Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (24)

Детектив Андерсън си бе позволил петминутна почивка. Кръстосал крака върху бюрото, той се бе вторачил в отсрещната стена, някъде между портретите на президента на Съединените щати и директора на ФБР. Усмивката на лицето му наподобяваше акордеон, който се разгъва и свива, докато мислеше за шестимата си внука. Те бяха източникът на най-голямата му радост. Те бяха същевременно и основната причина да се тревожи толкова много заради нарастващата престъпност. След три години щеше да се пенсионира. И тогава щеше да може да посвещава цялото си свободно време на онова, което му доставяше най-голямо удоволствие: да ги глези всичките. Надяваше се само обществото да помъдрее поне наполовина за тях. Прокара с въздишка пръсти през сивеещите си коси. Понякога просто не знаеше какво да мисли.

Свали крака на пода, изправи гръбнак на стола си и го придърпа по-близо до бюрото. Премести незабавно поглед към семейната фотография, направена само преди няколко седмици. Борбата срещу престъпността може да беше изключително трудна. Може би дори те даже започваха да губят, но тези хора — съпругата му Джуди, децата им и тези красиви бебета — определено бяха достатъчно основателна причина, за да продължава да се бори.

Насочи вниманието си към купчината папки върху бюрото си — всяка съдържаше някой от текущите случаи, които бяха нерешени — избра една от тях и я измъкна. В същия момент някой почука на вратата. Погледът към стенния часовник вдясно обясняваше защо прекъсването не бе дошло директно чрез неговата секретарка или по интеркома. Дванайсет и двайсет и пет. Бека бе все още на обяд.

Покани неизвестния си посетител, докато пъхаше обратно папката, която така и не успя да отвори. Един след друг влязоха агентите Гари Малц и Франк Мандел.

Шефът Андерсън насочи вниманието си към Гари, по-младия от двамата, който обаче премина пръв през вратата, като, освен това, носеше издайническия жълт лист на факс съобщение.

— Какво носиш? — попита той.

— Вести от нашия човек в Рустър Корнър за нашата…

Андерсън махна с ръка и довърши вместо него:

— Нашата свидетелка Лейси Джеймс-Прайд. Да, това вече го знам — рече той и потупа досието, което току-що бе оставил. — Точно се запознавах с неприятностите, изсипали се върху главата на нашето момиче преди няколко седмици. Та така, кажи как е нашата незабравима Лейси Джеймс-Прайд?

— Ами, според това тук, тя се справя много добре. Доколкото успял да разбере нашият агент, тя все още не си била възстановила паметта и може би точно това обяснява защо човекът, нает от Сами Уайът, все още не е повторил опита си да я премахне. Евентуално — додаде Гари и потупа хартията с опакото на дланта си. — Другата причина е, че наемникът на Уайът просто не е имал такава възможност. Откакто се е върнала, тя била непрекъснато в хасиендата или със своя човек.

— Т.е. искаш да ми кажеш, че се въртим в порочен кръг — отбеляза шефът. — От една страна трябва да сме благодарни, че засега тя е в безопасност. От друга — знаем, че няма да получим онова, което желаем, докато не възвърне паметта си.

Агентите седнаха точно срещу бюрото на своя началник. Агент Мандел поклати глава и се облегна. Спокойствието му бе отражение както на по принцип безметежната му личност, така и на зрелостта, придобита в резултат на годините, прекарани в законозащитните органи. Единствено странните му светли очи, които изглеждаха с цяло столетие по-стари от младежкото му лице, издаваха възбудата му с необичайния си блясък.

— Не, сър, това не е съвсем точно. Ако питате мен, нещата ще изгърмят всеки момент.

Агент Малц пое топката. За разлика от своя партньор обаче той седеше на ръба на стола.

— Франк е прав, шефе. Рано тази сутрин — имам предвид, преди още слънцето да се бе сетило да изгрее, Джес Прайд напуснал ранчото и се насочил към Далас. По-късно — спря, за да направи справка с часовете, посочени в получения факс, и продължи: — в осем и половина, майката на Джес, Роуз Прайд, заминала с карана от шофьор лимузина за Далас. Двайсетина минути по-късно Либърти Амброуз и съпругът й, Джоуи Вонг, също потеглили за Далас.

— Изглежда там ще става нещо голямо — обади се Уорън.

