Сюзън Луис
Особен урок (20)

19.

Първоначалната неловкост от новата ни среща, в студената утринна светлина се увеличаваше и от чувството за вина на Елизабет, че е изоставила дъщеря си. По време на краткия път до Гъриси, тя упорито се стараеше да не ми позволи да забележа терзанията й, но в момента, в който слизахме от самолета, бях сигурен, че е готова всеки момент да се разплаче. Неспособен да понеса страданието й, я прегърнах и й казах, че ще взема билет за следващия полет обратно до Лондон.

— Искам да съм с теб, Александър — отвърна тя.

— Ще бъдеш. Винаги можем да се виждаме в Лондон — всеки път, щом пожелаеш. Просто не искам да си нещастна.

— Не съм. Няма да бъда. Знам, че всичко ще е наред с Шарлот. Тя е с хора, които я обичат, и вероятно дори няма да усети липсата ми. — Опита се да се усмихне, а аз наблюдавах лицето й, докато се бореше с чувствата си. — Изглежда, не мога да разсъждавам трезво. Толкова дълго мечтах за това, но сега…

— Ваши ли са, господине?

Огледах се и забелязахме носача, който смъкваше куфарите ни от лентата за багажа. Не беше много трудно за отгатване, тъй като всички останали вече си бяха тръгнали. Благодарих му, взех ги и се върнах при Елизабет.

— Страхувам се, Александър. Страхувам се от това, което изпитвам. Страхувам се и какво ще се случи, ако отново те загубя.

— Няма да ме загубиш, скъпа. Обещавам ти, че никога няма да ме загубиш отново. Ако искаш да се върнеш вкъщи, просто трябва да ми кажеш.

Дълго време остана загледана, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на палтото, и коси, разпилени около лицето й. Когато накрая вдигна очи те бяха плувнали в сълзи.

— Мисля, че е по-добре да побързаме, ако не искаме да изтървем параходчето, нали?

Изпитах такъв бурен пристъп на облекчение, че пуснах куфарите и отново я прегърнах.

— Не мислиш ли, че сме ужасни егоисти? — попита ме тя, докато се качвахме на ферибота.

— Ужасни — отвърнах без никакво колебание. — Да не говорим колко безотговорни, себелюбиви…

— Започваш да ми напомняш за онзи непослушен ученик, когото познавах.

— И ако си спомняш, винаги бях в най-ужасната си форма, когато бях с теб.

Засмя се и се извърна, но не й, преди да забележа червенината, заляла страните й.

— Почти толкова лош — допълних, — колкото и ти.

Докато слезем на кея в Крьо Арбур, бариерата, която се бе издигнала между нас тази сутрин, беше изчезнала. Един файтон ни закара нагоре по хълма до хотела и Елизабет се радваше като дете на красотата, която се разкриваше пред нас. Ярки пролетни цветя бяха нацъфтели между дърветата и храстите й образуваха тъмносин килим, който се полюшваше от вятъра, а криволичещите пътечки, които се губеха сред тревите, обещаваха удоволствията на дивата природа. От двете страни на неравния път бяха наболи иглики, които се усмихваха радостно на слънцето. Наблюдавах как Елизабет се оглежда наоколо, как поглъща всичко, което я заобикаля, и как очите й искрят от радост.

— О, Александър! — извика тя. — Толкова е красиво!

И аз я взех в прегръдките си… Когато я целунах, сякаш всички възелчета в мен се разплетоха. Като че ли някакво тайно местенце в мен, което винаги беше принадлежало на нея и бе останало студено и пусто през тези седем години, сега отново се озари от присъствието й. Почувствах се истински жив. Когато най-накрая я пуснах, страните й пламтяха и със смущение забелязахме, че голяма част от местните жители стояха край пътя и ни наблюдаваха с усмивки, който стигаха едва ли не до ушите им.

Хотелът, строен през седемнайсети век, се намираше на върха на обраслия с дървета хълм, който се спускаше към залива Дикскарт. Портата беше украсена с ярки цветя във висящи кошници, а на предното стълбище се беше простряло старо ловно куче, което кротко се приличаше на следобедното слънце.

След като се регистрирахме, последвахме човека, който се оказа управителят, по нестабилната стълба нагоре към стаята ни. Бях забелязал погледа на Елизабет, докато ни представях като господин и госпожа Белмейн.

Когато управителят най-сетне си тръгна — но не и преди да ни е показал с гордост всяко заслужаващо внимание място и ъгълче в стаята, което още повече подчертаваше причудливия декор — Елизабет се приближи до прозореца и дръпна пердетата. Застанах до нея и обвих ръце около кръста й. Едва сега усетих колко е нервна, след като бяхме останали сами. Пуснах я, но задържах ръката й в своята, и останахме да се взираме в градините, които се спускаха надолу към обсипаната със синчец гора зад тях.

