Мери Хигинс Кларк
Бягство (34)

34

Изглежда не съм бил прав за Алис, мислеше си Том Линч, докато си вземаше душ на излизане от спортната зала „Туин Ситис“. Може би се е засегнала от това, че я изоставих на онова парти. Вече втори ден не идва в залата. И по телефона не се обади.

От друга страна, Кейт му се обади да каже, че е обядвала с Алис, която й се обадила да я покани. Значи поддържаше връзка с поне един член на семейството, каза си той.

Да, но защо не ми се обади, пък ако ще да каже само, че не може, или може би не се беше прибрала навреме, за да му се обади за вечеря?

Той излезе от душа и се изтри енергично с кърпата. От друга страна, Кейт беше споменала, че Алис е започнала работа. Може би затова е всичко това, реши той. А може би в цялата работа имаше и друг мъж? А може би беше болна?

Том знаеше, че Рут Уилкокс обикновено знае всичко и преди да излезе се спря на гишето при нея.

— Алис Карол и днес не се появи — опита се да каже небрежно той. — Да не би да идва вече по друго време?

Забеляза искрицата на любопитство в очите на Рут.

— Всъщност, тъкмо се готвех да й се обадя, за да я питам дали не й се е случило нещо — отвърна тя. — Беше толкова редовна, две седмици идваше всеки ден. Чудя се какво ли е станало?

Рут се усмихна лукаво.

— Защо пък да не й се обадя още сега? Ако се свържа, да й кажа ли, че си питал за нея и да ти я предам?

О, не! Сега цялата зала ще разбере, че между мен и Алис има нещо, печално отбеляза Том. Е, ти сам започна, напомни си той.

— Ти си истинска душица, Рут — каза той гласно. — Разбира се, ако се обади, дай да говоря с нея.

След четири позвънявания Рут каза:

— Много жалко. Изглежда я няма, но телефонният й секретар работи. Ще й оставя съобщение.

Съобщението, което остави, гласеше, че двамата с един много привлекателен господин се чудели къде може да е Алис.

Е, това поне ще я накара да се обади. Ако не й се излиза с мен, бих искал поне да го знам. Интересно дали няма някакъв проблем?

Той излезе и постоя известно време на улицата, докато реши какво точно да прави. Ако беше видял Алис в залата, щеше да я покани на вечеря или на кино, поне плановете му бяха такива. В Централното кино даваха новия филм, получил първа награда в Кан. Винаги можеше да отиде и сам, но просто не му се искаше да го прави точно сега.

Както стоеше на тротоара и се чудеше, му стана студено. Накрая повдигна рамене и си каза на глас:

— Защо пък не?

Ще отиде до дома й. Ако има късмет, може да я завари там и да я попита дали не иска да дойде с него на кино.

Опита да я набере пак от телефона в колата. Още не се беше прибрала. Паркира до тротоара пред сградата и взе да я оглежда, припомняйки се, че Алис живееше на четвъртия етаж и прозорците й гледаха точно над главния вход. Прозорците й бяха тъмни.

Ще почакам малко, реши Том, и ако не се появи, ще си взема нещо за ядене и ще отложа киното.

Минаха четиридесет минути. Тъкмо се канеше да тръгва, когато една кола спря на полукръглата алея през входа. Вратата от страната на пътника се отвори и той видя как Алис излезе и се мушна във входа на сградата.

За миг колата попадна под лампата над вратата. Том забеляза, че беше тъмнозелен плимут, на около пет-шест години, абсолютно невзрачна кола. Успя да зърне шофьора и с облекчение отбеляза, че е доста по-възрастен. Едва ли би могъл да бъде обект на романтични чувства от страна на Алис.

Домофонът беше във фоайето. Том натисна бутона на апартамент 4F.

Алис вдигна и явно реши, че се обажда мъжът, който току-що я беше оставил.

— Господин Свенсън?

— Не, Алис, господин Линч — отвърна Том с шеговита официалност. — Може ли да се кача горе?

Когато Лейси отвори вратата, Том забеляза, че тя изглежда крайно изтощена, направо замаяна. Беше бледа, почти бяла. Зениците на очите й изглеждаха огромни и той реши да не губи време за празни приказки.

