Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (41)

Тридесет и седма глава

Шелби и Джес седяха на дивана в кабинета.

— Може да отговори на някои въпроси — рече той и й подаде видеокасетата, оставена им от Уорън Андерсън.

Записът беше около шест минути, след което екранът побеля. Шест минути, в които бяха обяснени животът и смъртта на биологичните й родители, както и решението, оказало такова голямо влияние върху живота на толкова много хора.

Младият мъж посегна към дистанционното, за да изключи видеото, но тя го спря, пое го от ръката му и натисна бутона за връщането на лентата.

— Искам да видя още веднъж края — обясни тя.

Телефонът иззвъня и Джес стана, за да вдигне слушалката.

— Джоуи е — обяви той. — Ще изнеса телефона, за да можеш да си гледаш спокойно.

— Предай му много поздрави и кажи, че Либи и бебето присъстват непрестанно в молитвите ми — рече Шелби.

Пусна видеото веднага, щом остана сама.

Бабата, която не беше виждала никога, се появи отново на екрана. Изкривените пръсти поднасяха нервно цигара до тънките й съсухрени устни, забулвани на всеки няколко секунди от облаци дим. Шелби обаче се бе вторачила в очите й и съсредоточила в гласа, който й се струваше безчувствен и студен като парченца лед.

— … не бях длъжна да ги вземам. Но половината кръв, която течеше във вените им, беше на моята дъщеря. Тя бе предизвикала гнева ми, като избяга с онзи негодник, баща им, но аз реших, че е решила да изкупи грешката си като ми даде втори шанс. Така, може да се каже, се направих на Соломон. Само че вместо меч използвах една детска броилка „ала-бала-ни-ца“ и разсякох бебето. Осинових малката Шийла, така че в акта за раждане да не фигурира другата. Другата…

Младата жена изключи видеото, остави дистанционното и стана от дивана. Приближи се до прозореца и се загледа към земята, която бе обикнала за толкова кратък период от време. Торн застана до нея.

Джес я последва и я прегърна през кръста.

— Виждаш ли, не си си изгубила сянката — рече той.

Тя се усмихна и облегна глава назад върху гърдите му.

— Иска ми се да се поотпусне. Знам, че раните, които е получил при падането в реката, все още го измъчват.

— И това ще стане с времето. Той обаче първо трябва да разбере, че всички лоши са напуснали сцената.

— Аз също. Може да бъде нужно доста време.

— Е, поне с това разполагаме — дръпна я от прозореца. — Да вървим.

Спряха във вестибюла, за да вземат багажа. Бяха го приготвили предишната вечер, след като се върнаха от семейното гробище, където бяха положили четирима членове от семейството, в това число и сестрата, която бе познавала само като враг.

Напускаха „Южна звезда“, може би завинаги, може би само докато сринеха къщата по указание на Джес и раните в душите им зараснеха.

— Как се чувстваш? Във връзка с напускането на дома ти искам да кажа?

— Докато имам теб, съм добре.

Младата жена се усмихна и се извърна, като срещна отражението си в огледалото. Спомни си стихчето от любимата на толкова поколения деца приказка: „Огледалце, огледалце, от стената, кажи кой е най-хубав на Земята?“ И, също като в приказката, злата вещица беше мъртва и въпросът вече нямаше нужда от отговор.

Шелби потрепери.

— Какво има? — попита я Джес.

Тя се поколеба. Не, нямаше да се откаже от вярата си в най-важните уроци, научени от приказките.

— Нищо — отвърна искрено тя. — Просто си мислех за „и живели дълго щастливо“.

Младият мъж се усмихна и изви врат, за да я целуне по устните.

— Е, в такъв случай, скъпа, по-добре да вървим, тъй като вече сме осъществили щастливата част, но не и „дългия живот заедно“, докато не направим почтена жена от теб.

Тя се засмя и се огледа несъзнателно за Торн. Той стоеше само на сантиметри от нея.

— Като се оженим, ще разрешим още един проблем.

Джес повдигна въпросително вежди, докато държеше вратата отворена с рамо, за да й направи път да мине.

— Моето име, глупчо. Вече не съм сигурна коя съм. Чувствам се едновременно и Шелби, и Лейси. След като станем законни съпруг и съпруга ще можеш да разрешиш този проблем просто като ме наричаш мисис Прайд.

— Хей, та аз мога да разреша още по-бързо проблема. Просто ще продължа да те наричам „скъпа“.

— О, това определено ще свърши работа.