Сюзън Луис
Особен урок (27)

26.

Кожата ми настръхна и цялата потреперих. Сякаш усетих реалното присъствие на някакво зло тук, в тази студена стая. Извърнах очи от маската и погледнах Едуард. Лицето му изразяваше блаженство. Очаквах всеки момент да се свлече на колене и да започне да се моли.

— Боже мой — прошепнах, — какво си направил?

— Шт, шт — прекъсна ме той.

— Но, за бога…

Сграбчи ръката ми и ме издърпа отвън на площадката.

— Изчакай, ще говорим долу.

После се обърна, угаси светлините и заключи вратата.

Беше прав — никой никога нямаше да разбере, че смъртната маска на Тутанкамон е тук, тъй като на нейно място в музея в Кайро имаше друга — съвършено копие. А и никой не би се усъмнил, защото кой и в най-безумните си мисли би могъл изобщо да предположи, че през последните пет години малък екип от експерти фалшификатори се бяха възползвали от окаяното състояние на охранителната система на музея и бяха влизали в сградата денем като туристи, после се скривали в склада, докато затворят музея, а нощем излизали от убежището си и започвали да работят. Единственият проблем, който възникнал пред тях, бил как да изнесат маската от музея. Накрая и той се оказал не чак толкова труден. Фалшификаторите просто добавили сандъка с маската в камиона, натоварен с други сандъци, предназначени за превозване до Луксор, а след това отвлекли камиона в покрайнините на Кайро. Още същия ден той бил открит с непобутнат товар — освен най-важния сандък, за който обаче никой не знаел, че изобщо е бил вътре.

След като Едуард завърши разказа си, станах и си налях още една чаша бренди. Обикновено не пиех много, но тази нощ имах нужда. Беше направо невероятно — седяхме двамата в собствения си салон, като всяка друга семейна двойка, говорехме си и пиехме бренди, докато съпругът ми най-спокойно ми разправяше как беше организирал най-безпрецедентната кражба и фалшификация в историята на изкуството.

Тази нощ спах в стаята на Шарлот. Едуард ме плашеше. През всичките тези години мислех, че го познавам, а сега сякаш беше чужд човек.

Когато на следващия ден Джефри и Канари доведоха децата, изпитах ужас, че Едуард ще ги покани в Египетската стая. Но не го направи, а и самият той не отиде там. Вместо това закара Шарлот до селото, където я търсеха за репетицията на „Ромео и Жулиета“ и взе Джонатан със себе си на среща с един от клиентите си в Танбридж Уелс. Работата продължаваше както обикновено.

Открих Кристин в канцеларията й и я попитах каква е била причината да излъже за крака си.

— Едуард нямаше търпение да извади маската, когато се върне, и затова всичко, което беше останало в Египетската стая, трябваше да се изнесе, за да се направи място. Двамата с Джефри закарахме всичко в склада. Ти беше единствената, която можеше да кара колата.

— Но защо той не кара сам?

— Нали го видя — отвърна тя. — Изобщо не беше в състояние да шофира.

Как ми се искаше Дейвид да е тук! Толкова много се нуждаех от някого, с когото да поговоря. Помислих си да му се обадя в Гщаад, но се сетих, че причината да замине беше, че не искаше да има нищо общо с тази работа…

Понеже знаех, че Александър ще се тревожи за мен, обадих се в кантората и веднага го открих. Разказах му някаква измислена история, че Едуард се е разболял. Предната нощ, докато се мятах и въртях в леглото, единствената ми мисъл беше да го помоля за помощ, но на трезвата дневна светлина си дадох сметка, че не мога да го забърквам. Той беше юрист. Ако някога се разбереше, че е знаел за това, което става в „Уестмуур“, с кариерата му щеше да е свършено.

През уикенда цареше ненормално спокойствие. Освен че Едуард беше невероятно щастлив и ни затрупа всички с подаръци, сякаш никой не усещаше, че нещата не са както трябва. Най-странното от всичко беше, че Едуард изобщо не се приближаваше до Египетската стая.

 

 

Денят, в който Едуард умря, започна както обикновено — децата се надвикваха през коридора, после закусвахме в трапезарията. Кристин се лепна на телефона за разговор с офиса в Лондон, а Едуард преглеждаше вестниците в синята всекидневна. Отидох при него. Знаех, че няма никаква надежда да го убедя да върне маската, но трябваше да опитам, преди да реша какво да предприема.

