Сюзън Луис
Особен урок (6)

5.

Мис Енгрид погледна термометъра, тръсна го и се отдалечи през стаята.

— Нищо ти няма, млада госпожице.

— Но аз цялата горя и освен това ми се гади. Вече седмици наред се чувствам така. А и пулсът ми ту се усилва, ту пада — това е много показателно.

Тя отново излезе иззад паравана.

— Мили боже, защо плачеш сега? Казвам ти, че нищо ти няма.

— Не знам защо плача.

Скръсти ръце пред гърдите си и ми се усмихна.

— Е, мисля, че аз знам. Най-вероятно се дължи на някаква комбинация от месечния цикъл и горещината. След няколко дни ще се оправиш. Хайде сега, тръгвай или ще закъснееш за филма.

— Какъв филм?

— Филмът за Джеймс Бонд, който всички от шести курс си умират да гледат.

— Добре, тръгвам. — Издухах носа си и станах от стола.

— Елизабет! — извика след мен мис Енгрид, докато отивах към вратата. — Няма ли да си вземеш чантата? Боже мили, не знам какво ти става напоследък. Ще си забравиш някъде и главата.

 

 

Беше уикендът за раздаването на свидетелствата и аз се разхождах през поляните с няколко от малките момчета, като се спирах, за да ме представят на родителите си, и се опитвах да не забелязвам как мистър Илъри ме зяпа сред навалицата. Чух глас, който ми се стори познат, и когато погледнах натам, забелязах Негова светлост върховния съдия, който се приближаваше към мен, придружен от директора. Погледнах го и му се усмихнах. Със същия успех бих могла да се усмихна на някое от ангелчетата покрай алеята; той гледаше право през мен и протегна ръка на някого, който се промъкваше покрай нас. Останах за момент така загледана в него и после, осъзнавайки, че мистър Лоримър ме наблюдава неодобрително, отново се обърнах и си запробивах път през тълпата.

Александър и Хенри доста ентусиазирано се стараеха с училищния състав и ми стана смешно, защото много от родителите се извръщаха при звука на тромпета на Дарън Гудчайлд, който го надуваше с всичка сила в лицето на Хенри. Макар че не го показваше, знаех, че Александър усеща погледа ми. Искаше ми се да мога просто да отида при него и да му кажа нещо — бедата беше, че не знаех какво. От онзи ден в стаята му беше променил поведението си към мен.

Огледах се за преданите ми придружители и установих, че за момента съм изоставена. Изведнъж осъзнах, че трябва да вляза вътре, иначе ще се изложа, като се разплача тук, пред хората. Защо точно щях да се разплача, не знаех, но напоследък често плачех без видима причина.

Промъкнах се в музикалната стая точно навреме и бързо измъкнах кърпичката си. Седнах пред пианото. После отново станах и закрачих из стаята. Не исках да се връщам в кабинета си, защото мис Енгрид със сигурност щеше да дойде и отново да ме изгони навън. Но се оказа, че и музикалната стая не става за убежище. Мистър Илъри се вмъкна толкова тихо, че едва не припаднах, когато ми заговори.

Той се засмя и ме попита защо не съм навън в този слънчев и прекрасен летен ден. Отговорих му, че съм влязла, за да се разхладя.

— Ами тези сълзи?

Вдигнах поглед и за мой ужас те отново закапаха по лицето ми.

— Не казвайте, че е заради кондома — каза той, имайки предвид малката опаковка, която бях получила тази сутрин. — Струва ми се, че сте загубили чувството си за хумор.

— Чувството ми за хумор! — разплаках се аз. — Какво толкова смешно намирате в този неприличен подарък и в това, което имаше вътре.

— Но това беше само шега — усмихна се той. — Може би някой просто се опитва да ви каже, че е влюбен във вас.

— Изобщо не е смешно.

— Не, сигурно не е. Мислите ли, че Белмейн има нещо общо с това?

Аз свих рамене.

— Не, едва ли. Но… ох, не знам.

И двамата погледнахме през прозореца, където Александър стоеше заедно с баща си.

— Вие двамата нали не сте се скарали отново?

— Не. Е, поне аз не мисля така.

Мистър Илъри се усмихна.

— Знаете ли какво? Ще си поговоря с него и ще му кажа някои неща, които ще оправят работата. А сега, какво ще кажете да изпием по едно кафе?

И той ме задърпа към отворения френски прозорец.

— Не, не мога да изляза навън в такъв вид — настоях аз. — Най-напред ще отида да се поосвежа.

Докато се отправях към вратата, той ми извика:

— Предполагам, знаете какъв е проблемът на Александър, Елизабет? — Намигна ми и излезе навън да се включи отново в празненството.

На следващия ден беше двайсет и първият ми рожден ден. Обаче не можех да го кажа на никого във „Фокстън“, тъй като бях излъгала за възрастта си, за да ме приемат. Според това, което знаеше мис Енгрид, аз бях на двайсет и три. Това беше и денят на летния бал в училището за момичета „Сейнт Уинфрид“ и съставът на Александър цял ден репетираше в музикалната стая.

Слушах ги как свирят, докато работех в кабинета си, и сигурно съм била потънала в някакви свои мисли, защото не разбрах, че музиката е спряла, докато на вратата не се почука и не видях да влиза Александър.

Докато мълчаливо ме наблюдаваше, прокара ръка през челото си, за да отметне падналите над очите му коси.

