Сюзън Луис
Особен урок (10)

9.

Тъй като вече осъзнавахме какво ще се случи, ако някой разбере за нас, и двамата се държахме много по-отговорно след завръщането си във „Фокстън“ за летния семестър. И все пак на Александър му беше много трудно да бъде дискретен, затова през свободните си вечери отивах в кръчмата, за да не се изкушава да ме посещава във вилата или в кабинета ми. През останалото време не беше чак толкова зле, освен дето около нас винаги имаше други хора; и все пак поне се виждахме и всеки ден си оставяхме бележки във възглавницата му.

После — навярно знак на съдбата — Александър откри начин да разрешим затрудненията си: намери някаква изоставена кантонерска къщичка на около километър и половина от училището… Срещахме се там поне веднъж седмично, но внимавахме много, дори и на Хенри не казахме за нея. Александър пристигаше откъм тунела, като вървеше около стотина метра по линията, докато аз, след като изпиех набързо едно обедно питие, се промъквах зад кръчмата, прескачах една ограда, притичвах като луда през поляната, пълна с крави, и поемах по пътечката през изоставената гара, за да го сваря — веднъж дори нахлупил кантонерска фуражка, със знаменце и свирка, и поставил влакче-играчка на линията.

Не му казах, навярно защото си мислех, че ще му бъде неприятно, че се бях сприятелила с едно момиче в кръчмата. Името й беше Рут. Каза ми, че семейството й живее в селото. Говореше много за себе си и ме разсмиваше, като ми разправяше, за всичките си приятели — как ги върти на малкия си пръст.

— Трябва да те запозная с Питър — заяви тя един ден, след като подробно ми беше разказала какво са правили предната вечер. И следващия път, когато се появих, Питър беше там.

Един ден подхвърлих съвсем случайно на Александър за Рут и Питър. Ревнуваше, точно както си бях помислила, и затова не споменах повече за тях.

Към края на учебния срок родителите на Александър дойдоха в училището, за да разберат от мистър Лоримър как се справя синът им. Резултатите, които получиха, не бяха блестящи, но беше много по-добре, отколкото ние очаквахме. Естествено, баща му не остана много доволен и му го показа. Цял ден го подложи на мъчителни разговори, а вечерта ги заведе двамата с Хенри на вечеря в селото.

Бях се уговорила да се срещна с Рут в седем и половина. През последните няколко седмици Питър беше по работа в Лондон и затова останах изненадана, когато видях, че и той е там. Седнахме с питиетата си в ъгъла на бара и докато Рут и Питър разговаряха за Лондон, аз се чудех какво ли прави в този момент Александър.

— Тази вечер си доста мълчалива, Елизабет — каза Рут. — Има ли нещо?

Погледнах я.

— О, извинявай, бях на километри оттук.

— На километри? Или само на неколкостотин метра нагоре по хълма — във „Фокстън“?

— Ако питаш мен, тя крие там някой таен любовник — подхвърли Питър. — Хайде, кажи кой е той? Учителят по латински? Учителят по английски? Сетих се, директорът е!

— Това е типично за теб — каза Рут. — Всичко свеждаш само до едно — секс. — Обърна се към мен. — Не му обръщай внимание.

Толкова ми харесваха двамата. Искаше ми се да мога да ги запозная с Александър.

— Я ми кажи — отново заговори Рут, — не ти ли липсва Лондон? Нали там си работила, преди да дойдеш тук?

Разговаряхме за това, къде съм работила в Лондон и местата, които съм посещавала. Визитата на лорд Белмейн ме беше притеснила и затова участвах в разговора само наполовина, но Рут и Питър сякаш не го забелязваха.

Когато към десет и половина се върнах във вилата, Александър ме чакаше. Веднага разбрах, че е пил — беше се скрил в храсталаците в горичката и доста трудно успя да се измъкне.

— Къде беше? — попита ме, докато се опитвах да го издърпам.

— Не трябваше да идваш. Къде е Хенри?

— Отиде да ни разпише — отговори ми, като предъвкваше думите. — Винаги е удоволствие да се видиш със старите си родители, да знаеш, но вече си заминаха. Може ли да получа чаша кафе?

Щом влязохме във вилата, той настоя сам да приготви кафето, но на път за кухнята се строполи върху облегалката на канапето.

— Колко вино си изпил? — попитах го аз.