— Явно нещо не е наред — каза Том с тревога в гласа. — Какво има, Алис?

Високата му източена фигура запълваше рамката на вратата, погледът и цялото му изражение излъчваха загриженост. Лейси едва не припадна, когато осъзна, че след като не му се беше обадила, той е решил да дойде лично да я види.

Едва когато я нарече Алис, тя успя да събере малко сили, за да си върне поне частица от самообладанието. По време на двайсетте минути път в колата след разговора по телефона, беше избухнала пред Джордж Свенсън.

— Какво му става на този Болдуин? Аз му се обаждам с информация, която би трябвало да му помогне за случая, а той се държи с мен като с престъпник! Говори ми сякаш съм дете, не ми обръща никакво внимание… Като нищо мога да си отида в Ню Йорк и да тръгна по Пето авеню с надпис: „Рик Паркър е разглезен негодник и мръсник, който е направил нещо достатъчно гадно на двайсетгодишната Хедър Ланди, когато току-що е пристигнала в Ню Йорк, за да се изплаши толкова от вида му четири години по-късно. Моля, който разполага с някаква информация, да се обади“.

Свенсън отвърна:

— По-кротко, Алис. Успокой се.

Гласът му можеше да успокои и лъвица, камо ли Лейси. Но това си беше част от професията.

Докато пътуваха към жилището й, нов страх обзе Лейси. Ами ако Болдуин накара някой от хората си да говорят с Кит или с майка й, за да се уверят, че не е казала на никого къде е? Мама моментално ще се издаде, каза си тя. Никога няма да успее да ги заблуди. За разлика от мен, тя никога не се научи да лъже добре. Ако Болдуин разбере, че мама знае, веднага ще нареди да ме преместят, сигурна съм. Никак не ми се иска да започвам всичко отначало.

В края на краищата, тук в Минеаполис си беше намерила някаква работа и тъкмо започваше да води нещо като личен живот.

— Алис, още не си ме поканила да вляза. Но все едно. Нямам намерение да си тръгвам.

Тук се беше запознала и с Том Линч.

Лейси се опита да се усмихне.

— Заповядай. Много се радвам да те видя, Том. Тъкмо се канех да си налея една безкрайно необходима чаша вино. Ще ми правиш ли компания?

— С удоволствие.

Том съблече палтото си и го хвърли на един стол.

— Може ли аз да ти окажа тази чест? — попита той. — Виното сигурно е в хладилника.

Кухничката на малкия апартамент се състоеше от малка печка с фурна, миниатюрна мивка и хладилник-барче.

Том повдигна вежди.

— Да запаля ли камината в големия салон?

— Много мило от твоя страна. Аз ще изчакам на верандата.

Лейси отвори шкафа и изсипа малко кашу в една паничка.

Само преди две минути бях готова да падна от изтощение, каза си тя, а ето, че вече си разменяме шегички. Причината за тази драстична промяна явно се дължи на Том.

Тя седна в единия край на канапето. Той се настани на стола и протегна дългите си крака. Вдигна чаша за наздравица:

— Много ми е приятно с теб, Алис.

Изражението му беше напълно сериозно.

— Трябва да ти задам един въпрос и ще те помоля да ми отговориш честно. Има ли друг мъж в живота ти?

Да, има, мислено отвърна Лейси, само че не е онова, което си мислиш. Мъжът в живота ми е убиец, който може би е по петите ми в момента.

— Има ли някой, Алис? — настоя Том.

Лейси се загледа в Том.

Бих могла да се влюбя в теб, каза си тя. Може би дори вече съм влюбена. Тя си спомни свистенето на куршуми край главата й, кръвта, която шуртеше от рамото на Бони… Не, не мога да поема този риск. Аз съм обречена. Ако Колдуел или както там му е истинското име, научи къде съм, ще дойде да ме търси. Не мога да изложа Том на такава опасност.

— Да, боя се, че има друг в живота ми — отвърна тя, напрягайки всички сили, за да не позволи на гласа си да затрепери.

Десет минути по-късно той си отиде.