Предложих му да излезем в градината, където нямаше да могат да ни чуват. Докато се разхождахме, той ме хвана подръка и продължи да се усмихва с полуидиотската усмивка, която не слизаше от лицето му от нощта, когато пристигна маската. Отново останах поразена от абсурдността на ситуацията: ето ни тук, двама съпрузи, тръгнали на невинна разходка из градината си, докато през цялото време обсъждахме присъствието на най-великото съкровище в света в къщата си.

— Суеверни глупости — засмя се той, когато му казах, че съм почувствала някакво зло в мига, в който погледнах маската. — Избий си вече тези мисли от главата. Единственото, за което трябва да мислим сега, е, че най-сетне получих това, което съм желал през целия си живот. А и погледни на нещата така: тук тя е в безопасност, в много по-голяма безопасност, отколкото в музея в Кайро с ужасната им охранителна система. Те не заслужават… — Спря и видях, че се опитва да се овладее. — Съжалявам — продължи отново, — просто кръвта ми кипва при мисълта, че всеки и по всяко време би могъл да проникне и да вземе каквото си поиска. Нямат камери, нямат алармена инсталация, нямат…

— Но, Едуард, не виждаш ли, че ти си един от тези, за които говориш. Ти или някой, на когото си платил, е обезвредил охранителната им система и е взел най-ценния предмет в цялата колекция на музея. Няма ли някакъв начин да я върнеш, скъпи? Там й е мястото, знаеш го добре.

— Грешиш, Елизабет. Тук й е мястото, при мен.

— Но как така? Искам да кажа, че ти дори не си египтянин.

— Кой може да знае кой или какво съм бил в предишния си живот? — усмихна се той. — Може би трябва да ти разкажа за влечението, което винаги съм…

— Недей, Едуард, не искам да слушам. Това е лудост. Какво е станало с теб? Винаги си бил почтен човек. Защо го направи? Какво ще стане, ако те разкрият?

— Но нали вече ти казах, скъпа, никой няма да ме разкрие. Няма никаква причина някой да изследва маската, която сега е в музея, а и само експерт би могъл да открие разликата.

— Защо тогава сега, когато е при теб, дори не отиваш да я погледнеш? От нощта, когато пристигна, изобщо не си се приближавал до нея. Моля те, Едуард, махни я от къщата. Дори и ако трябва да я задържиш, моля те, просто я занеси някъде другаде. Не мога да понасям мисълта, че е под един покрив с Шарлот и Джонатан.

— Бихме могли да ги попитаме какво мислят по въпроса — отвърна Едуард. — Ето я Шарлот, идва насам. Да я попитам ли?

— Не!

— Само се пошегувах — прошепна той и ме целуна по челото. После се обърна към Шарлот, която се приближаваше през поляната заедно с Кристин и извика: — На какво дължим това удоволствие? Мислех, че бързаше за репетиция.

— Наистина — отвърна му тя, — но първо искам да ви попитам нещо. — Изглеждаше притеснена и веднага отгатнах, че става дума за нещо, свързано с приятеля й.

— Ами… Колин и някои от останалите следващия уикенд ще ходят на къмпинг в Девон — бързо изрече тя — и ме поканиха да отида с тях.

— Съжалявам, скъпа — отвърнах аз, — и дума не може да става. Всички тези момчета и момичета са поне на шестнайсет, нали така, а ти си само на четиринайсет и половина. Много си малка, за да заминаваш сама на къмпинг. А и освен това Колин не е точно от онзи тип младежи, с които би трябвало да дружиш, не съм ли права?

— Имаш предвид, че не е от нашата класа. Защото баща му е само един хлебар? Е, намери се кой да го каже!

— Изобщо нямах това предвид. Исках да кажа, че…

— Точно това искаше! Ти си снобка, мамо. Добре де, баща му е хлебар, но какво ще кажеш за твоя? Израснала си в лунапарк! Беше едва ли не като някоя циганка преди…

— Шарлот! — прекъснал Едуард. — Достатъчно! Не желая да те чувам друг път да говориш по този начин с майка си. Чу какъв е отговорът й и вече можеш да вървиш, това е окончателно.

— Теб кой те пита?

— Шарлот! — извиках.

— Никой не ме пита — сопна се Едуард, — но аз ти казвам. През последните седмици ми дойде до гуша от теб. Станала си груба и неучтива и е време някой да ти даде урок. Върви в стаята си, ще си поговорим по-късно.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя, ти дори не си ми истински баща.

Лицето на Едуард пребледня.

