Сюзън Луис
Особен урок (32)

31.

Намирах се в затвора „Холоуей“ точно от шестнайсет дни, когато Александър се завърна заедно с Шарлот в Англия. Вече ми се струваше, че съм била тук цял живот. Същия ден дойде Хенри, за да ми каже, че Александър я е завел направо в болницата. Не мога да опиша колко ми беше трудно да живея с чувството за собствената си безпомощност.

В деня след завръщането си Александър дойде на посещение заедно с Оскар Ренфрю. Докато ме водеха към стаята за свиждане, сърцето ми се бе качило в гърлото и направо ми прилошаваше от унижението, че ще ме види в това състояние. Първия път, когато дойде — преди да тръгне за Кайро — все още бях прекалено зашеметена, за да разсъждавам. Но сега, докато вървях безшумно по коридорите, избягвайки да поглеждам надзирателките, покрай които минавахме, твърде отчетливо осъзнавах в какъв ад се бе превърнал животът ми. Когато ми казаха, че ще ме посети, сресах косите си и ги пуснах свободно, но знаех, че те няма да скрият тъмните кръгове под очите ми и повехналата кожа. От трите комплекта, които ми разрешиха да взема в затвора, бях избрала черен костюм „Шанел“ за дните за свиждане. Но вече го нямаше. Възмутени от откритото демонстриране на разкош, другите жени го разкъсаха на парчета и сега ги ползваха като парцали за чистене на килиите. Много малко от жените ми говореха, освен, за да ми ръмжат, съскат или дюдюкат през решетките. До полуда се страхувах от тях. По време на храненето стоях права — не можех да седна, тъй като не ми позволяваха. Ядях малко, защото плюеха в храната ми или я събаряха от подноса ми. През повечето време стоях мръсна, защото се страхувах да отида в банята. Преди Изабел — съкилийничката ми — да реши да ме направи своя приятелка, едва ли бях разменила и няколко думи с другите. Не знам как щях да се справя без Изабел. След като няколко дни мълчаливо наблюдава как ме тормозеха, тя реши да ме вземе под свое покровителство и да ме защити от непрекъснатите заплахи за разправа и сексуално насилие, и дори успя да ми уреди работа заедно с нея в библиотеката. Там беше единственият ми отдих от кошмарите.

Пред отделението за свиждане охраната спря и отвори вратата на една от стаичките. Подът беше застлан с кафяв килим, а стените бяха голи. В средата имаше маса. Влязох и вратата се затвори след мен. След няколко минути чух стъпки, после се появи Александър. Бях си обещала, че ще бъда твърда и че няма да позволя да разбере колко ужасни са нещата в действителност, но когато видях погледа му, загубих самообладание. Никога не бях виждала друго мъжко лице, изпълнено с толкова любов и мъка.

Прегърна ме с една ръка и зарови лице в косите ми, като ми шепнеше да се успокоя. Оскар кимна към охраната и ни оставиха сами. Измина известно време, преди да успея да се съвзема. Докато Александър и Шарлот бяха в Кайро, Хенри ме информираше за развоя на събитията и сега, когато вече знаех, че и двамата са си у дома, живи и здрави, цялата мъка и страх, които досега бях успяла да потисна в себе си, изригнаха. Александър мълчеше, докато му припомнях, че му бях казала да не заминава, че го бях предупредила с какви хора ще си има работа; нарекох го неразумен, егоист и глупак, дори го ударих по ранената ръка. Накрая той ме хвана и ме извърна към себе си.

— И все пак се радвам да те видя.

Настани ме на стола и седнал на ръба на масата, се разсмя, докато ми разказваше как Джонатан позеленял от завист, че и той не е бил отвлечен, и нямал търпение да изчака завръщането на Шарлот от болницата, за да може да чуе от нея всички кървави подробности.

— Не се притеснявай — усмихна се, щом видя разтревожения ми поглед, — баща ми заведе Джонатан в провинцията и Шарлот ще бъде спокойна. Канари и Каролин ще се грижат за нея. И аз, разбира се.

