Сюзън Луис
Особен урок (19)

18.

Джесика подготвяше къщата за голямото прощално парти, което давахме в чест на Робърт Литълтън. Най-сетне той беше получил задграничното назначение и щеше да отлети за Багдад в началото на следващата седмица. Идеята да му организираме тържество беше изцяло на Джесика — предполагам, че по-скоро за да се възползва от поредния случай да ми се поперчи с още един „истински мъж“, отколкото за да се сбогува с Робърт.

През цялата сутрин през различни интервали отваряше с трясък вратата на кабинета ми и ми поднасяше поредния възникнал проблем, като се интересуваше дали не мисля, че бих могъл да направя нещо. Отказът ми беше неизменен и тя отново затръшваше вратата, като бълваше ругатни — но все пак под носа си, за да не чуят наетите помощници. След обяда, който се състоеше от сандвич, изяден зад вече заключената врата на кабинета ми, пристигнаха Лизи и цветарят. Удивен как не се бях сетил по-рано, грабнах палтото си и излязох да поиграя голф с Хенри.

Когато по-късно се върнахме на „Белгрейв Скуеър“, Хенри беше все още възбуден от победата си, а Джесика и Лизи не се виждаха никъде.

— Излязоха да пазаруват — осведоми ни мисис Диксън.

И така двамата с Хенри решихме да започнем с шампанското. Към пет часа все още ги нямаше и Хенри се отправи за „Ийтън Скуеър“, за да си полегне за един час.

Когато чух, че се прибираха, бях в кабинета си, но не си дадох труд да се обадя. Преглеждах папката, която предния ден беше донесъл в кантората ми един частен детектив. Не че имаше кой знае какво да се чете — единственото, което можех да му дам като следа, беше телеграмата и той бе установил само, че е била пусната от пощенска станция в Челси. Мисълта, че може да се намира толкова близо до мен, само още повече усилваше отчаянието ми. Извадих телеграмата и отново я прочетох. После гневно я смачках на малко топче. Дявол да я вземе! Защо ми причиняваше това?

Сподавен смях откъм вратата ме накара да се извърна рязко. Джесика държеше две чаши, а Лизи наливаше шампанско.

— Горкият Александър — въздъхна тя. — Как мислиш, дали отново мечтае за отдавна изгубената си любима?

Лизи презрително изсумтя и се изкиска.

— Искаш ли малко шампанско, скъпи ми Александър? — Подаде ми шишето, но аз не й обърнах внимание и продължих да се взирам в Джесика.

— Мисля, че Александър изобщо не иска шампанско, Джес.

— Да, мисля, че не иска — чукна чашата си в тази на Лизи Джесика. — Да пием за милия ми съпруг. Да му кажем ли малката си тайна, Лизи? Как мислиш?

— Не знам. Да му кажем ли?

Джесика ме погледна.

— Не, мисля, че не. Трябва сам да я открие. — И като продължаваха да се кикотят, тръгнаха да излизат от стаята.

— Какво да ми кажете? — попитах.

— Нищо — повдигна рамене Джесика. — Хайде, Лизи, ела да видим как се справя мисис Диксън в кухнята.

— Криеш ли нещо от мен, мръсна кучка такава! Какво е? Писмо? Къде си го скрила?

— О, той си мисли, че има писмо — каза Джесика и се извърна към мен. — Не скъпи, не е писмо.

— Какво тогава?

— Да му кажа ли, Джес? — попита Лизи.

— Да, кажи му.

— Александър, как ми е името? — Усмихна се и кимна с глава. — Мисля, че вече започва да схваща, Джес. Точно така, Александър, името ми е Лизи. И от какво се получава Лизи? Точно така, от Елизабет. Поздравления, Александър. — И заливайки се от смях, двете се измъкнаха от кабинета.

След като излязоха, останах на мястото си, взирайки се в пространството, без да смея да помръдна, защото се ужасявах от това, което бих могъл да сторя. Накрая вдигнах телефона и се обадих на Хенри. Обясних му накратко какво се беше случило. Той се закле, че ще натупа Лизи, та да не остане здраво място по нея, но яростта ми вече се бе уталожила и ме бе обзело някакво чувство на пълно отчаяние. Казах му изобщо да не споменава за това и че отсега нататък ще е по-добре, ако забравим въобще за случилото се.

