Сюзън Луис
Особен урок (14)

13.

Минаваше полунощ, когато се изкачих по стълбите към игралната зала в „Клермон“. Касиерът ме поздрави приятелски и аз се запитах какво ли би казал, ако му покажех извлечението от банката, което бях получил тази сутрин.

От масата с рулетката се надигна лек шепот в момента, в който се приближих, и забелязах, че към солидната колекция пред Ракел се добавиха нови три купчинки черни чипове. Издължените й очи за момент проблеснаха към мен, но това беше единственият знак, че е забелязала присъствието ми. Предполагах, че ми се сърди, но на свой ред и аз се ядосах. Добре де, бях закъснял, но реакцията й ме подразни. Реших, че не изпитвам желание да присъствам на по-нататъшните й успехи, и най-напред отидох да погледам как Робърт Литълтън си опитва късмета, преди да се настаня на масата за „Блек Джак“.

Още от самото начало заиграх рисковано, като удвоявах и разделях винаги, щом можех, и вдигнах мизата на хиляда още през първия час. Контрольорът записваше намалението на дълга ми, защото печелех почти всички ръце и вече имах до себе си чипове за около двадесет хиляди, когато Ракел се присъедини към тълпата около мен.

Обви ръце през раменете ми и се наведе да ми прошепне нещо в ухото, но аз не я слушах. Този път избутах десет хиляди в средата на масата и крупието извади втора тройка от улея. Очите й ме стрелнаха през късото разстояние помежду ни.

— Разделям — изрекох и поставих картите си една до друга, за да направя две игри. Заложих всичките двайсет хиляди.

Шестица пика се нареди до тройка кари.

— Девет.

Гласът на крупието беше единственият звук в стаята.

— Седем — прошепна Ракел, когато към тройката пика от втората ми ръка се прибави и четворка пика.

Със следващата карта първата ми ръка стана общо шестнадесет. Поех поп кари и като го обърнах, прибавих го към втората ръка.

— Седемнадесет.

Нямаше нужда да поглеждам към възрастната жена, която играеше до мен, за да разбера, че е притаила дъх. Естествено, сега можех да спра и никой нямаше да каже нищо. Сърцето ми биеше толкова силно, че почти го чувах сред тишината, която ни бе обградила. Знаех, че всички ме гледат, едновременно възхитени и ужасени от мисълта, че мога да продължа.

— Какво! — Беше гласът на Робърт Литълтън, който подсвирна, след като кимнах. Още няколко човека се обърнаха и се приближиха към масата.

Изчаках да бъде обърната и следващата карта. Гласът на крупието звучеше безстрастно.

— Двайсет и едно.

Жената до мен имаше общо деветнадесет. Тогава се обърнах към крупието.

— Равно. — И той спокойно побутна към мен купчинката с десетте хиляди, последвана от още десет.

Почувствах, че възрастната дама иска да се откаже, че присъствието на тълпата я притеснява. Но моята безумна смелост беше привлякла цялото казино и тя също остана да наблюдава.

— Десет. — Усетих бедрата на Ракел, които се притискаха към раменете ми.

— Удвоявам — казах незабавно. Залогът ми отново беше двайсет хиляди. Без да губи време, крупието обърна следващата карта.

— Блек Джак — произнесе тихо тя, сякаш сама не вярваше. Изглежда, напрежението се беше отразило и на нея, защото ръцете й трепереха, докато обръщаше последната си карта. Глъчката, която се разнесе из тълпата, изразяваше удивление и възбуда.

Бях спечелил петдесет хиляди лири.

Вдигнах поглед към лицата, които се свеждаха към мен. Всички се усмихваха и протягаха ръце, за да ме поздравят. За повечето от тях петдесет хиляди лири не бяха чак толкова голяма сума. Това, което ги беше поразило обаче, беше моето самообладание — самообладанието ми, което не бе трепнало при седемнадесет, както и дяволският ми късмет, който бе изтеглил „Блек Джак“ при равенство.

— Шампанско — каза Робърт и ме потупа по гърба.

— Ти черпиш.

