Мери Хигинс Кларк
Бягство (4)

4

Сенди Саварано, мъжът, когото Лейси познаваше като Къртис Колдуел, се измъкна тичешком от апартамента на Изабел Уеъринг, после слезе по аварийното стълбище до мазето и напусна сградата през служебния вход. Рисковано беше, но на всеки понякога се налага да поеме риска.

С бърза крачка той се отправи към Медисън Авеню, стиснал кожената папка под мишница. Взе такси до малкия хотел на 29-та улица, където беше отседнал. След като влезе в стаята си, той хвърли папката на леглото и моментално си наля щедра доза уиски във водна чаша. Изгълта половината наведнъж, останалото щеше да изпие по-бавно. Винаги следваше този ритуал след работа като днешната.

С чашата уиски в ръка, той взе папката и се настани в единственото кресло в хотелската стая. До онази засечка в последния момент всичко беше минало съвсем гладко. Върна се незабелязано в кооперацията, докато портиерът беше на тротоара и помагаше на една старица да се качи в такси. Влезе в апартамента, като си отключи с ключа, който беше взел от масичката във вестибюла, докато Лейси Фаръл беше в библиотеката при онази жена, Уеъринг.

Откри Изабел в голямата спалня, легнала на леглото със затворени очи. Кожената папка беше на нощната масичка до леглото. Когато усети присъствието му, тя скочи и се опита да избяга, но той й запречи вратата.

Не се беше разпищяла. Не, прекалено беше уплашена. Точно това му харесваше най-много: неприкрития страх в очите, съзнанието, че няма къде да избяга, предчувствието, че ще умре. Той се наслади на мига. Харесваше му да изважда пистолета си бавно, без да откъсва очи от жертвата, да го насочва внимателно и да се прицелва. Връзката му с жертвата в тази частица от секундата преди пръстът му да дръпне спусъка го омагьосваше.

Представяше си как Изабел ще се отдръпне назад, ще пристъпи към леглото с гръб към горната табла, устните й ще помръдват, докато се опитва да изрече нещо… Тогава отекна и последният й вик: „НЕ!“, към който неочаквано се прибави нечий чужд глас, който я викаше по име от долния етаж — точно в мига, когато я простреля.

Саварано ядно потропваше с пръсти по кожената папка. Онази кучка Фаръл беше пристигнала точно в тази секунда. Ако не беше тя, всичко щеше да е идеално.

Истински глупак, каза си той, да я оставя да ме заключи отвън и да ме принуди да избягам. Но нали беше взел дневника и уби Уеъринг, нали го бяха наели за това? А ако Фаръл започне да създава проблеми, ще убие и нея, все някак… Ще направи каквото трябва, това беше част от работата.

Саварано внимателно отвори ципа на кожената папка и погледна вътре. Страниците бяха старателно прихванати, но като взе да ги разлиства, откри, че всичките са празни.

С невярващ поглед той се втренчи в белите страници. Запрелиства ги бързо-бързо, търсейки някакви следи от ръкопис по тях. Всичките бяха празни — нямаше нито една изписана. Значи дневникът беше останал в апартамента, осъзна той. Какво да прави? Трябва внимателно да обмисли нещата.

Вече беше твърде късно да се върне за другите листове. Ченгетата навярно бяха плъзнали навсякъде из апартамента. Ще трябва да намери друг начин да се добере до тях. Не беше никак късно обаче да попречи на Лейси Фаръл да го разпознае в съда. Всъщност тази работа май щеше да му достави огромно удоволствие.