Сюзън Луис
Особен урок (22)

21.

През онази нощ Едуард изобщо не се върна в леглото. На следващата сутрин заедно с Кристин бяха взели ранен самолет до Кайро, като ми беше оставил бележка, че ще се обади, когато пристигнат. След това, което се бе случило, беше истинско облекчение, че не се налагаше да се срещам с тях. А когато получих и съобщението на Дейвид, оставено чрез Джефри, че отива за няколко дни в Лондон, предположих, че и той се е постарал да избегне срещата с мен.

Щом се върна от училище, Шарлот се качи при мен в стаята и двете дълго седяхме до прозореца и рисувахме различни фигурки по запотените стъкла. Докато бъбреше, няколко пъти се опитах да й кажа за бебето, но всеки път, щом отворех уста, думите не излизаха.

Животът беше толкова жесток и все пак, от друга страна, толкова великодушен. Даряваше ме с деца от Александър, но не ми позволяваше да бъда с него. Прегърнах Шарлот и здраво я притиснах. Аз поне имах част от него, но какво имаше Александър? Не можех да понеса мисълта колко нещастен би могъл да е. Дори за момент не се съмнявах в любовта му и силното му желание да бъде с мен и Шарлот.

Ами Едуард? Последната нощ отново ми напомни колко много ме обича той. Често усещах борбата, която води, за да овладее чувствата си, и винаги разбирах кога е загубил битката, защото в такива случаи заминаваше. Любовта му беше толкова всепоглъщаща, че понякога виждах как го задушава. За него аз сякаш бях нереална, някакъв предмет, който трябваше да се пази като съкровище, дори да се боготвори. И точно тази смесица от изтънчен интелект и почти детинско обожание ме караха да изпитвам желание да го защитавам.

Когато след три дни се завърна от Кайро, видях колко доволен остана, че все още съм тук, че не съм избягала, и сърцето ми се сви от съжаление и вина. Говореше възбудено за сделката, която подготвял, но не можеше да каже подробности, защото искал да бъде изненада. Питаше за Шарлот и искаше да разбере всичко, което бяхме правили, докато го нямаше. После постави ръка на корема ми и ми каза, че ме обича. Извърнах глава, преди да успея да се възпра, но той не забеляза. Погледът му беше замъглен и изглеждаше потопен в някакъв свой свят. В моменти като този, когато го виждах толкова откъснат от околния свят, винаги се питах дали всъщност го познавам добре.

Кристин остана в Кайро по-дълго, отколкото беше запланувано. Всеки ден се обаждаше на Едуард, но той водеше разговорите от кабинета си и тя нито веднъж не изяви желание да разговаря с мен. След всяко обаждане той изглеждаше разсеян, почти раздразнителен, но когато го питах за причината, отговаряше ми само, че мъжът, с когото преговаряли в Кайро, имал абсурдна страст към загадките. След поредното обаждане поръча на секретарката си да му запази билет за полет до Истанбул и замина за пет дни, през които нито веднъж не се обади.

Кристин се завърна чак след четири седмици. Двамата с Едуард бяхме на едно събиране на търговците на предмети на изкуството и останах много изненадана, когато около единайсет я видях да влиза. Поздрави домакина и съпругата му, прегръщайки ги церемониално, какъвто беше обичаят между тях. Всички я разпитваха как е прекарала в Кайро. Размени бърз поглед с Едуард и след това високо им заяви, че са една банда нещастници, които я засипват с въпроси от мига, в който влиза, без дори да й предложат нещо за пиене. После се оттегли в един ъгъл с Едуард и в продължение на няколко минути двамата разговаряха тихо, но разгорещено, преди да се разделят и всеки отново да се смеси с останалите гости.

Изчаквах, наблюдавайки я с крайчеца на очите си, докато се придвижваше през стаята. Накрая стигна до мен и заговори със секретарката на Едуард. Толкова се страхувах от срещата си с нея и ето, че сега тя сякаш не ме забелязваше, а аз не знаех какво да направя. Изведнъж усетих, че някой ме блъсна силно по гърба.

— О, Елизабет, съжалявам. — Гласът й бе изпълнен със сарказъм.

Усмихнах се.

— Няма нищо. Как си?

— Много добре. — Огледа ме от горе до долу. — Няма нужда да те питам ти как си.

Направих опит отново.

— Нямаше те цяла вечност. Липсваше ми.

— Наистина ли, скъпа снахичке? Ами когато беше заминала с любовника си? Тогава липсвах ли ти? Или беше твърде заета, за да си спомняш за някой друг? Нали разбираш, като например за хората, останали да се грижат за дъщеря ти?

