Сюзън Луис
Особен урок (18)

17.

След тази вечер не можех да имам повече никакви съмнения относно брака ни. Начинът, по който бях използвал единственото оръжие, което знаех, че ще нарани Джесика повече от всичко на света, беше непростим, но ударът от съобщението, че съм стерилен, и начинът, по който ми го беше казала, ме бяха довели до крайност. Беше ме нарекла „нефункциониращ“ и „сексуален инвалид“. И никога не бих могъл да забравя израза на лицето й, докато го изричаше. Той ме преследваше, измъчваше ме и започнах да го виждам по лицата на всички жени, които срещах. Тържествуване и презрение. Разбирах ги — приемаха го като собствено отмъщение, и наистина се чувствах точно така, както им се искаше: непълноценен, безполезен и нещастен.

Успях някак си да преживея дните, които последваха. Рут Пинто беше оправдана — независимо от заключението на съдията, което, трябва да призная, беше откровено преднамерено. Въпреки всичко беше освободена и когато ми протегна ръка, каза нещо, чийто смисъл можах да разбера едва по-късно:

— Не знам какво ще стане с живота ми сега, господин Белмейн. Бях убедена, че собствената ми глупост, заедно с вашата липса на опит ще ме прати в затвора.

Същия ден вестниците шумно огласиха случая. Цялата слава беше за мен и Хенри организира тържество, за да го отпразнуваме в апартамента си на „Ийтън Скуеър“.

— Хайде, без фалшива скромност — възпротиви се той, когато се опитах да му обясня, че случаят е бил решен още от самото начало. — Само почакай до сутринта — няма да можеш да видиш стария Редиш от купищата писма, които ще донесе в кабинета ти.

Засмях се и обещах да прехвърля излишъка към неговата кантора. Следващият, който ме поздрави, беше Робърт Литълтън. Напоследък не го виждахме често сред нас, защото упорито се трудеше във Външното министерство, пробивайки си път към онзи загадъчен отвъдокеански пост. Когато и да се срещнехме обаче, никой от двамата не намекваше нищо за връзката му с жена ми, нито пък за моята с майка му. Бях доволен, че тези почти кръвосмесителни отношения, както и моята ревност, не бяха засегнали приятелството ни — макар че по това време все още не подозирах колко ценен ще се окаже приятел като Робърт.

В този момент той ме побутна по ръката и ми посочи Лизи, която се промъкна покрай нас с поднос с ордьоври.

— Отдолу въобще не носи бикини, можеш да си сигурен.

— И откъде знаеш? — поинтересувах се.

— Показа ми.

Поклатих глава, без ни най-малко да се изненадам.

— Предполагам, че Хенри не е бил наблизо?

— Много грешиш, приятел. Хенри беше до мен. Всъщност той я накара да го направи. Честна скаутска — отвърна на протестите ми той. — Хенри, ела тук, приятел. — Хвана го за ръка в момента, в който минаваше покрай нас с Каролин. — Кажи сега, накара ли жена си да ми покаже интимните си части?

— Виновен. — Хенри ме погледна. — Само не ми казвай, че и ти искаш да ги видиш. Сигурен съм, че ще се подчини, ако я помолиш. Или предпочиташ аз да отправя искането от твое име?

Малко по-късно успях да хвана Хенри насаме и да го попитам какво става между него и Лизи.

— Искаш да кажеш, освен поредицата от оргии? Много малко — отвърна ми той.

— Смятах, че двамата сте щастливи.

— Чукам я, това е единственото, което иска. Щастлива е. — Усмихваше се, докато ми говореше, но аз много добре го познавах.

— Пак ли се срещаш с Каролин? — попитах го.

— Колкото е възможно по-често — посърна усмивката му. — Не трябваше да я изоставям.

— Защо тогава не напуснеш Лизи?

— А ти защо не напуснеш Джесика?

Останахме няколко минути вперили поглед един в друг, преди някой да проговори.