Вечерта не мина толкова гладко, колкото се бяхме надявали. Двамата с Джесика едва успявахме да спазим приличие и нещата никак не се улесняваха от присъствието на майката на Робърт. Естествено, нито Джесика, нито Лизи можеха да се въздържат от язвителни намеци и подмятания за нашата връзка. На мен вече не ми пукаше, но в стаята имаше още дванадесет души — повечето стари приятели на семейството на Робърт; те, както и Ракел, видимо бяха притеснени. Робърт се натряска ужасно, а също и Лизи. По едно време Джесика изчезна за около половин час и забелязах, че Робърт също липсва. Почувствувах се отвратително. Единствената ми надежда беше, че ще забременее. Това би било основателна причина за бърз и безболезнен развод.

Към единайсет някои от гостите си тръгнаха и аз съпроводих Ракел до вратата.

— Не мога да не отбележа колко зле вървят нещата между теб и Джесика — заговори тя, докато й подавах палтото.

— Меко казано, Ракел.

— Изглеждаш уморен и си отслабнал.

— Ето до какво води несполучливият брак.

— Ами спасявай се. Още си млад, нямаш деца, за които да мислиш. Спасявай се сега, докато можеш.

— Мисля сериозно по въпроса.

— Направи го. Знам, че нещата между нас не се получиха добре накрая, но аз те харесвах, Александър. И все още те харесвам. Въпреки всичко, което ти наговорих тогава, знам, че зад тази твоя красива фасада се крие добър и честен мъж. Лошото е, че двамата с Джесика не му позволявате да се прояви.

Усмихнах се тъжно и я притеглих в прегръдката си.

— Наистина ли се държах толкова зле с теб, Ракел?

— По един или друг начин ти се държиш зле с всички. Не е ли време да се спреш, а? — Отвори вратата.

— Извинете, сър. Търся Лизи Роузман.

Двамата с Ракел се извърнахме и видяхме висок рус мъж, който стоеше долу на тротоара и смутено пристъпваше от крак на крак, сякаш всеки момент беше готов да си тръгне. Изпод подплатеното му кожено яке се подаваше яката на червена карирана риза, а джинсите му, които някога бяха преживяли и по-щастливи дни, бяха напъхани в нещо, което приличаше на каубойски ботуши четиридесет и пети номер. Единственото, което липсваше, за да е пълен образът му, беше шапката с увиснали връзки и кутийката бира.

— Или може би я познавате като Лизи Пойнтър — продължи той, тъй като нито аз, нито Ракел реагирахме. — Казаха ми, че тук живеела сестра й Джесика.

— Мисля, че трябва да вървя — каза Ракел. Наведе се и ме целуна по бузата. — Помисли за това, което ти казах. — И се затича по стълбите.

Мъжът любезно й се усмихна, докато минаваше покрай него, и свали невидимата си шапка. Слязох и го попитах за какво му трябва Лизи. Той пъхна палци в гайките на дънките, като явно се опитваше да си придаде увереността, която очевидно му липсваше, и се облегна на колоната на вратата. Слушах като зашеметен, докато този чужденец, изскочил от мрака в студената и ветровита мартенска нощ, ми обясняваше кой е и защо търси моята балдъза. Когато свърши, го помолих да почака и влязох да намеря Хенри.

Дадох му време добре да огледа мъжа, който стоеше пред вратата, и тогава ги представих.

— Хенри Клайв, а това е Джон Роузман. Или да го кажа иначе, Хенри, запознай се със съпруга на Лизи.

След първоначалния шок се разигра доста забавно представление. Лизи остана като втрещена, когато видя Джон да влиза през вратата на салона, последван от нас двамата с Хенри, но ужасът й скоро премина в радостни възклицания, защото австралиецът я заля с всичкия си чар, който навремето е бил причината да се омъжи за него. Забелязах, че Хенри се беше настанил удобно и наблюдаваше цялата ситуация с повишен интерес.

Научихме, че Лизи се била омъжила за Джон преди около четири години, докато пътешествала из Австралия. По всичко личеше, че е ставало дума за бурен роман; познанството им продължило общо три месеца, преди тя да замине и да го изостави. Защо точно си беше тръгнала, никой не каза, но мисля, че това си е тяхна работа. Лизи изглеждаше абсолютно безразлична към факта, че е извършила двубрачие, и Хенри и Джон сториха същото. Забелязах, че Джесика запази пълно мълчание и скоро ми стана ясно, че през цялото време е знаела за Джон. Решено беше, че тъй като Хенри е адвокат, той ще уреди цялата работа — а Джон ще направи всичко, което трябва, за да му съдейства — след което Лизи и новооткритият й съпруг си тръгнаха. Къде щяха да отидат? Само един господ знаеше и на Хенри хич не му пукаше.