Усетих облекчението й, когато предложих да излезем да се поразходим, и щом се озовахме сред свежия майски ден, слънчевото й настроение се възвърна. Тръгнахме надолу по стръмния склон, по заградената с дървета пътечка към залива, където останахме дълго време, загледани във вълните, които се плискаха в стръмните скали. На хоризонта се забелязваха пет-шест яхти, но иначе нямаше никакъв друг признак за човешко присъствие; бихме могли да сме единствените хора на света.

Усетих как ръката й се мушва в моята и й се усмихнах.

— Наистина ли си тук? — прошепна тя.

Отметнах косата от лицето й и докоснах с устни носа й.

— Да, любов моя, наистина съм тук.

Когато се завърнахме в хотела, нощта вече се спускаше. Занесох чашите отвън и докато денят преваляше, останахме на двора, сгушени в палтата си, наблюдавахме издължаващите се сенки и слушахме симфонията на невидимите звуци на нощта.

Дълго разговаряхме във вечерния мрак и разказвахме за живота си. Казах й как Лизи беше изпратила телеграмата, която бях помислил, че е от нея.

— Бих искала да беше — отвърна тя и видях, че в очите й се появиха сълзи. — Не спомена и може би не е моя работа, но къде каза на Джесика, че отиваш? — попита след малко.

— Казах, че просто заминавам.

— Но тя не искаше ли да знае къде?

Свих рамене.

— И да е искала, не ме попита.

Не й казах, че жестоко се бяхме скарали, когато се прибрах толкова късно и без подарък за рождения й ден. Всъщност заради това скарване не ми се наложи да давам обяснения къде отивам. Просто си събрах багажа и й съобщих, че ще се върна след една седмица. Думите, които бе изкрещяла с пълно гърло за довиждане, бяха: „Хич не се връщай!“.

— А ти? — попитах на свой ред. — Какво каза на съпруга си?

— Не се наложи. В момента е в Ню Йорк.

При споменаването на съпруга й сякаш се затвори в себе си. Не настоях, защото разбирах, че той е част от живота, който си беше само неин. После моментът отмина и тя отново се усмихна и ме попита за Хенри.

Смя се много, когато й разказах невероятната история с двубрачието.

— Но сега нещата се уреждат идеално — въздъхна с копнеж, когато свърших.

— Кога ще се ожени за Каролин?

— По-скоро, отколкото възнамеряваха. Тя е бременна, или поне така ми каза, когато му се обадих снощи.

— Говорил си с него снощи? Каза ли му за…

— Да.

Въздъхна отново.

— Значи Хенри Клайв ще става баща. Трудно ми е да повярвам. Все още си го представям като момче, както съм го запомнила. Радвам се, че е щастлив. — Извърна се на стола си. — А ти, Александър, ти щастлив ли си?

Взех ръката й от масата.

— Сега съм щастлив.

— И аз.

Поднесох ръката й към устните си.

— За какво мислиш? — попитах я, когато остана мълчалива за известно време.

Тръсна глава.

— Съжалявам, но не мога да го преодолея. Мислех си за Шарлот и ми се искаше да беше тук, питах се дали е добре. Предполагам, че е заради разговора за Хенри и… О, не знам…

Стиснах ръката й.

— Не се притеснявай. Разкажи ми за нея. На колко години е?

Бавно вплете пръсти в моите и дълго остана така, вгледана в ръцете ни.

— Красива е, немирна е, тя е всичко на този свят за мен, просто като… — Бързо вдигна поглед и ми се усмихна. — Да не би стомахът ти да ни напомня, че е време за вечеря?

Разсмях се и я дръпнах за носа, но в същото време се засрамих от облекчението, което изпитах, че не продължи да говори. Не исках да мисля за чувствата си към Шарлот. Изглеждаше ми нелепо да ревнувам от едно дете, но знаех, че е така. А чувствата, които изпитвах всеки път, щом си помислех за бащата на Шарлот, бяха още по-неприятни. Пред мен се появяваха мъчителни видения на тримата заедно и тяхната сплотеност започваше да ме разяжда като злокачествен тумор. Освен това и фактът, че той е успял да даде на Елизабет нещо, което аз никога нямаше да мога, раздираше съзнанието ми.

Когато се качихме горе, Елизабет хвърли палтото си на леглото и отиде да дръпне завесите. Обърна се и остана така да ме съзерцава изправен до вратата. Докато се вглеждах в нея в полумрака, понечи да проговори, но после се отказа. Аз също приковах поглед в нейния. Единственото, което желаех в този момент, беше само да я гледам и никой от двама ни не помръдваше.