— Не беше много. По-скоро трябва да е от брендито.

Настаних го на един от столовете в кухнята и за момент той остана да седи послушно и да ме наблюдава как отивам да взема мляко от хладилника, но после се приближи и ме прегърна.

— Иска ми се да бяхме женени — каза и вдигна косата ми, за да ме целуне по врата. — Но ще се оженим, нали? Някой ден ще се омъжиш ли за мен?

— Да — отвърнах, — ще се омъжа.

— Днес едва не им казах за теб.

Напрегнах се.

— Не си го и помисляй, чу ли?

— Не. Но ще го направя. През лятната ваканция. Ще си отида за няколко дни вкъщи, ще им кажа и после…

Поклатих глава.

— Не, не, не трябва. Още не.

— … после ще заминем някъде само двамата. Къде искаш да отидем?

Опитах се да протестирам.

— Само ми отговори на въпроса — продължи той. — Къде ще отидем?

Видях, че няма начин да го вразумя в момента.

— Имаш ли някакво предложение? — попитах.

— Сарк. Това е малък остров близо до Гъриси. Много е романтично.

— Ще вземем ли и Хенри с нас?

— Да не сме луди!

Избутах го и той тръгна след мен във всекидневната.

— Сигурно не мога да те убедя това да е меденият ни месец, а? — продължи, като залиташе към канапето.

— Не, не можеш.

— Все пак би могла да го кажеш. Поне бихме могли да се преструваме. Ще направя резервацията на името на мистър и мисис Белмейн, как ти звучи?

Усмихнах се, макар че сърцето ми се сви само при звука на думите.

— Ах, почти забравих. По дяволите! Трябва да съм го оставил в храстите. Стой тук и не мърдай.

Когато се върна, отиде до грамофона и постави плочата, която беше донесъл. След това придърпа към себе си и ме прегърна.

— Спомняш ли си?

Как бих могла да забравя? Беше „Подпечатано с целувка“.

— Честит рожден ден и честита годишнина, скъпа! — каза той, докато танцувахме.

— Годишнина?

— Беше точно преди една година — вечерта, когато за първи път те прегърнах и танцувахме на тази мелодия.

Погледнах го в очите и се питах с какво бях заслужила този непоправим романтик.

— А сега си затвори очите, имам още една изненада за теб.

Затворих ги и без да отделя устните си от моите, усетих, че поставя нещо на лявата ми ръка. Беше годежен пръстен.

— С цялата ми любов, от все сърце и за цял живот — прошепна.

 

 

Когато точно преди края на срока отидох за два дни до Лондон, обясних на Александър, че трябва да помогна на Джанис да се справи с някакви неприятности. Не остана очарован, че ще отсъствам една нощ, но аз му напомних, че и без това ще трябва да играе крикет в училището в Дорсет, така че всъщност няма да усети много липсата ми.

Когато се върнах, мис Енгрид ме чакаше и беше отворила вратата на кабинета си.

— Елизабет, би ли влязла, ако обичаш?

Щом я видях, веднага разбрах, че нещо не е наред. Въпреки горещината усетих как ръцете ми се вледениха. Единственото, което ми мина през ума, беше, че нещо се е случило с Александър.

Мис Енгрид затвори вратата след мен и се върна при бюрото.

— Какво има? — попитах и се уплаших от собствения си безжизнен глас. Опитах отново. — Да не би заболяването на Пол Рейвън да не е било шарка?

— Не, Елизабет — отвърна ми сериозно тя, — не става въпрос за Пол Рейвън. — Погледна надолу към вестника върху бюрото и го обърна към мен.

Сведох поглед към разгърнатата страница и в този момент разбрах какво означава да усетиш как светът се сгромолясва под краката ти.

„Специално: Синът на Негова светлост върховния съдия свива любовно гнездо с циганка.“

За миг ми се стори, че ще припадна, стените на кабинета сякаш се стовариха върху ми.

И в най-ужасните ми кошмари нито за миг не ми беше минавало през ум подобно нещо. На цялата първа страница, за да могат да го видят всички. Тлъсти черни букви и снимка на „Фокстън“. В долния десен ъгъл имаше по-малка снимка с изглед от циганския лагер в имението на лорд Белмейн. Прочетох първите редове на статията.

