Сюзън Луис
Особен урок (24)

23.

Хенри изсвири продължително, докато топката му прелетя в небето и се приземи на няколко метра от осмата дупка.

— Дявол да го вземе, хубав удар, трябва да се признае. — Отдръпна се, за да ми направи място. — И така, колко спечели?

— Десет лири?

— Десет! Това ли е всичко?

— Бяха двайсет — отвърнах, като избрах един стик първи номер, — но Фрого отказва да признае другите десет. Претендира, че не съм казал точните думи.

— Я да чуя как успя да се измъкнеш от тези долни клевети.

Поставих топката си върху купчинката и като се подпрях на стика, преразказах заключителната си реч от предния ден, когато Фрого — адвокатът, на когото първоначално бе възложено обвинението по Саксонското дело, се беше обзаложил с мен на двайсет лири, че няма да успея да вмъкна в речта си фразата „Оправи си леглото и тръгвай“. Тъй като делото се отнасяше за въоръжена кражба в склад за дюшеци и одеяла в „Ийст Енд“, когато произнесох думите „И така, уважаеми съдебни заседатели, моля ви внимателно да обмислите изложените пред вас обстоятелства, защото, ако дадем възможност на всеки от обвиняемите просто да си оправи леглото и да си тръгне от тази зала като свободен човек, би било равносилно да ги подтикнем да изложат на риск живота на още хора…“, бях възнаграден с намигване дори от обикновено безразличния съдия Бър.

Хенри изсумтя.

— Обикновено не си толкова елементарен, старче. Загубил си тренинг.

Свих рамене и хванах стика, за да ударя топката. Двамата с отчаяние видяхме как се плъзна по върха на пръчката и полетя към група дървета, за да се приземи господ знае къде — най-вероятно в езерото зад тях.

— За бога, Александър, днес за трети път удряш така. Какво ти става, по дяволите?

— Човек не може ли да има и лоши дни?

Събрахме стиковете и тръгнахме през игрището.

— Всичко наред ли е у вас? Джесика добре ли е?

— Хенри, нали няма да вземеш да ми правиш някакви любителски психоанализи само защото съм направил три лоши удара?

— Просто питам. Я ми кажи, как изкара с любезната Розалинд не помня как й беше името?

— Коя Розалинд?

— Не се прави на идиот, приятел, говориш с Хенри. Нали я знаеш — адвокатката по случая Годуин.

— Розалинд Блейк.

— Е, стана ли нещо?

— Хенри, откакто си примерен женен мъж, изглежда, непрекъснато си мислиш, че останалите мъже лягат с всяка жена, до която успеят да се докопат. Истината е, че отдавна съм се отказал от такива неща. За мен това вече е минало, казах ти. Защо не искаш да ми повярваш?

— Защото не ти е в природата.

— Не и когато имаш жена инвалид, която нямаше да е такава, ако не бях…

— Не бих казал, че загубата на три пръста на дясната ръка я прави инвалид, Александър. Освен това накуцването й вече почти не се забелязва.

— Ако живееш с нея, мога да те уверя, че ще ти се наложи да забелязваш накуцването й, както и всички останали белези, и по няколко пъти на ден ще трябва да се разкайваш за това.

Разделихме се и аз отидох да потърся топката си.

Наистина животът ми с Джесика беше дори още по-тежък, отколкото преди катастрофата. Самочувствието й беше напълно сринато и макар че и за момент не преставах да правя опити, нищо, което казвах или правех, не можеше да го възстанови. Не можех да я упреквам, че ми няма доверие, но в дните, когато изпаднеше в мрачно настроение, единственото, което исках, беше да се махна и никога повече да не се върна. Естествено, не можех да го направя — съвестта ми никога нямаше да ми позволи. И дори да успеех да забравя съвестта си, Джесика щеше да е на разположение, за да ми напомни как бях изчезнал с „уличницата си“ и я бях накарал да кръстосва страната, за да ме открие.

— Аз карах колата, когато онзи камион ни удари! Камионът, който уби твоята майка! И бебето ми! Все едно, че ти си бил шофьорът на камиона!

