Мери Хигинс Кларк
Бягство (42)

42

В петък вечер движението от Ню Джързи към Ню Йорк сити беше също толкова натоварено, колкото и в обратната посока, защото хората се прибираха по домовете си. Мнозина обаче отиваха в Ню Йорк на театър и ресторант. Кит не пропусна да забележи напрегнатото изражение на съпруга си, докато бавно напредваха по моста „Джордж Вашингтон“. Радваше се, че Джей все пак си спести забележките за това, че биха могли да тръгнат и по-рано.

Лейси веднъж я беше попитала:

— Как можеш да търпиш да ти се кара за неща, за които нямаш никаква вина?

И тогава обясних на Лейси, че не позволявам на такива неща да ме ядосват, спомни си Кит. Разбирам го. Джей е от хората, които се тревожат за всичко и това е неговият начин да го изрази.

Тя отново хвърли поглед към мъжа си. В момента се тревожи, че ще закъснеем за вечерята с важен клиент. Знам, че се тревожи и за Бони и вътрешно го яде мисълта, че й е обещал нещо, което не може да изпълни.

Джей въздъхна тежко, когато най-сетне завиха по магистралата, водеща към Уест Сайд. Кит с облекчение забеляза, че потокът коли пред тях се движи плавно. В знак на подкрепа тя сложи ръка на рамото на съпруга си и после се обърна да погледне на задната седалка. Както винаги след разговорите с Лейси, майка й едва сдържаше сълзите си. Щом се качи в колата, тя каза:

— Нека не говорим за това.

— Как си, мамо? — попита я Кит.

Мона Фаръл се насили да се усмихне.

— Добре съм, скъпа.

— Обясни ли на Лейси защо тази вечер не мога да говоря с нея?

— Казах й, че отиваме в Ню Йорк и ти искаш да се увериш лично, че Бони си е изяла вечерята, преди да тръгнеш. Тя разбра.

— Каза ли й, че ще се срещнем с Джими Ланди? — попита Джей.

— Да.

— Тя какво каза?

— Каза, че…

Мона Фаръл се спря, преди да успее да им каже как Лейси я предупреди да не казва на никого къде живее сега. Кит и Джей не знаеха, че Лейси е споделила тайната си с нея.

— Каза, че е много изненадана — неубедително довърши Мона, чувствайки се безкрайно неловко.

 

 

— Значи Алекс те е направил шеф, Карлос? — поздрави Джими Ланди предишния си служител, докато сядаха на резервираната за тях маса в ресторанта на Алекс.

— Точно така, господин Ланди — отвърна Карлос с широка усмивка.

— Ако беше почакал още малко, Джими може би също щеше да те повиши — обади се Стиви Абът.

— А може би нямаше да го повиша — рязко отвърна Джими.

— Все едно, спорен въпрос — намеси се Алекс Карбайн. — Джими, ти идваш за пръв път. Кажи как ти се струва заведението.

Джими Ланди се огледа, изучавайки приятната обстановка в салона с тъмнозелени стени, изпъстрени с ярки картини в тежки орнаментни златни рамки.

— Изглежда си черпил вдъхновение от Руската зала за чай, Алекс — беше неговият коментар.

— Така е — съгласи се охотно Алекс Карбайн. — А ти удостои с тази чест „Ла Кот Баск“, когато отваряше новото си заведение. А сега казвайте кой какво ще пие. Много държа да опитате виното ми.

 

 

Джими Ланди съвсем не е такъв, какъвто очаквах, мислеше си Кит докато отпиваше от чашата с шардоне. Джей толкова се притесняваше да не закъснеем, а пък той съвсем не се показа разстроен, че отидохме няколко минути по-късно. Дори когато Джей се извини, Ланди каза:

— Когато идват в моето заведение, обичам хората да закъсняват. Докато ги чакат, гостите си поръчват по още едно пиене. Това е хубаво.

Въпреки видимо доброто му настроение, Кит усещаше, че Джими Ланди е напрегнат. Лицето му имаше изпит и измъчен вид, освен това беше необикновено блед. Може би се дължи на мъката по дъщеря му, реши тя. Лейси й беше казала, че майката на Хедър не можела да преживее смъртта на дъщеря им. Може би и бащата страдаше по същия начин.

Докато ги запознаваха, Мона каза на Джими:

— Знам какво сте преживели. Дъщеря ми…

Алекс я стисна за ръката и я прекъсна.

— Защо не изчакаш да говорите за това по-късно, скъпа? — любезно я подкани той.

Кит инстинктивно хареса съдружника на Джими, Стиви Абът. Алекс им беше казал, че Джими го чувствал почти като роден син и двамата били много близки. На външен вид обаче никак не си приличат, отбеляза Кит.

