Сюзън Луис
Особен урок (4)

3.

Докато траеше срокът, животът ми ставаше все по-мъчителен. Освен безвкусните шегички, които включваха умрели мишки и паяци и кражба на бельото ми от пералнята — открито по-късно омотано около главата на Артър Фокстън — нито едно от момчетата сякаш не ме забелязваше. На път за спалните помещения просто минаваха покрай мен, а по време на хранене бяха учтиви, но мълчаливи. За всички неразположения се обръщаха към мис Енгрид, докато аз седях в кабинета си и се надявах някой да влезе, но освен мистър Илъри никой друг не идваше.

Именно той ми каза, че наказанието на Александър от страна на баща му е да не ходи на ски със семейството си по време на великденската ваканция. Тъй като стените на стаята, в която Александър живееше заедно с Хенри Клайв, бяха облепени с плакати на скиори, можех да разбера колко сурово е това наказание за него.

„Е, добре — беше единственият ми коментар — това е по-малко, отколкото заслужава!“ Така смятах, когато го чух от мистър Илъри, но после настроението ми неочаквано се промени и вместо да се чувствам като потърпевша и засегната страна, отново станах плахата младша медицинска сестра и си спомних колко мил бе Александър в началото при пристигането ми, когато не познавах никого…

В края на срока вече се чувствах толкова нещастна, че реших, че ще бъде по-добре да напусна. Ще замина за великденската ваканция и след това просто няма да се върна. Но в последния ден осъзнах, че не мога да оставя мис Енгрид, без да й кажа.

Тя ме изслуша, докато й разправях как приятелката ми Джанис непрекъснато ми пише колко добре си прекарва в Лондон, как съчетава работата си на медицинска сестра с няколко допълнителни часа позиране като модел и че има стотици приятели — изчервих се, когато споменах, че аз самата никога не съм имала нито един.

— Виждате ли — казах накрая, — все чета в списанията какво правят хората на моята възраст, а всъщност аз самата не правя нищо такова. Единствените неща, които доказват, че не съм чак толкова демоде са плакатът на Джордж Харисън на стената в спалнята ми и минироклята, която си поръчах от „Мери Кант“. Знам, че трябваше да ви предупредя по-рано, но ако искате, мога да остана, докато намерите някой друг. Братовчедката на Джанис има магазин на „Карнаби Стрийт“ и може би ще започна работа там. Не че тук не ми харесва или нещо такова, всички са наистина толкова мили с мен, но… е, мисля, че не мога да остана повече. Липсва ми Лондон, нали разбирате.

— Но всъщност — отвърна мис Енгрид — не си ли отиваш заради момчетата?

Извърнах поглед. Трябваше да се досетя, че ще разбере.

Тя стисна ръката ми.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че всичко това ще отмине?

Поклатих глава.

— Наистина, знаеш ли? Държат се детински, вярно е, но трябва да запомниш, че те са точно това — деца. Що се отнася до Александър — вярно е, че всички много го обичат и той е много горд, но ще му мине.

— Няма! Той ме мрази!

— Говориш като някоя ученичка! Колкото до мен, млада госпожице, наистина много ще ми липсваш, ако заминеш. Ти внесе повече свежест в това място, отколкото сама съзнаваш — дори мистър Лоримър направи такова изказване. О, вярно е, че понякога си малко твърдоглава — трябва да го призная — особено когато си наумиш, че трябва да се защитиш от изхвърляне, като сама се изхвърлиш, но никой не е пострадал и ти спечели сърцата на повечето от нас, също както, струва ми се, и ние спечелихме мъничко място в твоето. Ето че пак се изчервяваш. Божичко, ама ти наистина много лесно се изчервяваш, не е ли така? Е, може и да си права, може би трябва да си там, в Лондон, да позираш или да работиш в магазин. Но освен ако не греша напълно, смятам, че не в това е призванието ти, както се казва. Така че, вземи се в ръце, не можеш да ме зачеркнеш така лесно.

Бръкнах в ръкава си, за да потърся носна кърпа, като продължавах да стоя с наведена глава, така че да не може да види, че плача.

— Какво ще кажеш да отложим нещата до края на летния семестър? — каза мис Енгрид и ми подаде кърпа. — Мисля, че ако се опиташ да поговориш с Александър, той ще те изслуша. Той е твърде мило момче, за да може дълго да се сърди на някого.

