Сюзън Луис
Особен урок (28)

27.

За първи път идвах в „Уестмуур“. При други обстоятелства може би щях да се впечатля от размерите му, но сега карах твърде бързо, за да мога да забележа красотата на градините или зашеметяващите гледки на пейзажа. Спрях на паркинга пред къщата и силно похлопах по вратата.

Отвори ми Канари, минах бързо покрай нея и бях готов да извикам, когато изведнъж горе на стълбата се появи Елизабет. Погледнах я и сърцето ми едва не изскочи. Беше облечена в черно. Лицето й беше безжизнено, а косите й — красивите й гарванови коси — ги нямаше.

Гледаше ме неподвижно и видях неописуемия страх, изписан в погледа й. Бавно вдигнах ръце и ги протегнах към нея.

Притисна се към мен. Усетих как костите й изпъкват през кожата.

— Не съм го извършила — прошепна тя. — Не съм ги убила.

— Знам, затова съм тук.

Зад Елизабет забелязах Шарлот, застанала горе на площадката, красива и печална като майка си. Канари се приближи и я поведе обратно към стаята.

Беше твърде невероятно, за да е действително. При опит да се прикрие това, което се очертаваше като най-голямото и сложно престъпление в историята, някой беше запалил склада в покрайнините на Лондон. Пазачът на склада, Даниъл Дейвисън, беше загинал в пламъците. Два дни по-късно Елизабет беше арестувана за убийство, после пусната под гаранция. Полицията продължаваше да търси в разрушения склад останките на Кристин.

Следващите три дни прекарах с Елизабет, като отново повторихме всичко, което се беше случило. Тя все още беше в състояние на шок и толкова потисната, че се чувствах направо жесток, заради начина, по който я разпитвах и настоявах да си припомни всичко. Но трябваше да установя каква е истината. Тя, разбира се, беше невинна, изобщо не се съмнявах в това, но как щях да я защитавам, ако не знаех съвсем точно какво се е случило?

Знаех, че адвокатската колегия никога нямаше да одобри идеята аз да се заема със случая, и затова, когато Хенри каза на баща ми, че точно това имам намерение да сторя, не се изненадах, че веднага ме привика в канцеларията си.

Скочих от стола си.

— За бога, татко, обвиняват я в убийство.

— И палеж.

Погледнах към Хенри.

— В каквото и да я обвиняват, Александър, не можеш ти да я защитаваш. Просто не е етично.

Извърнах се към него.

— Етично! На кой му пука за етиката, по дяволите! Тук става дума за Елизабет. Тя иска аз да я защитавам и ще го направя каквото и да става.

— Фреди Рийз предложи да поеме делото — каза Хенри. — Той е почти най-добрият.

— Тя не желае Фреди Рийз. И изобщо ти какво търсиш тук, по дяволите?

— Аз го помолих да дойде — отвърна баща ми. — Надявах се, че може би ще успее да те вразуми. Знае ли Елизабет какво ще стане с кариерата ти, ако се заемеш с нейния случай?

— Разбира се, че не знае. И никой няма да й казва. И без това почти си е загубила ума от страх.

— А ти самият осъзнаваш ли какво може да се случи, Александър?

— Мислиш ли, че ме интересува? Каквото и да стане, ще я защитавам.

Не можех да им кажа как, когато бях намекнал, че някой друг ще трябва да я защитава, Елизабет ме беше помолила да не предавам случая на друг. Не знаеше и дори не предполагаше как ще погледне на това адвокатурата и би било твърде егоистично и жестоко от моя страна, ако й бях казал. Не можех да им обясня, че я обичам прекалено силно, за да я разочаровам, и що се отнася до мен, нейните желания и чувства стояха преди кариерата ми — преди всичко останало.

— Ти нямаш нужния опит, за да поемеш това дело — отвърна Хенри.

— Особено ако открият тялото на сестрата на мъжа й — намеси се и баща ми.

— Няма. Тя е някъде жива и здрава и само трябва да я намерим.

— Но не го знаеш със сигурност. Виж, сине, не разбираш ли, че като поемеш случая, можеш да провалиш шансовете й за успех? Знам как се чувстваш, и двамата знаем, но…

— Къде в разпоредбите пише, че не мога да поема делото? А? Покажете ми!

— Никъде не пише, знаеш добре. Но има неписани правила, които всички спазваме, Александър. Във всяко отношение ще бъде много по-разумно, ако се откажеш.

— Как си представяш, че ще можеш да се владееш, когато играта загрубее? — попита баща ми. — Виж се само как реагираш сега.

— Естествено, че съм емоционален, какво очаквате? Но докато се стигне до процеса, ще съм толкова безстрастен, колкото трябва.

— Ами ако загубиш — отново заговори баща ми, — как ще живееш по-нататък?

— Няма да загубя.

Накрая баща ми се изправи.

— Няма да благословя намеренията ти. Не ми каза нищо, с което да ме убедиш, че действаш разумно. Ще участваш като помощник. Ако Фреди Рийз се съгласи, той ще поеме делото. Негово ще бъде правото да реши дали да те остави да водиш защитата. Ако това стане, ти ще носиш отговорността.

