Сюзън Луис
Особен урок (17)

16.

Двамата с Джесика се събрахме в деня на сватбата на Хенри и Лизи. Дотогава беше живяла с родителите си в къщата им в Холанд Парк и нито се бяхме виждали, нито бяхме разговаряли в продължение на шест седмици. Не се бях трогнал особено, когато си беше заминала — поне онези отвратителни картини няма да се появяват повече по стените. Лизи обаче беше останала при мен в къщата — положение, което, много странно, но не бе предизвикало никакви клюки. Всъщност Хенри почти се беше преместил при нас, така че единствено когато той излизаше, Лизи прехвърляше ненаситния си апетит върху мен. Не бях очарован от липсата си на воля да й се противопоставя, но тя ме изнудваше, като ме заплашваше, че ще каже на Хенри. Не знаех дали наистина има намерение да изпълни заканата си, макар че до голяма степен подозирах, че не би го направила — и това само доказваше колко наистина достоен за презрение характер имах.

Хенри и Лизи се обвързаха в брачен съюз в кметството в Челси, а след това имаше прием в „Риц“. Там се появи и Джесика. Останах изненадан от чувствата, които изпитах, когато я видях. Беше отслабнала и очите й изглеждаха още по-големи на бледото й лице. Като я наблюдавах как се движи между гостите, отново ме обзе срамът за това, което й бях причинил. По един или друг начин тя бе страдала в ръцете ми от момента на запознанството ни.

Отначало изпитвахме известно неудобство един от друг, но готовността, с която тя обърна гръб на останалите, ми даде да разбера, че също като мен, а на нея много й се иска поне да направим някакъв опит. Разигра ми отличен етюд на тема колко приятно нещо е свободата, като се смееше и бъбреше, сякаш е най-безгрижното същество на света. Но аз я познавах твърде добре. Всеки път, щом покрай нас минеше някой от келнерите, тя си вземаше ново питие и с напредването на приема, забелязвах как все повече се приближава до момента на срива. В крайна сметка я заведох вкъщи и я сложих да си легне. На следващия ден отидохме с колата у родителите й и прибрахме багажа й.

През седмиците, които последваха сдобряването ни, двамата направихме нещо, което още преди много години трябваше да сторим — разговаряхме за взаимоотношенията си, за чувствата си един към друг. Останах шокиран, когато разбрах, че през последната година, преди да ме напусне, тя е вземала наркотици. Това било единственият начин, каза ми тя, да успее да преглътне факта, че не я обичам. А мрачните й картини по стените на дома ни били предназначени да изобразят утробата й — съхнеща и обезличена от безплодието с всеки изминал ден.

— Но всъщност вината си бе изцяло моя — продължи Джесика. — Бях толкова разстроена заради теб и понеже страдах, исках да те накарам и ти да страдаш. Боях се, че ако не мога да ти родя деца, ще използваш това като оръжие срещу мен и понеже се страхувах от теб, страхувах се да говоря с теб, единственият начин да изразя чувствата си беше чрез картините ми… Виждаш ли, винаги съм си мислила, че продължаваш да обичаш Елизабет и смятах, че оттам идва всичко. Чудя си дали разбираш какво означава да живееш с някого, когото обичаш и да знаеш, че той обича друг.

Останах ужасен, че съм могъл да живея толкова дълго с Джесика и да не зная нищо за мъката, която е изживяла. Всъщност, може би съм знаел, но проблемът беше, че не ме е интересувало. Сега наистина бях доволен от възможността да опитам, независимо по какъв начин, да поправя нещата.

Полагах грижи да прекарваме заедно всяка минута, щом беше възможно. Един от любимите ми начини да се отпусна беше като седна в ъгъла на разхвърляното й ателие, сега отново изпълнено с ярки и живи цветове, и я наблюдавам как напълно гола — а тя ме уверяваше, че непременно трябва да бъде гола — хващаше по една четка във всяка ръка и се въртеше, така че върховете им да оставят следи върху платното. Все така не разбирах нищо от самобитното й изкуство, но това ми напомняше времето в Оксфорд и носталгичното чувство ни сближи много повече.

Доста отрано забелязах, че започва да пие прекалено, но ако й намекнех за това, тя заемаше отбранителна позиция.