Усетих как Ракел пъха ръката си в джоба на панталона ми и в същото време някой ме дръпна за ръката. Извърнах се рязко, отстранявайки ръката на Ракел, за да видя кой се опитва да привлече вниманието ми. Беше жената, която през цялата вечер играеше до мен.

Високомерното ми изражение мигновено се стопи, когато тя се усмихна. Напомняше ми за баба ми. Имаше същото парадоксално изражение на безразсъдна сигурност в себе си, което те караше да се питаш дали един час в компанията й не си струва повече от три, прекарани с болшинството от останалите хора.

— Не бихте ли искали да дойдете с нас? — предложих й аз.

Тя поклати глава.

— Благодаря, но вече трябваше да бъда в леглото. — Имаше плътен, наставнически глас, който бе учудващ за крехкото й тяло. — Исках да ви поднеса поздравленията си. Малко хора биха поискали нова карта при седемнадесет. — Взираше се изпитателно в очите ми, сякаш търсеше нещо, което само тя би могла да забележи. После, лицето й отново се разчупи в усмивка. — Знаете ли, ако е вярна старата поговорка: „На който му върви на карти, не му върви в любовта“, то наистина се страхувам за сърцето ви, млади човече. — И като се разсмя на малката си шега, тя ни пожела приятно прекарване на нощта.

Робърт се ухили.

— Още едно завоевание, с което да попълниш харема на Белмейн — отбеляза саркастично. — Хайде, слизаме ли, или не?

— Защо не бъдеш така добър и не отидеш да потърсиш маса? — намеси се Ракел, преди да успея да отговоря нещо.

Робърт й се поклони.

— На вашите услуги, мадам. Каква да бъде?

— Най-добрата, която имат, разбира се — отвърна Ракел и като го потупа под брадичката, обърна го и леко го побутна по посока на стълбището.

В момента, в който се обърна към мен, разбрах, че няма да последваме Робърт. Погледът й изразяваше открито желание и едва сега разбрах, че имам ерекция. Кога я бях получил, не можех да кажа, но осъзнах, че печалбата бе подействала и на двама ни като афродизиак^[1]. Страстно желаехме да се любим и не можехме да чакаме.

Отвън в колата панталонът ми се оказа разкопчан преди още да успея да включа двигателя. Изтървах ключовете и докато се навеждах да ги потърся, усетих как пръстите й обхващат пениса ми. Извиках, защото соковете започнаха да се надигат в тялото ми, издърпах ръцете й и я избутах на мястото й.

— Чакай! — извиках и подкарах колата, напускайки площада пред казиното, като едва не закачих полицейската кола.

Щом стигнахме на „Ленъкс Гардън“, извих пред бариерата и изключих мотора. Ракел понечи да излезе, но аз отново затворих вратата. Силата, която усещах в гърдите си, почти ме задушаваше.

— Искаш да се чукаш — проговорих, — тогава ще го направиш както аз ти кажа. — Устните й потрепнаха и като се наведох над нея, ги захапах диво. — Мини на задната седалка. — Опита се да протестира, но аз разкъсах роклята й и открих гърдите й. — Искаш ли го?

— Да. О, господи, да — простена тя и отметна глава назад върху седалката.

— Тогава мини отзад.

Погледна ме за момент, после сведе поглед към щръкналия ми член, който беше освободила от панталона, и се обърна да направи каквото й казвах. Изчаках да чуя как се затваря задната врата и тогава, почти разкъсван от желание да я унижа, излязох от колата. Понеже не посегнах към вратата да вляза при нея, тя я отвори и не откъсна очи от мен, докато й давах кратките си наставления.

Покорно се обърна и вдигна краката си върху седалката. И така, притискайки я, опряна на ръце и колене, разкъсах бельото й и проникнах в нея отзад.

Тази нощ за първи път чуках Ракел истински. Не мога да кажа, че се любихме, защото в акта, който имахме на задната седалка на колата, нямаше нищо нежно. Сега, след като вече бях притежавал Лизи, можех да съсредоточа вниманието си върху Ракел и всичко онова, което исках да й направя. Бях опиянен от властта на успеха си. Така ще бъде отсега нататък между мен и Ракел — ще я превърна в робиня на похотта си, както аз бях станал роб на Лизи.