Вече знаех защо ме бе излъгала за стерилитета ми. Както често ставаше, обясненията й бяха объркани и себични: искала в живота ми да има нещо, което не мога да притежавам; искала да ме види как страдам по същия начин, по който аз съм я карал да страда през всичките години на брака ни. Желанието ми да имам деца й дошло като божи дар, защото нищо не наранявало повече мъжа от съмнението за неговата мъжественост. Когато й обясних, че лъжа, като тази, би могла да унищожи всеки мъж, то тя съвсем спокойно ми отговори, че заслужавам да бъда унищожен… Но щом разбрала, че ще ме загуби, единственото, което могла да измисли, за да ме накара да остана при нея, било да забременее. Допуснах необмислена грешка и я попитах дали детето е било мое, а тя се нахвърли върху мен, като фучеше и съскаше като дива котка.

Всичко това стана, докато все още беше в клиниката и се възстановяваше от стреса след катастрофата. Лекарят настояваше, че психическото й състояние се дължи както на нараняванията, така и на страха, че може би никога повече няма да може да рисува, а също и на моята изневяра. Страхът, че няма да може да рисува, вече беше отпаднал. Рисуваше всеки ден и основната тема на първата й изложба след излизането й от клиниката беше зловещото впечатление от катастрофата. Ужасяваше ме, а и усещането още повече се усилваше, тъй като беше посветена на мен.

Привързаността, която се беше породила между нея и баща ми, след като той се отказа от оставката си в правителството и се премести на „Белгрейв Скуеър“, едновременно ме учудваше и дразнеше. Водеха безкрайни разговори за майка ми и колко важно място е заемала в сърцата и на двамата. Всъщност Джесика и майка ми никога не се бяха разбирали и въпреки че това беше нейният начин да се опита да се примири със случилото се, ненавиждах лицемерието й.

Настроенията й бяха толкова непостоянни, че свикнах да работя до късно в кантората, единствено за да избегна прибирането вкъщи. Само преди една седмица ми беше показала мой портрет. Беше трогателно сдържана в изображението, но на следващата вечер, когато се върнах у дома, открих, че по него са се появили грозни размазани петна и в гърлото ми имаше изрисуван забит нож. Тънка струйка кръв се стичаше от раната надолу върху рамката. Докато стоях смаян от неприкритата жестокост на картината, Джесика влезе в стаята, като се усмихваше мило и размахваше голям кафяв плик в ръка.

— Чаках те — рече тя. — Би ли ми казал адреса на приятелката си — мисля, че картината ще й хареса. Като спомен.

Бяха изминали три години, откакто бях ходил в Сарк, а тя все още продължаваше да ме кара да плащам за това. Добре поне, че никога не й бях казал за Шарлот. Но не минаваше и минута всеки ден, без да мисля за дъщеря си — и копнежът, който ме обземаше по Елизабет и любовта й, лишена от усложнения, на моменти беше почти непоносим…

— Хей! — извика Хенри. — Играем ли, или не? Май беше на километри оттук, а, приятел? Хайде, давай да приключваме. Замръзнах и имам страхотна нужда от нещо за пиене.

Приключихме играта по скъсената процедура и тръгнахме обратно към клуба.

— Хенри — казах аз, докато се спускахме по хълма покрай седемнайсетата дупка, — искам да ти кажа нещо, но обещай, че няма да ми се подиграваш.

— Давай.

— Става дума за Елизабет.

Хенри спря.

— Какво за нея?

— Сигурно ще си помислиш, че съм си загубил ума, но мисля, че тя има нужда от мен. — Понеже не ми отговори, продължих: — Не знам какво е, не мога да го изразя с думи, но имам чувството, че тя… — свих смутено рамене. — Сигурно е само въображението ми.

Бавно се извърна и отново тръгна по хълма.

— Ще предприемеш ли нещо? — попита ме накрая.

— Какво мога да направя? Веднъж вече се опитвах да я открия, нали помниш? Дори не знам как й е името по мъж.

Бяхме стигнали в голф клуба и Хенри се наведе да се събуе.

