Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pretend You Don’t See Her, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Eddie Watson (2013)
Корекция
sonnni (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Бягство

Американска. Първо издание

Превод: Мая Калоферова

Художник: Борис Драголов

Редактор: Красимира Маврова

ИК „Кронос“, София, 1997

ISBN 954-8516-28-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

33

Както лично беше споделил пред инспектор Ед Слоун от нюйоркската полиция, федералният прокурор Гари Болдуин не търпеше глупости. Прокурорът беше бесен след телефонното обаждане на Слоун миналия следобед, когато той го уведоми, че от копието от дневника на Хедър Ланди, което бяха взели от Джими Ланди, изглежда липсват няколко страници, взети явно след прибирането му в полицейския участък.

— Как въобще не сте затрили целия дневник? — беснееше той. — Както успяхте да направите с оригинала.

Когато Слоун му се обади отново двайсет и четири часа по-късно, той отново се възползва от възможността да даде воля на чувствата си.

— Ние тук си блъскаме главите над копието от дневника, което вие ни дадохте, само за да установим, че липсват няколко страници, които очевидно са били достатъчно важни, за да си струват риска някой да ги отмъкне изпод носа ви! Къде го държите този дневник? На таблото за обяви ли? Къде държахте копието? На улицата? С надпис: „Веществено доказателство по убийство. Вземете каквото си харесате?“.

Докато слушаше гневната тирада, инспектор Слоун размишляваше какво точно би желал да направи на Болдуин и мислите му неволно го върнаха към часовете по латински във Военната академия. Когато се молел за някой много тежък грях, Свети Павел предупреждавал: „Ne nominatur in vobus“ — Не го назовавайте помежду си.

Много подходящо, мислено отбеляза Слоун, понеже онова, което ми се иска да направя, най-добре да не се назовава. Той също се ядосваше, че оригиналът на дневника, вероятно заедно с няколко страници от копието, са изчезнали от личната му каса в личния му сейф, които се намираха в дежурната стая. Ясно, че вината беше чисто негова. Ключовете от сейфа и касата висяха на връзката, която държеше в джоба на сакото си. А той постоянно си събличаше сакото, така че практически всеки би могъл да вземе ключовете от джоба му и да си направи дубликат, после да ги върне преди той изобщо да забележи, че ги няма.

След като изчезна оригиналът, той смени ключалките. Само че навикът да оставя ключовете в джоба на сакото, което си стоеше увиснало на гърба на стола в офиса му, така си и остана непроменен.

Съсредоточи се отново върху разговора по телефона. Болдуин най-сетне млъкна, за да си поеме дъх, така че Слоун се възползва от случая да се обади.

— Господин прокурор, вчера ви докладвах, защото трябваше да ви уведомя за случилото се. Днес ви се обаждам, защото — честно казано — съвсем не съм убеден, че Джими Ланди е надежден свидетел по този случай. Вчера си призна, че само бегло е прегледал дневника, когато госпожица Фаръл му го дала. Освен това е бил у него само един-два дни.

— Дневникът не е чак толкова голям — озъби се Болдуин. — Може да се прочете внимателно за няколко часа.

— Но той не го е направил и точно затова се обаждам — натърти Слоун, като същевременно кимна благодарно към Ник Марс, който тъкмо оставяше чаша с кафе на бюрото му. — Освен това има опасност да ни създаде трудности — каза, че щял да наеме човек за частно разследване. На срещата присъстваше и съдружникът на Ланди, Стиви Абът, който през цялото време го защитаваше.

— Не виня Ланди — троснато отвърна Болдуин. — Допълнителното разследване дори е добра идея, след като вие не сте постигнали много.

— Знаете, че това не е вярно. Всякакви странични лица, които се занимават със случая, само ще ни спъват работата. Но засега не ми се вярва да го направи. Абът току-що се обади и дори се опита да се извини. Каза, че като размислил по-късно, Ланди решил, че може би от дневника не липсват страници. Каза, че през нощта, когато Джими получил дневника от Лейси Фаръл, му било толкова трудно да го чете, че го оставил. Следващата вечер се бил натряскал, преди да се заеме с него. На следващия ден ние му взехме копието.

— Възможно е да се е объркал за липсващите страници, но пък ние няма откъде да разберем със сигурност, нали така? — сряза го отново Болдуин. — Но дори и да греши за липсващите страници, оригиналът изчезна, докато се намираше под ваше разпореждане, което означава, че в участъка ви има човек, който служи на двама господари. Предлагам да се занимаете с известно разчистване.

— Работим по случая.

Ед Слоун не смяташе за необходимо да споделя с Болдуин за капана, който беше заложил за виновника, говорейки загадъчно из участъка за новите доказателства по случая Уеъринг, които държал в сейфа си.