— Просто си осигурявам малко удоволствие — изхълца, когато веднъж се върнах по-рано следобед и я сварих простряна върху дивана с почти празна бутилка джин.

— Но, Джесика, скъпа, тази бутилка снощи беше пълна.

— О, мили боже, да не би да ме следиш, Александър? Защо впрочем се връщаш толкова рано?

— Не забравяй, че живея тук? Хайде, ела сега да налеем малко кафе в теб.

— А няма ли и някое от твоите малки бебчета? — Забеляза трепването ми и се разкиска. — Още ти се иска да забременея, нали, Александър?

— Джес, спри, преди да си казала нещо, за което ще съжаляваш.

Изведнъж избухна в сълзи.

— Съжалявам. Не исках да го кажа. Не знам какво говоря. Вече не знам и какво правя. Ти ме объркваш. Никога преди не си ме обичал и сега не зная как да се държа, когато го показваш. Какво ще правим? Да отидем ли да се консултираме с някого? Знам, че искаш дете. Е, мен, изглежда, не ме бива да ти го дам!

Излязох от стаята, защото твърде добре знаех, че няма никакъв смисъл да стоя. Когато се наплаче, ще си поговорим отново. Може би е права, може би трябва да отидем да се консултираме със специалист — в края на краищата достатъчно дълго опитвахме без никакъв резултат. Но как изобщо можем да мислим за деца при това състояние на Джесика?

И така продължихме да я караме някак от скандал до скандал, всеки все по-настървен от предишния. Но аз бях сигурен, че щом веднъж забременее, всичко ще се промени; тогава поне ще повярва колко много я обичам. Да имаме в живота си нещо, което да можем да споделяме и да обичаме и двамата — ето това ни трябваше.

Точно в деня, когато двамата с Джесика окончателно събрахме кураж да направим тестове за стерилитет, получих папките с делото Пинто. Никой — с изключение може би на Редиш, чиновника в кантората — не беше по-изненадан от мен самия. Това беше случай, който непрекъснато се появяваше по страниците на пресата, а аз бях попаднал на него, когато се наложи да поема защитата на първа инстанция в магистратурата. Съдебната процедура беше кратка и почти не се бях виждал с Рут Пинто. Все пак успях да издействам освобождаване под гаранция и именно заради това, както ми обясни адвокатът й, по-късно тя настояла аз да се заема с по-нататъшната защита по делото. Адвокатът много настоятелно и многословно държеше да ме увери, че това решение няма нищо общо с него.

Британското правителство, и по-точно Министерството на отбраната; беше обвинило Рут Пинто, че е откраднала документи за отбраната и ги е продала на един от сто и петте руски дипломати, които впоследствие бяха експулсирани от Великобритания. Тези документи, както ми казаха — самият аз нямах право да ги видя — давали някои ключови подробности за кралските морски маневри в Балтийско море.

Процесът, преминал при голям интерес от страна на пресата, продължи четири дни и сблъсъкът между мен и обвинението беше ожесточен, забавен и, поне за мен, все по-въодушевен, докато победата ми — и тази на публиката — се очертаваше все по-сигурно.

Вечерта преди последния ден на процеса двамата с Джесика вечеряхме вкъщи. Бях нервен заради неочаквания обрат, който бе настъпил този ден в съда, когато приятелят на Пинто се беше изправил на свидетелското място и направо бе поднесъл на тепсия решението на случая на обвинението. Налагаше се да преработя заключителната си реч, преди да се явя отново в съда на следващата сутрин и поради това се почувствах още по-неприятно, когато забелязах, че Джесика е пияна.

Наблюдавах я през масата, докато си сипваше от зеленчуковата супа. Цопна черпака обратно в супника и аз многозначително изгледах петната, които бе направила. В отговор тя също впери поглед в мен и като вдигна отново черпака, изля го върху поставката с подправките.

С мъка потиснах раздразнението си и протегнах ръка за черпака.

— Бих искал малко супа, ако обичаш.

За момент ми се стори, че ще го запрати върху мен. Вместо това тя избухна в смях и скоро усетих, че и аз се усмихвам.

После Джесика спря.

— Защо се смееш?

— Смея се, защото ти се смееш.