— Мисля, че можеш да опиташ чрез телепатия — изтърси той.

— Какъв отговор, боже мой!

— Просто ти предлагам, приятел. — После, като ме тупна по гърба, влезе да поръча нещо за пиене.

По време на разследването по делото Годуин доста често се срещах с Розалинд Блейк. Беше странна жена с разпилени червени коси и блестящи сини очи, които изглеждаха неподходящи на фона на деловото й и сдържано поведение. Харесваше ми нейната компания и бях много горд, че съм успял да завържа приятелство с жена, без никой от двамата да се опитва да вкара другия в леглото.

Неясното усещане, че Елизабет се нуждае от мен, беше изчезнало и ако понякога се сещах за това, обикновено го отдавах на недоспиването или някакви игри на подсъзнанието. В крайна сметка разумът ми казваше, че ако наистина е имала нужда, щеше да намери начин да се свърже с мен.

В края на първия ден от процеса, след като минаха уводните речи и беше призована първата свидетелка, двамата с Розалинд отидохме да пийнем по нещо. Не бях доволен от начина, по който се развиваха нещата, и бях ядосан на очевидното нежелание на Годуин да разбере сериозността на положението. Той може и да наричаше евтаназия това, което беше сторил, но законът използваше термини като „умишлено или непредумишлено убийство“. Розалинд се опита да ме успокои, че нещата ще тръгнат по-добре на следващия ден и аз й се сопнах, че се държи покровителствено с мен.

Накрая се качихме в апартамента й. По това време вече бях изпил толкова, че и боен кораб би потънал, но продължавах да се чувствам трезвен — макар и безкрайно мрачен. Цяла вечер бяхме говорили за Годуин и това, което двамата с жена му трябва да са изживели, преди да стигнат до решението да й помогне да се спаси от мъките си. Беше напълно достатъчно всеки да изпадне в депресия.

Апартаментът на Розалинд ме изненада. При нейния консервативен външен вид очаквах да открия дома й пълен с антики. Но модерната техника, изглежда, също й подхождаше много добре. Токчетата й почукваха по белите теракотни плочки, докато крачехме през хола. Намести мимоходом едно килимче и влязохме в кухнята, в която ми се стори, че има всички уреди, които човек можеше да си представи.

— Знам какво си мислиш — обади се тя. — Как може някой с моята заплата да си позволи такъв разкош.

— Е, трябва да призная…

— Съпругът ми. Бившият ми съпруг. Всичко е негово, или ще бъде, ако се върне да си го поиска.

— Къде е сега?

Сви рамене.

— Нямам представа. Една сутрин преди три години излезе за работа и повече не съм го виждала.

— Не ти ли каза…?

— О, да. Обади ми се по телефона след една седмица и ми каза, че повече не желае да е женен и че сам ще се оправя с живота си. Навремето бях съсипана, но повече заради сина си, отколкото заради мен самата.

— Не знаех, че имаш син.

— Учи в интернат — „Чартърхаус“ в Съри. Следващата седмица ще навърши тринайсет. Ходя да го виждам, но най-добрият подарък, който може да получи, е, баща му да се завърне. Кучият син поне ми остави достатъчно пари да изуча сина му. Трябва да сме благодарни и на малкото, а?

Въздъхнах.

— Чудя се дали има брак, който да върви добре в днешно време?

— Има такива. — Обърна се и ме погледна с вдигнати вежди. — Не ми казвай, че твоят…?

— Изобщо да не започваме за моя.

Взехме чашите с кафе и се преместихме във всекидневната.

— Жена ти е феминистка, нали? — попита Розалинд и седна с подгънати крака на другия край на белия кожен диван. — Добра работа свърши в края на шейсетте и началото на седемдесетте. Спомням си, че името й постоянно се срещаше по вестниците. Как се справяше с това? Дразнеше ли те?

— Адски. Не ме разбирай погрешно — нямам нищо против равенството на половете. Това, на което се противопоставях, бяха мотивите й — макар и да мисля, че самата Джесика не знаеше какви точно са те. Но използваше каузата като оръжие срещу мен.