— Е, явно допуснахме ужасна грешка, като се хвърлихме в леглото с тези двете, нали? Въпросът е кой от двамата пръв ще направи нещо?

Когато на следващата сутрин пристигнах в кантората си, открих на бюрото купчина вестници. Хенри беше прав — сега при мен пристигаха много повече писма, а и аз наистина имах нужда от нещо, с което да се занимавам, за да се откъсна от проблемите вкъщи.

Прегледах някои от писмата и взех вестниците, за да ги прочета още веднъж. Все още нещо ме измъчваше по делото Пинто — не че вярвах сериозно, че мога да го открия в пресата.

— Телеграма за вас, сър. — Изчаках помощник-куриерът да излезе, преди да я отворя. Не е задължително човек непременно да е преживял войната, за да изпитва винаги някакво безпокойство при получаването на телеграма.

Съобщението съдържаше само две думи — две толкова неочаквани думи, че краката ми се подкосиха. Останах смаян и вцепенен на място и чувах как сърцето ми ту спира да бие, ту отново затуптява, сякаш ще изскочи. Извърнах поглед към прозореца, като че ли очаквах там да намеря някакво обяснение. Градският шум напълно заглъхна, докато чувах в себе си гласът й да произнася тези две думи. Изминали бяха всичките тези години и сега, изведнъж, днес… Сведох отново поглед към телеграмата и жадно вперих очи, бленувайки за повече. Но там имаше само две думи: „Поздравления, Елизабет“.

Трябва да съм седял почти час така на бюрото си, вгледан в пространството, докато бавно отключвах вратите на паметта си. Виждах „Фокстън“ толкова ясно, сякаш едва вчера съм бил там. Чувах тропота от краката и глъчката на младежките гласове, докато момчетата слизат от спалните помещения. Виждах старото здание, задрямало сред ливадите, грижливо очертаните спортни игрища. Виждах класните стаи, столовата, кабинета на директора. После вилата, медицинския кабинет и кантонерската къщичка. И едно мимолетно видение… изправих се рязко, почти уверен, че ще я видя да ми се усмихва насреща. Но срещу мен бяха само голите стени на кабинета ми и аз отново отпуснах глава в ръцете си. Толкова отдавна не си бях позволявал да си припомням, толкова неща се бяха случили оттогава… и цялата болка от последните няколко дни…

Същия следобед се срещнах с Хенри в „Ел Винос“. С напредването на деня и докато телеграмата постепенно проникваше в съзнанието и подсъзнанието ми, бях изпаднал в някаква криза от неудовлетвореност и възмущение.

— Две думички! Две нещастни думички! Защо не е написала къде се намира, за бога?

Хенри ми върна телеграмата.

— Следователно трябва ли да разбирам, че искаш да научиш къде е?

— Разбира се, че искам! Учудвам се, че изобщо ме питаш.

Сви рамене и дълго мълча, преди да проговори отново.

— Няма нужда да ти казвам колко много я нарани, Александър. Може би се страхува да не го направиш отново.

— Тогава защо е тази телеграма?

— Мисля, че и сам можеш да си отговориш. — Вдигна ръка, за да ме спре. — Макар и да произхождате от различни среди, двамата бяхте създадени точно един за друг — и ти го знаеше, и тя го знаеше, и всички го знаехме. Дори и старата мърморана се опита да те накара да го признаеш, когато идва в Оксфорд. Предполагам, че това е начинът, който Елизабет е избрала, за да ти каже, че продължава да мисли за теб, дори може би, че иска да те види отново. И ако искаш съвета ми — върви и я намери. След всичко, което става с теб в момента, е… Намери я, преди да си наранил още някого, защото мисля, че достатъчно много хора пострадаха заради разбитото ти сърце.

Първият ми импулс беше да скоча от масата и да му кажа какво мисля и за неговия жалък живот, но той ме дръпна за ръката и ме накара да седна отново.