Болдуин реши да сложи край на този разговор.

— Дръжте ме в течение. И гледайте да не затриете каквито други доказателства съберете по случая. Мислите ли, че ще се справите?

— Да, разбира се. Доколкото си спомням, ние открихме и идентифицирахме отпечатъка от пръста на Саварано върху вратата на апартамента на Фаръл след проникването му там — озъби се на свой ред Слоун. — Струва ми се, вашите хора твърдяха, че бил мъртъв.

Щракването откъм телефона на федералния прокурор показа на инспектор Слоун, че е успял да опъне нервите на Болдуин. Един на нула за нас, каза си той. Но това беше малка победа и той го знаеше.

През останалата част от следобеда сътрудниците на Болдуин трябваше да изтърпят последиците от гнева му, породен от обърканото следствие. После обаче му съобщиха, че Лейси Фаръл, свидетелката по делото, имала някаква нова информация по случая и настроението му изведнъж се оправи.

— Ще чакам колкото се налага, но искам да направите всичко възможно да ме свържете с нея още днес вечерта преди дванайсет часа — обясни той на Джордж Свенсън от Минеаполис.

След разговора си с Болдуин Свенсън отиде до сградата, в която живееше Лейси, и я изчака в колата си. Когато тя се прибра от работа, не успя даже да влезе вътре.

— Онзи подскача от нетърпение да говори с теб — каза й той, — така че отиваме веднага да му се обадиш.

Потеглиха с неговата кола. Свенсън беше тих човек и не смяташе за нужно да поддържа разговор само от учтивост. По време на периода на обучение във Вашингтон, Лейси нееднократно бе чувала мнението му за това, че федералните служители ненавиждат програмата за защита на свидетелите и мразят да се занимават с разселените на разни места хора. Струваше им се, че ги превръщат в детегледачки.

Още първия ден в Минеаполис Лейси реши, че след като не е много приятно да зависи от непознат, поне няма да му дава повод да я счита за глезла. През четирите месеца, прекарани там, единствената й молба към Свенсън беше да й разреши да си избере мебели от частните разпродажби, а не от универсалните магазини.

Лейси имаше чувството, че може би е заслужила поне малко уважението на Свенсън. Докато пътуваха през оживените улици към осигурената за разговора телефонна линия, той я разпита как върви работата.

— Харесва ми — каза Лейси. — Когато работя, се чувствам пълноценен човек.

В отговор той измуча нещо, което тя прие за знак на съгласие и одобрение.

В целия град нямаше друг човек, освен Свенсън, на когото би могла да разкаже как едва не избухна в сълзи, когато Милисънт Ройс й показа снимката на петгодишната си внучка, облечена в балетна рокличка за някакво тържество. Момиченцето й напомняше толкова много на Бони, че почувства как я залива непреодолимо чувство на тъга по дома и близките. Но, разбира се, тя нямаше да му каже.

Снимката на момиченцето, което беше на възрастта на Бони, накара Лейси отново да затъгува по племенницата си. От този момент нататък в главата й постоянно звучеше една стара песен:

„Моят любим е отвъд моретата и океаните…

Върнете ми любимия, върнете го при мен…“[1]

Само че Бони не е отвъд океана, а на три часа път със самолет, каза си Лейси, и аз отивам да съобщя на федералния прокурор нещо, което ще ми помогне да се кача по-скоро на самолета.

По пътя минаха край множеството езера, с които беше изпъстрен градът. Последният сняг беше паднал преди седмица, но все още беше чист и бял. Звездите тъкмо започваха да се показват, ярки и блестящи на свежото нощно небе.

Тук наистина е красиво, отбеляза мислено Лейси. При други обстоятелства бих разбрала защо някой може да поиска да живее тук, но на мен най-много ми се ще да се прибера у дома. Имам нужда да си отида у дома.

За разговора тази вечер бяха осигурили телефонна връзка в хотелска стая. Преди да я свърже, Свенсън й каза, че след разговора с Болдуин ще я чака във фоайето на хотела.

Лейси чу как от другата страна вдигнаха телефона на първото позвъняване, чу също и как Гари Болдуин се идентифицира.

Свенсън й връчи телефона.

— Желая ти успех — промърмори той на излизане.

— Господин Болдуин — започна тя, — благодаря ви, че се свързахте с мен така бързо. Искам да споделя с вас едно нещо, което ми се струва важно.

— Надявам се да е така, госпожице Фаръл. Какво е то?

