Мери Хигинс Кларк
Бягство (13)

13

На звънеца за апартамента в малката сграда на Хенъпин авеню в Минеаполис пишеше „Алис Карол“. За съседите тя беше просто привлекателна млада дама, наближаваща трийсетте, която не работи и води доста усамотен живот.

Лейси знаеше какво говорят за нея. И бяха напълно прави за усамотения живот. За три месеца усещането, че върви като на сън, започваше да отшумява и на негово място се появяваше настойчивото чувство за изолация.

Нямах никакъв избор, повтаряше си тя, когато лежеше нощем будна и си припомняше как й бяха казали да си приготви куфарите с дрехи, но без да взима никакви семейни снимки или вещи с име или инициали.

Кит и майка й дойдоха да помогнат да си приготви багажа и да се сбогуват. Всички смятахме, че ще е временно, нещо като принудителна ваканция.

В последния момент майка й се опита да тръгне с нея.

— Не можеш да заминеш сам-сама, Лейси — спореше тя. — Кит и Джей са заедно, при тях са и децата.

— Ти няма да издържиш без децата, мамо — напомни й Лейси, — така че въобще не си го помисляй.

— Лейси, Джей ще поеме поддръжката на апартамента ти — обеща Кит.

Реакцията й беше машинална, сякаш я бяха чукнали по коляното:

— Аз ще се справя и сама за известно време — но това си беше чисто самохвалство.

Тя на мига осъзна, че щом се премести на друго място и заживее под друго име, ще трябва да скъса с всички и всичко, свързано с дотогавашния й живот в Ню Йорк. Дори чека за поддръжката на апартамента можеше да бъде проследен, макар и подписан с чуждо име.

Всичко стана бързо и делово. Двама униформени полицаи я отведоха в патрулна кола, сякаш я водеха в участъка за разпит. Багажът й отнесоха в подземния гараж, където чакаше камион без никакви отличителни белези. После я прехвърлиха в бронирана камионетка, която я отведе до така нареченото „Сигурно място“ — разпределителния център в района на Вашингтон.

Алиса в Страната на чудесата, мислеше си Лейси, докато скучаеше в ограниченото пространство, наблюдавайки как целият й досегашен живот изчезва безследно. През онези седмици й бяха назначили инструктор, с помощта на който създаваше новата си самоличност. Личността, която бе представлявала дотогава, вече не съществуваше. Спомените продължаваха да живеят в паметта й, разбира се, но след известно време започна да се пита дали са истински. Можеше да се свързва с роднините си веднъж седмично от сигурни телефони, получаваше писма само по сигурни канали — иначе нямаше никакви други контакти. Абсолютно никакви. Нищо. Само смазваща самота.

Единствената реалност за нея беше новата й самоличност. Инструкторът й я бе завел до едно огледало.

— Погледни хубаво, Лейси. Виждаш ли тази жена? Всичко, което знаеш за нея, не е вярно. Просто я забрави. Забрави всичко за нея. Известно време ще ти бъде трудно — ще ти се струва, че играеш някаква игра, че е на ужким. Има една стара песен на Джери Вейл, в която всичко е казано много добре. Не мога да пея, но знам думите:

„Прави се, че въобще не я виждаш.

Късно е да избягаш.

Гледай някъде над нея…

Прави се, че въобще не я виждаш.“

Точно тогава Лейси беше избрала и бъдещото си име — Алис Карол, от името на Алиса от книгата „Алиса в Страната на чудесата“ и „Алиса в Огледалния свят“ на Луис Карол. Името напълно съответстваше на положението, в което се намираше.