато забелязах сините велурени шпицове в шкафчето за обувки на Александър. Имаше специално разрешение за тях, но му беше позволено да ги обува само когато свиреше със състава на училището — и не трябваше да стоят в стаята му, а долу в шкафа до кабинета на мис Енгрид. Докато издърпвах обувките, на пода изпадна малка червена тетрадка с твърди корици. Отворих я на първата страница и видях изписано с красиви букви името Бет. Бързо затворих тетрадката, но сърцето ми вече биеше учестено. Само защото бях играла ролята на Бет Уондърфул в пиесата му… Не, не е възможно.

— Какво правите, за бога?

Изтървах тетрадката и бързо се извърнах.

— Александър! — извиках.

Той я грабна от пода и се обърна към мен с пребледняло лице.

— Съжалявам — отроних. — Падна от шкафчето за обувки, докато…

— На всички ли надничате така в дневниците? Или само в моя?

— Казах ти, че изпадна и само го отворих да видя какво е. Не съм прочела нищо, така че не се притеснявай, тайните ти са непокътнати — опитах се да се пошегувам.

За момент той се вгледа в мен и ми се стори, че не му е добре. После прокара ръка през косите си, за да ги отметне, и се извърна, удряйки с юмрук по стената.

— Вървете си — каза.

— Съжалявам, Александър, наистина, аз…

— Казах да си вървите!

— Александър, моля те…

— За какво ме молите? — извърна се той.

— Виж какво, Александър, знам, че не трябваше да гледам в тетрадката, но нали ти казах, че нищо не съм прочела, само първата страница.

— Е, това беше достатъчно, нали?

И преди да успея да го спра, той излетя от стаята.