„След обвиненията за проституция на циганчета в Съфолк, отправени от лорд Белмейн, Негова светлост върховния съдия, нашите репортери разкриха, че синът на лорд Белмейн, многоуважаемият Александър Белмейн води доста разпуснат живот в елитното училище за момчета «Фокстън» със своята любовница-циганка…“

Буквите се сляха и трябваше да се хвана за ръба на бюрото, за да не падна. Мис Енгрид придърпа стола и ми помогна да седна, а после ми подаде чаша с бренди.

— Александър — промълвих, опитвайки се да се изправя. — Къде е? Видял ли го е?

Тя ме спря.

— В кабинета на директора е. Заедно с баща си.

Затворих очи и усетих как ръцете ми отново се разтреперват. Стомахът ме присви и почувствах, че ще повърна. Мис Енгрид издърпа стол и за себе си и седна до мен. Хвана ръцете ми и започна да ги разтрива.

— Елизабет — каза, — погледни ме.

Вдигнах очи към лицето й.

— Знам, че си израснала в лунапарк, момичето ми, мисис Кери ми каза, когато ми даваше препоръката ти. Няма защо да се срамуваш от това. Но трябва да ми кажеш, скъпа, имаш ли нещо общо със семейство Инс?

Поклатих глава.

— Не.

— Тогава защо във вестниците пише, че имаш?

Преглътнах мъчително и се опитах да овладея гласа си, но той излизаше на пресекулки.

— Не знам — успях да изхлипам. — Заради лунапарка сигурно мислят, че… — Погледнах я. — Не съм циганка, не и както те си мислят.

Мис Енгрид стисна ръката ми и попита с дълбокия си дрезгав глас:

— Александър знае ли къде си израснала?

— Не. Не смятах, че има някакво значение. — Погледнах я отново. — Знаех, че един ден връзката ни ще трябва да приключи и се опитах, наистина се опитах. Но, о, боже, нека не бъде по такъв начин. Моля ви, мис Енгрид…

Подскочих, защото телефонът й иззвъня. Тя ме потупа по ръката и отиде да се обади.

— Да — каза кратко. — Да, ще дойдем. — Изразът на лицето й беше суров, докато поставяше слушалката обратно. — Беше директорът. Лорд Белмейн иска да те види.

Не можех да застана пред него. Очите, лицето и цялото тяло ме болеше.

— Те грешат! Моля ви, мис Енгрид, трябва да им кажете, че са допуснали грешка.

Постави ръце на раменете ми.

— Много е късно, момичето ми. Опитах се да ти помогна преди това, но сега вече нищо не мога да направя.

Изведнъж се озовах в прегръдките й и тя ме залюля напред-назад като бебе. Когато ме пусна, видях, че по набразденото й от бръчки лице се стичаха сълзи.

— Ще ми липсваш, Елизабет. Много повече, отколкото вероятно си представяш.

Опитах се да оправя дишането си.

— Ще сляза с теб — каза тя и ме поведе към кабинета на директора.

Лорд Белмейн изчака вратата да се затвори след мистър Лоримър и сключил ръце зад гърба си, се извърна от прозореца и ме погледна.

— Значи така — започна, — успяхте да се подиграете с всички ни. Надявам се, че сте доволна.

Гледаше право в мен, но когато се опитах да проговоря, гласът ми сякаш бе изчезнал. Той се приведе напред и опря длани върху бюрото.

— Нали разбирате, че можехте да съсипете живота на сина ми? Но те точно затова са ви изпратили тук, нали? Да ме направите за смях — а също и сина ми — момче, което е едва на седемнадесет години. Първия път не успяхте, така ли? При онази случка с електромобила за голф? Можеха да го изключат, но за щастие аз повярвах в невинността му. И въпреки това той изтърпя наказанията, защото вие настояхте. И сега отново сте вие — вие успяхте да замесите името му в тази гнусна история. Само че мръсният ви номер пак ще пропадне, защото той няма да бъде изключен. О, не! Не, вие ще сте тази, която ще си замине, мис Сорил. Но преди да излезете от този кабинет, искам да знам коя точно сте вие. Внучка на Инс или негова племенница? Или сте просто някоя услужлива приятелка?

— Нямам нищо общо със семейство Инс — проплаках. — Не съм циганка. Не…

— Чуйте ме сега, млада госпожице. Миналата вечер направих всичко, което е по силите ми, за да не излезе онова нещо в пресата. Но в крайна сметка се провалих и знаете ли защо? Защото те са направили собствено разследване. Те имат факти и фактите сами говорят. Така че, питам ви отново, коя сте вие?