Бях направо смаян. Мисля, че от пристигането на Джон до тръгването им, не бях произнесъл повече от десетина думи.

— Вземи пример от австралиеца — каза Хенри, докато си обличаше палтото, за да си тръгва. — Свържи се с посолството им, старче. Виж дали не могат да издействат нещо и за теб.

— Може и да го направя — засмях се. — Трябва да се направи нещо. Робърт Литълтън беше с нея тази вечер. Мислиш ли, че ще иска да я вземе със себе си?

— Никакъв шанс.

Когато се извърнах, видях Джесика, застанала на вратата на салона. От израза на лицето й не оставаше никакво съмнение, че е чула всичко. Тръгнах нататък, за да се кача в кабинета си, и докато минавах покрай нея, думите й ме застигнаха.

— Никога няма да те напусна, Александър, така че изобщо не си го помисляй.

В ранните утринни часове тя се промъкна при мен в леглото и дълго плака така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне. Разбрах мъката й и я прегръщах, като не спирах да се питам какво, за бога, щеше да стане с нас.

Когато Хенри и Каролин обявиха датата на сватбата си, беше невъзможно да не споделя толкова дълго чаканото им щастие, макар че, трябва да си призная, изпитвах не съвсем приятни пристъпи на завист. След онази нощ на нежност двамата с Джесика отново бяхме разговаряли дълго и мъчително за отношенията си, но този път нямаше защо да се заблуждавам: никога нямаше да мога да й вярвам отново и каквато и обич да бях изпитвал към нея, тя беше умряла в деня, в който разбрах за телеграмата. Сега й бях толкова верен, колкото само би могла да мечтае, но верността ми се пораждаше от импотентността, а не от любов, и тя добре го знаеше. Измъчваше ме и ми се подиграваше за това, което наричаше „повреден орган“, но когато я заплашвах, че ще я напусна, тя ми отвръщаше, че ще разправи на всички как „великият Александър Белмейн не може да го вдигне“. Стигна дотам, че дори си позволи да окачи над леглото ми табелка с цитат от Уйлям Конгрийв: „В рая яростта не съществува, като любов преминала в омраза, нито в ада някой се гневи, като жена, която е презряна“.

Тези два реда толкова съвършено изразяваха отношенията ни, че щеше да е забавно, ако не беше толкова трагично.

Като не можех повече да се доказвам в леглото, аз се хвърлих в работата си. Професионалният ми авторитет се повиши и се нагърбвах с повече неща, отколкото беше във възможностите на всеки един човек. Накрая Хенри ми отправи сериозно предупреждение и започна да ме убеждава да потърся помощта на психиатър, преди да съм умрял от преумора. Казах му да си гледа работата и че съм способен сам да се справям със собствения си живот. Но дилемата ставаше все по-неразрешима. Исках деца — сега повече от всякога. Толкова много ги желаех, че се хващах как им се усмихвам в магазините или как отивам в парка, за да ги наблюдавам, докато си играят. Почувствах се отвратен от себе си заради проявената слабост, но копнежът ми беше твърде силен, за да го потисна.

Точно в един такъв ден, докато се разхождах в Хайд Парк, усетих, че нещо се удря в краката ми. Погледнах надолу и видях едно момиченце с дребно личице, което се взираше в мен — въпреки че току-що бе паднало, то се усмихваше. Беше избягало от балона, който се бе наклонил към нея, докато някой се опитваше да го напълни с горещ въздух. Наведох се да му помогна да се изправи и очаквах, че ще хукне отново, но то не бързаше и продължи да се взира в мен с онова особено любопитство, присъщо на децата, докато отнякъде не се появи една жена.

— Ето къде си била, помислих, че те загубих под балона.

Видях как се притесни, че намира детето с непознат, и се изправих, като се усмихвах, за да я успокоя.

— Няма наранявания — казах и разроших косата на момиченцето. — Всичко си е на мястото.

То ми се усмихна широко и аз усетих как сърцето ми трепва, а после подаде ръка на жената и тръгна с нея. Наблюдавах ги как се отдалечават. Тъничките крачета на момиченцето подскачаха край елегантната, макар и малко скована фигура, облечена в яркожълто.