Гледах я онемяла.

— О, значи тогава не съм ти липсвала. Ами Едуард? Той липсваше ли ти, докато се чукаше някъде с друг мъж? Нали знаеш, онзи, чието дете се опита да пробуташ на брат ми?

Вече крещеше високо и аз уплашено се огледах да видя дали някой не я е чул.

— Какво има, Елизабет, изплаши се, че всички ще разберат каква хитра престъпна малка мръсница си била?

— Кристин, моля те…

— Кристин, моля те! Мога да те убия заради това, което причини на Едуард. Той никого не е наранил през целия си живот, но ти го съсипа, нали така, уличница такава! Не заслужаваш да носиш името му, никога не си го заслужавала. Защо не ни направиш услуга на всички и не се върнеш заедно с копелетата си в калта, където ти е мястото!

Усетих как някой ме дръпва назад и се чу оглушителен плясък, докато ръката на Едуард замахваше към лицето на Кристин.

— Тръгвай вкъщи веднага! — процеди той и без да каже и дума повече, ме хвана за ръката и ме изведе от стаята.

Когато пристигнахме вкъщи, Едуард ми каза да се качвам горе. Хвана Кристин, която понечи да ме последва, и я повлече към кабинета си. Щом вратата се затвори, излязох на площадката. Макар че говореха високо, не можех да разбера за какво става дума, но чух как Кристин каза на Едуард да се вземе в ръце и да види „каква всъщност е малката уличница“.

Вратата се отвори и аз се отдръпнах в сянката, докато Едуард излизаше.

— Правиш го заради нея! — изкрещя Кристин. — Тя не го заслужава!

Едуард се обърна. Гласът му беше прекалено тих, за да го чуя, но когато Кристин му отговори, разбрах, че вече не ставаше дума за мен.

— Трябва да си откачил дори да си го помислиш! Как, по дяволите, ще се доберат там? Помислил ли си за това?

— Да, помислил съм. Трябва само да говорим с… — Не успях да разбера какво каза Едуард, защото вратата отново се затвори.

Вече минаваше полунощ, когато чух, че Кристин най-сетне се качва. Тъй като Едуард не я последва, аз се промъкнах на пръсти до кабинета му. Нямаше го вътре, но останах поразена от хаоса върху бюрото му — цялото беше отрупано с разтворени каталози и проспекти, а най-отгоре имаше лъскава цветна фотография на маската на Тутанкамон. Бързо затворих вратата, усещайки без някаква ясна причина, че съм попаднала на нещо, което не беше предназначено за моите очи.

Поколебах се за момент при западното стълбище, като се взирах нагоре в притихналата площадка. Имаше само една лампа в края на коридора, която хвърляше издължени сенки по стените. Някакво шесто чувство ме предупреждаваше да не се приближавам до Египетската стая. Спомних си как Кристин погледна Едуард, когато пристигна на тържеството, както и странното му поведение след телефонните й обаждания от Кайро. Помислих си и за неразбираемите реплики, които бях чула да си разменят преди няколко часа в кабинета си. Стоях така в полумрака и кожата ми настръхна от внезапно обзелото ме предчувствие, че над „Уестмуур“ надвисва нещо злокобно.

 

 

Джонатан се роди през февруари, само три дни след рождения ден на Александър. Раждането беше трудно и Едуард през цялото време беше там. След като всичко свърши, не можех да гледам бебето и колкото повече Едуард го прегръщаше и обграждаше с внимание, толкова повече положението се влошаваше. Останахме в болницата четири дни, а после Едуард, Дейвид и Шарлот дойдоха да ни вземат. Кристин не беше с тях, нито дойде да ни види.

След онова тържество между двете ни се бе установило някакво неловко примирие, макар добре да съзнавах, че Кристин полага усилия единствено заради щастието на Едуард. Държеше се лошо с Шарлот, което пък доведе до неприятни сцени между нея и Дейвид. Едуард все по-често я изпращаше на далечни пътувания, за да издирва картини или старинни мебели. Винаги се завръщаше с някаква находка и винаги, независимо къде беше ходила, успяваше да спре в Кайро.

Една вечер Дейвид се пошегува, че сигурно там крие някой любовник. Кристин толкова разпалено отрече, че двамата братя само повдигнаха вежди и Едуард се учуди дали Дейвид не беше налучкал истината.

Шарлот цялата беше в слух.

— О, разкажи ни за него, Кристин — помоли я тя. — Какъв е? Целувате ли се?