— Не ти говоря просто така, Александър. Ти не беше единственият, на когото тя липсваше, след като си отиде. И аз мислех за нея. И никога не разбрах защо отказваше да говориш за нея, особено с мен. Нали уж съм ти най-добрият приятел, за бога! Така че сега вече можеш да говориш и искам да започнеш, като ми отговориш на следното: защо, по дяволите, толкова лесно я остави да си отиде?

Почувствах, че гневът ми спада, но на негово място се надигна онази изгаряща мъка, която мислех, че никога няма да изпитам отново.

— Иска ми се да можех да отговоря. Единственото, което знам, е, че баща ми изглеждаше толкова убедителен. Мисля, че дори ми каза, че има доказателства за връзката й с онези проклети цигани. Повярвах му, когато ми каза, че тя се е подиграла с мен, тогава някак си всичко ми изглеждаше съвсем точно. Но после се опитах да я открия. Сигурно помниш.

Хенри кимна.

— Но помня и гордостта, която те накара да се откажеш. Същата твоя гордост, която оттогава нарани толкова много хора. И какво мислиш да предприемеш сега?

— Какво, по дяволите, бих могъл да предприема? Като че ли е някакъв призрак, който непрекъснато ме навестява. Тук е, но не мога да я докосна. Защо сега, след толкова години, и защо по този начин?

 

 

Никой от нас не можеше да отговори на този въпрос и следващите две седмици се изтърколиха мъчително. Не можех да се съсредоточа върху нищо, защото миналото нахлуваше в мислите ми и забулваше настоящето. Очите ми се взираха по оживените улици и се опитваха да я открият сред тълпата. Всеки път, когато телефонът звъннеше, вратата се отвореше, раздавачът почукаше… Агонията на очакването нямаше край. Отношенията ми с Джесика се влошиха още повече. Същата вечер, когато ми каза, че съм неспособен да създам деца, се преместих да спя в друга стая. Тя, както скоро разбрах, търсеше утеха в обятията на новия си наставник на Томас Стрийт. Не ме интересуваше. Ако не друго, поне бях доволен. Джесика олицетворяваше всичко грешно в живота ми и единственото, което желаех, беше да стоя колкото се може по-далече от нея.

После една сутрин ми се обади баща ми. Искаше да се срещнем в неговия клуб. Имало нещо много важно, което искал да обсъди с мен.

Сърцето ми подскочи в гърлото. Дали беше открил Елизабет? Дали щеше да ми каже, че е сгрешил преди толкова много години? Бях така заслепен, че и през ум не ми минаваше, че баща ми би могъл да иска да се срещнем по съвсем различен въпрос.

Верен на принципите си, той не губи излишно време и мина директно на въпроса. Случаят Пинто. Докато слушах това, което ми казваше, съвсем ясно си спомних усещането за нещо фалшиво, което бях почувствал, когато спечелих. Сега отново го усетих, този път оголено от преструвките и разкрито в целия му ужас. Рут Пинто е била британски агент, а не съветски. Информацията, която е „набирала“ за източния блок, всъщност й е била предоставяна от Министерството на отбраната — и комунистическите й господари започнали да я подозират. Съдебният процес бил нагласен, за да свали подозренията им от Рут и да я спаси; щяло да изглежда, че справедливостта е възтържествувала и после, след като изминел един подходящ период от време, тя тихомълком щяла да бъде освободена от затвора и отведена някъде, където щяла да й бъде осигурена нова самоличност. Основното било, че псевдо процесът бил замислен, за да спаси живота й. Но се получило така, че благодарение на моята „блестяща защита“, тя била оправдана. Тялото й било намерено предната нощ на някаква улица в източен Берлин.

Цялата история звучеше невероятно. Ако баща ми не беше лорд-канцлер, щях да го обвиня, че чете прекалено много шпионски романи. Но най-много ми се искаше да разбера защо не ми бяха казали истината още в началото.