— Оръжие? Или щит?

Погледнах сините й очи.

— Изглеждам ли ти като мъж, от когото трябва да се предпазваш?

— Ти си точно от този тип мъже. Мога да си представя какъв си бил в университета. Ако питаш мен, Джесика е била много смела, че се е хванала с теб.

— Особено като знаеше, че бях влюбен в друга.

— Беше ли?

— И още съм.

— Горката Джесика. Сигурно й е било много трудно. — Замълча малко. — А другата жена? Джесика знае ли, че още си влюбен в нея?

— О, да. Знае.

— Иска ми се да се запозная с нея. Искам да кажа, с Джесика.

— Ще трябва да намериш някой друг да те представи. — Погледнах часовника си. — Май ще трябва да си тръгвам.

— Трябва ли? Можеш да останеш за през нощта.

Бях изненадан, но предположих, че ми предлага стаята за гости. И едва когато я погледнах, осъзнах, че не е така.

— Шокиран ли си? — попита тя.

— Предполагам, че да, малко. Искам да кажа, че като дойдох, не очаквах…

— Знам, че не очакваше. — Остави чашата с кафе на масата.

Преместих се по-близо, прегърнах я и я целунах, в очакване да усетя как се надига желанието ми. След малко ме поведе през тъмния коридор към спалнята в края му. Започна да се съблича и докато я наблюдавах, продължавах да очаквам реакцията си, но едва когато легна гола върху чаршафите, осъзнах, че не мога да го направя.

Помолих я да ми прости. Обясних й, че не е защото не я намирам привлекателна, а просто… Не смеех да я погледна в очите и като някой неуравновесен ученик заудрях от отчаяние с юмрук по рамката на вратата. После, за мой ужас, се разплаках в обятията й.

Бързо се съвзех, измънках някакви неубедителни извинения, че бях пил много и че прекалено много неща ми се бяха струпали на главата, и се измъкнах, преди да се изложа още повече.

Когато най-сетне са прибрах вкъщи, минаваше един часа и установих, че Джесика си е събрала багажа и е заминала. Знаех, че това е още един празен жест. Качих се горе, събрах някои неща в куфара и рано сутринта потеглих за Съфолк, където щях да прекарам един уикенд, през който трябваше да се справям с последствията от най-тежкия снеговалеж от години. Оставих бележка на Джесика, защото знаех, че ще ме последва — винаги го правеше.

Когато в понеделник отново се видях с Розалинд, тя изобщо не спомена за случилото се. Колкото и да бях притеснен, продължавах да изпитвам много топло чувство към нея. Толкова бях свикнал с подигравките на Джесика при всяка проява на слабост от моя страна, че милото държание на Розалинд ме развълнува по начин, който ми напомняше за Елизабет.

Годуин беше признат за виновен и получи двегодишна условна присъда. По-късно двамата с Розалинд заведохме него и дъщеря му да изпием по нещо.

Когато си заминаха, импулсивно поканих Розалинд да дойде в галерията, където тази вечер се откриваше новата изложба на Джесика. Обадих се на Хенри и уредих Розалинд да отиде с него и Каролин — ако се появеше с мен, Джесика щеше да изпадне в ярост.

При пристигането ми установих, че Джесика е в добро настроение и беше заета с уреждането на последните подробности. Баща ми също вече беше пристигнал и както обикновено, раздаваше съвети, така че си взех чаша вино и се отдръпнах да наблюдавам.

Изложбите на Джесика винаги се радваха на добра посещаемост и върху рамките на повечето от картините бързо се появяваха малките червени лепенки с надпис „откупена“. Темата на тази изложба беше доста реалистична за нея, като се имат предвид миналите й пътувания в света на сюрреализма и абстракционизма. През тази пролет прекарахме един месец в Тоскана и хълмовете и долините на Италия бяха послужили за фон на поредица от картини, озаглавена „Дете, изгубено в Тоскана“. Детето, което трябваше да бъде открито във всяка от картините, поразително приличаше на самата Джесика, макар че в една или две от тях беше изобразено като зародиш. Преди няколко седмици ми беше показала картините, тъй като смяташе, че сам няма да разбера скритото им послание. Използването на символа със зародиша беше достатъчно показателно според мен, но тя държеше да го изясни докрай.

