Сюзън Луис
Особен урок (21)

20.

Упорито се опитвах да не си поглеждам часовника. Всеки мускул по тялото ми беше напрегнат до скъсване, а сърцето ми биеше все по-силно. Един часа в бар „Жюлс“, беше ми казал.

Огледах обедните посетители. В ъгъла имаше някакво тържество, участниците, в което преди малко пяха „Happy Birthday“; група мъже стояха на бара и разговаряха прекалено шумно; момичета от офисите; бизнесмени. Отново насочих поглед към чашата си. „Няма да дойде, знам, че няма да дойде“. Думите биеха като барабан в главата ми.

Усетих, че върху мен падна нечия сянка и в момента, в който съгледах лицето на Хенри, почувствах как кръвта се дръпна от моето.

— Елизабет.

Опитах се да се усмихна, но сърцето ми пулсираше чак в гърлото и с всички сили забих пръсти в дланите си, полагайки усилия да запазя спокойствие.

Седна.

— Как си?

— О, добре съм. Ти как си?

— И аз съм добре.

Побързах да заговоря.

— Александър ми разказа всичко за Каролин. Много се радвам за теб, Хенри. Кога се очаква? — Усмихнах се широко, сякаш така можех да предотвратя думите, които бяха изписани на всяка черта от лицето му.

— Следващата седмица.

След това никой от двамата не продума, докато сервитьорката вземаше поръчката ни и се върна с питиетата.

— Няма да дойде, така ли? — тихо попитах.

Сведе поглед към сключените си върху масата ръце и бавно поклати глава.

Потвърждението се стовари върху мен с такава сила, че дъхът ми секна. Не можеше да е вярно. Това не можеше да се случи. Всеки момент ще се събудя и Александър ще влезе през вратата. Просто трябва да отворя очи.

Когато погледнах, до мен продължаваше да седи Хенри и ми се прииска да умра.

— Заради Джесика ли? При нея ли се върна?

— Трябваше, Елизабет.

Не исках да чувам съчувствието в гласа му, исках само това да спре.

— Стана катастрофа. Докато ви нямаше, лейди Бел, майката на Александър, загина.

Затворих очи.

— Джесика е карала колата. Сега е в болницата. Лекарите казват, че ще се оправи, но ще е нужно известно време. — Изчака за момент, после продължи: — Има и още нещо, Елизабет.

Вдигнах поглед.

— След катастрофата Джесика е направила спонтанен аборт.

Отново затворих очи. Прекалено трудно ми беше да понеса тази горчива ирония след всичките лъжи, които му беше наговорила.

— Знаеше ли, че Александър мислеше, че е?…

Кимнах.

— Защо го е лъгала така?

Не ми отговори. Усетих как мъката ме завладява, надигайки се в мен на безкрайни талази.

— Александър ми каза за Шарлот.

— Къде е той сега?

— При баща си.

— Знаеш ли, Хенри, тя много прилича на него. Има същите къдрави черни коси и дори по същия начин падат над лицето й. И неговите очи. Сиви са, но в нейните има и малки сини точици. И, естествено, тя добре знае как да ги използва, също като него. Знаеш ли, дори се смее като… Хенри, не знам дали мога да го понеса.

Пресегна се и хвана ръката ми.

— Ела, хайде да излезем оттук.

Заведе ме в апартамента си на „Ийтън Скуеър“, където разговаряхме, докато навън се стъмни. Вече бях спряла да плача, но добре знаех, че през месеците, които се простираха пусти и безкрайни пред мен, щеше да има още много сълзи. Веднъж го бях загубила и бях оживяла, но не знаех дали мога да го преживея отново. Не знаех дори дали искам.

Хенри ми подаде палтото и отново се опита да ме убеди да му позволя да ме закара до вкъщи. Поклатих глава. Трябваше ми известно време, преди да мога да се срещна с Шарлот.

— Иска да те види, щом всичко приключи. Помоли ме да разбера къде живееш.

Погледнах лицето на Хенри и ми се стори, че годините се стопяват. Сякаш всички отново бяхме във „Фокстън“ и Хенри беше дошъл да ми каже, че Александър иска да играя в пиесата им. Поклатих глава.

— Не, Хенри. Това ще означава само да причиним нови мъки на хората, които ни обичат. — За първи път си помислих за Едуард.

— Ами Шарлот?

