Мери Хигинс Кларк
Бягство (25)

25

Какво се бе случило между Хедър Ланди и Рик Паркър?

Лейси остана като гръмната, когато чу, че са се познавали. В петък през нощта, след като Том Линч и Кейт Ноулс си тръгнаха, тя не можа да заспи. Часове наред стоя будна, опитвайки се да разбере какво става. През двата почивни дни непрестанно мислите й се връщаха към вечерта, когато Изабел Уеъринг умря. Какво ли си е мислил Рик Паркър, докато стоеше и слушаше как я разпитват доколко познавала Изабел и дали е познавала Хедър? Дяволите да го вземат! Защо не каза нищо?

Според чутото от Кейт, през последния ден от живота си Хедър е била видимо разстроена от случайната среща с Рик Паркър в хижата в Стоу. Кейт беше споменала, че Рик „се занимавал с недвижими имоти в Ню Йорк“ и „явно знаел нещичко за Хедър от времето, когато току-що била пристигнала в Ню Йорк“.

Лейси си спомни, че в дневника на Хедър се споменаваше за някакъв неприятен инцидент, който се бил случил по времето, когато си търсела жилище в Уест Сайд. Дали Рик беше замесен в това, питаше се Лейси.

Преди да го прехвърлят в офиса на Мадисън авеню, Рик беше работил пет години в уестсайдския клон на „Паркър & Паркър“. Дошъл беше при тях преди три години.

Което означава, разсъждаваше Лейси, че е работел в Уест Сайд точно по времето, когато Хедър Ланди е пристигнала в Ню Йорк, за да си търси жилище. Дали е отишла в „Паркър & Паркър“ и там се е срещнала с Рик? И ако е станало така, какво се е случило след това?

Лейси ядосано тръсна глава. Може би Рик беше замесен в цялата тази каша? Дали не попаднах тук заради него? Точно Рик ми даде името на Къртис Колдуел като евентуален купувач на апартамента на Изабел, спомни си тя. Той ме свърза с Колдуел и затова го заведох там. Ако Рик познава Колдуел, полицията може би ще да успее да намери Колдуел с негова помощ. А ако хванат Колдуел, аз ще мога да се прибера у дома.

Лейси стана и възбудено закрачи из стаята. Може би това беше свързано с нещата, които Изабел беше забелязала в дневника. Непременно трябва да запознае Гари Болдуин от прокуратурата с тази нова информация. Пръстите я сърбяха да вдигне слушалката и да му се обади, но пряката връзка с него беше изрично забранена. Трябва да остави съобщение на Джордж Свенсън да й се обади, а след това или да му пише, или да се обади на Болдуин по сигурните канали.

Трябва пак да говоря с Кейт, каза си Лейси. Трябва да науча повече за Бил Мерил, момчето, което й е разказало за странната реакция на Хедър при вида на Рик Паркър, а също така трябва да разбера и къде живее той. Болдуин сигурно ще пожелае да говори с него. Той ще потвърди, че Рик Паркър е бил в Стоу няколко часа преди гибелта на Хедър.

Кейт бе споменала, че трупата е отседнала за една седмица в хотел „Радисън Плаза“. Лейси погледна часовника си. Беше десет и половина. Дори да не си лягаше рано, както повечето хора от шоубизнеса, вероятно вече беше станала.

От другата страна на телефона се чу леко сънлив глас, но когато разбра кой се обажда, Кейт се оживи и изглежда се зарадва достатъчно на предложението на Лейси да обядват заедно на другия ден.

— Може да поканим и Том, нали, Кейт — предложи тя. — Той е толкова мил. Ще ни заведе в някой хубав ресторант и накрая сигурно ще плати и сметката.

После със смях добави:

— Остави. Сега се сетих, че предаването му е следобед.

И още по-добре, каза си Лейси. Том не би пропуснал да забележи, че разпитва Кейт целенасочено. Но си е вярно, че е мил, отбеляза мислено тя, спомняйки си колко загрижен беше, че не й е обърнал достатъчно внимание на онова празненство.

С Кейт се уговориха да се срещнат в хотела й в дванайсет и половина на следващия ден. Когато остави слушалката, у нея се надигна искрица надежда.

Все едно че виждам слънчев лъч след ужасна и продължителна буря, реши тя, отиде до прозореца и дръпна завесите, за да погледне навън.

Беше прекрасен зимен ден, типичен за Средния Запад. Температурата беше едва минус пет градуса, но слънцето светеше силно на безоблачното небе. Нямаше вятър. Лейси погледна надолу и видя, че тротоарите не са затрупани със сняг. До днес тя се чувстваше прекалено неспокойна, за да отиде да потича, защото се страхуваше, че като се обърне назад, ще види Колдуел зад себе си, бледосините му очи с леден поглед впити в нея. Но внезапно, усещайки все пак някаква възможност за известно просветление в мрачното си ежедневие, тя реши, че трябва да опита да възстанови поне част от нормалния си начин на живот.