Когато най-накрая се прибрах вкъщи, слънцето вече се издигаше на хоризонта. Гледах бялата фасада на къщата на „Белгрейв Скуеър“ и си мислех за съпругата ми, която лежи покорно в леглото и ме очаква да се върна у дома. А също и за балдъзата ми в съседната стая, която само преди няколко часа се задъхваше под мен, молейки ме за още, докато се забивах в нея. После си спомних за петдесетте хиляди лири, които носех в джоба си.

Кръвта ми започна да пулсира по-бързо, изпълвайки ме със същия прилив на сексуална възбуда, какъвто бях изпитал, когато спечелих в „Клермон“. Бях готов за още. Исках отново да печеля. Ще отида при Лизи. Ще й покажа кой командва тук. И ще го направя, докато Джесика се намира под същия покрив.

Промъкнах се нагоре по стълбите и подминах вратата на общата ни спалня, без дори да спра да се огледам. В края на коридора спрях пред вратата на Лизи и я отворих.

На неясната светлина, която се процеждаше през пердетата, забелязах, че до нейната глава лежи и друга. Чаршафите бяха усукани около двете тела и за миг изпитах безумна ревност и желание да го убия, независимо кой е той. После, спомняйки си, че може да е Хенри, затворих вратата.

Собственото ми легло беше празно.

Почти обезумял от ярост, слязох да видя дали Джесика не ме чака, но нямаше дори и бележка. Направих си кафе и се стоварих в едно кресло да чакам. Ако Джесика беше влязла в този момент, сигурно щях да се опитам да я убия — всички правеха каквото им кажа, всички ме желаеха и аз контролирах всички, с изключение на собствената ми жена.

Навярно съм задрямал, защото видях, че часовникът показва седем и десет, когато чух някакъв шум горе на стълбището. Надигнах се тежко от мястото си и изругах, докато недопитата чаша с кафе падаше на пода, разливайки тъмно петно върху килима. Гледах го и се чудех какво да предприема. После чух, че входната врата се затваря и някой закрачи отвън.

Затичах бързо натам с намерение да се похваля на Хенри за печалбата си. Когато обаче излязох навън в сивото лондонско утро, този, когото видях да влиза в колата, не беше Хенри с неговото „БМВ“, а Робърт Литълтън, който тъкмо включваше двигателя на новия си „Ягуар“, с който бе дошъл да ни се похвали предната седмица.

Докато той се отдалечаваше, останах на мястото си, като се опитвах да подредя мислите, които напираха в главата ми.

Не чух нищо, по-скоро усетих нечие присъствие, и това ме накара да се обърна и да погледна през отворената врата.

Лизи стоеше по средата на стълбата. Косата й беше разрошена, а устните й — яркочервени от страстните целувки. Очите й се взираха в мен и ме подканяха да проговоря, но аз не я гледах. Наблюдавах жената, която стоеше до нея, опряла ръка на перилата, докато босият й крак потропваше по пода. Усмивките им излъчваха триумф и не ми оставяха никакво съмнение за това, което се бе случило в стаята в края на коридора.

— Здравей, скъпи — измърка Джесика. После, докато тръгвах нагоре по стълбата, отметна назад глава и високо се разсмя.

Нямам ясен спомен за това, което стана после. Единственото, което помня, са цветните петна, които се сгромолясват около мен, ослепяват ме и замъгляват разсъдъка ми. Звуците на маниакалния смях и после писъците, които ме оглушават и пробиват мозъка ми. А навсякъде около мен мъка, хаос и разрушение.

Погледнах картините на стената. Никога преди не ги бях забелязал. Много приличаха на тези, които украсяваха имението „Белмейн“ в Съфолк. Неспокойно местех погледа си от една на друга, докато отново се върнах на „Рошблон при залез“ на Моне. Обикновено обичах да се наслаждавам на картините на импресионистите, но сега, колкото и да бяха различни от изпълнените с ужасии платна на Джесика, те продължаваха да ми напомнят за нея и да засилват чувството ми за вина.