Извърнах се със свито сърце. Сега те щяха да са заедно — Александър, Шарлот и Джонатан, а аз бях тук…

Сигурно е разбрал как се чувствам, защото извади ръка от превръзката си и ме притисна.

— Ще те измъкнем оттук, скъпа — обеща той. — Знам, че ти е трудно, но моля те, опитай се да бъдеш търпелива.

Но от начина, по който погледна Оскар, разбрах, че нещо го смущава, и когато го попитах, той ми призна. Ставало дума за начина, по който египетските власти са разпитвали Кристин. Макар че нямал точни подробности как са процедирали, за да изтръгнат признанията й, но знаел, че когато се стигне до преразглеждане, обвинението ще вдигне голям шум около методите им и може би дори ще успее да ги анулира.

— Единствената ни надежда е тя да присъства на преразглеждането — каза Оскар. — А и тогава не можем да сме сигурни дали ще признае престъпленията си.

Но стана. Посланикът на Великобритания в Кайро и бащата на Александър използваха цялото си влияние и успяха да уредят Кристин да бъде доведена в Лондон под усилена охрана за преразглеждането на делото. Едва по-късно разбрах, че ако не беше присъствала, изобщо нямаше да има преразглеждане.

Бяха изминали почти девет месеца, откакто я бях видяла за последен път, и четири от тях беше прекарала в египетския затвор. Сега беше на четирийсет и три, но изглеждаше почти на шейсет. Косата й, или поне това, което беше останало от нея, беше сплъстена и когато вдигна очи от костеливите си ръце, забелязах някаква странна безжизненост в погледа й. Малката й уста беше разтеглена в две остри успоредни ивици от омраза. Държеше се изправена, но виждах, че под кафявия шевиотен костюм, в който почти се губеше, измършавялото й тяло се огъва от усилието.

Гледах я като хипнотизирана и изпълнена с ужас, слушах как полага клетвата, и едва не се задуших от състрадание и мъка, че я виждам в това състояние. После вдигна поглед към мен през съдебната зала, а в жълтеникавите й очи блестяха тържествуващи пламъчета, и аз разбрах, че е дошъл моментът за разплата.

— Не мога да се заблуждавам — започна тя. — Знам, че до края на тази година ще бъда мъртва. Престъпленията, които с моя съпруг извършихме в Египет, са достатъчни, за да получим не по една, а по две смъртни присъди. С радост ще ги приема. Вече няма за какво да живея. Съпругът ми и брат ми бяха моят живот. Не си правя илюзии относно това, как са ме използвали, как са ме превърнали в пионка в опасните си игри, как съм служила като разменна монета в сделките им, но това няма значение. Получих каквото исках. Получих Салах — Пашата. Той се омъжи за мен, защото брат ми настояваше. Никога не ме е обичал и нямаше да ме обикне, знам го добре, но го приемам. За мен бе достатъчно да бъда негова жена. Той беше мъж, притежаващ изключителна власт. Може би беше груб и тираничен, беше отмъстителен, корумпиран и жесток — и все пак с мен винаги се е отнасял много мило. Казвам ви всичко това, за да разберете защо извърших това. Всичко беше заради брат ми. Разбирате ли — аз знаех какво означава да обичаш някого, който обича друг. Брат ми живя в този ад повече от дванайсет години. Всеки ден беше мъчение за него — да бъде с нея и да не бъде обичан от нея. Това го накара да си загуби ума и всъщност то го погуби. Салах също обичаше друг мъж, но аз ще съм тази, която ще бъде с него накрая, а моята снаха никога не беше с брат ми.

Докато продължаваше да говори и да се опитва да обясни сляпата си страст към Пашата, тя сякаш отново изживяваше всичко, забравила съдебната зала и всички присъстващи. Преди Александър да ми каже, не знаех за женитбата й и сега заедно с всички останали в залата стоях смаяна, докато разказваше за своята маниакална, несподелена любов към Пашата — любов, която непрекъснато сравняваше с обичта на Едуард към мен.

Накрая сведе поглед.

— Сега може би ще разберете защо подпалих склада в Билингтън с намерение да убия снаха си.

Усетих как се напрягам и всичко около мен се олюля.