— За бога, Шарлот, вече ти казах…

— Как се казва? — упорстваше Шарлот.

Кристин ме наблюдаваше. Хванах Шарлот за ръка и я придърпах в скута си.

— Достатъчно, скъпа — спрях я аз.

— Достатъчно, скъпа — имитира ме Кристин. — Божичко, направо ми прилошава, като ви гледам как всички непрекъснато се суетите около това дете. Предполагам, че същото ще е и с Джонатан. Недей скъпи, да скъпи, достатъчно скъпи…

— Наистина достатъчно — изправи се Едуард. — След по-малко от два часа ще имаме гости и преди да пристигнат има някои неща, които искам да обсъдя с теб, Кристин, преди да заминеш утре за Ню Йорк. А ти, Шарлот, какво ще кажеш за една голяма целувка, преди да се качиш да си легнеш?

След един час Едуард дойде в спалнята ни. Седях на леглото и държах бебето. Извърнах се рязко, когато чух, че вратата се затваря, и още по-силно притиснах Джонатан. Вече беше на три месеца и не можех да си простя за начина, по който го бях отблъснала след раждането. Когато Едуард седна на леглото до нас, той се размърда и за да предотвратя възможността, да протегне ръчички към него, аз се изправих.

— Всичко е наред, скъпа, няма да го взема.

Потърках лице в личицето на Джонатан и не отговорих. Едуард нежно ме хвана за лакътя и ме дръпна да седна отново.

— Трябва да престанеш да се упрекваш. Много майки реагират по този начин след трудно раждане. Щом го обичаш…

— Не е това — прекъснах го.

— Тогава какво има?

— Заради Кристин. Тя ме мрази, че още съм тук. Не мога да понасям упреците й.

Джонатан веднага се разплака и Едуард го взе от ръцете ми. Понечих да го грабна обратно, но се овладях навреме. После, уплашена от чувствата си, скочих бързо от леглото и отидох да дръпна пердетата, докато Едуард поставяше Джонатан в креватчето. Той спеше в стаята ни, откакто се бяхме върнали от болницата. Скоро трябваше да се премести в детска стая с бавачката си и останах засрамена от чувството на задоволство, което изпитах, че така ще създам известно разстояние между него и Едуард.

Едуард ме прегърна и аз облегнах глава на рамото му.

— Имам идея, която мисля, че ще оправи нещата веднъж и завинаги — заговори той. — Дотогава просто се опитай да бъдеш търпелива с Кристин, скъпа. Независимо от всичко, знам, че тя много те обича.

Измъкнах се и застанах над Джонатан. Усетих Едуард до себе си да се усмихва към креватчето и изведнъж ме обзе твърдото убеждение, че трябва да отделя сина на Александър от него.

Веднъж, след около месец или малко повече, бях заета с организацията на благотворителния базар в селото. От няколко дни Едуард беше в Лондон, но сутринта в деня на базара се завърна и гордо обяви, че е изпратил Джефри в Лондон да докара с камиона разни неща за продан, които успял да измъкне от приятели от артистичните среди.

Кристин също се включи в последната минута, за да помогне в приготовленията. Вече всички бяхме убедени, че има някаква тайна любовна връзка, тъй като летеше до Кайро с такава регулярност, с каквато ние ходехме до Лондон. В същото време бях забелязала, че Дейвид доста се е сближил с една съседка, Дженифър Илингуор, чийто съпруг беше избягал с друга жена преди година.

— Защо не поканим Дженифър у дома на вечеря днес? — пошушна ми в ухото Кристин. Останах толкова изненадана, че ми беше заговорила по собствено желание, че за момент само я погледнах безмълвно.

Всичко беше уредено. Дженифър отговори, че ще й бъде приятно да дойде, и аз се разсмях, като видях нещастната физиономия на Дейвид. Явно можеше да различи кога две жени кроят планове за сватосване.

Базарът се превърна в безпрецедентен успех и Едуард със скандално безсрамие си приписваше цялата заслуга.

— Изглежда, нещата се оправят между теб и Кристин — каза ми той, докато се обличахме малко по-късно за вечерята.

— Мисля, че може и да си прав — съгласих се с него. И все пак продължавах да съм нащрек.

— Добре. Надявах се нещата да се оправят, след като… — не довърши и когато го погледнах, видях, че е погълнат от опитите си да прикрие плешивината на темето си. Взех четката от него и той се облегна на стола, наблюдавайки отражението си, докато го нагласях. — Ах, Елизабет — въздъхна след малко, — какъв е този твой живот — затворена тук с двама свадливи старчоци, на които се опитваш да прикриеш плешивите глави и да ги сватосваш с изоставени жени?