— Но ти не знаеш защо се смея, нали така? А аз се смеех на теб, Александър, така че излиза, че се смееш на себе си. Великият Александър Белмейн, който знае всичко. Предполагам си мислиш, че знаеш какво ми е тази вечер, така ли? Да, точно така, защото ти всичко знаеш. Но дори и да знаеше, което не е така, какво те интересува? Какво друго те интересува, освен теб самия?

— За бога, не мислиш ли, че точно тази вечер и без това си имам достатъчно грижи, за да трябва да си губя времето с детинските ти дрънканици. Или кажи каквото си си наумила, или млъквай. Честно казано, все ми е едно. — Взирахме се един в друг, а въздухът помежду ни всеки момент можеше да се взриви. Накрая оставих салфетката си на масата и се изправих. — Отивам да поработя. Защо не си направиш услуга и не се качиш горе да се развъртиш с четките си. Това може да ти оправи настроението.

Видях опасните пламъчета в очите й и как пръстите й стиснаха ножа до чинията. Обърнах се и докато излизах във фоайето, телефонът започна да звъни и заглуши ругатните, които бълваше след мен. Изведнъж вените ми се изпълниха с цялата предишна омраза. Опитах, непрекъснато опитвах, но нямаше начин; не знаех какво иска или какво трябва да направя, за да е щастлива. Не можеше да приеме любовта ми и вече толкова ме беше объркала, че не знаех накъде да поема.

— Вдигни този проклет телефон! — чух я да крещи.

Вдигнах слушалката.

— Някой, изглежда, не е в настроение.

— Татко!

— Май се обаждам в неподходящ момент?

— Не, всъщност се обаждаш точно навреме. Как си?

Поговорихме си известно време, преди да осъзная, че той всъщност не казва нищо. Не беше в характера на баща ми да води празни разговори — не беше от тези, които обичат да увъртат нещата и обикновено минаваше директно на въпроса. Опитах се да сдържа раздразнението в гласа си и го попитах дали има нещо по-специално.

— Не, нищо специално. Просто исках да разбера какво мислиш по случая Пинто. Съдът ще се произнесе утре, нали?

— Точно така.

— Имаш ли нещо против да ти дам един съвет?

Имах, но му казах да продължава.

— Не се престаравай със заключителната реч — каза той.

Погледнах слушалката, съмнявайки се дали съм го чул правилно.

— Моля?

— Чу ме. В твой и на клиента ти интерес е да не се престараваш със защитата. Това е всичко. Лека нощ, сине. Поздрави Джесика. — И затвори.

Пуснах слушалката и като се извърнах, видях, че Джесика стои на прага.

— Какво искаше? — попита ме.

— Хубав въпрос. Тази вечер не приличаше на себе си и говореше със загадки. А сега, ако нямаш нищо против, отивам в кабинета си и не искам да бъда обезпокояван. От никого!

— В такъв случай, отивам да се развъртя с четките — язвително отвърна тя и изхвърча нагоре по стълбите.

И без думите на баща ми, които продължаваха да звучат в главата ми, беше достатъчно трудно да подготвя заключителната си реч. „В твой интерес“, беше ми казал. Но как би могло да бъде в мой интерес преднамерено да загубя делото, което, предполагам, трябваше да означава това, и да видя как жената отива в затвора? С отзвука, който процесът бе получил в пресата, ако спечелех, щях да стана център на вниманието, а нямаше много адвокати, които биха могли да се похвалят с това на двайсет и четири години.

После изведнъж ми просветна: бях подложен на правителствен натиск… Възмутен вдигнах телефона, готов да помоля баща си — или щеше да е по-точно, ако при тези обстоятелства гледам на него като на лорд-канцлера — да ми обясни какво точно има предвид. Дори не набрах номера докрай; не би имало никаква полза — нищо нямаше да ми каже. Просто трябваше да го забравя. Жената повече от очевидно беше невинна и моята задача беше справедливостта да възтържествува.

Но съмнението вече бе посято и въпросът, който дотогава отказвах да си задавам — защо изобщо правителството бе решило да повдигне обвинение, след като случаят беше толкова ясен? — се завъртя в главата ми, докато накрая вече не виждах книжата пред себе си. Нещо не беше наред с това дело — нещо основно, което, изглежда, съм пропуснал. При това бях убеден, че е нещо, което е пред очите ми, и това още повече увеличаваше безсилието ми.

— В по-добро настроение ли сме вече?