— Какво каза? — изпъшка той.

— Казах, че не си ми истински баща.

— Шарлот, върни се незабавно — извиках и я сграбчих за ръката.

— Пусни ме! — изкрещя тя.

Изведнъж Кристин я хвана за раменете и силно я плесна през лицето.

— Малка кучка! — изръмжа тя. — Как смееш да говориш така на баща си?

— Той не ми е баща! — разплака се Шарлот. — Не ми е! Не ми е! Мразя го!

— Заведи я вътре, Кристин — каза Едуард.

Шарлот се опита да се отскубне, но Кристин беше много силна. Двамата с Едуард останахме да ги наблюдаваме как се отдалечават, докато се скриха в къщата.

— Предполагам, че винаги сме знаели, че един ден това ще се случи — заговори той. — Никога обаче не съм мислил, че ще е толкова зле. — После се обърна към мен. — Познава ли го? — Поклатих глава. — Но ти си се виждала с него? Не, недей да ме лъжеш, Елизабет, познавам по лицето ти. Откога продължава?

— От четири години, а може би и повече.

Сякаш изведнъж рухна.

— През цялото време — прошепна тихо. — Казах ти, че можеш да получиш свободата си, но ти заяви, че искаш да останеш. И през цялото време… — Понеже не отговорих нищо, той покри лицето си с ръце. — Толкова много се опитвах да те разбера. Направих всичко, което можах, за да бъдат нещата по-поносими за теб, но в крайна сметка ти винаги се връщаш при него. Какво има в него, Елизабет? Какво е това, от което не можеш да се отделиш?

Ако се опитах да му обясня любовта си към Александър, това още повече щеше да усили болката му. Останах мълчалива.

— През всичките тези години не можа да изпиташ любов към мен. Шарлот го чувства. Затова е настроена срещу мен.

— Не съм я настройвала срещу теб, Едуард. Не знам защо се държи по този начин, но ти се кълна, че не знае нищо за баща си.

Опита се да се усмихне през сълзи.

— Баща й. — Обърна се и бавно тръгна към къщата. Раменете му бяха приведени, сякаш за да се защити от нови наранявания.

Влязох след него. Отначало помислих, че ще отиде в стаята на Шарлот, но когато се качи на площадката, сви в обратна посока и тръгна към Египетската стая. Продължих да го следвам плътно — някак си усещах, че и той го иска.

Когато отвори вратата на Египетската стая, простенах. Стените и таванът бяха боядисани на златни и тюркоазни ивици и на слънчевата светлина, която струеше през щорите, изглеждаше сякаш цялата стая е изпълнена от маската.

Едуард се обърна към мен.

— Красиво е, нали?

Наистина беше. Останахме при вратата, окъпани от светлината и запленени от този неземен рисунък в златно и синьо. Отново изпитах усещането, че абаносовите очи се взират в мен от средата на стаята.

Едуард се приближи и застана до нея. Спокойното лице, подпряно на преплетената брада и положено върху пищната яка от лапис лазул, кварц и амазонит, се взираше в него с младежка невинност.

Изведнъж кръвта ми се смрази. Едуард докосна маската, а пръстите му толкова силно трепереха, че почти удряха по златната глава.

Успях да го хвана, преди да припадне и се свлякох заедно с него на колене.

— Уш…! — Думите заклокочиха в гърлото му. — Уш… — повтори отново.

— Душите? — попитах го аз. — Какво за душите. Какво значи това? Моля те, Едуард. — Извиках за помощ, но беше твърде късно.

През следващите няколко дни най-трудната ми задача беше да успокоя Шарлот. Нищо не можеше да я убеди, че Едуард е умрял от сърдечен удар. Тя беше сигурна, че сама е причинила смъртта му. Не я попитах защо точно тогава беше решила да спомене за истинския си баща — и без това достатъчно се измъчваше.

Кристин се затвори в стаята си.

Едва след погребението казах на Дейвид какво се беше случило, когато Едуард получи пристъпа. И той като мен остана много объркан защо точно в този последен миг Едуард се бе опитал да каже нещо за „душите“. Никой от нас не говореше какво ще стане сега с маската, макар че всички остро усещахме присъствието й.

На другия ден след погребението се обади Александър. Беше разбрал за Едуард. По гласа му усетих, че искрено съжалява. Толкова беше приятно да го чуя, да говоря с някой, който не беше свързан с ужасната сделка с маската, че не издържах и се разплаках. Това бяха първите сълзи, които пролях от онази зловеща сутрин в Египетската стая.