Въпреки шеговития му тон, бях сигурна, че нещо го притеснява. Обвих ръце около врата му и срещнах погледа му в огледалото.

— Животът ми е прекрасен — отвърнах. — И вие сте двама прекрасни свадливи старчоци. Е, какво има, Едуард? Какво те притеснява?

Извърна се на стола, взе четката от ръцете ми и я остави на тоалетната масичка. Коленичих пред него и пъхнах ръцете си в неговите.

— Винаги така добре ме разбираш — отвърна той.

Усетих мигновен пристъп на раздразнение от гордостта, която звучеше в гласа му при факта, че двамата се разбираме толкова добре.

— Не мислех да ти казвам все още — започна отново, — но предполагам, че сега моментът е по-подходящ от всякога. Поне ще имаш възможност да го обмислиш.

Изглежда, не изпитваше особено желание да продължи.

— Нещо свързано с Кристин ли е? — подканих го.

— Не съвсем. Да, в известен смисъл мисля, че е. Засяга всички ни, но най-вече децата.

Сърцето ми мъчително се сви.

— Не, не се страхувай — потупа ръката ми той, — нищо лошо не е. Говорих вече с Кристин и Дейвид и те също се съгласиха, че така ще е най-добре. Е, Кристин отначало беше против, но след като я уверих, че нищо няма да се промени, поне що се отнася до нея — имам предвид в завещанието ми, — и тя разбра, че има смисъл. И ето, че точно както се надявах, нещата между вас тръгнаха по-добре, и то е именно заради това. Така че, както виждаш, може и да е за добро.

— Какво може да е за добро, Едуард?

Погледна ме сепнато и се разсмя, когато се усети, че всъщност не ми е казал нищо.

— Съжалявам. Надявам се, че няма да се разсърдиш, че говорих най-напред с Дейвид и Кристин, но предполагам, че ми се искаше да разбера дали постъпвам правилно. Е, аз винаги съм мислил, че е правилно, но не знаех как ще го приемеш ти.

Усмихнах се.

— И няма да узнаеш, ако не ми кажеш за какво става дума.

— За Шарлот и Джонатан. Искам да ги осиновя, Елизабет.

Гледах го и изведнъж усетих как цялата се смразявам.

Едуард продължи да говори бързо:

— Мисля, че така ще е по-добре във всяко отношение. Нали разбираш, да бъдат мои по закон. Нямам наследници и когато му дойде времето, искам да ги осигуря както трябва. Искам да им бъда баща, Елизабет. Истински баща.

Все още не можех да проговоря. Сведох поглед и видях, че ръцете ми продължават да лежат преплетени в неговите. Издърпах ги и внезапно ми се прииска да му изкрещя. Как можеше да е толкова глупав! Как изобщо е могъл да си помисли, че ще му позволя да получи децата на Александър?

— Изчаках досега, за да видя дали няма да си промениш решението и да поискаш да се върнеш при баща им. Божичко, Елизабет, само ако знаеше какво съм… — преглътна мъчително. — Няма значение. Единственото, което има значение, е, че още си тук и че вече изглеждаш по-щастлива. Мисля, че искаш да останеш. И ако е така, то искам да сме истинско семейство. Можем ли да бъдем, скъпа? Може ли да им бъда баща?

Бавно се изправих, като не се решавах да заговоря, а Едуард продължаваше и продължаваше да говори и думите му удряха като плесници.

Тази вечер не слязох за вечеря. Останах да седя в стаята си и да се опитвам да запазя спокойствие, сигурна, че ако се отпусна, ще се разпадна. Имах нужда от Александър както никога преди това. Исках да ми каже, че не трябва да го правя, че те са негови деца и че нищо и никой не може да ни раздели. Но той не беше при мен, а Едуард искаше отговор и как можех да му откажа, след като беше направил толкова много за мен? Как можех да намеря думите, с които да му кажа, че той не може да получи децата на Александър? После изведнъж с огромно чувство на облекчение се роди мисълта, че не трябва да го правя. След като са деца на Александър, то той със сигурност ще трябва да даде съгласие за осиновяването, а аз знаех, че той никога нямаше да го направи.

И тогава започна моята игра на самоизтезаване. Казах на Едуард, че ми трябва малко време, за да размисля, и отидох сама в къщата ни в Лондон.