Абът несъмнено е красавец.

С напредването на вечерта Кит забеляза, че Стиви и Алекс нарочно държат разговора настрани от всичко, свързано с Лейси и Изабел Уеъринг. Вместо това двамата постоянно караха Джими Ланди да разказва забавни истории за срещите си с разни известни личности сред клиентелата му.

Ланди се оказа първокласен разказвач и това негово качество, заедно с грубата му селска външност, го правеха особено привлекателен в очите на Кит. Освен това той искрено и сърдечно се интересуваше от тях.

От друга страна, щом забеляза един от келнерите да показва признаци на нетърпение спрямо дамата, която явно не можеше да реши какво точно желае за ордьовър, лицето му стана сурово.

— Уволни го, Алекс — остро отбеляза той. — За нищо не става. Никога няма да се научи.

Охо, каза си Кит. Наистина си го бива! Нищо чудно, че Джей се страхува да не се изложи пред него.

Накрая Джими внезапно сам подхвана темата за Лейси и Изабел Уеъринг. Веднага щом сервираха кафето, той каза:

— Госпожо Фаръл, срещал съм се веднъж с дъщеря ви. Тя държеше да изпълни обещанието си към бившата ми жена, като ми предаде дневника на дъщеря ни.

— Да, зная — тихо отвърна Мона.

— Не се държах много добре с нея. Тя ми донесе копие на дневника вместо оригинала и тогава си помислих, че е страшно нагло от нейна страна да предаде оригинала на полицията.

— Продължавате ли да мислите така? — попита Мона, но не изчака за отговор. — Господин Ланди, дъщеря ми беше заплашена с обвинение за укриване на веществено доказателство само защото се опита да изпълни даденото на Изабел Уеъринг обещание.

Боже мой, каза си Кит, мама е готова да избухне всеки момент.

— Разбрах за това едва преди два дни — рязко отвърна Ланди. — Разбрах, че ченгетата се опитват да ме баламосват и наех частен детектив. Той откри, че историята за професионалния убиец, който случайно се натъкнал на Изабел и я убил, е пълна измислица.

Кит забеляза, че физиономията на Ланди стана тъмночервена. Явно и Стиви Абът бе забелязал същото.

— Успокой се, Джими — обади се той. — Ако получиш удар, от теб ще стане кофти пациент.

Джими го изгледа накриво, после отново се обърна към Мона.

— Същото казваше и дъщеря ми — продължи той и изпи последната глътка от еспресото си. — Знам, че дъщеря ви е включена в програмата за защита на свидетели. Много неприятно и за нея, и за вас, предполагам.

— Така е — кимна в съгласие Мона.

— Как поддържате връзка с нея?

— Тя се обажда веднъж седмично — обясни Мона. — Всъщност, причината за закъснението ни тази вечер беше, че аз говорех с нея, когато Джей и Кит дойдоха да ме вземат.

— Вие не можете ли да й се обаждате? — поинтересува се Ланди.

— Абсолютно не. Пък и нямам представа къде да я търся.

— Искам да говоря с нея — внезапно каза Джими. — Предайте й. Детективът, когото наех, ми каза, че се е виждала често с Изабел в дните преди смъртта й. Имам към нея много въпроси.

— Господин Ланди, трябва да отправите молбата си чрез федералния прокурор — намеси се Джей, който реши, че е време да се включи в темата. — Преди Лейси да се включи в програмата, те ни обясниха как стоят нещата.

— Да, но вероятно ще ми откажат — изръмжа Джими. — Добре, може би ще се намери някакъв друг начин. Попитайте я все пак нещо от мое име. Спомня ли си дали накрая на дневника на Хедър е имало две страници без редове.

— Защо смяташ, че това е толкова важно, Джими? — попита Алекс Карбайн.

— Защото, ако има такива, това означава, че никое от веществените доказателства в участъка не е на сигурно място и ще бъде подправено или откраднато. И аз трябва да намеря някакъв начин да се справя с това положение.

Джими освободи с махване на ръката Карлос, който стоеше зад гърба му с кана за кафе в ръка. После стана и протегна ръка на Мона.

— Е, това е всичко, струва ми се. Много съжалявам за вас и за дъщеря ви, госпожо Фаръл. Доколкото разбирам, тя е била много добра към Изабел и се е опитала да й помогне. Дължа й извинение. Как е тя?

— Лейси е мъжко момиче — отвърна Мона. — Никога не се оплаква. Дори се опитва да окуражава и мен.

Мона се обърна към Кит и Джей.

— Пропуснах да ви кажа в колата, че Лейси току-що се е записала в нов спортен клуб, където имали чудесно игрище за скуош.

После отново се обърна към Ланди.

— Тя страшно обича да спортува.