— Както си застанал сега, ми напомняш за онзи Александър, когото познавах, когато беше на седемнайсет. — Гласът й леко потреперваше. Понеже не й отговорих, смутено се засмя и покри лицето си с ръце. — О, боже, не мога да повярвам, че това се случва. Кажи ми, че не сънувам, Александър. Прегърни ме, моля те, прегърни ме.

При звука на отчаянието в гласа й, сърцето ми се сви и аз незабавно я притиснах към себе си.

— Скъпи мой, о, скъпи мой. Божичко, колко много ми липсваше. Как те желаех. — Отдръпнах я леко от себе си. — Не ме пускай — прошепна тя. — Никога не ме пускай. — Вдигна устни към мен и докато я целувах, усетих как цялата се разтреперва.

По тялото ми една след друга преминаха вълните на желанието и когато след минути тя се озова гола в ръцете ми, притесненията за моята импотентност се стопиха. Прокарах ръка по гърба й и през гъстите й коси, като ги повдигнах нагоре; притеглих лицето й към своето и слях устните и езика си с нейните. Не се откъсваше от мен, притискайки тялото си към моето, докато внимателно я вдигнах в прегръдките са и я положих на леглото.

Телата ни бавно започнаха да се движат. Шепнеше ми, докато ме целуваше, и аз също й шепнех, опитвайки се да наваксам за всичките години, през които не можех да й кажа колко я обичам. Кожата й беше невероятно нежна и аз я притисках силно към себе си, сякаш се страхувах да не ми се изплъзне. Бях забравил какво означава да се любиш истински с жена, когато страстта е родена от любов, а не от похот; когато устните, които целуваш са единствените устни, които някога си искал да целуваш, и тялото, което се слива с твоето, е единственото, без което никога няма да постигнеш съвършенство.

— Елизабет, Елизабет. — Повтарях името й отново и отново, без изобщо да отделям устните си от нейните. В стаята вече започваше да прониква неясната светлина на утрото, когато най-сетне заспахме, изтощени от силата на любовта си.

Да избягаме и да очакваме, че всичко ще бъде същото след толкова време, беше истинска лудост, разбира се. Но лудост или не, не настоящето ни се струваше нереално, а всичките тези години, през които бяхме разделени. Да можем най-сетне да си кажем какво сме изпитвали, когато се разделихме, и как сме мислили един за друг през следващите години, беше като някакъв небесен дар. Елизабет се беше променила, аз също, и тези промени понякога ни харесваха, понякога ни учудваха. Но помежду ни нямаше смущение и всичко, което правехме, се получаваше съвсем естествено и лесно, сякаш винаги сме били заедно. Не че и двамата не си спомняхме какво бяхме оставили зад себе си, но то като че ли просто нямаше значение. Времето ни принадлежеше. Гледах я — гледах издължените й очи, извивката на усмивката й и лекото повдигане и спускане на гърдите й. Усещането за нещо познато, което изпитвах, когато отмяташе косата от лицето си, когато допълваше с елегантните си ръце казаното, когато наблюдавах лекото движение на дългите й крака, докато се разхождахме из острова — всичко това ме опияняваше. Само като чуех смеха и гласа й, или щом видех как очите й потъмняват от любов, усещах прилив на топлина във вените си.

Морето се простираше като криле от двете ни страни, докато отивахме с колелета на север към Грев дьо ла Вил, Ла Банкет и Еперкри. Пътят, който вече не беше само линийка върху картата, бе доста неравен и тъй като Елизабет не беше сред най-добрите колоездачи в света, непрекъснато ругаеше, докато пропадаше от една дупка в друга. Много се смях, когато се заби с колелото в един храсталак и заяви, че ще се чувства по-добре на гърба на трикрака камила. Успях да я уловя, докато се връщаше на пътя и я обърнах към себе си. После, като се огледах дали няма някой наоколо, започнах да разтривам с ръце бедрата й и по-нагоре, като я питах дали така се чувства по-добре. Очите й блестяха, докато ми отговаряше.

Единствените звуци, които се чуваха, бяха песните на птичките и шумът на морето. Продължихме разходката си. Вятърът донасяше сладкия аромат на кокос, а тук-там по някоя крава ни удостояваше с ленивия си поглед. От време на време спирахме под претекст да разгледаме нещо интересно или за да си починат краката ни, но всъщност единственото, което искахме, беше да се докосваме и да се целуваме.

Спуснахме се към Бутик Кав, където седнахме за малко да погледаме вълните. Елизабет стана и се упъти към входа на една от пещерите, за да надникне вътре. Отвсякъде ни обгръщаше някаква загадъчна романтика.