— Един ден ще й кажа за него. Тя ще го намери, знам, че ще го намери. Просто му кажи да има търпение. — Дойде с мен до вратата. — Хенри, моля те, кажи му… — Спрях и го погледнах право в лицето. Очите му бяха влажни и знаех, че и той страда по свой начин. — Нищо, няма значение, и без това ще разбере.

Не мога да опиша как се чувствах през следващите седмици, мога само да кажа, че болката беше по-силна и по-мъчителна, отколкото си бях представяла, че е възможно. Мислех за него и денем, и нощем, припомнях си всеки момент, който бяхме прекарали заедно, и хиляди пъти се питах защо господ ни наказваше така. Но дори и когато си задавах този въпрос, продължавах да отказвам да повярвам, че това е краят.

Изглежда, този отказ да приема истината доказваше моя абсолютен срив.

Докато изпълнявах всекидневните задължения, които се изискваха от мен, сигурността, че двамата с Александър отново ще се съберем, непрекъснато нарастваше в мен, докато стигнах дотам, че всичко, което вършех, беше като подготовка за пристигането му. Попълвах библиотеката с книги по право и замених ренесансовите картини в големия коридор с картини на импресионистите — Кристин обикаляше търговете, снабдена със списъци какво трябва да търси. Изведнъж „Уестмуур“ се изпълни със строители, архитекти и градинари. Притисках ги да бързат, трябваше да приключат, докато Александър дойде…

— Но всичко трябва да се свърши — отвърнах на Едуард, когато ми каза, че ще се изтощя, ако не намаля темпото.

Той се усмихна.

— През уикенда отивам във Флоренция. Защо не се спреш за малко и не дойдеш с мен?

Погледнах го поразена. Не виждаше ли, че съм прекалено заета, за да ходя във Флоренция, защо вместо мен не вземе Шарлот?

Но и Шарлот също не искаше да замине. Всъщност искаше, но просто не желаеше да ме изостави.

— Да ме изоставиш? — засмях се. — Ако не друго, то поне ще се почувствам по-добре, като не ми се мотаеш непрекъснато из краката. Защо не си играеш с приятелчетата си? — Вдигна към мен огромните си очи и ме обзе нов пристъп на нетърпение. — Наистина, Шарлот, просто не знам какво…

— Защо непрекъснато ми се караш? Какво съм ти направила?

— Направила? Нищо не си направила. О, Шарлот, невъзможна си. Защо не изведеш конете надолу по склона — така ще могат да се раздвижат, а и ти също.

— Тази сутрин вече ги извеждахме.

— Така ли? — засмях се. — Не си спомням, толкова неща ми се струпаха на главата напоследък…

— Може ли да направим нещо заедно, мамо? Само аз и ти? Нали знаеш, както правехме преди.

— Не виждаш ли, че съм заета, Шарлот? Той скоро ще дойде и…

— Кой ще дойде скоро? Непрекъснато го повтаряш.

Взирах се в нея, без да отговоря.

— Кой, мамо? Кой ще дойде?

— Защо не изтичаш да намериш Едуард, ако ще ходиш с него във Флоренция?

По-късно я сварих в стаята й да реши косата на куклата си. Изглежда, беше плакала и когато ме видя, се извърна. Трябваше да потисна раздразнението си.

— Какво ще кажеш да дойдеш с мен в Лондон за уикенда? Ще отидем на театър.

Александър живееше на „Белгрейв Скуеър“. Трябва да отида и да му кажа, че скоро всичко ще е готово.

— Ами Едуард? Той иска да отидем във Флоренция.

— Няма да му казваме. Ще изчакаме да замине и после ще се измъкнем за Лондон, без да казваме на никого. Е, мисля, че ще е по-добре да кажем на Канари. Всъщност защо не я вземем с нас? Изтичай да я попиташ, скъпа, имам да свърша още много неща тук, а и архитектът отново ще дойде следобед.

 

 

Гледахме едно незабравимо утринно представление в „Савой“, посетихме „Хемптън Корт“, разгледахме зоологическата градина и обиколихме няколко заведения за хамбургери и кина. Не отидох на „Белгрейв Скуеър“, още не беше дошъл моментът. Но скоро ще отида.