Изминаха четири месеца, преди да се стигне до процес. През това време почти се преместих на „Прайъри Уолк“ при Елизабет и децата, като се опитвахме да водим колкото е възможно по-нормален живот. От време на време Джесика идваше да ме види, но срещите ни винаги завършваха с неприятни сцени. Независимо че твърдеше, че и сама си живее щастливо и пълноценно, продължаваше да се държи като ревнива съпруга, когато ставаше въпрос за Елизабет. Така че, не се изненадах, когато каза, че според нея Елизабет е виновна.

— Проблемът ти, Александър, е, че според теб твоята скъпоценна Елизабет не може да греши. Сигурна съм, че е виновна, само почакай и ще видиш. Надявам се, че ще си получи каквото заслужава. И цялата ирония е в това, че ти ще й съдействаш. Не можеш да спечелиш това дело, никога — дори и след милион години.

Този път Розалинд не беше с нея и наистина много съжалявах. Когато тя беше край нас, срещите ни бяха поне малко по-цивилизовани.

Но с течение на времето, след като Фреди Рийз пое случая — а той, за разлика от баща ми, смяташе, че би могло да се извлече някаква полза от моето участие — Джесика смекчи позицията си и дори започна да ми се обажда от време на време по телефона, за да разбере как се справяме. Фреди следеше всяка стъпка от разследването ми и ми даваше безценни наставления и насърчения. Истинският ни проблем обаче беше изчезването на Кристин. Дори ходих до Гщаад, за да разговарям с Дейвид, но той нямаше представа къде би могла да бъде. Двамата с Елизабет бяха убедени, че не би отишла в Кайро, тъй като не разполагаше с пари, за да плати на тези, които я изнудваха. Останах поразен, когато Дейвид отказа да се яви в съда и да свидетелства в полза на Елизабет. Тя беше толкова сигурна, че ще се съгласи. Въпреки това взех писмените му показания, в които подробно описваше всичко, което му беше известно по кражбата на маската.

И ето че се натъкнахме на още една зашеметяваща изненада. Маската беше фалшификат.

— Може да се каже със сигурност — заяви ми един от експертите от Британския музей, когато ги посетих в „Уестмуур“, за да видя как вървят нещата. — Може да се каже със сигурност, заради дупките на ушите.

— Какви дупки? — попитах го.

— Именно. Тук няма дупки. Оригиналната маска е с пробити уши. Нещо повече, дупките на ушите й са доста големи. Който е изработил това копие, съзнателно е направил така, че имитацията да бъде разпозната.

— Защо го е направил?

Специалистът вдигна рамене.

— Не знам. Грешката е толкова очевидна, че човек като Уолтърс не би могъл да не я забележи. Но освен този пропуск, всичко останало е имитирано съвършено.

Значи ето какво е казал Едуард в предсмъртния си миг — „ушите“.

Бях като онемял. Като знаех как и Елизабет, и Шарлот се измъчваха заради смъртта на Едуард, докато всъщност причината е била във фалшивата маска, ме обземаше безумна ярост. Единственото хубаво нещо от цялата работа беше, че хората от служба „Мита и акцизи“, имайки предвид разкритието на експертите, решиха, че след като са платени съответните импортни такси върху скъпоценните метали, обвинението в незаконен внос може да отпадне.

Елизабет не можеше да повярва, когато й казах.

— Знаеш ли, Кристин ми каза, че Едуард развил такава мания, понеже разбрал, че никога няма да го обичам така, както той иска. Сега излиза, че е бил измамен дори и за маската. Горкият Едуард! Толкова години, Александър! Толкова години живях с него и почти не го познавах. Какво кара човек да върши такива неща? Това не може да е любов.

— Най-важно е да не се обвиняваш. Не си могла да направиш нищо. Както сама каза, бил е измамен. И когато го е открил, сигурно почти е полудял. — За момент спрях. — Единственият човек, за когото трябва да се притесняваме сега, Елизабет, е Кристин, а не Едуард. Кристин се опита да те убие и е много вероятно да опита отново. — Лицето й пребледня. — Трябва да го приемеш, Елизабет. Според клаузите в завещанието на Едуард, ако нещо се случи с теб, Кристин ще получи всичко. Поне докато Шарлот и Джонатан станат пълнолетни, за да получат техните дялове.

— А дотогава тя ще се е постарала да няма какво да наследят — обади се Каролин.

Бях се отбил у Хенри на път за вкъщи. Сега Елизабет беше отседнала тук, докато приключи процесът. При положение че още не беше установено местонахождението на Кристин, не ми се искаше да стои сама на „Прайъри Уолк“. Къщата се пръскаше по шевовете заради децата, тъй като неговите вече бяха станали четири, а и Шарлот и Джонатан също бяха тук.

Хенри ме придружи до вратата.

— Защо още не си й казал? — попита ме.

— Ще й кажа. Ще дойда отново и ще я заведа в апартамента. Мисля, че трябва да сме сами, когато й го съобщя.

Процесът бе насрочен за следващия понеделник в „Олд Бейли“. Това, което не казах на Елизабет, беше, че обвинител ще бъде Майкъл Самюелсън. Бях го виждал да кръстосва шпаги с много по-опитни от мен адвокати, но все още не бях чувал някой да го е победил. Дори и Фреди Рийз.