— Ако си затвориш очите и останеш дълго така — обясних й аз, — можеш да чуеш духовете на пиратите, които стоварват плячката си в залива.

Остана неподвижна няколко минути, наострила уши да чуе звуците. Наблюдавах я, леко отворил едното си око, и едва се сдържах да не се разсмея.

— А-х-а-а-р! Какво имаме днес? — Това беше най-добрият ми пиратски вик и като я грабнах в ръце, затичах с нея в пещерата.

— Помощ! Пусни ме, пусни ме, дивак такъв.

Пуснах я и тя се притисна към стената.

— О, не, моля те, не ме изнасилвай, моля те!

— Добре. — Смъкнах невидимата си шапка. — Щом не желаете да ви изнасиля, миледи, то аз в никакъв случай няма да настоявам.

— Александър!

— Викате ли ме, миледи? — Въздъхнах тежко и се извърнах. — Да разбирам ли, че искате да бъдете изнасилена, миледи?

Кимна с глава и се отпусна в ръцете ми, неспособна да проговори от смях.

Бродехме по брегове, чиито имена вече съм забравил, хванали обувките си в ръце, и пищяхме, когато ледените води на морето заливаха краката ни. Често усещах погледа й върху мен и щом се извърнех, тя се засмиваше и обвиваше ръце около врата ми. Аз също я гледах — как се смее, как се мръщи, как бяга от мен и после задъхано ме вика, щом се обърне и не ме открие зад себе си. После, докато се връщаше да ме търси, аз изскачах иззад някоя скала и я повалях на земята, заглушавайки виковете й с целувки.

По-късно яздихме по стръмния скалист бряг, който гледаше към залива Дикскарт. Далече под нас слънцето се отразяваше в морето, а зад нас, като самотен страж, се издигаше замъкът „Жеспилиер“. Разхождахме се край него и надничахме през прозорците. Изглеждаше изоставен от много години. Решихме, че ще го купим и започнахме да си измисляме какво ще правим, когато стане наш. Ще си купим два люлеещи се стола за верандата, където ще сядаме в топлите вечери и ще наблюдаваме как слънцето залязва в морето. А точно срещу средния прозорец на горния етаж ще поставим спалнята си и всяка сутрин ще виждаме как изгрява денят. Елизабет искаше пъстри пердета, а аз настоявах за едноцветни. Тя искаше дъбова ламперия, а аз орехова. Тя искаше сив килим, аз — зелен. Тя искаше четири деца, аз…

Усмихнах се и като хванах юздите на коня си, тръгнах към края на поляната. Сред тревите имаше малка падинка и като пуснах коня си да пасе на свобода, аз се мушнах през една пролука в скалата. От едната страна открих издълбано в камъка място за сядане и приседнах.

Малката ни игра на планове за бъдещето, която бе започнала толкова невинно, в крайна сметка ми подейства като горчиво напомняне. Питах се какво правя тук. Не бях ли наранил достатъчно Елизабет преди, та да го правя отново? Може би трябва да й кажа още сега, преди мечтите й да са станали твърде истински, че да им повярва. Но как бих могъл? Това, което изживявахме тук, далеч от грубата действителност на всекидневния ни живот, беше твърде красиво, за да го развалям. Също като нея, и аз исках да си помечтая как децата ни си играят на верандата, как яздят понитата си по поляната и ни викат да ги видим. И аз имах нужда от мечти. Какво значение имаше, че никога нима да се сбъднат? В момента те бяха единственото, което имахме, и не можех да й ги отнема. Въпреки че се ненавиждах за лъжите си, реших, че ще ги поправя по-късно, когато бъдем далече оттук.

Облизах устни с език, усещайки соления вкус, който вятърът носеше откъм морето. Чувах я как си проправя път през храсталаците към мен и изтрих очите си с ръка. Мразех това чувство на безсилие — проклятието на безплодието, което караше един мъж да се окайва жално.

Дойде и седна до мен, вплитайки пръсти в моите. Някъде в далечината залая куче и наруши монотонния рев на вълните. Изпищяха чайки и се чу как изръмжа двигателят на лодка. После отново всичко утихна.

— Александър? Всичко наред ли е?

— Наред? Разбира се.

Долу в залива двама души гребяха към кея и аз се наведох да ги видя как ще акостират.

— Изведнъж стана мълчалив.

— Просто се наслаждавам на мястото.

Изчака малко.

— Александър, не ми казваш истината.

Облегнах се назад. Как можех да си помисля, че ще я заблудя с измислици? Хванах кичур от косите й и го навих около пръста си. Взрях се в лицето й и прочетох объркване и страх на мястото, където преди това имаше само обич. Усмихнах се.

— Знам, че има нещо — проговори отново, като ме гледаше изпитателно. — Скъпи, моля те, кажи ми!