— Мразех я. Тя доведе в дома ни незаконната си дъщеря, копелето на този мъж — посочи с трепереща ръка към Александър и продължи, без да повишава тон:

— И брат ми се отнасяше с детето като със свое. Даваше на двете всичко, което поискаха. И как му се отплати тя? Като отново избяга с любовника си, а после се върна при нас, след като той я изостави, и се опита да пробута второто си копеле като дете от брат ми. Но дори и след тази лъжа, след като го беше измамила по такъв начин, той й прости, защото я обичаше. Дори осинови децата й. Промени завещанието си в тяхна полза. А през цялото време аз бях тази, която му помагаше да осъществи мечтата, която щеше да го спаси от пълното унижение заради изневерите й. Нуждата да получи маската се разгоря в него с цялата сила на любовта му. Ако не успееше да я получи, нищо друго не му оставаше. И докато аз му помагах, тя отново беше в леглото на любовника си. Този път, това го уби. Снаха ми заслужаваше да умре и щеше да е мъртва, ако Даниъл Дейвисън не я беше спасил. — Очите й за миг се спряха на мен, после отново се извърна. — Ако зависеше от мен, нямаше да отиде в затвора, а щеше да гори в пъкъла. — Отново замълча и на лицето й се изписа грозна усмивка.

— Но брат ми я обичаше. Той би й простил всичко и заради него и аз съм готова да я освободя от присъдата. Тя е невинна.

Ръцете ми се вкопчиха в преградата пред мен, когато тя се обърна и впи жълтите си очи в моите. Усмивката й бе станала по-широка и имаше нещо толкова зловещо в нея, че се вцепених от ужас. Защо го прави? Защо, след като толкова ме мрази, ми подарява свободата? Цялото ми тяло се разтресе от неудържим страх, докато тя хвърли в лицето ми отговора:

— Живей сега с вината!

Очите й не се откъсваха от мен и едва чуто се изсмя. Беше победила.

След освобождаването ми и докато дните и седмиците минаваха, започнах все по-рядко да виждам Александър. Не можех да го погледна, нито да помисля за любовта си към него, без да виждам лицето на Кристин и начина, по който ме гледаше в онзи ден. Александър опита всичко, за да ми помогне да се съвзема, но колкото повече ме упрекваше или увещаваше, толкова повече се отдръпвах.

И тогава, в деня, в който Кристин бе осъдена на смърт — 14-ти септември, пристигна писмо, изпратено по специален куриер. Дори и сега ми е трудно да опиша какво изпитах, докато отварях плика. Не пишеше кой е откъснал страницата от дневника на Кристин и ми я е изпратил; питах се дали не беше самата тя. Датата беше от 12-ти септември и докато четях, сърцето ми се изпълни със страшната самота и тревога, които навярно бе изживяла не само през последните си часове, но още откакто бях влязла в живота й.

„От момента, в който я видях, в мен нямаше никакво съмнение, че един ден ще трябва да я убия. Може би това беше някакво ясновидство, макар че не си спомням да съм имала определено видение, нито пък предчувствах огъня, който щеше да изпепели толкова неща около мен. Просто усещах неудържима нужда да защитя себе си и всичко мое.

Елизабет Сорил. Беше надарена с онази красота, за която аз дори не бях мечтала, и дари братята ми с обич и щастие, докато в същото време таеше в душата си мъката по изгубената си любов — любов, от която никога не се отказа.

Но какво право имаше тя на тази любов? И аз съм жена, и аз познах любовта, и аз познах болката от загубата. Но нима прекарах живота си, като карам другите да страдат за това?

Сега обаче знам, че никога не съм изживяла нещо подобно на любовта, която свързваше Елизабет и Александър. Това беше любов, която не само бе преминала над пропастта на класовите различия, но беше надживяла и годините на раздяла, агонията на отблъскването и това най-разрушително чувство — вината. Завиждам ли й за тази любов? Не, съжалявам я. Любов с такава дълбочина и сила изисква да се плати за нея. Аз бях призвана да изпълня този дълг и не съжалявам. Защо трябваше да изживее тя всичко това? Какво беше нейното страдание в сравнение с моето? Брат ми й даде своя свят, но той беше и мой, и аз лъгах, мамих и убивах, за да си го върна. И през цялото време моят враг — моят истински враг — не е била Елизабет, нито Александър, а тяхната любов.