— Наистина ли? — Беше глупаво колко много ми се искаше това да е вярно.

— Имаш думата ми. Е, ще останеш ли?

Кимнах. Нямах достатъчно смелост да я прегърна, но много ми се искаше.

— Така, вече си мое момиче. А сега трябва да ти кажа нещо. Нали знаеш Марк Дивъниш, малкото момченце от първи курс, което страда от носталгия? Е, рано тази сутрин в училището дойде леля му — майката на Марк е починала миналата нощ. Сега са в апартамента на мистър Лоримър и те чакат.

Не знам защо лелята на Марк го беше оставила в училището и не исках да питам, но никога не бях виждала друго дете да изглежда толкова изоставено и нещастно. Когато влязох в стаята, той се хвърли в прегръдките ми и зарови лице в гърдите ми, така че не можа да види как и аз се разплаках. Горкото дребосъче, беше само на единайсет години и почти нямаше приятели. Как можеха да го изоставят всички?

Взех го с мен във вилата, за да не гледа как останалите момчета се приготвят за ваканцията. В джоба си имаше тесте карти и ме научи да играя „Блато“. Почерпих го с лимонада и кейк, но той почти нищо не хапна и остана все така мълчалив. Виждах как очите му често-често се изпълват със сълзи и тогава го прегръщах, докато той се притискаше към мен като уплашено малко дете, каквото всъщност си беше.

Щом късно следобед мистър Лоримър почука на вратата, останах трогната от начина, по който се разнежи, когато погледна Марк. Разроши косите му и го изслуша, докато Марк му разказваше как ме е бил седем игри и изтръпнах, когато му спомена, че е спечелил три лири и шест пенса от мен:

За щастие мистър Лоримър се смееше, обръщайки се към мен.

— Струва ми се, че на главите ни се стовари ново произшествие, мис Сорил. Мис Енгрид паднала по стълбите. Мистър Паркхауз я заведе в болницата, макар че тя настояваше, че е само навяхване. — Погледна към Марк, който в този момент беше зает да разглежда дневниците ми. — Ако нямате нищо против, можем да слезем за момент до колата ми. — Изчака да излезем и едва тогава продължи: — Доволен съм от възможността да поговоря с вас мис Сорил, тъй като искам да знаете, че разбирам, че нещата не бяха лесни за вас напоследък и съжалявам за това. Както и да е, мис Енгрид ми каза, че сте решили да останете в училището и искам да знаете колко съм ви благодарен. Вие имате много непосредствен подход към момчетата и аз съм много доволен от общуването им с вас; липсата на лицемерие у вас им действа благотворно. Извинете ме, ако съм ви притеснил, но вашият принос в грижите за момчетата се оценява много високо.

Толкова комплименти само за един ден — ще трябва по-често да си подавам оставката…

— Благодаря ви — казах учтиво и си помислих колко по-сериозна и важна съм станала напоследък.

— Има още нещо, мис Сорил. Като се има предвид привързаността на Марк към вас и това, че мис Енгрид ще остане неподвижна за седмица или две, питах се дали бих могъл да ви помоля да останете за великденската ваканция? Разбира се, ще получите съответната компенсация.

— О, всичко е наред, ще се чувствам добре тук, във вилата.

Погледна ме някак странно и каза:

— Бъдете така добра да доведете Марк в апартамента ми около шест, след като си вземе нещата от спалнята, а аз ще се опитам да го уговоря да отидем на гробищата.

Бедничкият малък Марк. Изглежда, неговите настойници бяха много доволни, че могат да прехвърлят цялата отговорност за него върху училището. Ако случаят действително беше такъв, то за него наистина щеше да е по-добре да остане с нас; аз самата бях толкова самотна след смъртта на родителите ми и знаех колко е мъчително да бъдеш с възрастни, които не те желаят.

След като се разделихме, не го виждах много. Той стоеше в апартамента на мистър Лоримър и двамата идваха само за храна. Понякога ги виждах да заминават с роувъра или да се разхождат из района, но всяка вечер отивах да кажа „лека нощ“ на Марк и да постоя с него, докато заспи.