Обвих ръка около раменете й.

— Няма нищо. Само това, че толкова те обичам, че чак се плаша.

Дълго се взира в очите ми. Издържах погледа й, като се насилвах да не се извърна. После бавно вдигна ръце и като обгърна лицето ми с тях, целуна ме дълго и с най-дълбоката нежност, която някога бях познал.

През втория ден я заведох до Литъл Сарк. Беше стръмно и трудно спускане надолу по скалата, но когато накрая стигнахме до дъното, разбрах, че не съм сгрешил, че дойдохме. Тук щеше да е нашето място — миниатюрното заливче, наречено Езерото на Венера — врязано дълбоко в скалите, скрито под надвисналата отгоре му огромна канара. Водата беше толкова бистра и синя, че можеха да се видят камъчетата по дъното. Зад гърба ни морето се пенеше по околните скали и ръмжете, сякаш за да зашити отрочето си. Слънцето силно напичаше и ние се излегнахме край водата, хванали се за ръце, а лекият бриз нежно милваше лицата ни. Всичките ни сетива поглъщаха природата.

След малко отворих очи. От равномерното, дишане на Елизабет помислих, че е заспала. Извърнах се на една страна да я погледна и докато очите ми бавно се плъзгаха по лицето й, усетих как сърцето ми се свива. Усещах гладката й матовата кожа под пръстите си, докато леко ги прокарвах по бузата й. Беше най-красивата жена, която някога съм виждал. Но не беше само физическата й красота, имаше и някаква друга красота в нея — това я правеше жената, която беше. Помислих си за Джесика. Никога нямаше да разбере защо толкова много обичам Елизабет. Чудех се дали ще ме търси. Дали изобщо я интересуваше къде се намирам? Бракът ми беше лъжа от самото начало и вече разбирах какъв глупак съм бил да мисля, че така ще мога да забравя Елизабет. Каква каша бях забъркал с живота на всички ни!

— Александър, слез оттам.

Бях се покачил по скалите, докато тя спеше, и се бях излегнал върху канарата, надвиснала над езерцето, вперил поглед в небето.

— Няма. — Усмихнах се на себе си, когато чух гласа й.

— Моля те, слез.

— Не мога. Приливът вече започна и не мога да мина. Страхувам се, че не можеш да се измъкнеш.

— Какво!

— Опитах се да те събудя, но ти хъркаше толкова силно, че заглуши виковете ми.

Докато ми отговаряше, едва сдържаше смеха си.

— Не хъркам! И освен това мога да се измъкна.

— Откъде знаеш?

— Защото, ако наистина беше започнал приливът, което изобщо не е вярно, нямаше да ме оставиш тук.

— Нямаше ли? — Повдигнах се на лакът. — И откъде си, толкова сигурна?

— Твърде много ме обичаш, ето откъде.

— Обичам ли те?

Кимна към мен.

— Да-а. Всъщност мога да се обзаложа, че ако те помоля да го докажеш, като скочиш във водата така, както си с дрехите, ще го направиш.

— Помоли ме.

Тя го направи.

— Няма — отвърнах и Елизабет избухна в смях. Изправих се и слязох по сухата пътека.

— Липсваше ми — каза тя, докато я прегръщах.

Повдигнах брадичката й с ръка и погалих лицето й с палец.

— Да ти кажа ли десет причини, заради които мис Сорил е най-добрата? — прошепнах аз. — Първо, защото изглежда прекрасна, когато се усмихва. Второ, защото говори скандални неща. Трето…

Засмях се, когато видях израза на лицето й.

— Ти… ти си знаел за това?

Кимнах.

— Би трябвало, нали аз го написах.

— Ти си го написал! Но аз винаги съм смятала, че е Марк Девъниш! Защо никога не си…

— Шшт — прошушнах. — Просто ме целуни.

Когато я пуснах от прегръдките си, тя започна да разкопчава дрехите си, без да откъсва очи от мен. Наблюдавах я как се приближава гола до ръба на езерцето. Навсякъде около нея към небето се издигаха безформените скални образувания и на фона на този пуст и див пейзаж тялото й изглеждаше безкрайно крехко. Погледна ме през рамо и ми се усмихна, но аз стоях, затаил дъх пред гледката на тази несравнима красота. После се хвърли. Водата се раздвижи и зачаках да се появи отново на повърхността. Когато изплува, косата й се разпиля край нея и тя ми се усмихна и ми помахва. После се обърна по гръб, излагайки пред мен тялото си — вълничките милваха едрия й бюст, а тъмният триъгълник на мястото, където се събираха дългите й крака, изглеждаше като от коприна. Наблюдаваше ме как я съзерцавам. После и аз се съблякох, гмурнах се във водата и двамата заплувахме заедно.