Защо любовта им беше толкова неразрушима?

Облягам глава на стената. Около себе си не виждам нищо друго, освен мрак, но ноздрите ми усещат тежката миризма в килията. Сред почти неразличимите звуци чувам собствения си смях. Смея се и не мога да спра. Каква горчива ирония — ако някой може да ми отговори на този въпрос сега, в края на живота ми, то той ще ми даде ключа и за самия живот.

И както излиза, точно те, държат ключа — Елизабет и Александър.“

Щом свърших с четенето, в мен не остана никакво съмнение, че именно Кристин го е изпратила. Сякаш виждах усмивката й, усмивката, която ми беше отправила в съдебната зала. Като ми беше дала свободата, тя ме бе осъдила на затвор, от който нямаше спасение — затворът на вината. Знаела е какво върши и това е било последното й предупреждение. Начин да ми даде да разбера, че със смъртта й вратата зад мен е заключена и ключът е отнесен завинаги.

Продължавах да скърбя и за двете ни и все повече се затварях в себе си, неспособна да го споделя с никого, както и да приема живота си и да започна отначало.

Понякога от някой прозорец на горния етаж виждах как Александър излиза от къщи с Шарлот или Джонатан. Беше напуснал адвокатурата и от следващата година смяташе да открие консултантско бюро. Искаше това да бъде ново начало за двама ни, но винаги щом го погледнех, си спомнях за хората, които бяха страдали заради нас. Ако вдигнеше очи към мен, пусках бързо пердето, неспособна да срещна погледа му. Толкова силно копнеех за него, че понякога ми се струваше, че ще полудея. Колкото повече се опитвах да престана да го обичам, толкова по-силна ставаше любовта ми. Предпочитах да умра, отколкото да живея без него. Но вината ми винаги ме преследваше, способна да ме лиши дори от удоволствието на последното избавление.

Джесика се обади през един съботен следобед в края на септември. Наблюдавах Канари, докато вдигаше телефона; само споменаването на името й накара съвестта ми да се разбуди. Още една жертва, още един обвинител. Питаше дали може да дойде да ме види. Отказах, но тя беше настойчива.

Пристигна около четири със сребристия си „Фолксваген“. Сърцето ми мъчително подскочи, когато видях колата да спира отвън. Беше същата като тази, която караше Кристин — дори със същия цвят. Чух я, че говори с Канари в коридора, после вратата се отвори и аз събрах сили да се обърна.

Русата й коса — гладка и лъскава — блестеше на следобедното слънце. Лицето й беше загоряло и въпреки че я бях виждала веднъж, сега ми се стори много по-красива, отколкото я бях запомнила. Очите й се разшириха, като видя занемарения ми вид.

— Е — каза ми тя, — предполагам, че невинаги сте изглеждали толкова зле, но трябва да призная, че съвсем не сте това, което очаквах.

Продължавах да я гледам, докато очите й внимателно обходиха стаята.

— Ще пиете ли чай? — попитах я аз.

— Мисля, че Канари — нали така й беше името — отиде да донесе.

Поканих я да седне и като отметна от раменете сакото си, тя се настани в креслото на Едуард, преметна крак върху крак и изведнъж ми се стори много дребна, елегантна и свободна. Изглежда, не бързаше да заговори и откритият начин, по който ме разглеждаше, страшно ме смути. После се разсмя.

— Приличате си — каза. — Божичко, наистина колко си приличате.

Станах, защото Канари влезе в стаята. Остави чая на масата между нас и отново излезе.

— Предполагам, че не сте дошли само за да видите как изглеждам — промълвих, докато подавах чашата с чай към Джесика. — Защо сте тук? — Не исках да прозвучи толкова остро, но бях настръхнала още от момента, в който се обади.

— Тук съм, за да разбера какви игри играете.

— Игри? — Оставих чашата си, като разлях чая в чинийката. — Мисля, че нямате никакво право…

Гласът й прозвуча уверено, когато ме прекъсна.