Същата вечер двамата с Джесика седнахме да вечеряме заедно, нещо, което ни се случваше рядко напоследък. С облекчение забелязах, че е умерено пияна и в по-добро настроение от обикновено — следващата седмица щеше да се открие нейна самостоятелна изложба в една от галериите на „Бейсуотър“. Весело бъбреше, възбудена от предстоящото събитие, без действително да се интересува от това, което бих могъл да кажа, а по-скоро доволна, че има на кого да говори. След известно време съвсем несъзнателно започнах да й разказвам за малкото момиченце и колко често ходя да се разхождам сам в парка. За моя изненада, тя изглеждаше искрено трогната. Независимо от бурните ни взаимоотношения, все още имаше редки мигове на нежност помежду ни и когато седна до мен, я прегърнах и тежко въздъхнах.

— Какво можем да направим, Джес? Не можем да продължаваме да се нараняваме така един друг.

Извърна се и ме погледна, като издуха косите от лицето ми.

— Искаш развод, така ли, това ли искаш да кажеш?

Това ли исках да кажа? Истината беше, че не бях помислял дали искам развод. Щом Джесика ме презираше толкова заради безплодието ми, как можех да съм сигурен, че същото няма да важи и за всички останали жени? Пък и въпреки всичко, което беше казала, Джесика все още беше при мен. Може би това имаше някакво значение. Накрая отново проговорих.

— Не знам, Джес. Просто не знам. Но трябва да признаеш, че и двамата си причинихме възможно най-лоши неща един на друг.

— Не през цялото време. Понякога ни е било и добре заедно. Мислех си…

— За какво мислеше? — попитах я, след като не продължи. — Хайде, кроиш нещо.

— Нека само ти кажа, че е нещо, което ще те изненада и ще те направи много щастлив.

— И какво би могло да е то?

— Няма да ти кажа. Засега още не. Но това, което ще ти кажа, е, че независимо от начина, по който сме се наранявали един друг, въпреки всичко, което съм казала, все още те о…

Поставих пръст на устните й.

— Недей, не го казвай.

Светлината в очите й угасна и чух как мъчително преглътна.

— Ако мога да го кажа, Александър, то може би… Да, знам, че мина много време, но може би ще ми позволиш да ти докажа?

— О, Джес, това няма да промени нищо. Знаеш го.

Но нещо се случи. И всичко се промени.

Беше четвърти май. Винаги ще си спомням тази дата, защото беше рожденият ден на Джесика. За щастие майка й ми се обади, за да ми напомни и така да се избегне ситуацията, която несъмнено щеше да предизвика поредния скандал между нас. Майка й беше също достатъчно мила да ми подскаже какво бих могъл да й купя.

Цял ден останах в „Олд Бейли“, зает с разискванията по едно дело за измама. Мислех, че ще свършим достатъчно рано, за да имам време да отида в „Кристис“ и да се включа в разпродажбата на уникални бижута, но съдията поиска да разбере много повече неща, отколкото съдиите обикновено изискваха в такива случаи. Вече минаваше четири и половина, когато излязохме. Разпродажбата щеше да приключи чак в шест, но пътьом трябваше да мина и през кантората, за да видя дали няма някакви документи, които трябва да се върнат за следващата седмица. Имаше и това ми отне още около четиридесет и пет минути, преди да успея да тръгна. Прибягах на „Флийт Стрийт“ и махнах на едно такси. Движението беше изключително натоварено, както винаги, когато валеше, и започнах да напрягам мозъка си, за да измисля някаква алтернатива, в случай, че не успея да стигна навреме в „Кристис“. Все пак, след няколко рисковани маневри и успешни промъквания, шофьорът успя да ме закара.

— Надявам се, че си струва — каза той, докато изскачах.

— И аз — усмихнах се, докато ровех в джоба си, за да му платя. Вече му подавах парите и в този момент погледът ми беше привлечен от фигура, която стоеше малко по-нататък на тротоара, точно пред „Спинкс“.

Таксиметровият шофьор се протегна през прозореца и ги взе от ръката ми.

— Има ли нещо, шефе? — извика той.

Не му отговорих и в един момент осъзнах, че съм останал сам, а хората се блъскаха покрай мен и бързаха да се скрият от дъжда. Изпуснах куфарчето си и продължих да стоя неподвижен.

После се затичах. Не мислех, не съзнавах какво правя или какво искам да направя — просто тичах. Когато излязох на площад „Сейнт Джеймс“, я забелязах да изчезва в пасажа „Дюк“ на „Йорк Стрийт“. Мисля, че дори извиках името й, но сигурно не ме е чула, защото изобщо не се обърна. Избързах и помежду ни вече оставаха само десетина метра. В този момент тя спря, сви чадъра си и се затича по стълбите на бар „Жюлс“ на „Джърмин Стрийт“.