— Иска ми се да мисля, че нашето дете се намира на някое красиво място, а ти, скъпи?

Като я наблюдавах сега — толкова възбудена — как се движи свободно между гостите, изведнъж бях обзет от неудържимо желание да се махна. Аз не принадлежах към нейния свят, никога не бях принадлежал. Ненавиждах фарса, който разигравахме всеки път, когато откриваше своя изложба. Хората говореха и дори пишеха за нас като за влюбена двойка, докато всъщност това нямаше нищо общо с истината. Вече единствено вината ме свързваше с нея; това, което наистина желаех, беше да се махна колкото е възможно по-далече от нея… Но ето я, че се приближава отново към мен и ми протяга ръка усмихната. Прошепна в ухото ми нещо, което не можах да разбера, и после ми лепна една целувка по бузата.

— Пренебрегнах те — каза тя. — Но трябва да се сърдиш на баща си. Поканил е толкова много хора и държи да се запозная с всички. Добре ли прекара деня?

Кимнах разсеяно и я погледнах в очите. Джесика може и да беше успяла, но знаех колко е крехка все още. Трябваше да се измине дълъг път, преди напълно да бъде възстановено подкопаното й самочувствие. Сега се нуждаеше от мен така, както никога преди. Сякаш се страхуваше да направи каквото и да е без мен, макар че същевременно не можеше да се въздържи непрекъснато да ме наранява и обижда.

— Джес! Ето къде си била! — Баща ми я потупа по рамото. — Онзи юнак от „Таймс“ пристигна, ела да го поздравиш. Хенри те търси — обърна се към мен, докато я отвеждаше.

Открих Хенри и Каролин — Каролин вече беше преполовила и третата си бременност — застанали до масата, която беше пригодена за бар. Огледах се за Розалинд.

— Отиде до тоалетната — пошушна ми Хенри. — Каза ми, че умира от желание да се запознае с Джесика. Мислиш ли, че е разумно, старче?

— Нямам какво да крия. Впрочем не мисля, че Розалинд ще й каже, че вече се познаваме.

— Няма ли? Тогава коя е тя?

— Твоя приятелка, разбира се.

Половин час по-късно забелязах Розалинд да стои в един ъгъл заедно с Джесика. Разглеждаха една от картините и като че ли чувах как Джесика й обяснява какво се е опитала да изрази. Останах да ги наблюдавам известно време, завладян от мисълта колко сходни са съдбите им. По един или друг начин и двете бяха страдали с мъжа, когото бяха обичали. Надявах се да станат приятелки, щяха да се разбират добре.

От изложбата шестимата — Хенри, Каролин, Розалинд, Джесика, баща ми и аз — отидохме в „Ланген“. Джесика и Розалинд почти не обърнаха внимание на разговора около масата, бяха твърде погълнати една от друга.

След тази вечер Розалинд стана чест гост на „Белгрейв Скуеър“. Двете с Джесика се разбираха толкова добре, че понякога се чувствах излишен. От време на време обядвах сам с Розалинд, но тя рядко споменаваше за Джесика, освен, за да каже, че според нея тя си възвръща самочувствието. Трябваше да се съглася с това. Като начало Розалинд беше запалила отново интереса й към женското движение. Никога не знаех с точност на какво мероприятие са отишли, но когато Джесика се завръщаше след поредния поход или събрание, беше съвсем друг човек. Сега в битката й за справедливост я нямаше някогашната стръв; в нея се зараждаше някаква нова умереност, която започна да се проявява и в картините й.