Сега, когато се връщам назад, си мисля, че и двамата съзнавахме колко егоистично е поведението ни, но тогава толкова се обичахме, че всичко друго ни се струваше без значение. Слушах я с часове, докато ми разказваше за лунапарка и Виолет Мей. На свой ред и аз се наслаждавах на възхищението й, докато й разказвах за делата, които бях водил, като най-безсрамно преувеличавах успехите си. Сигурен съм, че тя разбираше какво правя, но въпреки това ме оставяше да се рея в света на фантазиите си, а после, като имитираше оглушително хъркане, отново ме връщаше на земята.

Всеки ден се разхождахме по тясната главна улица и наблюдавахме как жените пазаруват и се събират на приказки. Елизабет често се спираше да си поговори с тях и от начина, по който успяваше да ги накара да се червят от удоволствие, или ги разсмиваше, ми идеше да се пръсна от гордост. Интересуваше я всичко за тях. Съвсем ясно се виждаше, че хората й доставят удоволствие.

— Сподели с мен, че днес е рожденият й ден и довечера ще се опита да сготви една нова рецепта — каза ми тя, докато махаше след една усмихната закръглена жена, която се отдалечаваше с колелото си.

— Чух — отбелязах сухо.

— О, нали не си се отегчил? — пошегува се тя.

— Щях да заспя.

Разсмя се и хукна напред. Когато я настигнах, беше седнала на един перваз и ме чакаше.

— Наистина ли се отегчаваш?

— Не. Но ми е чудно. Мислиш ли, че им е достатъчно?

— Достатъчно?

— На тези жени. Мислиш ли, че са щастливи, нали знаеш — да живеят на този остров. Или мислиш, че искат нещо повече от живота? Повече от това, да се грижат единствено за мъжете си?

Извърна се и ме погледна.

— Александър, само не ми казвай, че отгоре на всичко си и феминист?

Засмях се.

— Ако съм такъв, то трябва напълно да съм откачил. Но кажи ми, ти си съпруга и майка. Това достатъчно ли ти е?

— Това, което всъщност искаш да знаеш, е дали съм една от лесбийската дружина — както колоритно се изразяваш, — към която принадлежи Джесика?

— Да.

— Не. Не съм от тях. Но това не значи, че не одобрявам много от нещата, които казват. Просто мисля, че подхождат неправилно — това е всичко.

— А ти как би подходила?

— Аз! Мили мой, нямам нито образованието, нито риториката, за да бъда женски лидер, но мога да ти кажа само това: те пропускат същината. Много добре — това, което правят в материалната и социалната сфера е направо чудесно. Но агресивността, която влагат, само отблъсква хората от каузата им, включително и жените. Малко прилича на старата басня за вятъра и слънцето, нали? И все пак слънцето със своята топлина накарало човека да се съблече.

— И кой казва, че й липсвало образование и риторика?

Елизабет ме ощипа.

— Но има и още една причина, поради която не мога да се присъединя към тях. Виждаш ли, аз съм безнадеждно и неизлечимо влюбена в един мъж, а това просто е недопустимо.

Никога не се бях чувствал по-щастлив, но мрачните мисли не ме напускаха. Бях сигурен, че трябва да й кажа, дори се опитвах да убедя сам себе си, че тя би ме разбрала, но бях страхливец. Не можех да забравя лицето на Джесика, когато ми беше казала, и знаех, че не съм способен да понеса, ако моята безплодност стане причина двамата с Елизабет да се разделим. Ненавиждах се заради плановете, които се оставях да правим за бъдещето, за непрестанните ни обещания никога повече да не се разделяме, като същевременно много добре разбирах, че веднага щом заминем от острова, всичко ще свърши. Понякога бях груб, докато я обладавах, но не можех да се въздържа — отчаянието ми от безрезултатността на сексуалните ни отношения ме съкрушаваше. Съзнавах, че понякога тя усещаше, че нещата между нас не вървят както трябва, но винаги когато настояваше да говорим за това, аз се разсмивах и й отвръщах, че си въобразява. С всеки изминал ден усещах, че любовта ми към нея се превръща в болка — толкова остра, че ме задушаваше.

После остана само един ден, само една нощ, преди фантазията да отстъпи пред действителността. Елизабет не пожела да отидем за последен път до Езерото на Венера, каза, че болката от сбогуването ще бъде твърде силна, за да я понесе.

