Мери Хигинс Кларк
Бягство (19)

19

През трите месеца след смъртта на Изабел, Джими Ланди се чувстваше като в друго измерение. Сякаш бяха анестезирали онази част от мозъка му, която управляваше чувствата. Цялата му мисловна енергия беше насочена към новото казино и хотел, които строеше в Атлантик сити. Разположен между Замъка на Тръмп и Морския клуб на Хара, хотелът беше специално проектиран да засенчи и двете — великолепна блестяща сграда, която приличаше на изящна бяла кутийка за скъпоценности, със заоблени кулички и златен покрив.

Застанал във фоайето на новото здание, той наблюдаваше последните приготовления за откриването, което беше определено за следващата седмица.

Успях, каза си той! Наистина успях!

Разстилаха килимите, окачваха картини и завеси, в бара складираха камари каси с напитки. Изключително важно беше да засенчат всички околни заведения, а те да изпъкнат, да блеснат с нещо особено. Уличното хлапе, израснало в манхатънския квартал Уест Сайд, изпаднало от училище на тринайсет години и тръгнало на работа като мияч на чинии в клуб „Щъркел“, беше стигнало върха и щеше за пореден път да натрие носа на другите.

Джими помнеше как навремето, щом вратата на кухнята се открехнеше малко, той винаги надничаше да зърне знаменитостите в салона на ресторанта. Тогава всички гости имаха собствен неповторим блясък — не само звездите, а всички посетители. Никой не би си и помислил да се появи омачкан, сякаш е спал с дрехите си.

Репортерите също бяха там всяка вечер и всеки си имаше собствена маса. Уолтър Уинчъл, Джими Ван Хорн, Дороти Килгалън. Килгалън! Боже мой, как само й се подмазваха. Нейната рубрика в „Джърнъл Америкън“ беше задължително четиво — всеки се натискаше да го опишат в положителна светлина.

Изучавах ги, спомняше си Джими, докато стоеше във фоайето, където гъмжеше от работници, и научих всичко, което трябваше да знам за бизнеса в кухнята. Ако някой готвач отсъстваше, спокойно можех да го заместя. Изкатерил се беше с много труд по цялата стълбица, започна от помощник-келнер, после стана келнер, после оберкелнер. На трийсет години Джими Ланди вече беше готов да отвори собствен ресторант. Научи как трябва да се държи със знаменитостите, как да ги ласкае, без да унижава собственото си достойнство, как да им се кланя, но така, че те да ликуват, когато им кимне за поздрав или одобрение.

Освен това се научих как да се държа със служителите си, продължаваше пътуването си в спомените той — твърдо, но справедливо. На никого не съм дал възможност повторно да ми погоди един и същ гаден номер. Никога.

Той одобрително проследи с поглед как един от хората му смъмри работника, който постилаше килимите, задето е оставил инструментите си върху махагоновия плот на гишето за резервации. През широката врата с прозрачни стъкла се виждаха игралните маси в казиното. Той влезе в обширното помещение. До стената вдясно блестяха ротативките, които сякаш умоляваха човек да ги опита.

Скоро и това ще стане, каза си той. Още една седмица и, ако е рекъл Господ, на опашка ще чакат, за да си опитат късмета.

Някой сложи ръка на рамото му.

— Добре изглежда, нали, Джими?

— Добра работа свърши, Стийв. Ще отворим навреме и всичко ще е готово.

Стиви Абът се засмя.

— Добра работа ли? Жестока работа свърших. Но ти го измисли. Аз съм само изпълнител, който движи всичко. Но и аз исках да е готово навреме. Нямам никакво желание бояджиите да мажат наоколо по време на официалното откриване. Всичко ще е готово. — Той се обърна пак към Ланди. — Двамата със Синтия се връщаме в Ню Йорк. Ще дойдеш ли?

— Не. Иска ми се да се завъртя тук още малко. Но когато стигнеш там, ще се обадиш ли на един човек?

— Разбира се.

— Нали познаваш човека, който прави стенописите?

— Гюс Себастиани?

— Точно така. Художникът. Свържи се с него колкото може по-скоро и му кажи да заличи Хедър от картините.

— Джими, сигурен ли си? — Стиви Абът изгледа партньора си изненадано. — Може би един ден ще съжаляваш.

— Няма да съжалявам. Време е да се направи.

Той се врътна рязко на другата страна.

— Е, вече трябва да тръгваш.

