Сюзън Луис
Особен урок (8)

7.

Не бих могла да допусна по-голяма грешка от отиването ми в малкия хотел на мистър Билингс на „Бейсуотър Роуд“. Той беше любезен и словоохотлив човечец, който с гордост ми заяви, че за мен е запазил единствената стая с вана, но тапетите и пердетата бяха износени, и в моето състояние, веднага щом вратата се хлопна след него, едва удържах сълзите си. Голямото кресло под лампиона беше идеално за четене, но аз изобщо не можах да продължа след първите няколко реда на „Момичето със зелените очи“.

Излизах да се поразходя из магазините и в „Хайд парк“ и се опитвах, доколкото мога да не мисля за Александър, но всъщност единствено той беше в ума ми. Нощем, заслушана в звуците от улицата, седях, пред огледалото и прокарвах пръсти по устните си, припомняйки си какво изпитах, когато ме целуваше. Накрая винаги обвивах ръце около тялото си и плачех от копнеж да го докосна.

Сутринта на Коледа отворих подаръка, който ми беше дал. Веднъж, когато си говорехме кой какво би си купил, ако има много пари, бях споменала, че ще си купя един скъп френски парфюм „Y“. Беше го запомнил. Толкова ми се искаше да е при мен, че почти се задушавах от желанието си. И понеже цялата треперех, докато отварях пакетчето, изтървах го и шишенцето се разби на пода. През целия ден на Коледа ридах във възглавницата, както и почти през целия следващ ден. Не можех да понеса мисълта, че ще го изгубя — все още не.

Късно следобед, два дни след Коледа, мистър Билингс почука на вратата ми. Изглежда, съм била заспала, защото от коридора се понесе някаква суетня и чух как женски глас обяснява, че май са ме видели да излизам. Измъкнах се от леглото и книгата ми се свлече на пода. Отворих вратата, примигвайки на светлината, и забелязах мистър Билингс в края на стълбите.

Щом ме видя, лицето му светна и той започна да ми говори, но аз гледах зад него. Не можеше да бъде. Сигурно сънувах. Той не знаеше къде съм…

— … много е приятно да имаш посетители, особено на Коледа — говореше ми мистър Билингс. Потупа Александър по рамото и го побутна към мен.

После чух как Александър отказва чая, който мистър Билингс му предлагаше, и като в мъгла се оставих да ме хване за ръка и да ме въведе в стаята ми. След като вратата се затвори, той се обърна и ме погледна, после вдигна ръка, за да свали шала от устата си.

— Честита Коледа — каза тихо.

Гласът ми сякаш излизаше дълбоко изпод земята. Цялата треперех, докато задавах въпроса си.

— Откъде разбра…? Какво правиш…?

Докосна лицето ми с ръце и се озовах притисната в прегръдките му, а устните му, все още студени от вятъра, се впиваха в моите, докато ръцете му здраво ме обгръщаха. После ме пусна и аз отворих очи.

— Александър…

— Само ми кажи, че ме обичаш, Елизабет. Моля те! — Отново улови лицето ми в ръце и целуна най-напред очите ми, а после носа и бузите и отново устните ми. — Не можех да мисля, не можех да спя, не можех да се храня. Трябваше да дойда. Кажи, че и с теб е било същото. Кажи ми, че ме обичаш, колкото и аз теб.

— Обичам те — прошепнах и гласът ми се прекърши, защото се опитвах да не се разплача.

Свали палтото си и го остави на стола. Извърнах се, но той хвана брадичката ми и ме обърна към себе си.

Опитах се да се усмихна.

— Не искам да чакам повече — прошепнах.

Целуна ме бавно, а пръстите му трепереха, докато разкопчаваше копчетата на роклята ми. След малко вдигна ръцете ми и ми кимна да се съблека сама, а той се зае със собствените си дрехи. През повечето време бях впила поглед в отсрещната стена, защото се страхувах да го погледна, както и че може да го разочаровам. После застана до мен и обгърна с ръце раменете ми, а аз зарових лице във врата му.

Александър откопча сутиена ми и ме отдръпна от себе си. Когато плъзна презрамките по раменете ми и гърдите ми изскочиха освободени, чух как дъхът му секна. Опитах се да се прикрия, смутена от начина, по който бяха щръкнали зърната ми, но той взе ръцете ми и ги дръпна към себе си.

— Погледни ме, Елизабет — прошепна. — Виж ме.

