Мери Хигинс Кларк
Бягство (57)

57

Тим Пауърс почука на вратата на апартамента точно в десет и трийсет, след това отключи със собствения си ключ.

— Мисията е изпълнена — усмихнато докладва той, но Лейси почувства, че нещо не е съвсем наред.

— Какво има, Тим?

— Току-що ми се обади агентката на „Дъгластън и Майнър“. Джими е прехвърлил на тях продажбата на апартамента и агентката каза, че искала жилището да се освободи от мебелите и личните вещи в него колкото може по-бързо. В единайсет и половина щяла да доведе човек, за да огледат апартамента.

— Но това е след по-малко от час!

— Лейси, никак не ми се ще да…

— Не можеш да ме държиш тук вечно. И двамата го знаем много добре. Вземи някакъв кашон, за да опразним хладилника. Аз ще сложа хавлиените кърпи в празна калъфка от възглавница и ти ще ги занесеш у вас. Завесите трябва ли да бъдат спуснати или да ги вдигна?

— Вдигни ги.

— Добре, аз ще се погрижа за тях. Тим, как звучеше майка ми?

— Доста разтревожена. Опитах се да я уверя, че си добре.

Лейси усети отново познатото свиване в стомаха, както онзи път, когато беше казала на майка си, че е в Минеаполис.

— Нали не си говорил с нея дълго? — попита тя.

Въпреки уверенията му, Лейси беше сигурна, че полицията вече претърсва квартала, за да я открие.

След като Тим си тръгна, отнасяйки със себе си издайническите вещи, които можеха да покажат, че в апартамента е живял някой, Лейси събра страниците от дневника на Хедър и ги сложи в сака. Щеше да направи още един опит да се свърже с Кит в църквата „Света Елизабет“, но след това трябваше бързо да се маха оттук. Погледна часовника си. Имаше време колкото да набере още веднъж номера на Джими Ланди.

Този път той лично вдигна на четвъртото позвъняване. Лейси знаеше, че няма никакво време за губене.

— Господин Ланди, обажда се Лейси Фаръл. Опитах се да ви позвъня преди малко.

— Бях долу — обясни той.

— Знам, че имам много да ви обяснявам, господин Ланди, но сега нямам време, затова оставете ме да говоря. Знам защо сте искали да говорите с мен. Отговорът е да, имаше три страници без редове в края на дневника на Хедър. На тях е описала тревогите си, свързани с мисълта, че може да ви е засегнала. Там Хедър на няколко пъти е написала, че се чувства „като между чук и наковалня“. Единственото по-ведро нещо е бележката за някакъв обяд с човек, който изглежда й е бил близък приятел от миналото. Хедър пише, че той казвал нещо от рода на това, че тя била пораснала, а той бил остарял.

— Пише ли името му? — поинтересува се Джими.

— Нещо подобно на Мак или Макс Хъфнър.

— Не познавам такъв човек. Може би майка й го е познавала. Вторият съпруг на Изабел беше доста по-възрастен от нея.

Той млъкна за момент.

— Положението ви не е никак лесно в момента, нали, госпожице Фаръл?

— Да, така е.

— Какво смятате да правите?

— Не знам.

— Къде се намирате сега?

— Не мога да ви кажа.

— Значи сте сигурна, че в края на дневника имаше три страници без редове? И аз бях сигурен, че съм ги видял в копието, което ми дадохте, но не можех да го докажа.

— Да, имаше ги във вашето копие, сигурна съм. Направих копие и за себе си и тези страници са при мен. Господин Ланди, убедена съм, че Изабел беше на път да открие нещо и затова са я убили. Много съжалявам, но трябва да затварям.

Джими Ланди чу щракването, когато Лейси остави слушалката. Той също затвори точно в мига, когато Стиви Абът влезе в кабинета му.

— Какво става? Да не би да са затворили Атлантик Сити? Върнал си се по-рано.

— Току-що пристигам — отговори Абът. — Там всичко е мирно и тихо. С кого говори?

— С Лейси Фаръл. Изглежда майка й е предала молбата ми.

— Лейси Фаръл! Мислех, че тя е във федералната програма за защита на свидетели.

— Да, беше, но вече не е, струва ми се.

— Къде е сега?

Джими погледна изписаната на телефонния секретар информация.

— Не ми каза, а се страхувам, че тук не се е записало. Стиви, работил ли е за нас някой си Хъфнър?

Абът се замисли за миг, после поклати глава.

— Не, мисля, че не е, Джими, освен ако е бил временно в кухнята. Нали знаеш там как се сменят постоянно.

— Да, знам.

Той погледна към отворената врата, която водеше към малката приемна. Някой се разхождаше нервно отвън.

— Кой е този отпред? — попита той.

— Карлос. Искал да се върне при нас. При Алекс било много вяло.

— Разкарай този боклук оттук. Не желая да слухти наоколо.

Джими стана и отиде до прозореца, зареял поглед навън, сякаш Абът не съществуваше.

— Между чук и наковалня значи? И не си могла да се обърнеш за помощ към своя баба?

Абът разбра, че Джими си говори сам.