— Елизабет, живях с твоя призрак толкова дълго, че вече дори не искам да си спомням. Само това е достатъчно, за да имам право.

Погледнах я и усетих как враждебността помежду ни се засилва.

— Добре, щом мислите, че имате право, кажете каквото сте решили да ми кажете. Слушам ви.

Бръкна в чантата си и извади пакет цигари.

— Знаеш ли как мразя жълтата преса. Седмица след седмица тези драскачи се подигравал на онова, което двете с Розалинд вършим в Грийнхем Комън. Само ей така, за забавление. Те нямат съвест, нямат морал, нямат милост. Но аз не за първи път съм тяхна жертва, нали? Защото и аз, заедно с Александър, Едуард и Кристин, трябваше да понасям последствията от мръсните им дребни писания още от момента, когато решиха да разнищят целия ви живот с Александър от „Фокстън“ до днес. Нищо не печелеха от това, освен временно дискредитиране на лорд Белмейн. Няколко колони със сензации, без изобщо да се замислят за хората, чийто живот разрушават, и още преди човек да успее да произнесе думата „последици“, те вече са се прехвърлили на следващата си жертва. Точно от жълтата преса започна всичко. Така ли възнамеряваш — да останеш в тази твоя стая през останалата част от живота си и да се обвиняваш за всичко случило се? Но това е като да си мислиш, че притежаваш властта на Господа. — Засмя се. — Искам да кажа — ето, трима души са мъртви, а никой не поема вината. Така си мислиш, нали? Знаеш ли какво, защо не ми дадеш малко и на мен? Имам предвид, че ако не се бях омъжила за Александър, ти никога нямаше да се омъжиш за Едуард, нали така?

Почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. За един кратък миг ми се стори, че виждам Кристин, която се усмихва насреща ми.

Гласът й бе изпълнен с присмех.

— Колко патетично! Нараняваш Александър, нараняваш себе си и децата си само защото не можеш да преглътнеш факта, че онази лъжкиня, измамничка и убийца е била осъдена на смърт в една чужда държава за престъпления, които сама е извършила. Чуваш ли какво ти казвам? Сама! Не й е била нужна твоята помощ. Не си могла да я спреш да ги извърши, дори не си знаела с какво се занимава. Защо тогава караш всички да страдат сега?

— Как можеш да ми говориш така? Спомена ли ти Александър какво каза Кристин в съда? Каза ли ти как съм мамила и лъгала Едуард през всичките тези години, докато той мамеше теб? Как правехме каквото ни се искаше, без да ни е грижа какво причиняваме на другите? Каза ли ти…?

— Александър ми каза всичко. Да, знаех, че ме мами. Мамеше ме от деня на сватбата ни, дори и преди това. И тогава те обичаше, и сега още те обича. Затова съм тук, макар че един господ знае защо съм се загрижила. Чуй ме, Елизабет, за бога — не си преживяла всичко това, за да го отхвърлиш сега. Стегни се. Държиш се като…

— Едуард и Кристин са мъртви, Джесика! Каквото и да ми кажеш…

— Едуард е мъртъв, защото е бил крадец и фалшификатор, който е искал прекалено много, но и него са го измамили. Онази проклета маска е причина за сърдечния му удар. Знаеш го и Кристин също го е знаела. Така че, как можеш да седиш тук, по дяволите, и да караш Александър, Шарлот и Джонатан да плащат за това? Миналото си е минало, Елизабет. Трябва да му обърнеш гръб и да продължиш напред.

Погледнах копчето, което бях откъснала несъзнателно от жилетката си, беше се търкулнало на пода. Джесика също го видя и се засмя, докато ставаше сама да си налее още чай.

— Е, след като свършихме с Едуард и Кристин, да се върнем на теб. Предполагам, че няма да се съгласиш с мен — и толкова по-зле, — но ти си съвсем безхарактерна, Елизабет. Абсолютна страхливка. Александър трябва да си е загубил ума, задето те оставя да продължаваш да го измъчваш така.