Сведох поглед, а ръцете ми не преставаха да се плъзгат като хипнотизирани по тялото му и докато той милваше с пръсти зърната ми, моите длани все по-плътно го притискаха. После вдигнах очи, защото чух задавения му стон и изведнъж усетих, че ръцете ми се овлажниха.

— О, господи! — Гласът му беше изпълнен от гняв и отвращение. Извърна се и закри лицето си с ръце.

Стоях пред него и не знаех какво да направя, а той се плъзна покрай мен и избяга в банята.

Последвах го и го заварих да стои пред мивката, подпрял ръце от двете й страни и да се взира надолу.

— Александър — повиках го тихо.

— Недей — изстена той. — Не ми трябва съжалението ти.

Приближих се и опрях глава на раменете му.

— Обичам те. Не се ядосвай. Понякога това се случва първия път.

— Откъде знаеш? — остро отвърна той.

Обвих ръце около него и започнах да целувам рамото му. Обърна се и силно ме притисна към себе си.

— Просто не можах да го спра — едва чуто каза.

— Да, знам.

Взе една от хавлиените кърпи и я обви около кръста си, а после седна на ръба на ваната. Залюлях главата му в ръцете си и прокарах пръсти през косите му. Беше се опитал да бъде смел и за двама ни и знаех, че сега е мой ред.

— Ще се върнеш ли? — попитах накрая.

Той кимна и аз го хванах за ръка и го поведох към леглото.

— Елизабет — проговори той в тишината. — Това, което каза преди малко, че се случват такива неща първия път… — Надигна се и се подпря на лакът, като ме гледаше в очите. — Иска ми се да мога да намеря думи, с които да ти кажа, колко много означаваш за мен.

Затворих очи и го придърпах да ме целуне. После пъхнах езика си в устата му и не след дълго усетих как страстта се надига в него.

Когато отново проговори, гласът му беше дрезгав.

— Мислиш ли, че можем да опитаме отново?

Кимнах и силно преглътнах, докато той спусна устни надолу към гърдите ми. Когато отново изправи глава и ме придърпа към тялото си, усетих твърдите му мускули да се притискат към слабините ми. Страхувах се и затворих очи, докато измъкваше бикините по краката ми. След това започна да ме милва с пръсти. Никога преди това не бях изпитвала нещо подобно. Цялата изтръпнах и се притиснах към ръката му, после вдигнах очи и го погледнах, опитвайки се да произнеса името му.

Отдръпна ръката си, разтвори краката ми и легна върху мен. После съвсем бавно започнах да се разтварям под него и да го притискам към себе си, докато с лек тласък двамата се сляхме. Александър докосваше нежно устните ми със своите и отново се раздвижи. Простенах от болка и той спря.

— Добре ли си? — прошепна и се наведе към лицето ми.

Кимнах и цялата се изпълних с любов, докато двамата се движехме едновременно. Пъхна ръцете си под мен и ме притисна още по-плътно, а след като обвих крака около него, започна да се движи все по-бързо. Дишането му стана тежко и учестено и след като извика името ми, с последен тласък се стовари върху мен.

Прегърнах го и продължих да го притискам. Телата ни бяха потни и лепкави, а сърцето му биеше до моето, но още не ми се искаше да се отдръпне от мен. Вдигна глава и ме целуна и усетих, че страните му са мокри от сълзи.

Накрая все пак се отдръпна. Веднага разбрах, че нещо не е наред и изпаднах в ужас, че може би съжалява за това, което бяхме направили. Бях му се отдала толкова лесно — ами ако сега ме презира за това? Искаше ми се да кажа нещо, докато го наблюдавах как седи на края на леглото, стиснал главата си в ръце, но езикът ми беше парализиран от страх.

— Кажи ми какво трябва да направя — тихо проговори той. — Кажи какво е това, което искаш. — Понеже не му отговорих, той се обърна и ме погледна. — Толкова си красива, Елизабет, и това, което ми даде… Но и ти трябва да изпиташ същото.

Затворих очи, за да не забележи облекчението ми и посегнах с ръце към него.

— Просто стой тук — прошепнах. — Единственото, което трябва да направиш, е да бъдеш тук.

— Но аз мога да ти дам повече — настоя той. — Знам, че мога. Кажи ми, покажи ми как да го направя.

— Не знам — отвърнах.

Погледна ме в очите и видях, че се съмнява.

— Да опитам ли? — попита.

Кимнах и той започна да милва тялото ми. Пъхна пръстите си между краката ми и тогава изведнъж разбрах какво трябва да направи. Плахо хванах ръката му и я задържах там, където беше.

— Тук е — казах, — точно тук.

