Мери Хигинс Кларк
Бягство (8)

8

Спирала за очи и съвсем лек молив за устни — това беше цялата козметика, която Лейси използваше, но когато на утринната светлина видя сенките под очите си и забеляза колко е бледа, добави малко руж, сенки за очи и порови в чекмеджето за червило. Това обаче не успя да подобри чувствително външния й вид. Дори любимото й сако в златистокафяви тонове не успя да разсее мрачното й настроение. Последният поглед, който си хвърли в огледалото, й показа, че продължава да има вял и уморен вид.

На вратата на офиса Лейси спря, пое си дълбоко въздух и изправи рамене. Неочаквано я връхлетя отдавнашен спомен. Когато беше на дванайсет години, изведнъж се оказа по-висока от момчетата в класа и започна да ходи изгърбена.

Но татко казваше, че е гот да си висок, спомни си тя и понякога се забавлявахме да ходим из стаята с книги на главата. Той казваше, че добре изправената походка показва самочувствие и самоувереност.

А на мен наистина ми е нужно самочувствие, каза си тя няколко минути по-късно, когато я повикаха в кабинета на Ричард Паркър старши.

Рик беше при баща си. Паркър старши явно беше ядосан. Лейси хвърли поглед към Рик.

Оттам съчувствие не чакай, каза си тя. Днес положението е наистина „Паркър & Паркър“.

Ричард Паркър старши не си губеше времето с празни приказки.

— Лейси, според охраната, ти си идвала тук снощи с инспектор от полицията. За какво става въпрос?

Тя му разказа всичко колкото можеше по-просто, като обясни, че била решила да предаде дневника на полицията, но трябвало първо да направи копие за бащата на Хедър.

— Укрила си веществено доказателство в нашия офис? — повдигна вежди старият Паркър.

— Смятах днес да го предам на инспектор Слоун — обясни тя.

Разказа им за проникването с взлом в апартамента й.

— Исках само да изпълня обещанието, което бях дала на Изабел Уеъринг — продължи тя. — Сега излиза, че съм извършила углавно престъпление.

— Не е нужно да си специалист по право, за да се сетиш — намеси се Рик. — Много глупаво си постъпила, Лейси.

— Бях доста объркана — обясни тя. — Много съжалявам, но…

— Аз също съжалявам — прекъсна я Паркър старши. — Имаш ли някакви ангажименти за днес?

— Два, днес следобед.

— Лиз или Андрю ще ги поемат. Рик, погрижи се. Лейси, в близко бъдеще се очертава да работиш на телефоните.

Летаргията на Лейси мигом се изпари.

— Не е честно — ядоса се тя.

— Не е честно да забъркваш фирмата в разследване за убийство, госпожице Фаръл.

— Съжалявам, Лейси — обади се Рик.

Но по въпроса си на страната на татенцето, нали така, каза си тя, борейки се с желанието да каже още нещо. Веднага щом стигна до бюрото си, една от новите секретарки, Грейс Макмахоун, й донесе чаша кафе.

— Заповядай.

Лейси взе чашата и й благодари, напрягайки се да чуе онова, което Грейс се опитваше да й каже, без да я чуят.

— Днес дойдох по-рано и заварих един полицейски инспектор да говори с господин Паркър. Не знам какво са си говорили, но чух, че има нещо общо с вас.

Слоун обичаше да казва, че добрата полицейска работа започва с предчувствие. След двадесет години работа в полицията той разполагаше с достатъчно доказателства — голяма част от предчувствията му се бяха оказали верни. Поради тази причина Слоун развиваше теорията си пред Ник Марс, докато се занимаваха с разпилените страници, съставящи дневника на Хедър Ланди.

— Казвам ти, Лейси Фаръл не е докрай искрена с нас — сърдито говореше той. — Тя е много по-навътре в нещата, отколкото си признава. Знаем, че е изнесла дневника от апартамента и е направила копие за Джими Ланди.

Той посочи зацапаните с кръв листове.

— Ще ти кажа и още нещо, Ник. Съмнявам се, че въобще щяхме да видим тези неща, ако вчера не я бях подплашил, като й казах, че сме намерили следи от кръвта на Изабел Уеъринг на пода на дрешника, точно където си е била оставила куфарчето.

— Хрумна ми още нещо, Еди — обади се Марс. — Страниците не са номерирани. Откъде да знаем, че Фаръл не е унищожила онези, които не е искала да видим? Че не ги е пренаредила. Съгласен съм с теб. Отпечатъците на Фаръл са не само по всичките страници, а въобще по всичко, свързано с този случай.

Един час по-късно инспектор Слоун говореше по телефона с Мат Райли, специалист от лабораторията за отпечатъци, стая 506. Мат беше попаднал на отпечатък, взет от външната страна на входната врата на жилището на Лейси, който откри в Щатската автоматична система за идентификация на отпечатъци. Отпечатъкът беше на Сенди Саварано, второразреден мафиот, заподозрян в поне десетина наркоубийства.

— Сенди Саварано! — възкликна Слоун. — Не може да бъде, Мат. Яхтата на Саварано гръмна преди две години. Наблюдавахме погребението му в гробището Удланд.

— Да, наблюдавали сме нечие погребение — сухо отбеляза Райли. — Мъртвите не влизат с взлом в чужди жилища.

Цял ден Лейси безпомощно гледаше как клиенти, които тя беше разработвала толкова време, се предаваха в ръцете на други агенти. Тежеше й да проверява в папката с клиенти, да се обажда във връзка с евентуални продажби и след това да предава информацията на други. Това беше задължението й, когато започна работа във фирмата, но беше преди осем години. Безпокоеше я също така усещането, че я наблюдават. Рик непрекъснато сновеше из търговския сектор, където се намираше нейната тясна килийка, и явно я държеше под око. На няколко пъти, когато отиваше да вземе нова папка, го хващаше, че я гледа. Направо не я изпускаше от очи. Имаше предчувствие, че до края на деня ще й кажат да не се мярка в офиса, докато разследването приключи. Ако искаше да вземе копието от дневника на Хедър, трябваше да го вземе от бюрото в някой промеждутък, когато Рик не я виждаше.

Накрая издебна един случай да си вземе листовете. Беше пет и десет, когато Рик я повика в кабинета на баща си. Едва свари да пъхне кафявия плик в куфарчето си, когато Ричард Паркър старши я покани в кабинета си, за да й каже, че трябва временно да напусне работа.