— Ако знаеше истината, цялата истина…

— Елизабет, ако искаш ми вярвай, но много добре разбирам как се чувстваш. Никой не би могъл да изтърпи мъките, които ти изтърпя, и те да не оставят рани в душата му. Но помисли за Александър — разруши брака си, изостави кариерата си и накрая рискува живота си, и все заради теб. Какво още искаш от него? Ще бъда честна, ти изобщо не ме интересуваш, но не продължавай да го измъчваш, моля те.

Изминаха няколко минути, преди да успея да проговоря. Неочакваното й съчувствие така ме съкруши, че дори не смеех да вдигна очи и да я погледна.

— Знае ли, че си тук? — попитах я.

— Не. — Остави чашата и взе сакото си. — Дойдох, защото мисля, че трябва да знаеш — вчера с Александър получихме развод.

Наблюдавах я, докато отиваше към вратата. Там се обърна, погледна ме за момент и каза:

— Доволна съм, че дойдох. Не познавах Едуард, но ми се струва… Е, имаме много общи неща, не е ли така? Той с неговата мания и аз с моето търсене на смисъла на живота. И двамата носихме един и същи кръст — обичахме ви. Всички си платихме, Елизабет — всеки един от нас. Не прави така, че всичко да се окаже напразно.

Дълго след като Джесика си отиде, останах да седя в креслото, припомняйки си всичко, което ми беше казала. Истината беше, че дори без да го съзнава, тя беше много права, когато ме нарече страхливка. Бях дори нещо много по-лошо. Но сега разбрах, че трябва да свърша нещо, което трябваше да направя още в началото. Трябваше да кажа на Александър истината, така че да разбере защо за нас няма бъдеще. Трябваше да му кажа как в онзи съботен следобед през миналия септември бях подпалила склада в Билингтън и бях убила Даниъл Дейвисън…

Не исках да убивам него, а Кристин. От момента, в който се обърнах от хаоса и разрушенията в стаята й се озовах очи в очи с Кемал, единственото, което си спомнях беше обзелият ме безумен ужас. Когато видя колко съм уплашена, той се засмя и се обърна към Кристин, която стоеше зад него.

Нейна беше идеята да подпалим всички доказателства срещу нас — нейна и на Дан. Кемал ме изпрати да взема керосина от колата си. Той го разля върху отломките, но аз подпалих огъня. Само за секунди цялата стая лумна в пламъци. Кемал се затича и ни извика да бягаме. Но Кристин продължаваше да стои на вратата и да се взира в огъня. И изведнъж почувствах, че губя разсъдъка си и виждах само възможността да се спася от изнудването, да сложа край на заплахата за децата ми. Вдигнах ръце и ги стоварих върху гърба на Кристин. Тя политна напред и аз отново я блъснах. Падна в пламъците, но когато се обърнах да се отдръпна, успя да се надигне, вкопчи се в крака ми и ме повали на земята. Започнахме да се борим, като всяка се опитваше да блъсне другата в огъня. Косата ми обгоря, а нейните дрехи се подпалиха. Успя да седне върху мен и ръцете ме заболяха, докато се опитвах да я изблъскам. После напрегнах всички сили и я откъснах от себе си, а тя изпищя и се строполи точно в центъра на пожара. Останах да я наблюдавам, без да помръдна, докато се бореше да се измъкне. Пищеше и видях ужаса, изписан в очите й, но продължавах да стоя неподвижна.

След това някой ме избута и Дан се хвърли да я изтегли. Викна ми да му помогна, като ми крещеше, че съм убийца, но аз само гледах като парализирана това, което бях извършила, неспособна да откъсна очи от Кристин. Преди шкафът да падне върху Дан, забелязах, че успя да я освободи, но в следващия момент вече не виждах никой от двамата. Едва тогава хукнах да бягам.

Затова бях страхливка. А също и убийца и подпалвачка. А през цялото време той ме защитаваше и докато Майкъл Самюелсън беше толкова близо до истината за това, което се бе случило в действителност, Александър дори за миг не се усъмни в моята невинност. Изложи живота си на опасност — както и живота на Шарлот — само за да ме освободи от затвора, а аз бях наистина виновна за престъпленията, заради които бях осъдена. Бях го излъгала и продължавах да го лъжа. И знаех, че никога нямаше да може да ми прости това.