— Не, сър — отвърна Гари, като поклати глава. — Доколкото знаем, чисто съвпадение.

— Джес обаче се обадил в ранчото в шест сутринта, за да уведоми майка си, че ще ръководи бизнеса от офисите на „Южна звезда ентърпрайзис“. Тя на свой ред обявила, че заминава за Калифорния, за да посети фатално болната си етърва в Санта Барбара. Казала, че току-що разговаряла по телефона с девер си, който я помолил да отиде.

Андерсън усети „но“-то по повишаването на интонацията в края на изречението и повдигна въпросително вежди.

— Продължавай.

— Никой, нито девер й, нито който и да било друг, не се е обаждал преди Джес. Нито пък мисис Прайд-старша се е обаждала до „Американ еърлайнс“, за да направи резервация за някой от полетите до Лос Анджелис.

— А той, по някаква случайност, се оказал същият, с който потеглили мистър Вонг и миз Амброуз — вметна Франк. — Те трябва да се приземят след около час.

Началникът изгледа един след друг двамата си агенти и потърка замислено брадичка.

— Добре, струва ми се, че знам, накъде се е запътила Роуз Прайд. Трябва да внимаваме. Уайът би се зарадвал много, ако има някакво извинение да се разкрещи, че са нарушени гражданските права, гарантирани му от конституцията. В заключение, не можем да направим абсолютно нищо, освен да посъветваме всички да бъдат нащрек, в случай, че мистър Готин се изтърве и измърмори на глас нещо, което да ни помогне да се заловим отнякъде — смръщи още по-силно чело. — Ами другите? Те пък защо са тръгнали със самолета?

— Вонг подготвя грандиозен прием за Брус Уилис и неговата Деми Мур. Някаква важна годишнина или нещо от тоя род — обясни Малц. След това изцъка с език, повдигна масивните си рамене и продължи: — Либърти Амброуз. Не знаем нищо за нея. Ангажиментът на Вонг се знае от няколко седмици. Доколкото имаме сведения, Амброуз се наслаждава на голяма почивка, прекъсната единствено от снимки в Париж преди две седмици и в Биг Апъл преди седем-осем дена. И изведнъж тази сутрин тя си запазила по телефона двупосочен билет за първа класа. Вероятно просто е решила, че не може да понесе да се дели с новия си съпруг. Запазеният обратен полет обаче е за петък вечерта, а не за събота, когато ще се връща нейната половинка.

— Имаш ли хора, които да ги следят? — попита Андерсън.

Двамата агенти се спогледаха, след което погледнаха отново шефа си.

— Не, сър — отговори Малц. — Доколкото знам нарежданията бяха само да следим пристиганията и заминаванията на обитателите на „Южна звезда“. Ако искате някой да тръгне подир тях двамата, ще трябва да побързаме.

Уорън поклати глава и махна с ръка, в знак, че се отказва от предложението си.

— Не, забравете това. Нека да продължаваме да съсредоточаваме вниманието си върху умната мисис Лейси Прайд. Тя все така ли не се отделя от ранчото?

— Ами, тя спа през по-голямата част от сутринта. Едно от нещата, които съпругът й казал на майка си, когато се обадил от Далас било, че вратата към нейната стая, тази откъм верандата, била счупена. Поискал да изпрати някой да я поправи — усмихна се. — Сетете се кого е изпратила горе да огледа пораженията?

Шефът се усмихна за момент.

— Уотърс. Да, добре. И така, какво ти каза той? Как се счупила тази врата?

— Кой може да знае, по дяволите? — възкликна Малц.

Андерсън впери поглед в ръцете си. Бе сплел пръсти, с изключение на палците, които се въртяха трескаво един край друг. Това бе единственият издайнически знак за вълнението му. Когато заговори отново, гласът му бе спокоен, дори замислен.

— Тя си е легнала да спи в леглото, следователно това не прилича на нашествие с взлом. В противен случай щеше да бъде или прекалено притеснена, за да спи, или поне скрита в друга стая.

Гари Малц се засмя.

— Ако питате мен, счупила го е тя самата при някое от прочутите си темпераментни избухвания. Не смятам, че гневливостта й се дължи на загубата на паметта.

— Нещо друго? — попита Уорън.