Когато се върнахме в „Уестмуур“, Едуард все още не се беше завърнал, а доставчиците чакаха, за да монтират уредите в гимнастическия салон. Надзиравах ги, докато разопаковат, за да съм сигурна, че всичко ще бъде наред, когато Александър пристигне. В четири часа помъкнах Шарлот с мен на посещение при мис Барсби, която живееше в една къщурка точно до границата на имението. Шарлот не обичаше старата жена и не се стараеше да го прикрива. Наблюдавах я с нарастващо раздразнение, докато отговаряше едносрично на въпросите й. Изтърпях така около половин час и после, извинявайки се на мис Барсби, хванах Шарлот за ръката и я заведох до колата.

— Ти си отвратително разглезено малко момиченце — казах аз веднага щом мис Барсби влезе в къщичката си. — Тя е една самотна стара дама, която с нетърпение очаква посещенията ти, а ти знаеш само да се цупиш. Следващата седмица ще прекараш с нея целия следобед и ще разговаряш възпитано. Чуваш ли ме?

Шарлот продължи бунтарското си мълчание чак докато стигнахме до къщата. Наведох се през нея и отворих вратата й.

— Върви в стаята си. Ще се оправям с теб по-късно.

— Напоследък непрекъснато ме хокаш. Иска ми се да бях отишла с Едуард във Флоренция, той е много по-добър от теб. Ти си ужасна.

Изтича вкъщи, преди да успея да я хвана, и тъй като архитектът се зададе срещу мен с още мостри за пердета за новата баня, наложи се за момента да я изоставя.

Но не го забравих и на следващия ден, макар че бях обещала да отиде с Джефри да посрещнат Едуард на летището, наредих да остане в стаята си.

Новите тенис кортове бяха готови и аз поканих Дейвид да поиграем преди обяда.

— Искаш да кажеш, че разполагаш с време? — пошегува се той.

— Не говори така. Да се поддържа тази къща е доста трудна работа.

Докато отивахме към кортовете, Шарлот ни наблюдаваше от прозореца. Дейвид й помаха, но когато и аз се обърнах, тя се дръпна навътре. Слънцето вече напичаше и денят никак не беше подходящ да се затваря дете в спалнята му, но когато Дейвид започна да ме агитира в нейна полза, аз само тикнах ракетата в ръцете му и го подканих да започва.

Не съм сигурна дали беше от горещината, или от това, че не бях закусвала нищо тази сутрин, но след четвъртия гейм започна да ми се гади. Като забеляза, че пропускам вече четвърти сервис, Дейвид ме попита дали всичко е наред.

След това не си спомням нищо до момента, в който се събудих в леглото си, а над мен се взираше докторът. Опитах се да се изправя, но той не ми позволи. После чух Шарлот, която хлипаше зад вратата. Докторът я пусна да влезе и тя се затича в прегръдките ми.

— Ще се оправиш ли, мамо? — попита тя.

— Разбира се, че ще се оправя. Припаднала съм, това е всичко. И ще трябва да ми е за урок. Не биваше да се държа толкова лошо с теб. Ще ми простиш ли?

Кимна и аз понечих да стана от леглото, като й напомних, че трябва да подготвим летния празник. В този момент се върна докторът и като ме видя, че се оглеждам за халата си, поклати глава.

— Връщайте се в леглото, млада госпожо — нареди ми той. — Деверът ви ми разказа всичко, с което сте се занимавали напоследък и…

— Хайде, докторе, бъдете честен. Денят е извънредно горещ и, нали знаете как се казва, малко повечко работа не е убила никого. Така че, сега искам да стана, ако нямате нищо против.

Докторът постави ръка на главата на Шарлот.

— Защо не слезеш да помолиш Мери да ни донесе по чаша хубав чай, детето ми?

Щом тя излезе, той издърпа завивките и посочи леглото.

— Влизайте вътре — време е двамата малко да си поговорим.

Не станах чак до началото на септември. През тези седмици не можех да търпя около себе си никой друг, освен Шарлот, но дори и когато тя беше при мен, единственото, което правех, беше да се взирам в нея и да милвам косите й. Знам, че я плашех, но не можех да се реша да й кажа това, което ми беше съобщил докторът. Дори и аз самата не можех да мисля за него. Бях го накарала да ми обещае, че ще го запази в тайна, като му обясних, че сама искам да уредя нещата, когато и както реша.