Частичната независимост на Джесика от мен и новата й зависимост от друг човек ми оказа странно въздействие. От една страна, се почувствах освободен и способен отново да си поема дъх, но от друга, тя ми липсваше. Липсваха ми споровете и злъчните й подигравки. Липсваше, ми присъствието й, когато се прибирах вкъщи. Липсваше ми начинът, по който се занимаваше с баща ми. Но най-много мисля, че ми липсваха внезапните й и садистични жестове — жестоките номера, пиянските хитрини, глупавите шегички. Много често, когато се върнех у дома, откривах набързо надраскана бележка, че ще се върне след няколко дни, или ми се обаждаше от Розалинд и ми съобщаваше, че ще остане при нея. Колкото повече тя се изправяше на крака, толкова повече започвах да се чувствам незначителен и ненужен; всъщност навярно изпитвах нещо подобно на това, което Джесика беше изпитвала през годините на брака ни. Разбира се, тя не ме напусна. Продължавахме да спим в едно легло, понякога вечеряхме заедно и дори прекарвахме заедно някои уикенди. Но сякаш беше превъзмогнала брака ни и се беше научила да живее свободно.

— Струва ми се, че нещата между нас са по-добре от всякога, не мислиш ли? — каза ми един ден. — Искам да кажа, че вече не се караме. Вече не те мразя и не страдам чак толкова, че не ме обичаш.

— Наистина ли?

— Добре де, излъгах. Мъчно ми е, но мога по-добре да се справям с това напоследък. Розалинд ми оказа чудесно влияние, не мислиш ли? Помогна ми да си изясня нещата. Да мисля за себе си като за личност, нали разбираш — само като Джесика, а не като Джесика и Александър.

— Аз фигурирам ли някъде в сметките?

— О, не ставай сантиментален — не и сега. Толкова често изпадах в това състояние преди. Само ще ме нараниш отново.

— Никога не съм искал да те нараня.

— Знам.

— Обичаш ли ме, Джес?

— Знаеш, че те обичам. Ами ти? Мислиш ли, че е възможно да започнеш да ме обичаш вече?

— Винаги съм те обичал. Просто не по начина, по който…

— Недей. Не казвай нищо повече.

— Липсваш ми. Когато не си тук, ми липсваш.

— И ти ми липсваш. Но така е най-добре.

И точно след този разговор, когато двете с Розалинд заминаха да прекарат уикенда в Рим, установих, че се самозалъгвам. Изобщо не ми липсваше. Елизабет беше тази, която ми липсваше. Бях се заблуждавал, като си мислех, че ми липсва Джесика, защото през последните три години рядко си бях позволявал да мисля за Елизабет — спомените и копнежът бяха прекалено мъчителни. Сега вече нямаше какво да запълва самотните ми часове, нямаше кой да изисква вниманието ми и непрекъснато да ми напомня, че съм разрушил живота му. Най-сетне бях свободен и единственото, за което можех да мисля, беше Елизабет.

Баща ми посрещна Джесика и Розалинд на летището след завръщането им от Рим и ги закара направо у Хенри, където щяхме да вечеряме всички заедно. Когато и аз отидох, Розалинд си беше тръгнала. Беше получила съобщение по телефона, че синът й е закаран в болница с пристъп на апендикс. Хенри ми каза, че Джесика й предложила да отиде с нея, но после промени решението си. „Изчакай само да я видиш, изглежда страхотно. Ако питаш мен, напоследък е станала доста игрива.“

— Ти мислиш само за секс — отвърнах му.

— Аз?

— Три деца за три години — няма смисъл да продължавам.

— Две — поправи ме Каролин, като се подпря на вратата. — Третото не може да се реши кога да пристигне. А много ми се иска всичко вече да приключи, защото хич не е забавно да си в това състояние. Отиде ли да кажеш лека нощ на кръщелника си Александър?

След две приказки за мечока Рупърт слязох отново и заварих масата сервирана. Щом се роди Сара, второто дете на Хенри, семейството се премести от „Ийтън Скуеър“ в една къща в Челси и баща ми, Джесика и аз прекарвахме доста време у тях.

Хенри беше прав — Джесика изглеждаше великолепно. Беше се подстригала в Рим и така косата й изглеждаше по-руса. За първи път я виждах с къса коса. Тя правеше очите й по-големи, а устните й — по-пълни. Носеше обичайните си дънки и пуловер, но те й стояха някак по-различно.

Когато я целунах, тя обви ръце около мен.