Александър ме изслуша, докато му обяснявах, че никога няма да мога да си простя как Едуард е разбрал за нас. Казах му, че много дълго вече и двамата лъжем и мамим, че е време да се сбогуваме, преди да причиним болка и на други хора — включително и на собствените си деца.

Последните му думи сякаш отразяваха собствените ми мисли и ме обгърнаха като тъмна бездна.

— Само господ знае защо животът ни трябваше да е такъв, Елизабет. Единственият ни грях беше, че се обичахме. Но този път усещам, че има нещо, което не ми казваш. Затова искам само да ти кажа, че когато почувстваш, че можеш да ми се довериш, аз ще бъда тук. Дотогава те моля да помниш, че те обичам с цялото си сърце.

Останах смаяна, когато разбрах, че Едуард е оставил всичко на мен. Разбира се, имаше една значителна сума за Кристин, но поради някакви, известни само на Едуард причини парите бяха оставени под попечителство. В завещанието му имаше клауза, според която, ако аз умра преди Кристин, тя трябваше да стане попечител на парите на Шарлот и Джонатан. От напрегнатия израз на Кристин на излизане от канцеларията на адвоката стана ясно, че това не е завещанието, което беше очаквала, и разбрах, че отсега нататък животът ми ще бъде труден…

Започна се, когато след една седмица дойде и ми поиска пари. Останах поразена — не че щях да й откажа каквото и да поискаше, но ме смая сумата, която обяви, както и причината, която ми изтъкна.

— Искаш да платя за фалшифицирането на маската? Съжалявам, Кристин, но не искам да имам нищо общо с това. Ще трябва сама да се оправяш.

— За бога, събуди се! Не разбираш ли, че си затънала колкото и аз? През цялото време знаеше, че маската е тук, и не каза на никого. Дори закара Едуард през онази нощ, за да я посрещне. Ходи с него и в Египет, и в музея. Всъщност, ако не беше ти, проклетото нещо можеше изобщо да не е тук.

— Аз! Това няма нищо общо с мен!

— Напротив, всичко е заради теб. Преди да се появиш, маската беше за него просто един предмет — красив предмет, от който се възхищаваше. Манията му започна заради начина, по който се отнасяше с него. Беше луд по теб, Елизабет, толкова луд, че когато отблъсна любовта му, когато отново и отново му я запращаше обратно в лицето, единственият начин да оцелее беше да се вкопчи в нещо, което няма да се отвърне от него, няма непрекъснато да му напомня, че не го бива достатъчно. Всичко беше, за да те замести с нещо. Така че, харесва ли ти, или не, ти си затънала до шия. — Спря за момент. — Фалшификаторите искат петдесет хиляди лири. Това е само първата вноска от обещаното от Едуард. И ще ти кажа, че и за двете ни ще е по-добре да платиш, защото съм сигурна, че добре разбираш, че те са напълно способни да ни изпратят за дълго в затвора.

— Но аз не знаех нищо за това, което върши Едуард! О, божичко, смешно е дори да се каже. Защо нищо не ми е споменал? Аз го обичах, трябваше да го разбере. Ти сигурно си знаела през цялото време какво става — защо не го спря?

— Да го спра! Не можех да го спра, дори и сама да бях направила фалшивата маска. Трябваше да я получи. Според него той беше единственият човек в света, който можеше да я защити. Но нямаше да изпитва нужда да я защитава, ако не се страхуваше толкова, че може да те загуби. Трябваше да притежава нещо, за което да може да се грижи — такъв беше Едуард. — После продължи с жестока усмивка: — Питаш ме защо не ти е говорил за това? Не ти е говорил, защото ти не искаше да знаеш. Интересуваше се само от любовника си. Единственото, което си искала от Едуард, бяха парите и общественото му положение. Е, получи ги — и сега ще трябва да платиш за тях.

— Само че няма да платя, Кристин. Чуваш ли ме, няма! Ще върна маската обратно!

Вдигна ръце нагоре и после се плесна по бедрата.

— Говорим за смъртната маска на Тутанкамон, а не за някакво си нещастно гърне от Херодс! Не ставай наивна! Искат пари, Елизабет. Пари! Дават ни пет дни, за да платим, или ще разкажат каквото знаят — а това включва убийство на един човек от охраната на музея, чието тяло дори и в момента е скрито в един от саркофазите.

— Какво! — Беше повече от това, което можех да понеса.