 

 

Раздвижих се на стола си и отново се зачетох във вестника. Една от статиите на втора страница разясняваше позицията на Хели Уайнбърг в предстоящия процес за измама и аз отново изпитах угризения. Джеръми Корбин ми бе поверил случая преди два месеца и аз го бях защитавал. Трябваше да се обадя в кантората и поне да му кажа къде се намирам. Но не го направих.

Бях прекарал четири дни с Ракел — четири дни, през които последователно бях изливал яростта си върху тялото й и бях играл като лунатик в „Клермон“, където вече дължах астрономическата сума от осемдесет и пет хиляди лири. Обвинявах Джесика. Когато мислех за нея, усещах как пръстите ми се забиват в дланите и в главата ми нахлуваха отвратителни сцени, припомняйки ми онзи ранен утринен час. Само да не се беше засмяла!

Вратата се отвори и в стаята влезе Ракел. Носеше самуреното палто, което си купи с печалбите от рулетката предната седмица, и само при вида му изпитах желание да се нахвърля върху нея.

— Още ли си тук? — каза тя и остави чантата си върху стола.

— Както виждаш.

Отиде да закачи палтото си. Когато се върна в стаята, продължи:

— Това е „Моран“ — и посочи масичката, върху която бях вдигнал краката си. Смъкнах ги. — Сега можеш да направиш същото и с тези кутии — кимна към кутиите от китайска храна, която бях поръчал по-рано. Събрах ги и ги напъхах в кошчето за боклук близо до стола ми.

Ракел въздъхна и отиде да си сипе нещо за пиене.

— За мен скоч — обадих се и продължих с вестника.

— Сипи си сам.

— За бога, помолих те само да ми сипеш нещо за пиене.

Тя се извърна към мен.

— Александър, малко се уморих от теб напоследък. Дали не е време…

— Остави! Просто го забрави! — извиках. — Ще си сипя сам.

След това и двамата потънахме в мълчание; прелистването на страниците и почукването на леда в чашите бяха единствените звуци, които се чуваха.

Първа проговори Ракел.

— Не ми каза, че си унищожил картините й.

Погледнах я, но тя продължаваше да разглежда списанието. Когато разбра, че няма да отговоря, продължи:

— Защо го направи?

— Защо съм го направил? Седиш си тук и ме питаш защо съм го направил?

— Легнала е с друг мъж. Изневерила ти е. Целият ти живот ли е изграден върху двоен стандарт, Александър?

— Предполагаше се, че се опитваме да направим бебе, за бога! Какво щеше да стане, ако не бях пристигнал тогава и след два месеца разберях, че е бременна? Детето можеше да не е мое — а аз дори нямаше и да знам! И да не забравяме, че не е била сама в леглото с Робърт Литълтън през онази нощ. И сестра й е била там, собствената й шибана сестра! И то в моята къща! Тя…

— О, я стига, Александър. Уморих се от дрънкането ти. И продължавам да твърдя, че каквото и да се е случило, не е трябвало да унищожаваш картините й.

— Виждала ли си ги? Направо ме изнервяха. Не можех да ги понасям повече. Освен това тя си го търсеше.

— Ти си го търсиш, Александър. Мислиш си, че можеш да правиш каквото ти скимне, нали така, и изобщо не ти пука как се чувстват другите. Е, време е да се събудиш и да разбереш, че светът не е създаден с единствената цел да задоволява ненаситния апетит на егото на Александър Белмейн. Животът ти е пълен провал и сам си си виновен. Погледни се! Само един господ знае какво причиняваш на себе си, но това, което причиняваш на жена ти, е непростимо. Кой си ти, че да съдиш изкуството й? Кой, по дяволите, си мислиш, че си ти?

Отворих уста да отвърна, но тя ме спря.