Заливът Дикскарт беше пуст и двамата седяхме на крайбрежните камъни, и наблюдавахме яхтите, които се движеха по хоризонта. По-късно по брега се появиха и други хора — възрастна двойка с кучето, си, тийнейджъри, които се разхождаха хванати за ръка, както и някакви момчета с лодка, които загребаха навътре и скоро изчезнаха от погледа ни. Никой от нас не продумваше — и двамата бяхме твърде погълнати от предстоящото заминаване. Мъж, приблизително на моята възраст, се приближи към морето. Дънките му бяха навити до коленете и с босия си крак опита температурата на водата, после се обърна и помаха на някого зад нас. Момче и момиче, не повече от шестгодишни, се затичаха към него, а зад тях се носеше майка им, която се заля от смях, когато съпругът й улови децата и ги завъртя край себе си. Неуверено те пристъпваха към водата, като най-напред се разпищяха, но постепенно събраха достатъчно кураж, за да се гмурнат в пенливите вълнички, и накрая дори се опитаха да изпръскат родителите си. Четиримата дълго си играха, забравили останалия свят, а ние с Елизабет ги наблюдавахме. И тогава малкото момченце падна. Цялото ми тяло се напрегна и бързо скочих на крака. Но баща му вече беше там — готов да го поеме и да го успокои. Отпуснах се и отново и се излегнах. Изминаха няколко минути, преди да разбера, че Елизабет е насочила вниманието си към мен.

— Александър, какво те прави толкова нещастен?

— И още питаш?

— Не, има и нещо друго. Почувствах го още след пристигането ни.

Понечих да стана, но тя ме издърпа обратно.

— Александър, моля те. Не ме отблъсквай. Ако за двама ни съществува някакво бъдеще, трябва да ми кажеш какво те притеснява.

Вече знаех, че е права. Очите й се напълниха със сълзи и усетих, че и моите започват да парят. Огледах се отново наоколо и разбрах, че ако трябваше някъде да се сбогуваме, то тук беше най-подходящото място. Тук, където отново бяхме познали любовта.

— Скъпа — започнах неуверено. Не каза нищо, само хвана ръката ми и зачака. Известно време се страхувах да заговоря отново, страхувах се да й кажа как съм я мамил с обещания, които никога нямаше да мога да изпълня. Страхувах се и да не я загубя — което неминуемо щеше да стане, независимо какво щеше да ми отговори — заради моята неспособност да имам деца, заедно с ревността ми към детето, което вече имаше от друг мъж и което щеше да ни откъсне един от друг. — Елизабет!

Семейството излезе от морето и се запъти към арката на пиратите. Тя нежно обърна лицето ми към себе си и зачака да продължа.

— Трябваше да ти кажа истината от самото начало, Елизабет, но се държах като истински страхливец. Толкова силно те желаех, че си казах, че по-добре ще бъде да го направя накрая. Но не е така. Не можем да останем заедно, просто не е възможно.

Почувствах как пръстите й ме стискат по-силно, докато говорех, но не смеех да я погледна.

— Заради Джесика ли? — попита след малко.

Поклатих глава.

— Защото съм омъжена?

— Не. Макар че господ вижда, че и това би било достатъчно.

— Тогава какво е, Александър? Кажи ми. — В гласа й звучеше отчаяние.

Поех лицето й в ръце и за момент видях как Джесика се хилеше насреща ми, как ми се подиграваше. После я пуснах и се наведох.

— Стерилен съм, Елизабет. Затова Джесика не успя да забременее. Аз съм безплоден, празен и безполезен — наречи го както искаш, но не мога да те даря с дете. Знам, че ще кажеш, че това е без значение, но не е така. Да живея с теб, ден след ден, да те гледам и да знам, че…

— Александър! Спри! Спри! Как можа да си помислиш, че това може да промени нещо. Толкова малко ли ме познаваш, та да вярваш, че съм способна да се откажа от теб заради такова нещо. Нещо, което дори…

— Моля те, Елизабет, не утежнявай нещата. Знам какво ще ми кажеш — че ще обикна дъщеря ти като мое собствено дете. Но аз не бих могъл да живея с твоята дъщеря, Елизабет, когато знам, че е дете от друг мъж. Знам, че съм подлец, но не мога.

— Погледни ме, Александър!

Погледнах я и тя ме извърна към себе си.

— Не, недей — спря ме тя, когато се опитах да заговоря. — Спри и ме изслушай. Не си стерилен, Александър, чуваш ли ме? Не може да бъде.

— Невъзможно е. Джесика… правихме тестове. — Не исках да продължавам.

Понечи да каже нещо, после се отказа. Опита отново, но след това се изтръгна от мен и побягна по брега.

Пуснах я, защото отново виждах Джесика, дори чувах смеха й, но този път и Елизабет беше тук. Беше избягала от мен, както и бях очаквал. Но, господи, как се бях молил да не го стори!