Барът беше претъпкан и не успях да я открия, когато се огледах вътре. Зад мен някой освободи стол и аз седнах. Пристигна сервитьорката и си поръчах скоч. Изминаха пет минути, после десет. Взирах се в чашата и си повтарях, че съм направо луд. Бях толкова сигурен, че беше тя, но дори и да е била — какво тогава? Да го вземат дяволите! Какъв идиот съм, че да тичам след непознати жени по улицата? Пръстите ми здраво стискаха чашата, а погледът ми оглеждаше всяко лице, което минаваше.

Довърших питието си и се изправих. Засрамен от глупавото си поведение, аз отново се върнах в мислите си към Джесика, като се опитвах да скалъпя някакво извинение затова, че съм изтървал разпродажбата. Ако не се бях отдръпнал, за да дам път на една група, която идваше откъм бара, навярно изобщо нямаше да я видя.

В този момент ми се стори, че цялото помещение утихна. Почувствах как ударите на сърцето ми непрекъснато сменяха ритъма си. Единственото, което съзнавах, бе, че Елизабет беше там, на бара, и разговаряше с друга жена, като се смееше и разбъркваше питието си.

Опитах се да помръдна, но открих, че краката ми сякаш са от олово. След случая с телеграмата малко по-често се бях замислял какво ще направя, ако я видя отново, но сега, когато моментът бе настъпил, единственото, което успях да сторя, беше да се свлека обратно на стола и да си поръчам още един скоч.

След малко тя взе чантата си и тръгна към мен. Щеше да мине, без да ме забележи, но аз се изправих. Усети докосването на ръката ми върху рамото си, обърна се и в мига, в който ме видя, цялата кръв се отдръпна от лицето й.

— Александър?

Опитах се да се усмихна.

— Здравей, Елизабет.

Взирахме се известно време един в друг, сякаш ни се струваше, че може да има някаква грешка, после тя изведнъж се раздвижи и се обърна да види дали жената на бара ни гледа.

— Как си? — попитах я.

— О, добре съм. Добре. Ти как си?

Не ме поглеждаше и почувствах как самообладанието ме напуска.

— Можем ли да поговорим?

Изглеждаше неуверена и отново нервно се огледа.

— Елизабет!

Сигурно е забелязала болката, изписана на лицето ми, защото за момент погледът й стана по-нежен.

— Не сега. Кристин ще те познае.

— Кога?

Видях колебанието й.

— Можеш ли да изчакаш тук? Мога да се върна след половин час. Тогава Кристин има някаква среща.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Беше повече, отколкото се бях надявал.

— Ще изчакам.

Измина почти цял час преди да се върне, и през това време изживях такъв ужасен страх, какъвто не бях изпитвал нито дотогава, нито по-късно. Междувременно навалицата се поразреди и успях да получа маса в един ъгъл. Когато я видях да влиза, се изправих и й помахах.

— Бяло вино, моля! — Усмихна се на сервитьорката, докато вземаше поръчката ни.

Очите ми се взираха в лицето й и известно време никой от двамата не проговаряше. Накрая тя първа заговори.

— Едва те познах. — Ръцете й трепереха, докато поднасяше чашата към устните си. — Станал си, хм… ами станал си… по-стар.

— На двайсет и четири.

— Разбира се — четири години по-млад от мен.

— Почти пет — поправих я с усмивка.

Разсмя се и трудно мога да опиша радостта, която изпитах. Бяха изминали седем години — седем години, през които бе станала по-красива, по-сдържана, някак по-изискана. Косата й беше дръпната назад и откриваше малките кехлибарени обеци на ушите й. Кожата й изглеждаше гладка и матова, а очите й се издължаваха, когато се усмихваше. Всичко в нея изглеждаше стилно — от начина, по който движеше ръцете си и изискано кръстосваше единия крак върху другия, та чак до светлокафявата кожена чанта, която беше в тон с велурените апликации на кожения костюм, който носеше. Изглеждаше някак прекалено изтънчена и все пак, когато се смееше, виждах онази Елизабет, която познавах и която бях обичал.

— Често се питах какво е станало с теб след… — Вдигнах поглед и видях, че ме гледа. — Опитах се да те открия.

— Върнах се при семейството си. — Продължаваше да ме гледа и в погледа й ясно личеше предизвикателството.