— Изглеждаш уморен. Надявам се, че не си си лягал много късно, докато бях в Рим?

Отблъснах я.

— Хайде да хапнем.

Лицето й посърна, но баща ми вече я молеше да продължи това, което му беше разказвала, преди да пристигна. Изглежда, двете с Розалинд възнамеряваха да се включат в някакъв поход на следващия ден до Научноизследователския институт по ядрените оръжия.

— Много жени от нашата група ще тръгнат и сме организирали събрание в четвъртък, за да обсъдим резултатите. Всъщност с Розалинд мислим да се присъединим за постоянно към Си Ен Ди. Е, жената трябва да защити бъдещите поколения и всичко останало. — Погледна ме, но аз не реагирах.

Когато приключихме с вечерята, Хенри ме помоли да отида с него в кабинета му, където имало някакво дело, за което искал да чуе мнението ми. Видях, че си разменят погледи с Каролин, преди да излезем от стаята.

Щом влязохме в кабинета, извади бутилка коняк от шкафа с картотеката си. Изглежда, не бързаше и известно време продължи да ми разправя за Никълъс и какво бил направил в детската градина.

— Е, добре — казах накрая, — къде е делото?

— Няма такова — отвърна ми кратко. — Става дума за друго, Александър. Не знам дали трябва да ти го кажа, но ще го направя. Става дума за Елизабет.

Вцепених се.

— Какво за нея?

— Имам адреса й. Написан е тук, в този плик.

Тъй като не помръднах да го взема, той го побутна към мен.

Усещах мускулите на лицето си толкова напрегнати, че ми беше трудно да говоря.

— Как го откри? Обади ли ти се?

— Не. Преди няколко дни прибирах Никълъс от детската градина и я видях. Тя не ме забеляза. Качи се в колата пред мен и потегли. Двамата с Никълъс я последвахме.

Погледнах надолу към плика.

— Има и още нещо, което трябва да знаеш, Александър. Детето, което взе от детската градина, беше малко момченце на същата възраст като Никълъс. Името му е Джонатан. Видях го, Александър…

— Продължавай. — Гласът ми беше пресипнал.

— За мен няма никакво съмнение, а и като се има предвид възрастта му…

Нямаше нужда да ми обяснява повече. Останахме дълго да се взираме един в друг, без да проговорим. Накрая Хенри наруши мълчанието.

— От теб зависи, Александър.

— Защо от мен? Тя винаги е знаела къде може да ме намери.

— За бога, Александър, ти беше този, който прекъсна всичко. Ти беше този, който й каза, че не можеш да изоставиш Джесика след катастрофата…

— Можеше да ми каже. Ако е мой син…

— И след това не направи нищо, нали така? Можеше да отидеш при нея, след като нещата се успокоиха, но не го направи. Нищо не направи…

— Но нещата никога не се успокоиха напълно, нали? Джесика все още е толкова объркана. Да не би да трябва да я напусна след всичко, което й причиних?

— Там имаш две деца. Не мислиш ли, че дължиш нещо и на тях? Бракът ти сега е по-голям фарс от всякога. Направо ме разсмивате вие двамата с преструвките си, че сте се справили с проблемите си… Ако питаш мен, крайно време е да спреш да се измъчваш с угризения и да оправиш живота си.

Рязко скочих от мястото си, но вратата се отвори, преди да успея да проговоря. Беше Джесика.

— Хенри! Болките на Каролин започнаха.

Хенри ме погледна.

— Само си помисли, Александър — изръмжа и изскочи от стаята.

— Не ми казвай, че двамата сте имали любовна свада — подхвърли с насмешка Джесика. После отстъпи назад, забелязвайки погледа ми.

— Повдига ми се от теб, Джесика. Гади ми се само като те видя. Мислех, че си се променила, но дори и тази вечер не можеш да се въздържиш да не забиеш нож в раната ми, нали? Е, достатъчно дълго го прави, така че направи услуга и на двама ни и се махни от живота ми, преди да съм направил нещо, за което и двамата да съжаляваме!

— О, много е късно, Александър. Ти вече го направи още преди три години.