Мери Хигинс Кларк
Бягство (20)

20

Време беше да се обади вкъщи, събитие, за което Лейси копнееше и от което същевременно се ужасяваше. Този път мястото на осигурената телефонна връзка беше стая в мотел.

— Никога на едно и също място — каза тя, след като Джордж Свенсън отвори вратата в отговор на почукването й.

— Точно така — съгласи се той. — Линията е готова. Ще набера номера. А сега, спомни си всичко, което съм те учил, Алис.

Той винаги я наричаше Алис.

— Помня всяка дума.

И тя изпя наизустеното.

— Дори назоваването на супермаркет може да издаде местонахождението ми. Ако спомена за спортната зала, в никакъв случай да не казвам, че се нарича „Туин Ситис“. Да не говоря за времето. Засега не ходя на работа, така че поне това е безопасна тема. Говори за това.

Тя прехапа долната си устна.

— Извинявай, Джордж — виновно рече тя. — Нервите ми не издържат преди тия разговори.

Ъгловатото му лице изразяваше разбиране и съчувствие.

— Ще те свържа и ще изляза да се поразходя навън — каза той. — За около половин час.

— Чудесно.

Той кимна и вдигна слушалката. Лейси почувства как дланите й се навлажняват. След миг чу как вратата щракна зад гърба му, точно когато тя каза:

— Здрасти, мамо. Как сте?

Днес разговорът беше още по-труден от обикновено. Кит и Джей ги нямаше.

— Наложи се да отидат на някакъв коктейл — обясни майка й. — Кит ти изпраща много поздрави. Момчетата са добре. Тази година и двамата са в хокейния отбор на училището. Да можеше само да ги видиш как карат кънки, Лейси. Сърцето ми се свива, като ги гледам.

Аз съм ги учила, помисли си Лейси. Едва ходеха, когато им купих кънки.

— Обаче Бони ни създава тревоги — добави майка й. — Още е бледичка. Кит я води на физиотерапия три пъти седмично, а аз се занимавам с нея през почивните дни. Но ти много й липсваш. Страшно много. Мисли си, че се криеш, защото някой може да те убие.

Откъде й е хрумнала тази мисъл, зачуди се Лейси. Боже мили, кой е пуснал тази муха в главата на детето?

Майка й отговори на незададения въпрос.

— Сигурно е чула Джей да разправя нещо на Кит. Знам, че понякога Джей те дразни, но честно казано, Лейси, от негова страна е много мило, че ти поддържа жилището и ти изплаща осигуровките. От Алекс научих също, че Джей е получил голяма поръчка — да оборудва казиното и хотела на Джими Ланди в Атлантик сити. Доколкото знам, той се безпокои, че Джими Ланди може да разбере, че ти е роднина и да отмени поръчката. Алекс каза, че Джими се чувствал ужасно покрай нещастието с бившата му жена, а Джей се страхува, че може да започне да обвинява теб за смъртта й. Нали разбираш, задето си довела онзи мъж в апартамента без предварително да го провериш.

Много жалко, че не убиха и мен заедно с Изабел, горчиво си помисли Лейси.

Опитвайки се да звучи весело, тя разказа на майка си, че е започнала да ходи редовно в една спортна зала и че заниманията там й доставят голямо удоволствие.

— Добре съм, наистина — продължи тя. — Пък и това положение няма да трае дълго, обещавам ти. Казаха ми, че когато арестуват мъжа, когото трябва да идентифицирам, ще го убедят да даде показания в полза на държавата, вместо да отиде в затвора. Веднага щом постигнат споразумение с него, ще бъда свободна. Онзи, когото той ще натопи, ще преследва него, а не мен. Трябва само да се молим това да стане скоро. Нали, мамо?

С ужас обаче установи, че от другата страна се чуват хлипания.

— Лейси, това положение никак не ми харесва — нареждаше Мона Фаръл. — Всеки път, когато чуя за злополука с млада жена, съм сигурна, че става дума за теб. Трябва да ми кажеш къде си. Наистина трябва.

— Мамо!

— Моля ти се, Лейси!

— Ако ти кажа, трябва на всяка цена да си остане между нас. Не бива да казваш на никого. Не бива да казваш дори на Кит.

— Разбира се, скъпа.

— Мамо, да знаеш — ако разберат, че съм ти казала, ще ме изхвърлят от програмата, ще ме лишат от всякаква защита.

— Но аз трябва да знам.

Лейси гледаше през прозореца. Оттам се виждаше едрата фигура на Джордж Свенсън, който се задаваше по стъпалата.

— Мамо — прошепна тя, — в Минеаполис съм.

Вратата се отвори.

— Трябва да свършваме, мамо. Ще се чуем пак следващата седмица. Целуни всички от мен. Обичам те. Чао.

— Всичко наред ли е? — попита Свенсън.

— Разбира се — отвърна Лейси. Стомахът й се свиваше при мисълта, че току-що бе допуснала ужасна грешка.