Когато си стягаше багажа, за да замине, Лейси си взе зимния екип за бягане; анцуг, яке, ръкавици, шапка и шал. Бързо си ги сложи и се отправи към вратата. Ръката й беше вече на дръжката на вратата, когато телефонът иззвъня. Първоначалното й решение беше да го остави да си звъни, но после все пак реши да го вдигне.

— Госпожице Карол, вие не ме познавате — заговори един рязък глас. — Казвам се Милисънт Ройс. Разбрах, че търсите работа в агенция за недвижими имоти. Уендъл Удс ми спомена за вас днес сутринта.

— Да, наистина, точно започвам да си търся работа — обнадеждено отвърна Лейси.

— Уендъл е останал с добри впечатления от вас и ми предложи да се срещнем. Моят офис е в Едина.

Едина се намираше на петнайсет минути път от квартирата й.

— Да, знам къде е.

— Добре. Запишете си адреса. Свободна ли сте днес следобед?

Лейси излезе и се затича по улицата. Имаше чувството, че късметът отново й се усмихва. Ако Милисънт Ройс наистина я вземе на работа, това означава, че вече ще има нещо, с което да запълва дните си, докато дойде време да се прибере у дома.

В края на краищата, помисли тя, както самата госпожа Ройс се изрази, недвижимите имоти могат да се окажат доста вълнуваща кариера. Обзалагам се, че и наполовина си няма представа колко вълнуваща!

Четиричасовото предаване на Том Линч представляваше смесица от новини, интервюта и нестандартен хумор. Излъчваше се всеки ден без почивните от обяд до четири часа, а гостите му обхващаха всички сфери на живота — от политици, през писатели и гостуващи знаменитости до местни величия.

Повечето сутрини преди предаването си той прекарваше в офиса си в радиото и се ровеше из Интернет, за да открие нещо интересно, или пък прелистваше вестниците и списанията от цялата страна, за да търси интересни теми за разговор.

В понеделник сутринта, след премиерата на „Кралят и аз“, го тормозеше мисълта за Алис Карол. През почивните дни мисълта за нея също не го беше оставила нито за миг. На няколко пъти се изкушаваше да й се обади, но винаги оставяше слушалката, преди да се свърже. Напомни си, че най-вероятно ще я види в спортната зала през седмицата, където можеше небрежно да я покани на вечеря или на кино. Обаждането по телефона и определянето на среща можеше да се изтълкува като нещо твърде обвързващо и после щеше да се чувства неудобно, ако не я покани повече да излязат някъде, или пък ако тя откаже, а продължат да се виждат в залата.

Знаеше много добре, че тревогите му по този въпрос бяха предмет на постоянни шеги сред приятелите му. Както наскоро един от тях каза: „Том, ти си добро момче, но ако решиш да не се обадиш на някое момиче, повярвай ми, тя все някак ще го преживее“.

Спомняйки си този разговор, Том мислено си каза, че ако се срещне няколко пъти с Алис Карол и после не й се обади повече, тя сигурно ще преживее някак и без него.

У нея има нещо толкова тихо и сдържано, отбеляза той мислено, като погледна часовника и установи, че му остава един час до началото на предаването. Тя не говореше много за себе си и у нея имаше нещо, което му подсказваше, че не желае да я разпитват. Онзи следобед, когато двамата пиха заедно кафе в залата, тя никак не се зарадва, докато я разпитваше за преместването й в Минеаполис. После, в петък вечерта по време на увертюрата към „Кралят и аз“, му се стори, че всеки момент ще се разплаче.

Някои момичета са готови да припаднат, ако кавалерът не им обръща внимание през цялото време, докато са на гости. А Алис не се беше разтревожила ни най-малко, когато я остави сама, за да поговори с други хора.

Дрехите, с които беше облечена на премиерата, бяха скъпи — и слепец можеше да го забележи. Случайно чу, когато сподели с Кейт, че е гледала „Кралят и аз“ три пъти. После се беше показала добре осведомена за възстановката на „Годеникът“.

Скъпи дрехи. Редовни пътешествия от Хартфорд до Ню Йорк за посещение на театър. Секретарките в лекарски кабинет рядко изкарват достатъчно пари, за да живеят по такъв начин.

Том сви рамене и посегна към телефона. Няма смисъл. Всичките тези въпроси бяха явен признак за интереса му, пък и няма защо да крие — мислите му постоянно го връщаха към нея. Ще й се обади и ще я пита дали иска да вечерят заедно. Искаше да я види. Посегна към телефона, набра номера и зачака. След четири иззвънявания се включи телефонният секретар. Ниският й, приятен глас каза:

— Това е номер 555–1247. Моля, оставете съобщение и аз ще ви потърся.

Том се поколеба малко и затвори. Щеше да й се обади по-късно. Разочарованието от проваления опит да я чуе беше толкова голямо, че се почувства още по-зле.