Беше седнала до една скала недалеч и бе стиснала главата си в ръце. Когато сянката ми падна върху нея, тя вдигна поглед. Учудих се, като видях, че не плаче, макар че лицето й изглеждаше измъчено. Седнах до нея и й протегнах ръка. Тя я пое.

Като се взирах право пред себе си, се опитах да говоря. Казах й за Джесика, за отвратителните скандали, които имахме, и за жестокия начин, по който я бях измъчвал през първите години от живота ни. Сега вече можех да й кажа как, когато Джесика узна, че съм стерилен, беше започнала да ми отмъщава за презрението и страданията, които бе изтърпяла от мен, знаейки, че повече от всичко на света искам да имам деца.

Когато свърших, вдигнах ръката й към устните си и нежно я целунах.

— Така че, виждаш, скъпа, какво ни причини на двамата с Джесика моето безплодие. Не бих могъл да понеса същото да се случи и с нас.

Извърнах се да я погледна и видях, че по страните й безмълвно се стичат сълзи.

— О, божичко, какво направих? — прошепна. — Какво ти причиних? — Постави ръката си на устните ми, защото понечих да заговоря. — Има нещо, което трябва да знаеш, Александър. Нещо, което трябваше да ти кажа преди много време. Можех да ти спестя всичките тези страдания. Но не знаех какво да правя, моля те да ми повярваш, толкова бях млада тогава, а и ти също, и не знаех кое е най-доброто. Съжалявам, скъпи…

— Елизабет…?

— За Шарлот, Александър, тя е… Шарлот е на шест години.

Отначало не помръднах. Звуците около мен не спираха, но аз чувах само ехото от думите на Елизабет. Бях прекалено зашеметен, за да говоря или да мисля, и понеже се почувствах слаб, облегнах се назад върху скалата и затворих очи.

Колко ли съм я бил наранил, за да се крие така от мен. Ами Джесика — колко трябва да съм наранил и нея, за да ме излъже по този начин. Погледнах към Елизабет и за момент не я разбрах. През цялото време на изминалата седмица е могла да ми каже, но не го направи. Имах дъщеря. Отново затворих очи, защото сълзите се стичаха неудържимо по лицето ми. Усетих как ръцете й ме обгръщат и ме залюляват като дете. Но не можех нищо да й отвърна, сърцето ми беше вкаменено.

— Съжалявам — повтаряше отново и отново Елизабет. — Трябваше да ти кажа по-рано. Съжалявам, мили мой.

Едва много по-късно, когато сълзите изсъхнаха по лицето ми и слънцето започна да се спуска на хоризонта, най-после бях способен отново да проговоря.

— Разкажи ми за нея, Елизабет. Разкажи ми всичко за нея.

Следващото утро беше мрачно и сиво. За първи път времето беше лошо и Елизабет седна до прозореца, за да наблюдава дъжда навън.

Предната нощ двамата бяхме по-близки, отколкото бях си представял, че е възможно. Тази сутрин бяхме мълчаливи. След по-малко от час щеше да пристигне Жак Серл с кончето и файтона си, за да ни закара до ферибота. Елизабет вече се беше подготвила за лошите атмосферни условия.

Часовникът монотонно тиктакаше в ъгъла. Изправи се и каза, че ще излезе да се поразходи. Искаше да отиде сама.

Чаках я излегнат в креслото, като мислех за нея и се питах какво ли ще ни донесе бъдещето. Когато стана време за тръгване, се приближих до прозореца и погледнах навън, но тя не се виждаше. Вратата се отвори и се показа Жак Сарл. Беше подранил и затова отиде в кухнята да изпие чаша чай.

Закрачих из стаята, поглеждайки часовника си. Къде ли е? Дали не й се беше случило нещо? Тази сутрин вятърът беше бурен, а също и морето. Дали не се беше подхлъзнала и…?

Излязох навън. Дъждът се беше усилил и ревът на вятъра между дърветата, които обграждаха хотела, се носеше зловещо. Ослушах се, наострил уши, сякаш очаквах да я чуя отнякъде.

Тогава изведнъж се сетих къде е и почувствах необходимост да отида при нея. Заобиколих хотела и бързо поех през градината, забравил за падащия дъжд, с единствената мисъл, че трябва да съм при нея. После се затичах през овощната градина, прескочих оградата, покрай замъка „Жаспилиер“ и през ливадата. Там се намираше тесният проход в жълтата скала. Промъкнах се през него и излязох на ръба на скалата.

Видях дребната й фигурка, сгушена на каменния стол, с коса, разпиляна по лицето, самотна в скръбта си. Притиснах я.

— Нали ще се върнем пак, Александър? Обещай ми, че един ден ще се върнем.

— Обещавам ти, скъпа. От все сърце ти обещавам.

Как би могъл някой от нас да знае тогава какво ще се случи?