Ланди изчака няколко минути, после отиде до асансьора и натисна най-горното копче. Преди да си тръгне, искаше да мине още веднъж през пиано бара.

Салонът представляваше уютно ъглово помещение с обли прозорци, от които се откриваше изглед към океана. Стените бяха боядисани в топли тъмносини нюанси и бяха осеяни със сребърни петолиния и ноти от популярни песни, пръснати на фона на леки облачета. Джими лично беше избрал песните. Бяха от любимите на Хедър.

Тя искаше да го наречем „Заведението на Хедър“, спомни си той. Шегуваше се. Всъщност, само наполовина се шегуваше, с полуусмивка се поправи Джими.

А то наистина е заведението на Хедър, огледа се наоколо той. Нейното име ще бъде на вратата, нейната музика ще е по стените. Тя ще бъде част от него, точно както искаше, но не както в ресторанта, където постоянно ще трябва да гледам образа й.

Трябва вече да обърна гръб на всичко това!

Без да може да си намери място, той закрачи из салона и отиде до прозореца. Далеч отдолу, точно над хоризонта, полумесецът проблясваше върху развълнуваните води.

Хедър!

Изабел!

И двете вече ги нямаше на този свят. Кой знае защо Ланди се сещаше все по-често за Изабел. Преди да умре тя беше накарала онова момиче, агентката по недвижими имоти, да й се закълне, че ще му предаде дневника на Хедър. Как се казваше? Трейси? Не. Лейси. Лейси Фаръл. Той се радваше, че дневникът е при него, но какво толкова важно имаше там? Веднага след като го получи, полицаите бяха поискали да го вземат, за да го сравнят с оригинала.

Даде им го, макар и неохотно. Вечерта, след като Лейси Фаръл му го предаде, той успя да му хвърли един поглед. Но продължаваше да е все така озадачен. Какво очакваше Изабел, че ще открие в него? Беше се напил, преди да го прочете. Твърде мъчително беше да гледа почерка на дъщеря си, да чете нейните описания за нещата, които бяха правили заедно. Разбира се, пишеше и колко много се тревожи за него.

Баба, мислено изрече Джими.

За пръв и последен път ме нарече „татко“, когато мислеше, че съм й сърдит.

По ирония на съдбата Изабел, която във всичко откриваше някакъв заговор, беше станала случайна жертва на мошеник, вмъкнал се в жилището като евентуален купувач, само за да се върне да го обере. Това беше една от най-старите игри на света и Изабел беше паднала невинна жертва. Просто се беше озовала на неподходящо място в неподходящ момент.

Дали наистина е било така, чудеше се Джими Ланди, неспособен да се отърси от последните остатъци съмнение. Дали наистина не съществуваше някакъв шанс Изабел да е била права и смъртта на Хедър да не е била чиста злополука? Три дни преди смъртта на Изабел една репортерка от „Уошингтън Поуст“ писа, че майката на Хедър Ланди, Изабел Уеъринг, бивша кралица на красотата, „може би е попаднала на някаква следа, подозирайки, че смъртта на младата актриса не е плод на случайността“.

Полицията разпита репортерката и тя си призна, че е срещнала случайно Изабел и имала възможност да чуе теориите за смъртта на дъщеря й. Що се отнася до статията, предположението, че Изабел Уеъринг разполагала с доказателства, било изцяло измислица на авторката.

Дали смъртта на Изабел се дължи на тази улика, продължаваше да се пита Джими Ланди. Дали не е обезпокоила някого?

Това бяха въпросите, които Джими избягваше досега. Ако са убили Изабел, за да й запушат устата, тогава някой нарочно беше причинил смъртта на Хедър в горящата кола на дъното на онова дере.

Миналата седмица полицията беше освободила жилището й и той се обади в агенцията по недвижими имоти, за да им каже да го продадат. На тази история трябва да се сложи край. Ще наеме частен детектив, за да провери дали полицаите не са пропуснали нещо. Ще трябва да поговори и с Лейси Фаръл.

Чукането най-сетне достигна до слуха му. Той се огледа. Време беше да си върви. С тежки стъпки прекоси стаята и излезе в коридора. Затвори тежките махагонови врати и се отдръпна да ги огледа. Художникът беше проектирал златните букви, които щяха да стоят на вратата. Надписът трябваше да е готов след един-два дни.

„При Хедър“, това гласеше надписът, момичето на баба, замисли се отново Джими. Ако открия, че някой нарочно ти е причинил зло, момичето ми, ще го убия със собствените си ръце. Кълна ти се.