Лейси почувства известно раздразнение. Нямаше да му стане нищо, ако се беше поинтересувал как вървят нещата при мен, каза си тя. Би могъл да е по-любезен. Не съм дошла тук по собствено желание. Тук съм, защото вие не сте заловили убиеца. Не съм виновна, че без да искам станах свидетел на убийство.

— Искам да ви кажа — започна тя, изговаряйки думите бавно и внимателно, сякаш той няма да разбере какво му казва, — че научих, че Рик Паркър — помните ли кой е? Един от колегите ми в агенцията „Паркър & Паркър“, е бил в същата хижа с Хедър Ланди само няколко часа преди Хедър да загине и тя изглеждала уплашена или поне разтревожена, когато го видяла там.

Последва дълга пауза, след което Болдуин попита:

— И как точно се сдобихте с тази информация от Минесота, госпожице Фаръл?

Лейси изведнъж осъзна, че не е обмислила тази страна на нещата, преди да реши да говори с него. На никого досега не беше споменавала, че е направила лично за себе си копие от дневника на Хедър Ланди, преди да го предаде на инспектор Слоун. Заплашили я бяха със съд, затова че е изнесла оригинала от жилището на Изабел. Знаеше, че няма да й повярват, ако им каже, че е направила тайно копие, само за да изпълни даденото на Изабел обещание да го прочете.

— Попитах ви как сте се сдобили с тази информация, госпожице Фаръл — повтори Болдуин с глас, който напомни на Лейси постоянно киселия директор на училището, в което беше учила.

Лейси заговори внимателно, сякаш си проправяше път през минно поле.

— Сприятелих се тук с едни хора, господин Болдуин. Един от тях ме покани на гости заедно с трупата, която играе една постановка на „Кралят и аз“. Там си поговорих с Кейт Ноулс, актриса в трупата, и…

— И тя просто случайно взе, че спомена как Рик Паркър бил в хижата във Върмонт няколко часа преди Хедър Ланди да загине. Това ли се опитвате да ми кажете, госпожице Фаръл?

— Господин Болдуин — Лейси усети, че започва да повишава тон, — какво точно искате да кажете? Не знам какво знаете за мен, но баща ми беше музикант на Бродуей. Посещавала съм множество постановки на мюзикли. Познавам театъра и доста хора, които работят в него. Когато говорих с Кейт Ноулс, се оказа, че е играла в една постановка на „Годеникът“ на Бродуей преди две години. Поговорихме си за нея. Оказа се, че съм я гледала и че Хедър Ланди е играла в главната роля.

— Никога не сте ни казвали, че познавате Хедър Ланди — прекъсна я Болдуин.

— Нямаше какво да ви кажа — възмути се Лейси. — Инспектор Слоун ме попита дали познавам Хедър Ланди. Отговорът, който му дадох и който е чистата истина, беше, че не я познавам. Просто и аз, както вероятно още хиляди театрални зрители, са я гледали да играе в някой мюзикъл. Ако гледам довечера някой филм с Робърт де Ниро, трябва ли да кажа, че го познавам?

— Добре, госпожице Фаръл, разбрах — отвърна той без капка хумор в гласа. — Значи е станало дума за постановката на „Годеникът“. И какво след това?

Лейси стискаше здраво слушалката в дясната си ръка и впи ноктите на лявата ръка в дланта си, за да запази спокойствие.

— След като Кейт е участвала в постановката, беше ясно, че е познавала Хедър Ланди. Така че я попитах и после се заговорихме за Хедър. Тя сама ми разказа, че Изабел Уеъринг била разпитвала всички от трупата дали Хедър не е била особено разстроена през последните няколко дни преди смъртта й и ако е било така, дали знаят каква може да е била причината.

Болдуин звучеше леко умилостивен.

— Много умно от ваша страна. И какво й казала тя?

— Казала същото, което Изабел била чула от всичките познати на Хедър. Да, Хедър била разтревожена. Не, не била казала на никого какво я тревожи. Но тогава спомена още нещо и затова ви се обаждам, а именно, че Кейт смятала да се свърже с майката на Хедър, за да й каже нещо, което си била спомнила. Тя постоянно пътува и не знае за смъртта на Изабел.

Лейси отново заговори бавно и внимателно.

— Кейт Ноулс има приятел, който живее в Ню Йорк. Казва се Бил Мерил и работи в инвестиционна банка „Чейс“. Явно е приятел с Рик Паркър или поне го познава. Бил казал на Кейт, че си приказвал нещо с Хедър в апрески бара на хижата в Стоу следобеда преди тя да загине. Когато Рик влязъл, тя прекъснала разговора и незабавно напуснала бара.

— И той е сигурен, че това е станало следобеда преди Хедър да загине?