— Баща ми беше артист. Израснала съм в лунапарк, но…

— Лунапарк! Цигани! Все същото!

— Не! Не е! Моля ви, изслушайте ме! Обичам сина ви и той…

Лорд Белмейн удари с юмрук по масата.

— Не си правете труд да ми разправяте лъжите си! Вие не сте нищо за сина ми, чухте ли ме, нищо! Ако пак се доближите до него…

— Никога не съм направила нищо, с което да му навредя, кълна се. Никога!

— Имената! Искам имената на хората, които ви накараха да го направите.

Покрих лицето си с ръце.

— Това е грешка. Питайте мис Енгрид, тя ще ви каже!

Но той не искаше да чуе. Беше решен да открие връзката между мен и Алфред Инс. И ако нямаше връзка, както настоявах, тогава искаше да знае защо не съм казала истината за миналото си, когато съм дошла в училището. Защо от всички училища в Англия бях избрала „Фокстън“? И защо от всички момчета в шести курс бях избрала неговия син? Въпросите се сипеха върху мен толкова бързо, че главата ми се завъртя и всичко, което се опитвах да кажа, излизаше не както трябва. Защо бях ходила в Лондон предния ден, искаше да знае той. Колко ми бяха платили журналистите за историята ми? Какви още мръсотии ще публикуват? Колко още ще продължава тази вендета? Нямат ли срам хора като мен?

— Искам до един час да се махнете от това училище — приключи накрая. — Чувате ли? Вън! И лично ще се погрижа кракът ви никога повече да не стъпи в прилично училище.

Мис Енгрид ме закара с Тонто обратно във вилата. Знаех, че момчетата гледат през прозорците, но не можех да се реша да вдигна поглед. Докато излизахме от колата, тя ме спря.

— Мисля, че трябва да знаеш кой е виновен за това, Елизабет. Мисис Дженкинс е. Разбрах, че ви е видяла в Лондон по Коледа? Е, след това е продължила да ви дебне и с нейните връзки на „Флийт Стрийт“… Запознала си се с някакви приятели в местната кръчма?

Кимнах.

— Били са репортери.

Това беше някакъв кошмар.

Мис Енгрид ме придружи нагоре по стълбите до всекидневната ми. Александър беше там. Тя премести поглед от единия към другия и ни остави.

Видях напрежението, изписано на лицето му, и разбрах, че и неговият разговор с баща му не е бил по-лек от моя. В ръката си държеше вестника.

— Не трябваше да идваш — казах тихо.

Гласът му беше студен и саркастичен.

— Дойдох да си взема довиждане.

— О!

— Как можа, Елизабет? — изкрещя той изведнъж. — Подигра се с мен и семейството ми. Защо го направи?

— Не съм — отвърнах. — Неправилно сте разбрали, всички грешите. Моля те, изслушай…

— Престани да лъжеш! — извика отново. — Защо ходи тогава вчера в Лондон, ако не за да се споразумееш с тоя долнопробен вестник. Иска ми се да те убия, знаеш ли?

— Моля те, Александър…

— Твърде много съвпадения, Елизабет. Те отиват в имението на баща ми, а ти — тук, в училището. Той е прав, нали? Това е нагласено. Е, ето какво забърка. Хайде, вземи този парцал. Задръж го. Когато ти доскучае, можеш да се наслаждаваш каква подигравка си направи, ти, Елизабет Сорил, със семейство Белмейн. — Погледна ме с ненавист. — И като си помисля, че ти вярвах, когато ми казваше, че ме обичаш.

Мис Енгрид влезе.

— Александър — кротко каза тя, — мисля, че е достатъчно.

Той грабна кашона, в който беше напъхал книгите и плочите, които ми беше донесъл, и тръгна към вратата. С ръка на дръжката отново се извърна да ме погледне и съм сигурна, че никога няма да забравя омразата и мъката, които видях в очите му.

Мис Енгрид застана до мен на прозореца и двете останахме да го наблюдаваше как пресича поляната и се прибира в училището. Погледнах пръстена, който ми беше дал само преди два дни. Вече никога нямаше да мога да му кажа защо бях ходила в Лондон. Носех неговото дете.