Сюзън Луис
Особен урок (2)

1.

— Ученик! Казваш ми, че си влюбена в ученик?

Срещнах недоверчивия поглед на Джанис и ми се искаше да не бях казвала нищо.

— Не съм казала, че съм влюбена в него, казах само, че…

— Да, знам какво каза. Каза, че непрекъснато мислиш за него. Пък и начинът, по който се влачиш из апартамента, е… не мога да повярвам колко съм била недосетлива. Но ученик, Елизабет! Знаеш ли какво правиш? Осъзнаваш ли какво значи това?

— Не съм направила нищо и всичко това само доказва, че ти, както винаги, преувеличаваш нещата.

— Прекалено дълго остана забутана в това училище и си загубила ума си. Господи, щях да те разбера, ако ставаше дума за някой от учителите. Но някакво момче!

— Ако го видиш, няма да го наречеш момче.

— Добре де, колко е голям? Петнайсет-шестнайсет?

— Почти седемнайсет.

— А ти си на двайсет и една. Сега сме 1964 и си може би една от най-красивите жени, които съм виждала в живота си. Трябва да се махнеш от това място, Елизабет, и то бързо. Младша сестра в мъжко училище, моля ти се! Първо на първо, не разбрах защо изобщо отиде там. Е, какво стана между вас двамата? Нали не сте…

— Разбира се, че не. Танцувахме при завършването на срока, това е всичко.

— Танцувахте! Едва ти изтръгвам думите от устата само защото си танцувала с някакво момче. Наистина нещо не е наред с теб, Елизабет Сорил. Ще трябва да ти намеря мъж, и то бързо.

Джанис много обичаше да употребява „и бързо“, но точно в този момент то ме дразнеше. Бях дошла да прекарам с нея лятото в мансардата, която двете държахме в Пътни, където и аз като нея преди това бях медицинска сестра в клиниката „Мийдфорд“. Но само след няколко месеца се откри свободно място за младша сестра в западната част — в училището за момчета „Фокстън“. Излъгах за възрастта си, взех препоръки от мисис Кери от „Мийдфорд“ и заминах. Не съм много сигурна защо го направих, освен че ми се стори като някакво предизвикателство и че всъщност никога не бях се чувствала у дома си в Лондон. Това беше преди шест месеца.

— Да разбирам ли, че си съгласна да ти намеря мъж? — попита Джанис, когато се убеди, че няма да кажа нищо повече.

— Не е нужно да ми говориш така, а и истината е, че не искам.

— Елизабет, помисли си само! Тази връзка не може да доведе до нищо, само ще се забъркаш в куп неприятности.

— Спри да ме поучаваш. Танцувах с него, това е всичко, освен това го харесвам. Той е…

— Спести ми го. Сега ще ми кажеш, че е висок, тъмнокос и красив и има очарователна усмивка.

— Всъщност наистина е висок, тъмнокос и красив. Що се отнася до усмивката му — има един крив зъб. Това, което щях да ти кажа, е, че ме кара да се чувствам сякаш принадлежа към това училище — което никак не е лесно на такова място. Сега там имам много повече приятни моменти, отколкото някога съм преживяла на „Кингс Роуд“. Щастлива съм, Джанис. Чувствам се така, сякаш съм част от това място, сякаш си имам свое местенце там — и всичко се дължи на него.

— Дължи се на него? — погледна ме тя и усетих как отново се задава едно от нейните „и бързо“. — Не осъзнаваш ли ефекта, който оказваш върху хората, Елизабет. Не, наистина не го осъзнаваш, нали — никога не си си давала сметка. Погледни се само! Ти имаш всичко, за което ние останалите само мечтаем: сексапилна, дългокрака, чувствена; само да помръднеш и на всеки мъж му става нещо. Божичко, има толкова неща за теб…

— Джанис…

— Начинът, по който караш човек да се чувства, сякаш е най-важната личност на света. Как беше онази песен — „От Джак до краля“. Дори и слънцето се показва иззад облаците, когато се усмихнеш. И това не е само с мъжете, ти оказваш същия ефект и върху жените, така че само един господ знае какво им причиняваш на тези нещастни малки мръсници, забутани в онова училище. Опитай се да се видиш през техните очи. Един ден просто се появяваш ей така в живота им — не говориш като тях, не се държиш като тях, никой не знае нищо за теб. Ти си истинска загадка…

— Престани да говориш глупости. Аз съм най-обикновен човек, Джанис, като всички останали. Не говоря за миналото си, защото е твърде мъчително. Знаеш какво се е случило, как са загинали родителите ми и как после дойдох в Лондон и учих — заедно с теб — за медицинска сестра. Така че, защо не престанеш с тези глупости за загадъчност?

Тя въздъхна.

— Наистина не разбираш за какво говоря, нали? Как започваш да говориш с този твой особен плътен глас с акцент и всички млъкват, за да те слушат. Обзалагам се, че е лапнал по теб. Обзалагам се, че всички са лайнали по теб. Е, аз ще те измъкна от там, и то бързо. Време е да се върнеш в реалния свят. Как му е името все пак?

— Александър. Александър Белмейн.

Ако досега очите й бяха само широко отворени, то в този момент почти щяха да изскочат.

— Александър Белмейн! Този, за когото ми писа? Този, когото не можеше да понасяш и който беше превърнал живота ти в ад? — покри лицето си с ръце Джанис. — Божичко, ти си в по-голяма беда, отколкото си представях.

— Винаги драматизираш нещата, Джанис. Да, добре, отначало не го харесвах, но само защото не го познавах. Това е.

— Това е! По Великден едва не напусна заради него, помниш ли?

— Иска ми се да не ти го бях казвала. Връщам се във „Фокстън“ в началото на следващата учебна година, така че можеш да се откажеш да ми търсиш друг мъж, друга работа и друго каквото и да е.

— Е, тогава, единственото, което мога да кажа, е да не ми дойдеш да ревеш, когато това ученическо увлечение му мине. Освен ако не му мине, а? Мъжете никога не се отказват от жени като теб. Само на такива като мен им се налага да събират строшеното.

След тези думи тя гневно изхвърча навън, но знаех, че ще се върне. И преди това се бяхме карали, но накрая винаги или едната, или другата разгорещено се оттегляше. Това ни даваше време да размислим кой е бил прав и кой крив.

Разбира се, че Джанис беше права: аз изобщо не осъзнавах как изглеждам, каква съм. Ако бях напуснала училището още тогава, както ме съветваше тя, ако бях се махнала — кой би могъл да изчисли колко много мъки можеха да бъдат избегнати? Но единственото, което ми се струваше важно в този момент, беше именно „Фокстън“, това училище с около двеста момчета да остане център на живота ми. Не виждах какво бих могла да причиня на Александър или пък той на мен. Разбира се, там имаше и други хора, като например мис Енгрид, старшата сестра, която също много харесвах, но Александър беше този, който ме караше да се чувствам…

Но ето, че избързвам. Нещата се развиха толкова бързо и толкова много събития се случиха, че понякога ми е нужно доста да напрегна мисълта си, за да си спомня как започна всичко. Тогава се смея на себе си, защото е истинска лудост дори и за миг да си помисля, че наистина бих могла да забравя.