— Така каза Кейт. Според нея излизало, че Хедър много се била разстроила, когато видяла Рик. Попитах я дали има някаква представа защо Хедър е реагирала така остро и Кейт обясни, че явно Рик знаел нещо за Хедър от времето, когато тя току-що се била преместила да живее в Ню Йорк, четири години преди това.

— Госпожице Фаръл, искам да ви попитам нещо. Вие сте работили в агенцията „Паркър & Паркър“ близо осем години. Заедно с Рик Паркър, нали така?

— Точно така. Само че до преди три години Рик работеше в уестсайдския офис.

— Ясно. И по време на вашата работа с Изабел Уеъринг той никога не ви е споменавал, че познава или може би е чувал за Хедър Ланди?

— Не, не е споменавал. Искам да ви напомня, господин Болдуин, че сега съм тук, защото Рик Паркър ми даде името на Къртис Колдуел, който уж бил служител на престижна адвокатска фирма. Рик е единственият човек в офиса, който е говорил, или поне твърди, че е говорил с убиеца на Изабел Уеъринг. Не ви ли се струва, че би било естествено през времето, когато водех клиенти в апартамента и разказвах на Рик за Изабел и за фикс идеята й за смъртта на дъщеря й, да ми каже, че е познавал Хедър? Аз определено смятам, че би било нормално да го направи — натърти тя накрая.

Предадох дневника на полицията в деня след убийството на Изабел, размишляваше междувременно Лейси. Още тогава им казах, че съм дала копие от дневника на Джими Ланди, както бях обещала. Дали съм казала, че Изабел ме помоли да го прочета? Дали съм споменавала, че съм го преглеждала? Тя потърка чело с ръка, напрягайки всички сили да си спомни.

Дано не ме попитат кой точно ме е завел на гости, каза си тя. Няма начин да не се сетят, че името на Том Линч го има в дневника. Няма да им отнеме много време да загреят, че всичко това не е било случайно.

— Дайте да обобщим нещата — намеси се пак Болдуин. — Значи твърдите, че човекът, видял Рик Паркър в Стоу, се казва Бил Мерил и работи в инвестиционна банка „Чейс“?

— Да.

— И цялата тази информация ви е била предадена неволно по време на случаен разговор с Кейт Ноулс?

Търпението на Лейси се изчерпа.

— Господин Болдуин, за да ви осигуря всичката тази информация, се наложи да злоупотребя с доверието на една много симпатична и талантлива актриса, която бих предпочела да ми бъде приятелка. Наложи ми се да я лъжа, както лъжа всички хора, с които се срещам в Минеаполис, с изключение на Джордж Свенсън, разбира се. В мой интерес е да събера цялата информация, която би могла да доведе до връщането ми към нормален живот на пълноценно човешко същество. На ваше място бих била по-загрижена да проуча връзката на Рик Паркър с Хедър Ланди, вместо да се държа така, сякаш съм си измислила всичко това.

— Не съм казвал нищо подобно, госпожице Фаръл. Незабавно ще проучим тази информация. Трябва обаче да признаете, че не всеки от свидетелите по програмата за защита се натъкват случайно на приятелките на същата мъртва жена, убийството на чиято майка е станало причина за включването им в програмата.

— Не са много и майките, които биват убити, защото се съмняват в случайната смърт на дъщеря си.

— Ще проверим случая, госпожице Фаръл. Сигурен съм, че вече са ви предали, но понеже е много важно, ще ви го кажа и аз. Настоявам да сте изключително внимателна и да не се отпускате и за миг. Казахте, че сте се запознали с нови хора — това е чудесно, но внимавайте какво говорите пред тях. И по всяко време, винаги, внимавайте. Дори един-единствен човек да знае къде се намирате, ще трябва да ви преместим на ново място.

— Не се тревожете за мен, господин Болдуин — отвърна Лейси и сърцето й отново се сви, като се сети, че е казала на майка си за Минеаполис.

Когато затвори телефона и тръгна да излиза от стаята, Лейси се чувстваше така, сякаш носеше на плещите си цялата вселена. Болдуин практически не беше обърнал никакво внимание на думите й. Изглежда въобще не придаваше значение на връзката, която Рик Паркър може би е имал с Хедър Ланди.

Лейси нямаше откъде да знае, че в мига, в който остави слушалката, федералният прокурор Гари Болдуин се обърна към сътрудниците си, които също бяха слушали телефонния разговор.

— Най-после някакъв пробив! Паркър явно е вътре в играта.

След кратка пауза той добави:

— А Лейси Фаръл явно знае повече отколкото ни казва.

Бележки

[1] Думата за „любим“ в тази песен е старата дума „Bonnie“, която звучи точно като името Бони. — Бел.пр.