Беше през една неприятна студена мартенска вечер. Таксито ме остави на „Белгрейв Скуеър“ и под ръмящия дъжд започнах да търся сред внушителните сгради нужния ми номер. Когато го открих, смелостта ми се изпари. Бързо пресякох улицата и се прилепих плътно към оградата, придърпвайки кожената си шапка над очите. В къщата на Александър светеше, но нямаше други признаци за живот. Изглеждаше топло и уютно и се питах какво ли би направил Александър, ако знаеше, че стоя отвън. Часовете се нижеха и накрая, вкочанена от студ, махнах на едно такси и се прибрах вкъщи.

На следващия ден повторих същото. И отново, вечер след вечер. Никога не го видях, макар да предполагах, че паркираният пред къщата „Мерцедес“ е негов. Отначало изпитвах мрачно задоволство от болката да бъда толкова близо до него, но с всяка изминала нощ започвах все повече да се презирам за слабостта си.

После една вечер, докато се отвращавах от мисълта, че отново ще си тръгна, а краката ми бяха толкова сковани от студ, че едва можех да помръдна, вратата се отвори и по стъпалата изтича елегантна жена, също като мен добре облечена срещу студеното време, качи се в колата и потегли. Сърцето ми биеше неудържимо. Макар че никога не я бях виждала, бях сигурна, че това е Джесика.

Сега трябваше само да прекося улицата и да почукам на вратата. После… Мили боже, какво ще стане после? Наистина ли трябва да го помоля за помощ? Наистина ли трябва да му кажа за Джонатан? Трябва. Знаех, че независимо от това, което ще се случи, независимо от това кой ще пострада, Александър трябваше да знае какво е замислил Едуард.

Но когато тръгнах да пресека улицата, мерцедесът се върна на площада и като остави двигателя включен и вратата отворена, Джесика се затича нагоре по стълбите към входа. Когато стигна пред вратата, отвътре излезе Александър. Смееше се и посегна да я хване. Тя се изсмя високо и извика, че само се е пошегувала. Той обви ръце около нея и я притисна, докато тя отново закрещя. После Александър изтича до колата, затвори вратата и подкара. Джесика остана на тротоара и наблюдаваше как колата изчезва зад ъгъла. Чувах я как се смее, докато се обръща към другата страна на площада и го изчаква да заобиколи. Вместо това той върна на заден ход и спря до нея. Когато потеглиха заедно видях, че Александър продължава да се смее и отново се отдръпнах назад в тъмнината, докато минаваха покрай мен.

 

 

Дейвид дойде и седна до мен на дивана.

— Джефри ми каза, че си се върнала.

Бях в синята всекидневна — стая, която рядко използвахме и която се намираше до трапезарията. Усмихнах се.

— Доскуча ми да се забавлявам сама — отвърнах. — Къде е Едуард?

— Заведе децата да видят Виолет Мей. Знаеш ли, че лунапаркът е само на няколко километра оттук?

Влезе Мери с поднос с чай и Дейвид наля в чашите, след което останахме мълчаливо да наблюдаваме пламъците в камината.

— Реши ли вече какъв ще бъде отговорът ти? — попита ме той внимателно.

Поклатих глава.

— Просто не знам какво да правя. — Постави ръка на раменете ми и ме притегли към себе си. — Видях го, Дейвид, затова ходих в Лондон.

— Така и предполагах. Какво ти каза?

— Нищо. Не съм говорила с него.

— Защо?

— Няма значение.

— Ако разбере за децата, дали ще ги иска?

Изхлипах.

— Да, ще ги иска. Много ще ги иска.

— Тогава вероятно трябва да разрешиш на Едуард да ги осинови. По такъв начин, ако баща им някога разбере за тях, никога няма да може да ти ги отнеме.

— Да. Не знам. Ако Ал… ако той разбере, че изобщо съм си го помислила, той…

— Няма да разбере.

— Но аз трябва да взема разрешение от него.

— Не трябва. Той е, както се казва, предполагаемият баща. Като такъв не е необходимо да знае за осиновяването.

Нещо в главата ми забуча ужасно. Не можеше да е истина. Това беше единствената надежда, която ми беше останала.

— Не трябва ли? — прошепнах.

Дейвид поклати глава.

— Едуард вече се консултира с адвокат. Той много го желае, Елизабет.

Отдръпнах се и се извърнах да погледна нещастното му белязано лице. Обичаше брат си и знаеше колко много бях наранила Едуард, когато се опитах да му кажа, че е баща на Джонатан. Длъжна бях да му разреша осиновяването — това искаше да ми каже всъщност Дейвид.

И така, осиновяването стана и Шарлот и Джонатан вече не бяха деца на Александър.