Докато ме докосваше и продължаваше да ме милва, изпитах нещо толкова прекрасно, че дори не бих се опитала да го опиша. После и двамата заспахме и когато се събудих, пръстите му чертаеха малки кръгчета около зърната на гърдите ми. Беше присвил очи, сякаш не можеше да повярва на това, което ставаше с тялото ми, и изведнъж се усмихна, когато разбра, че го наблюдавам.

— Може ли отново да те любя? — нежно прошепна.

 

 

По-късно, след като слязох да донеса чай и сандвичи, двамата си говорихме и аз се опитах да се престоря на сърдита, когато ми каза, че преди да си тръгне от училището, е погледнал в дневника ми и така научил къде да ме намери.

— Няма смисъл да се мръщиш така, Елизабет — каза той, седнал гол на ръба на леглото, и отхапа голяма хапка от сандвича с пуйка. — Знам, че се зарадва, като ме видя. Нали се зарадва, а? — повтори той, тъй като не му отговорих.

Свих рамене.

— Малко.

— Малко? — задави се той. — Хич не ми се мисли какво щеше да е физическото ми състояние сега, ако наистина ми се беше зарадвала. И престани да ме гледаш там долу, нали знаеш какво ми става.

— Не те гледам никъде — отвърнах. — Ами я ми кажи какво мислят родителите ти — къде според тях си сега?

Александър вдигна рамене.

— В Лондон.

— И какво правиш?

— Е, не и че спя с младшата медицинска сестра от „Фокстън“, това е съвсем ясно.

Смехът ми секна.

— Недей, Александър, моля те, не говори така.

— Съжалявам. Мислят, че съм тук, за да гледам някакво представление заедно с момчетата.

— Само една нощ ли ще останеш? — Опитах се гласът ми да не прозвучи отчаяно, но сърцето ми вече биеше до пръсване и дори се наложи да го притисна с ръце.

Той, изглежда, усети как се чувствам, защото пресече стаята й коленичи пред стола, на който седях.

— Няма да те напусна, Елизабет. Не мога.

Изглеждаше толкова млад, толкова смел. Какво щеше да стане с нас?

Едва след два дни най-сетне се решихме да излезем и отидохме на театър. Гледахме дневно представление на „Щастливи дни“ на Бекет и въпреки наистина мрачната тема на пиесата, двамата се заливахме от смях, докато Уини, заровена до кръста в земята, се опитваше да запълва дните си, като си пили ноктите или ровичка из дамската си чантичка.

През цялото време, докато траеше представлението, Александър ме държеше за ръка и от време на време се навеждаше и ме целуваше, както правеше и когато си мислеше, че съм заспала. Аз също го целувах, когато заспиваше, защото тогава изглеждаше толкова млад и уязвим и разбирах, че независимо от външното му самообладание, той не по-малко от мен се страхува, че нещо може да разруши щастието ни. Имаше също и моменти, когато не успяваше да прикрие смущението си от това, което му се беше случило, и тогава оставаше с вперен в мен поглед и ме молеше да му кажа колко много го обичам — а аз се смеех и му повтарях разни глупави романтични думички, докато и той започнеше да се смее.

След края на представлението решихме, че щом си прекарваме толкова добре, бихме могли да се поотпуснем и да намерим някой оживен ресторант в „Ковънт Гардън“. Отправихме се към „Бистрото“, забутано зад пазара, но тогава се случи нещо наистина невероятно. Александър забеляза мисис Дженкинс, която идваше насреща по улицата, подръка с мъжа си. Дръпна ме бързо във входа на едно магазинче, прегърна ме и притисна лицето ми към себе си.

Мисис Дженкинс отмина и дори не погледна в нашата посока, но ние останахме още няколко минути във входа, вцепенени от обстоятелството, че бяхме твърде близо до разкриването. Спогледахме се. Знаехме, че това е само началото. В уединението на малката ни стаичка на „Бейсуотър“ и на двамата ни се струваше лесно да се убеждаваме как ще се изправим срещу света. Действителността беше нещо различно.