— Чу ме добре. — Гласът й беше спокоен, но от грубите й думи по гърба ми полазиха тръпки. — Беше убит, защото сварил фалшификаторите, докато работели, Елизабет. Ти чу вика ми онази нощ, нали? Заради това беше всичко. Тогава помислих, че е убит друг човек, но сега това е без значение. Ясна ли ти е картинката? Не трябва да се забъркваме с тези хора. Плати или ти казвам, че цял живот ще съжаляваш за това. Същото се отнася и за двете ти копелета.

Преди да влезе, бях седнала на бюрото на Едуард, но сега стоях до канапето и здраво стисках облегалката.

— Трябва ми време да си помисля — казах. — Утре трябва да отида до Лондон, децата започват училище.

— Можеш да мислиш колкото си искаш, Елизабет, но има само един отговор и колкото по-скоро приключиш с това, толкова по-добре. Ще ти се обадя утре вечер. По кое време ще се видиш с любовника си? Искам да съм сигурна, че ще те хвана, преди да излезеш. Или предпочиташ да ми дадеш номера на апартамента в Челси?

Излязох от стаята, като й казах да ми се обади в седем. Не пожелах да й доставя удоволствие, като я попитам как е разбрала за апартамента.

Много преди да ми се обади на следващия ден, вече бях решила какво ще направя. Много се лъжеше, ако си мислеше, че ще се оставя да бъда изнудвана от фалшификаторите. Ще отида при адвоката на Едуард и ще му разкажа цялата история. Поне маската щеше да се махне, дори ако трябваше да понеса тежките последствия от това.

Кристин направо побесня, когато й казах какво съм решила.

— Не мислиш ли за проклетите си деца, за бога! — изкрещя по телефона. — Тези хора нямат задръжки, Елизабет, няма да се спрат пред нищо.

Казах си, че само се опитва да ме сплаши. Цялата работа беше в това, че тя имаше много повече основания да се страхува от мен — имаше очевидни доказателства за участието й в престъплението. Затова останах непреклонна и накрая й затворих телефона.

Глупаво беше, че реших, че с това нещата ще приключат — че трябва само да сглобя фактите, преди да отида при адвоката на Едуард и да изясня всичко. Нямах представа какво ще стане след това с Кристин, но щях да я предупредя, преди да предприема каквото и да е, за да може да реши какво да прави.

По-късно същия ден ми се обади Дейвид и ми каза, че с Дженифър се връщат в Гщаад. Неприятно му било да го признае, каза ми, но и на двамата не им се нравело да стоят в къщата, където се намира маската. Как ми се искаше да го помоля той да оправи всичко — в края на краищата беше брат на Едуард — но знаех, че проблемът си е мой, а Дейвид си бе измил ръцете още преди да е възникнал.

Решимостта, която ме крепеше до момента, се разколеба, когато се обадих на адвоката на Едуард, Оскар Ренфрю, и разбрах, че щял да отсъства от града до следващата седмица. Смятах, че той ще поеме нещата в свои ръце, и сега не знаех какво да предприема. Оставих му съобщение да ми се обади веднага, щом се върне.

В края на същата седмица взех децата с мен в „Уестмуур“. Бих го избегнала, ако можех, но точно през този уикенд предстоеше премиерата на Шарлот в „Ромео и Жулиета“.

Когато в събота сутринта пристигнахме, Кристин вече беше излязла, но ми бе оставила бележка, закрепена към вестника от предния ден. Заглавието на страницата, която ми бе указала, гласеше: „Прави се проверка на смъртната маска на Тутанкамон“. Сърцето ми за момент спря да бие и преди да продължа с четенето погледнах бележката й.

„Скъпа Елизабет, може би сега ще повярваш, че съм права, като казвам, че тези хора познават занаята си. Скоро експертите ще разберат, че маската е копие, но това е най-малкият ни проблем. Великобритания няма подписана спогодба за екстрадиране с Египет, но и тук ще трябва да отговаряме по обвинения за нелегален внос и още бог знае какво от тоя род. Изтичането на информация към египетските власти е само предупреждение от хората, с които двамата с Едуард се договаряхме. Както ти казах, тях не ги интересува толкова маската, а парите. Предлагам ти да започнеш да си четеш молитвата и да наглеждаш по-отблизо дечицата си. Бъди добро момиче и унищожи тази бележка, след като я прочетеш.“

Сега вече осъзнах, че наистина съм в опасност. Кристин беше права — тези хора нямаше да се спрат пред нищо, за да получат парите, които им се полагаха.

