Сюзън Луис
Особен урок (23)

22.

Никой от нас няма да забрави първия ден на Шарлот в училището за момичета „Сейнт Пол“. Честта да я вози се падна на Едуард и тъй като вече беше на десет години, той й позволи да седне на предната седалка. Джонатан, който щеше да тръгне на детска градина чак следващата седмица, настоя да отиде с тях. Двете с Кристин застанахме на вратата заедно с Канари, Джефри и Мери и всеки от нас избърса поне по една сълза, докато й махахме, а огромните й сиви очи едва се виждаха над рамката на вратата на ролс-ройса, блеснали от нетърпение. Следобед, като специална изненада за отбелязване на събитието, Дейвид щеше да пристигне в Лондон заедно с Дженифър Илингуор. Шарлот щеше да разбере едва на излизане от училище, когато види, че Дейвид я чака.

Телефонното обаждане дойде точно в три и половина. Никой не беше виновен. Кой можеше да предвиди, че силно развълнуваното десетгодишно дете ще се втурне през улицата, за да посрещне чичо си точно в момента, в който откъм ъгъла излиза мотоциклетист?

Когато отидохме в болницата, Дейвид чакаше на една пейка пред операционната. До него беше седнал младеж с кожени дрехи и държеше смачкана каска. Погледнах го втренчено. Кристин ме дръпна встрани, докато Едуард и Дейвид останаха да разговарят с него.

Много по-късно дойде лекарят и ни заведе в едно странично отделение. Сигурно съм се разплакала, когато видях малкото телце да лежи на леглото, защото лекарят рязко се извърна, а Кристин ме прегърна. Отблъснах я и изтичах до леглото. Към китките, устата и носа на Шарлот бяха закрепени различни тръбички. Очите й бяха затворени, а лицето й беше бяло като възглавницата, на която лежеше.

Обърнах се към лекаря.

— Ще?… Тя?…

Погледна ме за момент мълчаливо и отново се извърна към Шарлот със сериозно лице. Не знаеше.

Едуард излезе навън с него, за да чуе пълното описание на нараняванията й. Аз още не бях готова да слушам. Единственото, което знаех, беше, че тя може да умре и че каквото и да става, не трябва да я изоставям. Започнах да се моля, така както никога преди не се бях молила. Дейвид също се молеше. Той беше в шоково състояние и докторът се беше опитал да го накара да легне в една от стаите по коридора. Обвиняваше се. Ако беше отишъл няколко минути по-рано, щеше да бъде на отсрещния тротоар и нямаше да има нужда тя да пресича… Ако онзи таксиметров шофьор не беше блокирал еднопосочната улица, той нямаше да закъснее… Кристин се опитваше да го успокои. Едуард държеше ръката ми, но не говореше. Единственият звук беше писукането на апарата до нас, който регистрираше несигурният ритъм на живота на Шарлот.

В стаята беше тъмно. Едуард продължаваше да седи до мен. Очите му бяха затворени, но инстинктивно чувствах, че не спи. Кристин също беше там. Главата й бе клюмнала на една страна, а устата й беше отворена. Дейвид не се виждаше и смътно си спомних, че накрая беше отстъпил пред лекаря и го бяха отвели да легне някъде.

Чувствах се изтощена до крайност. Някой някога ми беше казал, че ако човек се концентрира достатъчно силно, може да проникне в мисълта на друг; казали ми бяха, че по този начин е бил спасяван човешки живот. През последните седем часа именно това се бях опитвала да направя с Шарлот. Всеки грам енергия, която притежавах, бях хвърлила, за да опитам да стигна до съзнанието й. Дълбоко някъде в мрачните подземия между живота и смъртта се бях опитала да я сграбча и да я върна обратно при мен. Дишането й беше толкова леко, че слабичкият й гръден кош едва помръдваше. Вдигнах очи към лицето й. Изглеждаше толкова самотна. Ако можех аз да съм тази, която лежи на нейното място. Хванах един кичур от разпилените й върху възглавницата коси и нежно го навих около пръста си.

— Моля те, Шарлот — прошепнах, — моля те, скъпа, не си отивай.

Не помръдваше. Погледнах черния кичур и за първи път след съобщението за катастрофата си помислих за Александър.

Едуард отвори очи.

— Какво има? — Като видя, че съм станала, той също се изправи. — Къде отиваш?

— Съжалявам, Едуард — проговорих почти без глас. — Моля те, опитай се да ме разбереш — той й е баща.

Кристин ме настигна на вратата.

— Недей, Елизабет — изсъска през зъби. — Недей! Сега Едуард й е баща. Не можеш да му причиниш това.

— Дъщеря ми умира, а ти ми казваш какво мога и какво не мога да правя? Казвам ти, че той трябва да я види. Махни се от пътя ми, Кристин!

Двете се сборичкахме на вратата. Кристин беше по-силна от мен и успя да ме хване за раменете и да ме извърне обратно.

— Погледни! Само погледни! — Едуард се беше свлякъл на стола, подпрял лакти на колене и заровил глава в ръцете си. — Не му причинявай това, Елизабет! Моля те, недей!

— Съжалявам, Кристин. Едуард, съжалявам. — Отворих бързо вратата и хукнах по коридора. Тъкмо влизах в асансьора, когато чух Кристин да ме вика.

— Елизабет! Шарлот! Върни се бързо!

Притичах обратно по коридора, останала без дъх. Когато влетях в стаята, видях, че очите на дъщеря ми са широко отворени, като две тъмни езерца върху бледото й лице.

— Шарлот — изрекох задъхано. Едуард се отдръпна, щом се затичах към леглото. — Шарлот, скъпа моя. Аз съм мама. Тук съм, ангелчето ми. Тук съм.

Влезе сестрата и включи осветлението. Опита се да се промъкне покрай мен, но аз направо я изблъсках от пътя си. Щом приближих по-близо, забелязах, че зениците на Шарлот са разширени, и се питах дали ме вижда.

— Мамо? — едва чуто прошепна тя.

— Да, скъпа. Мама е тук.

— Мамо?

Погледнах Едуард, обзета от паника. Тя не ме чуваше.

От ъгълчетата на очите й се стекоха две огромни сълзи.

— Тъмно е. Къде е мама? Искам мама.