Извърнах се и видях Джесика подпряна на вратата.

— Казах ти, че не искам да бъда обезпокояван.

— Доскуча ми горе сама, пък и нали знаеш, че когато се ядосаш, винаги се възбуждам. Помислих, че може би ще искаш да си поиграем. — Прокара ръка по тънката бяла копринена блуза, като я изпъна по тялото си. Розовите й зърна щръкнаха изкусително.

Погледнах ги за момент и после се обърнах обратно с въздишка.

— Джесика, нямам настроение.

Чух как ледът подрънква в чашата й, докато допиваше джина с тоник. За секунда или две настана тишина и после чашата се разби в стената срещу мен. Ледените кубчета се разпиляха по документите върху бюрото ми и размазаха мастилото по тях.

— Всъщност, скъпи, за мен няма особено значение дали си в настроение или не. Точно сега имам нужда от истински мъж.

Не отговорих. Не бях сигурен какво ще се случи, ако проговоря или помръдна.

— Имаш ли някакво предложение? Какво ще кажеш за някой от съпрузите на стотиците жени, които си чукал?

— Джесика, просто излез от стаята.

— Поне в едно можеш да си сигурен — няма никаква опасност да се появят малки копеленца Белмейн, нали така? — После тръгна да излиза от стаята.

С един скок се озовах зад нея.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Спря и се олюля към стената, когато я обърнах към себе си.

— Какво мислиш, че означава, скъпи ми Александър?

Кръвта пулсираше в главата ми и ръцете ми се изпотиха, но положих огромни усилия да остана спокоен.

— Получила си резултатите?

— От малките тестчета, които правихме? О, да — разсмя се тя.

Хванах китките й и я притиснах към стената.

— Е?

Изсмя се нервно и извърна поглед. Разтърсих я и силно и извих ръцете зад гърба.

— Е?

Отново се изхили, но не се решаваше да ме погледне в очите.

— Добре де — въздъхна, — изглежда, твоите тестисчета просто не действат, Александър. Все трябваше да е един от нас, нали? И това си ти! Нефункциониращ, мисля, че това е думата. Но не се притеснявай, аз съм с теб, скъпи.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш…? — погледнах я и изпитах физическо отвращение.

— Че си стерилен? Да, точно това ти казвам. Не можеш да имаш деца, Александър. Не можеш да имаш наследници, защото това, което излиза от теб, е едно нищо.

Пуснах я. Лъжеше. Трябваше да лъже.

— Какво има? Нали няма да се разплачеш? Не и Александър, великият мъж. Това не е краят на света, нали знаеш, пък и ти казах, че твоята любяща съпруга е готова да приеме непълноценната ти мъжественост. Кажи после, че това не е преданост!

Бавно слязох във всекидневната и се отпуснах в един стол. След няколко минути и тя ме последва с нова чаша в ръка. Застана срещу мен — усмихваше ми се и чакаше да проговоря.

— Защо, Джесика? Защо трябваше да ми го кажеш по този начин?

— Искаш да кажеш по такъв оскърбителен начин, както ти винаги си се отнасял с мен? Боли, нали, Александър? Но след всичко, което изтърпях от теб, поне си получи заслуженото — изсмя се злобно тя. — Само се погледни — целият пребледнял и разтреперан. Чудя се какво ли би казала твоята скъпа Елизабет, ако можеше да те види в този момент. Ще ти кажа нещо — тя нямаше да остане с теб, никоя жена не би го направила, защото ти си сексуален инвалид. Жалък си, знаеш ли? Жалък си!

Погледнах я и като я видях с кървясали и подпухнали очи, с изпоцапано лице, почувствах, че се задушавам от мъка заради живота ни.

— Да ги кажа ли и аз нещо, Джесика? — проговорих тихо. — Да ти кажа ли каква е истината за мен? Истината е, че си права. Обичал съм само една жена, и това беше Елизабет. Тя беше всичко за мен. Помолих я да се омъжи за мен, но тя ми отговори, че съм много млад. Молех я отново и отново, защото мислех, че ако ме напусне, ще умра. И точно това съм правил през всичките тези години — умирал съм. Но вината е моя, защото аз й обърнах гръб в момента, в който имаше нужда от мен. Никога няма да си го простя, никога. Сега си плащам за това. И ти, Джесика, ти си цената.