През останалото време се занимавах с мис Енгрид, която се прояви — изоставяйки зад себе си всяка конкуренция — като най-неприятния пациент на света. Разхождах я с количка из района, гледах заедно с нея телевизия, но като изключим това, както и четенето на нейния Шели, нямаше какво друго да правя, след като всички момчета си бяха заминали. Ето защо, когато мистър Илъри се отби през седмицата, остана почти слисан от посрещането. Този ден Марк беше при нас във вилата и лицето му светна, когато видя, че мистър Илъри е донесъл „Монопола“ си. Обзалагам се, че по време на тези игри четиримата вдигахме много по-голяма врява от момчетата на игрището за ръгби, и то главно защото мис Енгрид непрекъснато се опитваше да ни мами.

В неделята на Великден Марк ми показа писмото, което от няколко дена го занимаваше. Мислех, че е от леля му, и почти не повярвах на очите си, когато видях, че е от Александър Белмейн. Беше писал на Марк, за да му каже колко му е било мъчно, когато узнал за майка му. Мис Енгрид цялата грейна от удоволствие, когато й казах.

— Александър е отговорник на отделението на Марк и затова му е писал. Това ще бъде от голямо значение за хлапето. Останалите няма да посмеят да го закачат, щом разберат, че Александър му е писал. — После ме погледна и продължи: — Нали виждаш, че не е чак толкова лош? — Понеже само я погледнах, тя поклати глава и ми подаде писмото. — Прекалено си горда, млада госпожице, и знаеш докъде те доведе това преди.

Два дни преди края на ваканцията двамата с мистър Илъри вървяхме по коридора на шести курс на път за градината зад кухнята. Аз толкова силно се смеех на нещо, което ми беше казал, че не чух гласовете от всекидневната.

— Нали никой от шести курс не е останал? — попита ме мистър Илъри, макар сам да знаеше отговора. — Нарушители! Крадци! — затича се малко пресилено към вратата той. — Имайте готовност да изтичате за помощ.

Покрих устата си с ръка и се опитах да не се разсмея, докато го изчаквах да отвори вратата.

— Не мърдай! — извика той. Чу се боричкане и след малко отново гласът на мистър Илъри. — Белмейн! Какво правиш тук?

Сърцето ми се обърна.

— Гледам телевизия, сър — чу се отговорът.

— Това е всекидневната на шести курс — натърти мистър Илъри, сякаш Александър не го знаеше.

— Да, сър. Но си помислих, че след като не са тук, сър…

Мистър Илъри махна с ръка.

— Да оставим това, но защо си тук? Трябваше да се приберете чак в сряда.

— Баба ми замина на почивка, сър. Забравила е да предупреди баща ми. Мистър Лоримър знае, сър.

— Знаете ли нещо по този въпрос? — обърна се към мен мистър Илъри. Поклатих глава. — Е — извърна се отново към Александър, — какво ще правиш сега?

Влязох в стаята и видях, че Александър само сви рамене. Когато ме забеляза, лицето му почервеня и мистър Илъри, изглежда, го забеляза.

— Е, сигурен съм, че ще намерим нещо, с което да се заемеш — каза той. — Какво гледаш?

— Футбол, сър.

— Не забравяй да изключиш телевизора, когато си тръгваш. Ще си поговорим по-късно.

— Странно момче е, нали? — проговорих аз, когато излязохме в градината.

— Кой, Белмейн ли? — въздъхна той. — От академична гледна точка той е почти блестящ. Освен това е страхотно момче. Твърде чаровен, твърде интелигентен, пък и прекалено красив — човек не може да не го обича.

— И вие ли?

Той се разсмя.

— Хайде, стига за него — и като ме сграбчи за ръка, ме задържа нагоре по хълма.

На върха имаше люлка, която момчетата бяха вързали на едно от дърветата. Седнах, а мистър Илъри започна да ме люлее. Флиртуваше с мен и понеже се преструвах, че не забелязвам, той ме залюля все по-високо и по-високо, докато започнах да пищя да спре. Най-накрая успях да се смъкна сама, паднах, претърколих се по хълмчето и се стоварих между варелите, пълни с увехнали листа.

Той се затича след мен, видимо изплашен, че съм се наранила, но щом видя, че се смея, протегна ръка и ми помогна да се изправя на крака.

— Невероятна сте, да знаете — запъхтяно изрече той. — Сега е моментът да кажа, че същото важи и за краката ви.

— Не трябваше да гледате! — извиках, докато чистех листата от престилката си.

В този момент случайно погледнах нагоре и видях Александър, който стоеше на прозореца на музикалната стая и ни наблюдаваше. Не знам защо, но изведнъж ми се стори, че слънцето се скри и потреперих.