— Много просто — отговори баща ми. — В съда имаше агенти на КГБ. Ако ти знаеше какво става, това щеше да проличи в защитата ти. Тези хора не са глупави, Александър. Цялата операция трябваше да изглежда като истински процес.

— Защо тогава, по дяволите, обвинителят не си изпипа по-добре нещата? Те практически ми поднесоха случая на тепсия.

— Не си справедлив спрямо себе си. Това, за което никой не беше подготвен, е колко умно всъщност ти се справи със защитата. Недей да се впрягаш сега. Ти все още си неопитен като адвокат. Делото можеше да попадне във всеки, просто ти се случи на предварителното следствие. Така че изворът падна върху теб.

— Значи съм бил избран?

— Недей да драматизираш, Александър.

— Попитах дали съм бил специално избран.

— В известен смисъл, да. — Поех въздух готов да излея възмущението си, но той вдигна ръка да ме спре. — Случаят е приключен. Има обаче още нещо, което исках да ти кажа, преди да го прочетеш в пресата. В края на тази сесия ще се оттегля.

— Ще се оттеглиш! — повторих невярващ. — Но ти си едва на шейсет и четири. — В главата ми зазвъняха предупредителни звънчета.

— А майка ти скоро мина петдесетте.

Останах трогнат от деликатността, с която избегна да спомене истинската й възраст.

— Все още е млада, Александър, и ми се иска да прекарам известно време с нея, преди да е станало късно. В това няма нищо лошо, нали? Човек все някога трябва да опита — добре е за старата машинка.

— Сърцето? Имаш ли поводи за тревога?

— Все още има много хляб в мен. Но истина е — маската се смъкна от лицето му, — че докторите настояха. И като прибавиш майка ти, която непрекъснато ми натяква — да знаеш, че тя ще ме довърши преди още старата машинка да ми изневери! Просто капитулирах. Тя победи — както впрочем винаги става с жените.

Докато говореше за майка ми, той се усмихваше; продължаваха да се обичат много, дори и след толкова години.

Преглътнах мъчително. Макар че през годините бяхме имали своите противоречия, аз обичах баща си.

— Хайде, старче — засмя се той, пресегна се и ме потупа по ръката — стига с тия унили физиономии, не съм те виждал да ревеш и нали няма сега да ме разочароваш? Освен това засега никъде няма да заминавам, обещавам ти. Що се отнася до теб, е, по-добре се подготви да посрещнеш общественото порицание, което явно ще се надигне срещу теб.

Такъв си беше баща ми — обичаше да говори право в целта.

Единствената полза от това, че отново се озовах по страниците на вестниците, беше надеждата, че това може да подтикне Елизабет да се свърже с мен. Но дните минаваха, а нищо не пристигаше.

От време на време изваждах телеграмата от джоба си и се взирах в нея с напразна надежда да открия там телефонния й номер.

 

 

Всяка вечер се срещахме с Хенри в „Ел Винос“, привидно, за да обсъждаме събитията в съда през изминалия ден, но всъщност, за да оплакваме взаимно нещастните си бракове. Изпълнен със самосъжаление, не се свенях да му изтъкна, че той поне се вижда с Каролин.

— Не е същото — отвръщаше ми той, заплитайки език. — Искам да е с мен през цялото време. Знаеш ли, за първи път в живота си нечие чуждо щастие е по-важно за мен от моето собствено. Не е ли забавно това?

— Не е ли любов това?

— Не ставай сантиментален, старче. — И отиде да вземе по още едно.

— Мислиш ли, че Елизабет е щастлива? — попитах го, когато се върна.

— Едва ли. Ако беше, нямаше да изпрати телеграмата.

Знаех, че не ми се искаше да ми отговори утвърдително, и все пак мисълта, че може да е някъде самотна и нещастна, беше непоносима.

— Ще я открия, Хенри. Дори това да ме погуби, но ще я открия.