Мери Хигинс Кларк
Бягство (21)

21

Ресторантът на Ланди на 56-та Западна улица гъмжеше от хора — бляскавата тълпа беше излязла току-що от театрите. Стиви Абът играеше ролята на домакин, ходеше от маса на маса, поздравяваше гостите и приветстваше новодошлите. Там беше и бившият нюйоркски кмет Ед Кох.

— Новото ти телевизионно шоу е страхотно, Ед — каза Стиви, докосвайки леко Кох по рамото.

Кох грейна от удоволствие.

— Колко души получават толкова пари затова, че работят като съдии в нищо и никакъв съд?

— Заслужил си всяка стотинка.

Стиви спря до една маса, начело на която седеше Кала Робинс, легендарната комедийна актриса, която бяха убедили да играе в една нова бродуейска постановка, въпреки че беше преустановила кариерата си в театъра.

— Кала, разправят, че си великолепна.

— Истината е, че след Рекс Харисън в „Моята прекрасна лейди“ никой не се е преструвал, че пее така добре. Но на публиката изглежда й харесва. В това няма нищо лошо, нали?

Абът се засмя с очи и се наведе да я целуне по бузата.

— Абсолютно нищо.

Той направи знак на главния келнер, който се навърташе наблизо.

— Нали знаете кое е любимото бренди на госпожа Робинс.

— Пак ми отиде спечеленото — разсмя се Кала Робинс. — Благодаря ти, Стиви. Винаги знаеш как да поласкаеш една дама.

— Старая се — отвърна с усмивка Стиви.

— Чувам, че новото казино щяло да удари всички в земята — намеси се кавалерът на Робинс, изтъкнат бизнесмен.

— Правилно сте чули — съгласи се Стиви. — Невероятно заведение.

— Разправят, че Джими щял да го остави на теб да го ръководиш — добави мъжът.

— Положението е следното — твърдо заяви Стиви. — По принцип Джими е собственикът. Джими командва. Това е положението и такова ще си остане. Не го забравяйте. Мен поне той не ме оставя да го забравя.

С ъгълчето на окото си той зърна Джими, който влизаше в ресторанта и му махна с ръка.

Джими дойде при тях и на лицето му разцъфна широка усмивка в чест на Кала.

— Кой е шефът в Атлантик сити, Джими? — попита тя. — Стиви разправя, че си бил ти.

— Стиви е прав — усмихнато отвърна Джими. — Затова се разбираме така добре с него.

Докато се отдалечаваха от масата на Робинс, Ланди попита:

— Успя ли да ми уредиш да вечерям с госпожица Фаръл?

Абът сви рамене.

— Не мога да се свържа с нея, Джими. Напуснала е работата си, а телефонът й е прекъснат. Сигурно е заминала някъде да си отдъхне.

Лицето на Джими помръкна.

— Не може да е заминала много далеч. Нали е свидетел по делото. Само тя може да разпознае убиеца на Изабел, когато го заловят. Инспекторът от полицията, който взе дневника на Хедър, трябва да знае къде е тя.

— Искаш ли да говоря с него?

— Не, аз ще го направя. Я виж кой бил тук!

Внушителната фигура на Ричард Дж. Паркър изпълваше входа на ресторанта.

— Жена му има рожден ден — обясни Стиви. — Запазили са маса за трима. Затова и жена му е с него този път.

А непрокопсаният му син допълва картинката на щастливото семейство, мислено отбеляза Джими, докато крачеше бързо през фоайето, за да ги приветства с топла усмивка.

Паркър старши редовно водеше клиентите си на вечеря, което беше единствената причина Джими да не е забранил отдавна на сина му Рик Паркър да стъпва в ресторанта. Миналия месец се напи и взе да вдига шум из бара, така че се наложи да го натоварят на такси и да го изпратят вкъщи. На няколко пъти, когато идваше да вечеря в ресторанта, Джими го забелязваше, че е друсан.

Ричард Паркър се здрависа сърдечно с Джими.

— Няма по-празнично място, където да заведа Присила, нали така, Ланди?

Присила Паркър се усмихна плахо на Ланди и веднага погледна съпруга си, за да потърси одобрението му.

Джими знаеше, че Паркър старши не само изневерява на жена си, но също така доста я тормози.

Рик Паркър кимна небрежно с глава.

— Здрасти, Джими — каза той с пренебрежителна усмивка.

Аристократът благоволява да поздрави простия кръчмар, мислено прокоментира Джими. Ако не беше баща му, този боклук няма да го вземат и за чистач на тоалетни.

С широка усмивка Джими лично отведе гостите до масата им. Присила Паркър седна и се огледа.

— Какъв прекрасен салон, Джими — рече тя. — Но нещо сякаш е променено. Какво точно? О, сега виждам. Рисунките на Хедър ги няма.

— Реших, че е време да ги махна — кратко отвърна Джими.

Той се обърна рязко и се отдалечи, така че не успя да види сърдития поглед, който Паркър старши хвърли на сина си, нито начина, по който Рик Паркър се загледа в стенописа, където беше изобразен Мостът на въздишките, откъдето беше заличен образът на Хедър.

И още по-добре.