— Студено ли ви е? — попита мистър Илъри. — Хайде, елате да влезем вътре. Ще пратя някой да почисти тук.

Влязохме през главния вход точно в момента, в който Александър излизаше от музикалната стая.

— Върви да почистиш отпадъците във вътрешната градинка, момче! — нареди му мистър Илъри.

Александър ми хвърли толкова жесток поглед, че почти отстъпих. После бързо се шмугна покрай нас, но мистър Илъри го извика обратно.

— Не ми харесва поведението ти, Белмейн. Върни се и се извини на мис Сорил. Веднага!

Александър се обърна, но не се върна обратно.

— Извинявам се.

Двамата с мистър Илъри поехме заедно нагоре по стълбите, където го изчаках да влезе в учителската стая, след което веднага се върнах обратно при Александър.

Открих го да събира отпадъците във варелите, както му бе наредено. Събирането на падналите листа обикновено се използваше като наказание за по-малките момчета, така че добре разбирах защо е толкова бесен. Вдигна поглед, но като ме видя, отново се зае с работата си.

— Да ти помогна ли? — предложих аз.

— Не, благодаря.

Продължих да го наблюдавам. Изведнъж осъзнах как в мен се надига някакво вълнение и толкова се уплаших, че бях много доволна, че Александър дори не ме поглежда. Накрая все пак казах:

— Тъй като вече съм тук, бихме могли да си поговорим. Ще ме изслушаш ли какво искам да ти кажа?

Остави работата си и се изправи, забил поглед право пред себе си.

— Виж какво, не се страхувам да призная, че съжалявам и че се чувствам много нещастна заради това, което се случи. И тъй като смятам, че ще ни се наложи да живеем под един покрив, навярно ще е по-добре да се опитаме да се сдобрим. Какво ще кажеш, ако като начало ме гледаш, докато ти говоря.

За моя изненада той го направи и предателската червенина отново запълзя по лицето ми.

— Така е по-добре — казах. — Не ми се иска да говоря за причините, които ни доведоха дотук, и не очаквам същото и от теб. Единственото, което ще кажа, е, че ако беше помислил за това, което би могло да се случи, преди да пипаш онази глупава кола, то сигурно щеше да разбереш…

— И кое ви кара да сте толкова дяволски сигурна, че аз съм пипал колата? — изкрещя насреща ми той. — Видели ли сте ме? Не. Нека да си го кажем, имахте си това отношение към мен още от самото начало. Вие…

— Недей да ми крещиш, Александър Белмейн. Беше ми погоден номер и знаеш, че ти го направи.

— Не съм правил никакви номера, глупачка такава!

— Как смееш! Ще ти дам да разбереш… Не, не ме прекъсвай, не искам да чувам нито дума повече от теб.

— Защо? Страх ви е от това, което можете да чуете?

— Не се страхувам от теб!

— Не? — Той пристъпи към мен, а аз отстъпих назад. — Я се погледнете! — изкрещя той. — Вече не сте толкова надута, а? Сега пък за разнообразие вие ще ме изслушате. Аз ви харесвах, знаете ли? Мислех, че сте свястна. Постарах се да ви приемат добре в това училище, но какво направихте вие в замяна? Пренебрегвахте ме. Винаги щом ме видехте, че се приближавам, минавахте на отсрещната страна. Щом ви заговорех, веднага изваждахте онези ваши префърцунени маниери, макар че с останалите винаги бяхте мила като котенце. Както вече казах, не знам какво се предполага, че съм направил, но вие вече си получихте вашето. Така че, защо не ме оставите на мира!

— Никога не съм те пренебрегвала. След първата седмица ти не ми обръщаше внимание…

— Знаете ли, че аз, аз бях този, който каза на всички, че няма никакво значение, че не сте като нас. Аз…

— Аз съм от простолюдието! Това ли искаш да кажеш?

— Да, от простолюдието! — впи поглед в мене той.

— А сега ми отговорете на следното. Минавало ли ви е изобщо през ума, че колата за голф може и наистина да е била повредена? Не. Бяхте убедена, че някой ви е погодил номер. Е, добре, наистина беше така, както и друг път е ставало, но не бях аз! Заради вас загубих значката си на отличник, биха ме и ме лишиха от ваканция. Така че, ако сте дошли тук да се опитвате да измолите прошка, много е късно.