— Не бях прав… и баща ми, не бяхме прави за теб, нали?

Кимна с глава.

— Мисля, че това вече няма значение. Всичко е минало.

— И все пак…

— Какво ще кажеш за по още една чаша вино? Аз черпя.

Разсмях се.

— Отговорът е да, добре, сменяме темата.

След като сервитьорката ни донесе виното, известно време разговаряхме за мис Енгрид, обединени от общото си чувство за вина, че не й пишем вече. Говорихме за времето, за това, как баща ми е станал лорд-канцлер и за големия интерес към изложбата за Тутанкамон, която току-що беше открита в „Бритиш мюзиъм“.

Наведе се напред и облегна ръце на масата, а коленете ни се докоснаха. Тя толкова рязко дръпна своите, че за момент се възцари неловко мълчание. После се разсмяхме. Поех ръката й от масата, като очаквах, че ще я издърпа, но тя не го направи. Завъртях халката на пръста й и я попитах откога е омъжена, като се опитвах да потисна мъката в гласа си.

— Почти три години.

— Разкажи ми за него.

Разказа ми. Докато говореше, започнах да се чувствам така, сякаш са минали само няколко седмици, а не години, откакто не се бяхме виждали. Говореше оживено — прекалено оживено — докато ми разказваше за Едуард и Дейвид, и аз усетих, че има нещо, което крие. Не я попитах, но някакво шесто чувство ми казваше, че каквото и да беше, то й причиняваше болка. После ме разсмя, като ми разказа за възхищението на Кристин от мен.

— Кристин? Жената, която беше с теб на бара?

Кимна.

— Доста си пада по теб. Истински късмет беше, че не те видя.

Свих рамене.

— Не е моят тип. Твърде закръглена. Освен това жените със строги лица направо ме плашат.

Изгледа ме и продължи да ми разказва за Виолет Мей, която й гледала на кристалната си сфера и й казала, че ще се срещнем отново. Понеже учудено вдигнах вежди, тя ме ритна с крак под масата. И докато се взирах в очите, които толкова упорито се бях опитвал да забравя, съвсем ясно си дадох сметка колко празен е бил животът ми.

Извърна се, като се опитваше да скрие руменината, която заля лицето й.

— Защо никога не ми се обади отново? — попитах я.

— По много причини. Ти беше толкова млад, Александър. Пред теб беше целият ти живот…

— Живот, който исках да прекарам с теб. Знаеше го.

— Можеше да си променил желанието си.

Погледнах сплетените ни върху масата ръце.

— Има толкова банални неща, които всеки от нас би могъл да каже сега — започнах аз, — но нека ги кажем както са. Нека не се лъжем. Да, може би сега сме различни, но това не променя миналото. Това, което се опитвам да кажа, Елизабет, е, че искам да те виждам отново, че не можем просто да си излезем оттук, сякаш нищо не се е случило.

— Не, и аз не искам. Но…

— Ако можехме да върнем времето назад, кой момент би избрала?

Звучеше почти като шега и тя се засмя, но смехът й беше тъжен.

— Пътуваме към Сарк. И се каня да ти кажа… — Сви рамене.

Повдигнах с пръст брадичката й и изправих главата й, за да ме погледне.

— Какво се каниш да ми кажеш?

Усмихна се и поклати глава.

— Нищо.

— Сега би ли дошла там с мен?

Гледаше ме, без да отговори.

— Ще дойдеш ли?

Издърпа ръцете си и ги пъхна в джобовете си. Огледа заведението и отново сведе поглед към чашата с вино. Разбрах, че не може да ме погледне, и усетих как ми се изплъзва.

— Елизабет! Моля те, Елизабет, само ме изслушай. Може би нямам право да го казвам и въпреки това ще го кажа. Все още те обичам, поне така мисля, но ще го разбера със сигурност. И ако изминалите седем години са били такъв ад и за теб, какъвто бяха за мен, то не мислиш ли, за бога, че сме длъжни да опитаме отново?

Тя дълго време не проговори и когато започна, скри лицето си в ръце.

— Нямаш представа колко съм мечтала един ден да те чуя как го казваш. Колко пъти съм… — Вдигна глава и видях, че се усмихва през сълзи. — Сега, когато те видях, когато те докоснах, когато те слушам — няма нужда да го откривам, аз вече знам.

Посегнах да изтрия сълзите й, а тя се извърна да целуне ръката ми.

— Отговорът е да — прошепна Елизабет. — Да, ще дойда с теб.