Първата ми мисъл беше за децата. Шарлот беше в селската зала с останалите от театралната група и щеше да остане там до края на първото им представление тази вечер. Джонатан беше в градината с Джефри. За момента бяха в безопасност.

Веднага след това се обадих на Оскар Ренфрю вкъщи. Обади се жена му, но ми каза, че Оскар няма да се върне до вторник.

— Може ли да се свържа с него там, където е сега?

— Боя се, че не. Той е на поход някъде из Пенайните.

Готова да припадна от страх, закрачих из стаята, без да зная какво да правя. Отново и отново поглеждах статията във вестника. Публикацията беше съвсем безобидна, но развълнуваното ми съзнание съзираше в нея всевъзможни заплахи.

В два часа телефонът иззвъня. Беше Кристин.

— Слава богу — простенах аз, — къде си?

— В склада съм. Сега ме слушай внимателно. Нещата се развиват по-бързо, отколкото очаквах. Някои хора се канят да се срещнат с теб.

— Кой? — почти изкрещях.

— От служба „Мита и акцизи“ или от Министерството на външните работи, не знам. Това, което знам обаче, е, че някой е получил информация от египтяните, че Едуард е имал нещо общо с разследването, което се провежда в Кайро. Тялото на човека от охраната е открито и египтяните искат случаят да се разследва изцяло.

— Откъде разбра всичко това?

— Просто го разбрах. Слушай сега. Маската все още е в къщата и по един или друг начин трябва да се отървем от нея. Но това не е единственият ни проблем. Вече ще бъде само въпрос на време да разберат, че цялата египетска колекция на Едуард е придобита по същия нелегален начин като маската, а това само по себе си ще доведе до истинска катастрофа. Има и още нещо. Крайно време е да разбереш всичко и тогава може би ще осъзнаеш колко е сериозно положението. Нали помниш онези пътувания, които правихме до селата по течението на Нил? Целта на тези малки посещения беше да се дадат пари на селяните; които пък, мила ми снахичке, седят върху богатства, за каквито никога не си мечтала. Виждаш ли, всички тези къщи са построени върху древни гробници, пълни с безценни антични съкровища. И докато египетските власти се опитват да ги откупят от стопаните, други хора, като Едуард, им дават пари, за да останат в тях. В замяна на това, местните жители правят някои малки разкопки… Повечето пари отиват в Кайро. Използват се за закупуване на оръжия за ООП и за либийците, дори и за израелците, но това е без значение; важното е кой плаща най-добрата цена за момента. Всичко ставаше там, Елизабет, направо под носа ти, но ти беше прекалено глупава, за да го забележиш. — За момент спря и ми се стори, че чувам как тихичко се смее. — Сега просто излез от къщата и ела тук. Постарай се да изглежда все едно, че отиваш да пазаруваш и, за бога, не казвай на никого къде ще ходиш.

Не отговорих и тя продължи:

— Елизабет! — изсъска тихо и студенината в гласа й стегна всичките ми вътрешности в един възел от ужас.

— Ти беше негова съпруга и наследи всичко. Искам да кажа, наистина всичко.

Опитах се да не бързам, докато нагласях нещата така, че да изглежда сякаш отивам да пазарувам в Танбридж Уелс. Когато минавах през селото, видях мис Барсби да обяснява нещо на някого и изведнъж си спомних, че оставих бележката на Кристин върху бюрото на Едуард. Бързо обърнах колата като полудяла, молейки се да успея да я взема, преди да я е открил някой друг.

Когато най-сетне стигнах в склада, Дан — пазачът, чакаше на вратата. Промъкнах се покрай него и се качих на втория етаж. Огледах се за Кристин. Не се виждаше никъде. Тъй като беше събота, мястото беше някак необичайно тихо. Потръпнах от звука на собствените си стъпки, докато крачех към складовото помещение в другия край на сградата.

Отворих вратата и извиках от ужас. Цялото съдържание на стаята беше натрошено на парчета. Всички археологически находки, събирани с любов от Едуард, вече бяха само купчини прах и отломъци. Бюрото му беше преобърнато, а съдържанието — разпиляно на пода. Най-отгоре лежаха разкъсани платна — всичко, което бе останало от колекцията от стари майстори на Едуард — и счупени парчета от старинни мебели.

Извърнах се, понеже чух някакъв шум зад гърба си и отстъпих ужасена, когато се изправих срещу вторачените в мен очи на маниак.