— Да моля за прошка! Теб! Ах, ти, надут малък…

— Тогава защо дойдохте след мен?

— Някой ми изигра номер и това ми причини неприятности. Ако не си бил ти, защо тогава каза, че си?

— В случай, че не сте го забелязали, не съм казвал, че съм бил аз — процеди в отговор през стиснати зъби Александър и тръгна да си върви.

Усетих, че главата ми се завърта.

— Но ти прие наказанието — извиках след него. — Защо го направи, щом не си бил ти?

Той се извърна и ме погледна с изпълнен с презрение поглед.

— Трябваше да се измъкна ли? Това ли искате да кажете? Да наклеветя някой друг? — Думите излизаха като изстрели, а лицето му беше пребледняло. Но когато се извръщаше, за да тръгне отново, забелязах, че започва да се усмихва. Усмивката му беше груба и презрителна и преди да осъзная какво правя, вече го бях сграбчила и започнах да го удрям по раменете.

Той вдигна ръце, за да се защити, но аз не спирах.

— Ах, ти, отвратителен ограничен и арогантен малък мръсник! Мислиш, че си неотразим, а! Е, ето какво пък мисля аз за теб! — и му залепих звучна плесница през лицето.

Александър незабавно сграбчи ръцете ми и като се наведе към мен, изръмжа:

— Защо просто не напуснете? Махнете се и вървете някъде при себеподобните си. Вие не сте за тук.

Издърпах ръцете си и бързо се извърнах, преди да е видял сълзите в очите ми. Останах така с гръб към него, неспособна да си тръгна. Пръв проговори той.

— Съжалявам. Нямах право да ви говоря така. — Не отговорих и той се приближи. — Моля ви, не плачете. Съжалявам, наистина съжалявам. Не знам защо го казах — постави ръце на раменете ми той. — Не го мисля наистина.

Свих рамене и едва тогава най-сетне успях да си тръгна.

По-късно, сама в кабинета си, се опитах да си спомня всичко, което си бяхме казали, но единственото, което ясно си спомнях, беше как всичко в мен ту пламваше, ту се вледеняваше и колко зле се бях почувствувала. Изправях се и отново сядах, направих си чай, но не го изпих, отворих някаква книга, но не прочетох нищо, тръгнах да излизам, но пак се върнах.

Знаех, че не трябваше да го удрям, но и той не трябваше да ми говори по този начин. Освен това не трябваше да ми се извинява така — не знам защо, но просто не трябваше!

 

 

В деня, преди да започне новият срок, в училището се завърна и Хенри Клайв, съквартирантът на Александър. Лицето му беше силно загоряло след ски ваканцията и предполагам, че това не се беше понравило много на Александър. След инцидента се държах настрана от него, но беше съвсем ясно, че е разказал на Хенри, защото, когато ги видях, и двамата се разсмяха. Сякаш всеки път, когато завивах зад някой ъгъл, двамата винаги се оказваха точно там. Идеше ми да потъна вдън земята — толкова смутена се чувствах.

Ето ги отново — излизаха от плувния басейн тъкмо когато минавах оттам, бутайки количката с мис Енгрид.

Тя все още се смееше на нещо, което ми беше разказала, а Хенри й извика и се приближи, за да я попита как е. Тя беше очарована. Александър го последва и застана отстрани, докато Хенри и мис Енгрид се шегуваха. Знаех, че ме наблюдава, но нямаше да му доставя удоволствие да се изчервя.

— Е, Белмейн — каза мис Енгрид, като се обърна да го погледне, — много си голям, за да си се подмокрил, така че какво стоиш там като гузно куче?

Той се усмихна.

— Как сте, мис Енгрид?

— По-добре, по-добре. Какво чух за вас двамата, че ще поставяте някаква пиеса през следващия срок?

— Това трябваше да е тайна — изпъшка Хенри.

— За мен няма никакви тайни — отговори мис Енгрид, — би трябвало вече да го знаете. Хайде, разкрити сте — какво ще бъде?

— Всъщност е нещо, което Александър написа — отвърна Хенри.

„Ама разбира се, че той ще го напише!“ — продължих да изучавам небето аз.

— Заедно с мистър Лиър — добави Александър.

— Недей да му позволяваш да обира лаврите — възпротиви се Хенри. — Той само ти даде начален тласък.