След като вечерта се провали, мълчаливо тръгнахме обратно към хотела. Преди да пристигнем, вече бях решила какво ще направя. В мига, в който видях мисис Дженкинс, почти щях да припадна от срам; и от мен, също както и от нея, се очакваше да се държа като разумен член от персонала на училището. Изведнъж си представих обвинителните погледи на родителите на Александър, на мис Енгрид, мистър Лоримър, мистър Илъри и останалите момчета, които ми се бяха доверили. Трябва да съм била луда, за да позволя нещата да стигнат толкова далече. През изминалите няколко дни дали наистина се бях замислила за това, което причинявах на Александър, бях ли отделила време да помисля за ефекта, който всичко това можеше да окаже върху него? Той беше прекалено млад, за да знае какво иска, беше своенравен, упорит и разглезен. Може и да се държеше като по-възрастен, отколкото всъщност беше, но това не променяше факта, че все още не е навършил седемнадесет. Връзката ни трябваше да бъде прекратена още сега, независимо каква болка щеше да ми причини това, защото тя щеше да е нищо в сравнение с пораженията, които щеше да нанесе на Александър, ако я оставя да продължи.

Преди да успее да отвори вратата на хотела, аз го спрях и го обърнах с лице към мен.

— Александър — започнах меко. — Искам да влезеш сам и да събереш нещата си. Не, не. Моля те, не казвай нищо, недей да спориш, не мога да го понеса. Трябва да се разделим, скъпи, така че нека го направим сега, преди външният свят да развали това, което изживяхме заедно. Реших, че ще бъде най-добре да не се връщам във „Фокстън“ след Нова година.

— Елизабет — постави ръка на устата ми той. — Оставам с теб. Влез, моля те. Трябва да поговорим, знам, но не се опитвай да ме прогониш така.

Гласът ми беше задавен от загубата, която вече вътрешно изживявах.

— Така ще бъде по-лесно, Александър. Ако говорим, само ще ни бъде по-трудно. Отивам да се поразходя. Моля те, вземи си нещата…

— Ти каза, че ме обичаш, Елизабет.

Поклатих глава, почти задавена от сълзи.

— Обичам те, Александър, но не мога. Не мога… — Издърпах ръката си от неговата и се спуснах надолу по улицата.

Очаквах, че ще ме последва и когато не го направи, стиснах здраво устни, за да не закрещя от усилие да запълня празнотата в себе си. Разхождах се наоколо повече от час, но без да съзнавам за какво мисля и накъде вървя. Ужасно се страхувах да се върна, но знаех, че трябва да го направя. Това беше първата крачка, която се налагаше, за да се изправя пред живота си без него. Опитвах се да бъда твърда, докато прекрачвах прага на стаята — той беше там, седеше на леглото и ме чакаше.

Затворих вратата и останах така, вперила в него възпалените си и подпухнали очи. Стана, взе ръката ми и ме заведе до леглото.

— Седни — каза. — Искам да ме изслушаш. Не искам да ме прекъсваш, обещаваш ли?

Кимнах безмълвно.

Седна на стола с овехтяла тапицерия и се вгледа в мен в полумрака на стаята, наклонил тъмната си глава на една страна, без да сваля очи от лицето ми.

— Знам, че всички мислят, че на моята възраст все още не знам какво искам, че провалям живота си… и всичко останало, което ще наговорят. Но няма никакво значение какво мислят другите, Елизабет, защото нищо няма да промени това, което изпитвам към теб. Разбира се, че няма да ни е лесно, особено като имам предвид, че дори и ти мислиш, че съм прекалено млад за това, което изживяваме. Единственото, което мога да кажа, е, че във всички книги и филми, които имат значение за мен, както и от опита от досегашния ми живот — независимо, че все още толкова малко съм видял — любовта никога не признава възрасти. Обичам те и искам да останеш най-важното нещо в живота ми. Нищо друго не ме интересува. Знам, че в бъдеще ще има моменти, когато и други неща ще ме занимават и ще бъдат важни за мен, но винаги — независимо какво ще стане — ти ще бъдеш тази, която ще обичам. Нищо няма да го промени, Елизабет. Не мога да изкажа с думи какво направи с живота ми; единственото, което знам, е, че той няма да струва нищо без теб. И ако ме напуснеш сега, ще нараниш и двама ни, дори повече, отколкото можем да си представим. Това, което се опитвам да кажа, всъщност е много просто. Не само че сега те обичам, но вече със сигурност знам, че винаги ще те обичам. И ако не ми вярващ, то може би ще трябва да изчакаме, за да се убедиш. Във всеки случай нищо няма да промени онова, което изпитвам. Затова те моля да не ме изхвърляш от живота си.

Беше станало още по-тъмно и едва го забелязвах през стаята. Измина доста време, преди да стана и да отида при него. Той протегна ръце и аз седнах в скута му, прегърнах го и го залюлях напред-назад, изтривайки сълзите от страните му.

— И аз като теб не знам какво ще ни донесе бъдещето, но да се надяваме, че любовта ни е достатъчно силна, за да го посрещнем.