Въпреки отпадналото си състояние през този период, забелязах, че отношението на Едуард към мен се промени. Сякаш беше издигнал някаква преграда помежду ни. Беше все така мил и внимателен, както винаги, но в гласа му имаше нова нотка, която не ми беше позната. Не знаех доколко се досеща за причината за моето боледуване, но все по-често отсъстваше и доколкото можех да преценя, Кристин напълно беше обсебила всекидневния му живот. Когато дойдеше при мен в стаята, Едуард говореше само за нея и изобщо не ми позволяваше да се включа в разговора. Сърцето ми се късаше, като го виждах колко страда, но нищо не можех да направя.

После, без видима причина, изведнъж се събудих през една септемврийска утрин и почувствах, че мога отново да се явя пред света.

Всички вдигнаха поглед, когато влязох в трапезарията за закуска, и лъчезарната усмивка, която им отправих, така ги изненада, че Джефри, който разливаше чая, го остави да прелее в чинийката на Кристин.

Едуард се изправи и обви ръце около мен. Милото му лице се сведе към мен и забелязах, че бръчките около очите му са станали по-дълбоки, когато се усмихва. Сега бяха по-изразени отпреди и знаех, че вината е моя. Посегнах и погалих лицето му, после го придърпах по-близо и вдигнах устни, за да ме целуне.

— Трябва всички да излезем на вечеря — заявих, като придърпах стола си. — Още довечера. Ще празнуваме със закъснение рождения ден на Едуард. Какво ще кажете?

Кимнаха, но продължаваха да ме гледат все още объркани.

— Да — обади се и Шарлот и силно чукна яйцето си.

— Може ли и аз да дойда?

— Трябва да ставаш рано за училище, скъпа.

— О, мамо! — проплака тя.

— Нека дойде — каза Едуард и разроши косата й. — Можем да организираме ранна вечеря.

— Юпи-и! Ще оставиш ли аз да избера виното, Дейвид?

Погледнах я смаяно.

— Виното?

— Страхувам се, че това е последното й хоби — призна Дейвид. — Чула как Едуард обсъжда въпроса с някого по телефона и настоя да я научи. Щастливата задача се падна на мен. Не, не се страхувай, още не сме стигнали до дегустацията.

Поклатих глава и се засмях. Какво ще я прави Александър? Но не трябваше да си позволявам да мисля за това.

 

 

Същата вечер се върнахме вкъщи малко преди десет, след като ходихме във френския ресторант в селото. Шарлот беше заспала в колата на връщане и сънливо настоя Едуард да я заведе в леглото. Дейвид наля коняка, докато изчаквахме Едуард да се върне при нас. Той се забави твърде дълго.

— Наложи се отново да й разкажа историята за Озирис и Изис — обясни ни, когато дойде и седна до мен.

— За кой?

— Голямата египетска любовна история за един от старите им богове и неговата богиня.

— Трябва някога да я разкажеш и на мен — отвърнах.

— Недей, защото наистина ще го направи — предупреди ме Кристин. — Но в такъв случай го помоли да ти разкаже всички подробности, които съм сигурна, че пропуска пред Шарлот, като например как Озирис бил нарязан на четиринайсет отделни части и единствената, която липсвала, когато отново го събрали, бил фалосът му.

— Изобщо не пропускам тези подробности — възрази Едуард.

— Така ли? — засмях се. — Тя не пожела ли да разбере какво е това фалос?

— Разбира се, че пожела, и аз й обясних. После ме попита дали и аз имам, а след това поиска да разбере дали би могла да го види. Така че й обясних, че това е онази част от тялото, която хората не си показват, преди да са се оженили.

— О, божичко, Едуард, ти си върхът — обади се Кристин.

— Още не сте чули най-интересното. След като горчиво се жалва колко дълго още ще трябва да чака, тя отиде да нагледа куклите си. Канари я свари там. Казвам ви, че си заслужаваше само за да видя физиономията на Канари, когато Шарлот произнесе думата „фалос“.

Изчаках смехът да премине и като стиснах нервно чашата си в ръка и се опитах гласът ми да прозвучи максимално естествено, заявих:

— Ако Шарлот се сдобие с малко братче, няма да й се наложи да чака толкова дълго, нали?

Още в този миг трябваше да усетя как настроението на всички се промени, но не го разбрах. Местех поглед от Едуард към Кристин и Дейвид и не забелязвах фалшивите им усмивки.