— Бъди по-почтителен, Хенри Клайв! — скастри го мис Енгрид. — Е, за какво се разказва в тази ваша пиеса?

— Ще трябва да почакате и ще видите — закачливо отговори Александър.

Знаех, че продължава да ме следи с поглед и доволно да се подсмихва, така че на свой ред се усмихнах към Хенри, който изобщо не ме поглеждаше.

— Колко ще трябва да чакам? — попита отново мис Енгрид.

Александър сви рамене и погледна Хенри, който също се взря в него.

— О, извинявайте, май казахте нещо — усмихна се Александър и хвърли поглед към мен. — Колко ли? Мисля, че няколко седмици.

— Кой ще участва?

— Ние.

— О, наистина голяма изненада. Има ли място за някой друг? Предполагам, че не, при две толкова свръх надарени личности — разсмяха се двамата.

— Нали ви казах, че ще трябва да почакате и ще видите — каза Александър.

— Е, изчезвайте тогава — каза мис Енгрид — да си изсушите косите, преди да сте се простудили. И ми запазете хубаво място за представлението!

— Нещата не се ли подобриха между теб и Белмейн? — попита ме тя, когато момчетата гордо се отдалечиха и аз отново забутах количката към вилата.

— Нали ви казах, че ме мрази.

— А предполагам, че и ти го мразиш? — усмихна се тя.

— Да.

По-късно същия следобед седях в кабинета си и слушах радио, докато се подготвях за започването на срока, когато на вратата се почука и влезе Хенри Клайв.

— Може ли да ви питам нещо, мис? — попита той.

Посегнах и изключих радиото.

— Разбира се. Влез и седни. — Като се опитвах да прикрия колко доволна и същевременно изненадана бях да го видя, посочих към стола от другата страна на бюрото ми. — Нещо не е наред ли?

— О, не. Не, здрав съм като бик.

Вдигнах вежди и го погледнах.

— Предполагам, че не бих могла да го оспоря.

Той се засмя.

— Не, не става дума за някакви оплаквания. Въпросът е за нещо, за което не съм много сигурен дали имам право да ви моля.

— Не си спомням преди някой от вас да се е въздържал от това.

— Нали няма да се обидите?

— Не мога да знам, нали?

Той сви рамене.

— Справедлива забележка. Ами просто аз и Александър, двамата се питахме… Нали разбрахте за онази пиеса, за която мис Енгрид спомена днес? Ами, после, като си говорехме, ни хрумна една гениална идея. Виждате ли сега, в нея има само трима участници и единият трябва да бъде жена. Смятахме да използваме някое от момчетата и да го облечем като жена, но понеже, ами… нали такова де, вие сте жена… — Червенината, която постепенно бе покрила страните му, сега изведнъж изби с пълна сила. Той замахна с ръка във въздуха, сякаш да се окуражи сам. — Добре де, помислихме си, че може би вие ще изиграете ролята. — Облегна се на стола, видимо доволен, че най-сетне е изплюл камъчето.

Загледах го с изумление, направо със зяпнала уста.

— Искате аз да играя във вашата пиеса? — казах накрая. Той кимна. — Не… Искам да кажа, сигурен ли си? Ами Александър, няма ли…

— О, не се тревожете за него — прекъсна ме Хенри. — Всъщност идеята беше негова. Ако искате, можете да го наречете маслинова клонка. Вижте сега, истината е, че след това, което се е случило, нали знаете, когато сте го ударили и той ви се е извинил, а вие сте се разплакали… Е, той се чувства гузен, а и наистина ни трябва някой за пиесата, така че, какво ще кажете?

Зачака да чуе отговора ми, докато аз размишлявах.

— Казваш, че идеята е била на Александър? — попитах накрая.

— Да. Ще го направите ли?

— Не знам. Искам да кажа, никога преди не съм играла.

— Е, просто трябва да си научите репликите и да се движите по сцената, когато е необходимо. Александър ще бъде режисьор и ще ви покаже какво трябва да правите.

— Каква е всъщност ролята?

— Ще бъдете моя жена. — Каза го с такава гордост, че едва се въздържах да не се разсмея.

— Добре — казах. — Ще го направя, при условие че няма нищо опасно.

— Ама моля ви се, какво опасно може да има в това, да сте ми жена? — Усмихна се и стана. — Първа репетиция утре сутринта в единадесет в кабинета по история, преди да са се върнали останалите.