— Ти си едно нищожество, ето какво си. Не заслужаваш да стоиш под един покрив с приличните хора. Мислиш си, че тази твоя красива физиономия ти дава право да се държиш както ти харесва. Не ти пука кого нараняваш или какво би могъл да причиниш на тези, които те обичат, като жена ти. Знаеш ли защо е направила това? Защото е разбрала, че идваш тук. Разбрала е, че през цялото време, докато си й повтарял, че я обичаш, ти си я лъгал, подигравал си се с нея. Това, което е направила, е било, за да ти покаже, че тая игра може да се играе от двама и на теб няма да ти хареса. Не ми влиза в работата на какви опасни игрички си играете вие двамата, но ще ти кажа нещо, Александър — твоето прекрасно личице не означава нищо. Важно е какво има под него, а ти нямаш нищо отдолу. Ти си кух и празен и си само един боклук. — Отиде и отново си напълни чашата. Когато се върна, гласът й беше по-спокоен, но очите й продължаваха да ме гледат студено и безмилостно. — Искам да се махнеш оттук, Александър. Веднага. Върни се при жена си, ако те иска. Върви, където искаш. Не те искам повече тук.

Станах от стола, свих юмрук и го пъхнах между краката й.

— Ами тук, Ракел? И тук ли не ме искаш повече. — Погледна ме и аз се разсмях. — Не можеш да живееш без това, Ракел. Най-много до седмица ще ме потърсиш пак. Ето ти сега последна възможност да се възползваш. — Започнах да разкопчавам панталона си.

— Ако ме докоснеш, само ще ме улесниш, Александър — ще те убия.

Отново се засмях.

— Искаш да те изнасиля, така ли? Искаш пак да стана груб? Какво да бъде този път, Ракел? Да те завържа ли? Или само да те набия? — Ръката ми продължаваше да стои между краката й, а тя не помръдваше.

Внезапно се приведе рязко напред и остави чашата си на масата.

— Спри, Александър — изрече умолително. — Просто спри. Този гняв, тази грубост — те те съсипват. Погледни се, какво става с теб? — Бавно отмести ръката ми. Задържа я между своите и разтвори пръстите ми, като се взираше в тях. — О, Александър — въздъхна, — толкова ми е мъчно за теб, макар че само един господ знае защо. Картините й, Александър, как можа да го направиш?

Извърнах се. Усещах се жалък и отвратителен, задушаван от собствената си вина.

— Как разбра? — попитах я.

— Робърт ми каза.

Усетих, че започвам да се напрягам.

— Робърт Литълтън? Това сигурно означава, че Джесика се е срещала отново с него.

— Не, това означава, че Хенри те търси.

— Робърт знае ли, че съм тук?

Кимна утвърдително.

— Знае. Видях се с него днес следобед.

— В леглото му?

Ракел се усмихна.

— Не, Александър, не в леглото му. Кръвосмешението никога не ме е привличало.

Нещо изщрака в главата ми.

— Кръвосмешение?

— Робърт ми е син. Не ми казвай, че не си знаел.

Издърпах бързо ръцете си от нейните. Лицето й беше нежно и усмихнато, но аз виждах единствено фините гънки в ъгълчетата на очите й и меката отпусната кожа на врата й. За момент погледът ми се замъгли и ми се стори, че се вглеждам в лицето на собствената си майка. Стомахът ми се преобърна. Ракел е майка на Робърт Литълтън. И докато аз съм чукал майка му, той пък е чукал жена ми. Чукал е и сестрата на жена ми. И жена ми и сестра й…

— Исусе Христе — задавено извиках. — Исусе Христе!

Ракел се извърна и отиде да си вземе питието. Гледах я и я ненавиждах, а когато се обърна и ме погледна, омразата ми премина в отвращение — едно всеобхватно отвращение, което ме изпълни целия, и ми се прииска да избълвам всичките си вътрешности, да разкъсам кожата си или каквото и да е, но да се освободя от тази мръсотия. Защото аз бях този, който ги бе въвлякъл в тази гнусна бъркотия. Джесика, Ракел, Лизи и безброй други, които бях измамил по пътя си — всички те са били само пионки в собствената ми безумна игра да доказвам силата на омразата си към жените. Единственото, което съм искал да постигна, е било да ги нараня, да ги унижа и после да ги изоставя, завещавайки им презрението си, загнездено дълбоко в душите им.

Отпуснах глава, докато раменете ми се разтърсиха. Мили боже, кога ще свърши всичко това? Колко още ще мога да продължавам да живея с тази мъка? Къде е тя? Мили боже, къде е тя?