— Аз… — хвърли поглед през рамо той и тогава забелязах, че отвън стоеше Хенри и разговаряше с някого, облегнат на перилата — … ами ние искаме да ви поканим тази вечер на танците.

Бях неспособна да направя каквото и да е и само стоях и го гледах. После Хенри се обърна към нас.

— Още ли не си я попитал? — обади се той.

Александър затисна устата му с ръка и го избута навън. Когато се извърна към мен, погледът му беше сериозен, но забеляза, че се усмихвам и той също се усмихна.

— Искаш да кажеш на танците в „Сейнт Уинфрид“ — попитах.

— Да. Всички се приготвят и мистър Илъри каза, че ще ви вземе с колата си.

— Или с него, или с Тонто — отново се намеси Хенри.

Александър му хвърли бърз поглед и аз отвърнах:

— В такъв случай предпочитам колата на мистър Илъри.

 

 

Мистър Илъри се появи точно в седем и като ме видя, подсвирна толкова красноречиво, че ми се прииска да се върна обратно.

— Със сигурност ще ги зашеметите с това — каза той, оглеждайки роклята ми, която се повдигна и още повече откри бедрата ми, докато се настанявах в колата.

— Да не искате да кажете, че е прекалено къса?

— Шегувате ли се? Направо е страхотна!

Още от прага на училището разбрах, че съм сгрешила. Всички момичета от „Сейнт Уиндфри“ бяха с дълги рокли — истински бални рокли — и с моята прилепнала минирокля от „Мери Кант“ се чувствах като някоя екзотична птица. Но беше много късно за връщане назад, затова си казах, че съм по-голяма от тях и следователно имам право да нося каквото си искам. И понеже Александър пееше на сцената, започнах да пляскам с ръце и да потропвам с крака, като се усмихвах на всички момчета, докато се опитваха да направят влакче. Директорът продължаваше да ме гледа намръщено, но аз така добре се забавлявах, че това изобщо не ме притесняваше.

„Хайде пак напред-назад, а после извивка и пак извивка“, пееше Александър и всички събуваха обувките си, разпускаха косите си и се извиваха като обезумели. Момчетата изглеждаха много променени, почти като възрастни, с черните си пуловери и сиви панталони, докато въртяха момичетата в шеметния „Рокендрол около часовника“ и дори направиха опит да се подредят като в някакъв мюзикъл.

Александър запя първите думи на „Ду-уа диди, диди“ и всички изръкопляскаха, когато мистър Илъри ме издърпа в средата на подиума.

— Всичко наред ли е? — извика ми той, докато ме въртеше около себе си.

— Идеално. Впрочем какво казахте на Александър?

— Да речем, че просто му изясних някои неща.

— Какви например?

— За вас и за мен.

— Това ли го е тревожело?

— Знаете, че е така — извика той и в този момент Хенри Клайв ме хвана за ръка и ме обърна, за да танцувам с него, докато някой друг беше поел барабаните.

Времето сякаш летеше и ето че съставът се поклони и светлините угаснаха за последния танц на вечерта. Краят на летния бал, краят на летния семестър. Беше една от любимите ми песни — „Запечатано с целувка“ на Брайън Хайлънд.

Взех чаша кока-кола и се усмихнах на мистър Илъри, който покани на танц директорката на „Сейнт Уинфрид“; после се извърнах и видях Александър да слиза от сцената. Докато се насочваше към мен, сърцето ми лудо заби и внезапно бях обзета от паника. Посегнах за друга бутилка, за да допълня чашата си, но ръката му хвана моята и без да го погледна, оставих чашата и го последвах на дансинга.

Едва се помръдвах — толкова ясно усещах ръцете му около себе си. Чувствах дъхът му на бузата си, докато пееше думите на песента:

„Не искам да се сбогуваме за лятото,

защото знам как ще ни липсва любовта.

Нека си дадем клетва да се срещнем през септември

и да я подпечатаме с целувка.“

Краката му се движеха, притиснати към моите и макар да съзнавах добре, че ме притиска твърде силно, не можех да се откъсна. Главата ми беше сведена над рамото му, а ръцете ми лежаха неподвижни на гърба му.

След известно време усетих, че треперя — както и той. Мистър Илъри улови погледа ми, но аз се извърнах. Чувствата ме изпълваха до такава степен, че ми се струваше, че ще се задуша и паниката, от която смятах, че съм се освободила, отново ме сграбчи. После музиката спря и той се отдръпна. Погледнах го и видях, че на лицето му е изписан същия израз, както в деня, когато бях намерила дневника в стаята му; после погледът му омекна и очите му се впиха в моите. Гледах устните му и в мига, в който той понечи да се наведе, светлините изведнъж се включиха.

Директорката плесна с ръце и започна да подканя момчетата да се прибират. Александър продължаваше да ме гледа, а аз нервно се озъртах из стаята, за да открия мистър Илъри. Забелязах го, че ме чака на вратата, и се затичах към него.

През целия път до „Фокстън“ мистър Илъри се шегуваше, но единственото, на което бях способна, беше да се усмихвам и да кимам. Не можех да говоря, дори не можех да мисля. Исках само да остана сама. Щом стигнах във вилата, се затичах право към огледалото в спалнята. Очите ми изглеждаха по-големи от обикновено, кожата ми беше зачервена и установих, че горя, ужасно горя. Исках отново да съм на дансинга. Исках да го чуя да пее отново онези думи, исках светлините да угаснат, исках той да…

Плеснах силно лицето си с ръце. Исках той да ме целуне.