Мери Хигинс Кларк
Бягство (58)

58

В единайсет и десет Лейси се обади в църквата „Света Елизабет“ в градчето Уейкоф, щата Ню Джързи. Този път вдигнаха телефона на второто позвъняване.

— Отец Едуардс — каза гласът отсреща.

— Добро утро, отче — заговори Лейси. — Обаждах се и по-рано и оставих съобщение за Кит Тейлър…

Прекъснаха я веднага.

— Тя е тук. Момент, моля.

От две седмици Лейси не беше разговаряла с Кит, а от пет не я беше виждала.

— Кит… — започна тя, но гърлото й се сви от вълнение.

— Лейси, страшно ни липсваш. Толкова се страхуваме за теб. Къде си?

Лейси събра сили и се разсмя не много убедително.

— По-добре да не знаете. Но мога да ви кажа, изчезвам оттук след пет минути. Кит, Джей при теб ли е?

— Да, разбира се.

— Дай ми го, моля.

Поздравът на Джей звучеше като заповед.

— Лейси, това не може да продължава вечно. Ще ти наема двайсет и четири часова охрана, но трябва да престанеш да се криеш и да ни позволиш да се погрижим за теб.

Друг път навярно щеше да си каже, че Джей звучи като стара даскалица, но този път ясно долови загрижеността в гласа му. По същия начин й беше говорил Том Линч на паркинга. Нима беше едва вчера? За миг Лейси се унесе в спомени. Струваше й се толкова отдавна.

— Джей, трябва да се махам оттук, а не мога да ти се обадя вкъщи. Сигурна съм, че телефонът ви се подслушва. Не мога повече да живея така. Няма да остана в програмата за защита на свидетели, а знам, че федералният прокурор иска да ме задържи като особено важен свидетел. Вече със сигурност знам, че ключът към цялата тази ужасна бъркотия е да се намери виновникът за смъртта на Хедър Ланди. Както майка й, аз съм убедена, че тя е била убита, а уликите, водещи към конкретния човек, се крият в дневника й. Слава богу, че направих едно копие и за мен, така че да мога да го проуча сама. Трябва на всяка цена да открия какво точно е разтревожило Хедър Ланди така силно през последните дни от живота й. Тайната е в тези страници. Трябва само да я разгадая. Смятам, че Изабел Уеъринг е разбрала какво е станало и затова е умряла.

— Лейси…

— Остави ме да довърша, Джей. В дневника се споменава едно име, което смятам, че е важно. Около седмица преди смъртта си Хедър е била на обяд с по-възрастен мъж, когото явно е познавала от малка. Надявам се, че той е бил свързан по някакъв начин с ресторанта на баща й и може да го познаваш или поне можеш да разпиташ за него.

— Как се казва?

— Името му е толкова зацапано, че не мога ясно да го разчета. Прилича на Макс или Мак Хъфнър.

В момента, когато каза името „Хъфнър“, църквата се огласи от мощен камбанен звън.

— Чуваш ли ме, Джей? Мак или Макс Хъфнър…

— Макс Хофман ли? — попита Джей. — Разбира се, навремето го познавах. Години наред работеше при Джими Ланди.

— Не казах Хофман… — прекъсна го Лейси. — Но, за бога, точно така…

Последните думи на Изабел… Прочети го… и ти… покажи го… Последен конвулсивен опит да си поеме дъх и умря.

Изабел е умряла, опитвайки се да ми каже името му, внезапно осъзна Лейси. Опитвала се е да отдели тези три страници от останалите. Искала е Джими да види точно тях.

После Лейси осъзна думите на Джей и неволно потрепери.

— Джей, защо каза, че си го познавал навремето?

— Лейси, Макс умря преди година — някакъв тип го блъснал с кола, без да спре дори. Станало е близо до дома му в Грейт Нек. Бях на погребението.

— Преди колко време точно? — настоя Лейси. — Това може да се окаже много важно.

— Чакай да помисля — замисли се Джей. — Беше точно в периода, когато кандидатствах за ресторанта „Червен покрив“ в Саутхамптън, значи преди година и два месеца. Беше първата седмица на декември.

— Първата седмица на декември — преди година и два месеца! Точно тогава е загинала и Хедър Ланди — възкликна Лейси. — Два инцидента в разстояние на два дни…

Гласът й затихна.

— Лейси, да не смяташ, че…

Домофонът в апартамента иззвъня — бърза поредица от къси позвънявания. Тим Пауърс й сигнализираше, че трябва да излезе.

— Джей, трябва да вървя. Стойте там. Ще ви се обадя. Само още един въпрос — Макс Хофман беше ли женен?

— В продължение на четиридесет и пет години.

— Джей, намери ми адреса му. Трябва да го намеря на всяка цена.

Лейси грабна сака и черното палто с качулка, което беше взела от гардероба на Изабел. Куцукайки, излезе от апартамента и отиде при асансьора. Лампичката му показваше, че в момента се намира на деветия етаж и се качва нагоре. Успя да се добере до аварийното стълбище точно навреме, за да не я видят.

Тим Пауърс я пресрещна на стълбището при фоайето. Напъха в ръката й свити на руло банкноти и мушна в джоба й мобифон.

— По този телефон ще им трябва повече време, за да проследят обажданията ти.

— Тим, не знам как да ти се отблагодаря.

Сърцето на Лейси биеше лудо. Клопката се затваряше. Усещаше го.

— Пред входа чака такси с отворена врата — каза Тим. — Сложи си качулката.

Той стисна ръката й.

— В един апартамент на шестия етаж имат гости. Много хора влизат и излизат. Може да не те забележат. Върви.

Шофьорът на таксито явно се ядосваше, че са го накарали да чака. Таксито се втурна напред и се вля в движението с такава скорост, че Лейси се залепи за облегалката.

— Накъде, госпожице?

— Грейт Нек, Лонг Айлънд — отвърна Лейси.