— Заради това пожелах да излезем на вечеря — продължих, — но не ми се искаше да го кажа пред Шарлот — мисля, че с нея ще си поговорим насаме.

— Какво да кажеш, скъпа? — В гласа на Едуард имаше някаква остра нотка, която във вълнението си предпочетох да не забелязвам.

— Че ще имам бебе.

Чух как Кристин простена, но погледът й беше впит в Едуард. А също и този на Дейвид. Лицата им бяха пребледнели.

— Очаква се през февруари — допълних неуверено.

Настана продължително мълчание. Извърнах се към Едуард и видях, че се взира в чашата си. После Дейвид стана и каза, че ще си ляга. Кристин го последва.

Станах да налея на Едуард още коняк. Когато му подадох чашата, той не ме забеляза и аз я оставих на масата до него.

— Ела и седни, Елизабет — каза накрая.

Взе ръцете ми между своите и когато вдигна поглед, видях колко е тъжен. Тази вечер за първи път от много време се беше отпуснал с мен, но сега, въпреки любовта в погледа му, почувствах, че нещо ни отблъсква един от друг. — Скъпа, трябваше да ти кажа това преди много време, но ти винаги твърдеше, че Шарлот ни е достатъчна, и никога не си искала други деца. Виждаш ли, първата ми жена роди мъртво дете. Беше момиченце и понякога се питам дали затова толкова много обичам Шарлот. — Усмихна се. — Но кой би могъл да не обича Шарлот? Както и да е, раждането беше много тежко и жена ми едва не умря. След това лекарите я посъветваха да не прави повече опити за раждане, така че, за да й спестя нови изпитания, аз се подложих на стерилизация.

Мисля, че до този момент не разбирах безумието на това, което се бях опитала да направя. Гледах го онемяла от ужасната жестокост на положението.

Измина известно време, преди отново да заговори.

— Не си длъжна да ми казваш нищо, скъпа, и все пак, ако го сториш, може и да помогне.

Закрих лицето си с ръце. Отвращението ми от самата мен беше пълно и не можех да проговоря.

— Бащата на Шарлот ли е?

Кимнах с глава.

— С него ли беше, когато замина?

Погледнах го в очите. Намирах, че се е състарил, откакто бях болна, но сега видях, че изглежда почти грохнал.

— Едуард — изхлипах, — не знам какво ме накара да го кажа. Не знам…

— Стига, стига. Хората често казват или правят неща, които всъщност не искат, особено когато са наранени. Знам колко много го обичаш, Елизабет, винаги съм го знаел.

Като го чух как говори, ми се прииска да стана и да побягна и никога повече да не спра. Исках да ме удари или да се разкрещи. Нежността и разбирането му ме раздираха.

— Той знае ли за бебето?

— Не.

— Ще му кажеш ли?

Поклатих глава.

— Не мога. Той нищо не може… Съжалявам, Едуард. Моля те да ми простиш. Ще замина. Ще се махна колкото се може по-далече от живота ти. Можеш да поискаш развод, няма да имам никакви претенции към теб. Съжалявам, Едуард, аз…

— Стига вече, никъде няма да ходиш. Знам, че не ме обичаш така, както него, Елизабет, но аз те обичам, а също и Шарлот. Не искам да ви загубя.

— Ами бебето? — Погледнах го, изведнъж обзета от паника. — Не мога да направя аборт.

Сложи ръка на устните ми.

— Разбира се, че няма. Бебето ще е мое — ако позволиш. Няма нужда никой да разбира — само семейството.

— Не, Едуард, не мога да ти позволя това.

— Искам да го направя, Елизабет. Обаче имам едно условие, дори бих казал, че не е точно условие, защото искам да останеш при всички случаи. Но ако можеш, искам да ми обещаеш, че няма да се виждаш с него никога повече.

За момент ми се стори, че чувам гласа на Александър, който ми казва да му откажа, предупреждава ме да не го слушам. Но трябваше да го забравя. Александър отново беше само част от миналото ми, а този мъж тук, моят съпруг, който ме обичаше повече отколкото всяка една жена заслужава да бъде обичана, очакваше отговора ми. Дадох му обещание.

В ранните утринни часове се събудих и открих, че леглото до мен е празно. Станах да потърся Едуард и видях светлина в Египетската стая, но когато опитах да отворя, беше заключено. Ослушах се и след малко го чух как ридае.