— Ами, май че има — Франк измъкна сгънат лист хартия от вътрешния джоб на сакото си, разгърна го, приглади го и го подаде през бюрото. — Не ни върши кой знае каква работа, но все пак е интересно и освен това е доказателство, че лосанджелиската полиция най-сетне е решила да ни сътрудничи.

Очите на Андерсън се разшириха, когато прочете първия ред.

— Намерили са колата й — обяви той и, нещо наистина рядко, в гласа му прозвуча изненада.

— Точно. На някакъв третокласен път, изтърбушена и изгоряла.

Шефът остави листа и премести поглед към по-младия агент. Защо трябваше да чете, след като момчето можеше да му съобщи същото за двойно по малко време?

— Някакви отпечатъци?

— Да, сър. Два вида. Проверили са ги. Едните са на нашето момиче и в това няма нищо изненадващо. Другите обаче не съвпадат с нито едни от онези, с които разполагаме.

— Откъде са ги взели? — попита Андерсън. — От мястото на шофьора? Или до него?

— И от двете — и на пасажера, и на шофьора. Нейните също. И двата отпечатъка са били и от двете страни.

— Какъв е изводът на полицията на Ел Ей за това? — попита Уорън.

— Същият като на нас с Франк — отвърна Малц, след като хвърли поглед към своя партньор. — А вашият?

Шефът забарабани с пръсти по купчината папки в продължение на няколко секунди, през които размишляваше, без да отделя очи от личицата на шестимата си внуци от снимката върху бюрото.

— Хм! — промълви най-сетне той. — Появил се е някакъв паяк, който е седнал до нея, това смятам. А вие, момчета? Какво е вашето мнение?

И двамата агенти са засмяха.

Обади се отново Малц:

— Е, ние не мислехме точно посредством детски стихотворенийца, шефе.

— Майка ми гъската, Гари. Човек трябва да чете творбите й понякога. Тя успява да достигне точно до сърцевината на проблема.

Агентите станаха от местата си. Този път от името на двамата заговори Франк:

— Иска ми се да имахме малко повечко информация, сър. Защото, честно казано, ако Уайът е наел да я премахне човек, когото не можем дори да проследим, значи не става дума за аматьор. А това означава, че въпросното лице е внесено отвън.

— Може да бъде така, а може и да не е. Правили сме проверки на абсолютно всеки, който се е появил в Рустър Корнър през последните шест месеца. И знаем и кътните му зъбки.

— Но нападението върху нея не стана в Рустър Корнър — обади се Франк. — Удариха я тук, буквално под носовете ни. Възможно е извършителят да е знаел, че не може да се приближи до нея там и някак си да е успял да я подмами в Калифорния.

— Да — съгласи се Андерсън, като поклати одобрително глава и се замисли върху основателната забележка на ветерана. — А може да е бил там през цялото време и ние просто да не сме го идентифицирали… за разлика от нея. Това обяснява и ненадейното й заминаване, в резултат на което всички останахме с палци в задниците. Помните ли как не можехме да проумеем нищо? Тя желаеше да се измъкне от своето минало и да навлезе в новия си живот достатъчно силно, за да рискува всичко заради това. Защо тогава един ден изведнъж да се откаже от всичко, подобно на човек, който се кълне, че няма да вкуси повече шоколад?

Никой не му отговори. А и какво можеха да кажат? Ако притежаваха шейсет и четиридоларовият отговор на този проблем, сигурно щяха да го разрешат.

Почти бяха стигнали до вратата, когато началникът им ги спря.

— Искам да я наблюдават отблизо, в мига, в който излезе от къщата, за да се поразходи с онова куче, Годзила или как му беше името там.

— Разбрано — отвърна Малц, натисна дръжката и отвори вратата.

— Почакайте! — додаде Андерсън. — Мандел, прибирай се у дома и си вземи някои неща. Искам утре сутринта ти да отидеш в това ранчо. Аз ще уредя въпроса.

— Аз ли? — попита Франк и гласът му се повиши с цяла октава от изненада. — Окей, разбира се, но мога ли да попитам защо?

— Ти беше този, който я изпрати до летището, когато тя влезе в програмата, нали така? И пак ти летя с нея със самолета, който я отведе до Тексас, нали?

— Да, така е, сър, но…

— В такъв случай може би някой струна от паметта й ще реагира положително, като те види — щракна с пръсти. — Сетих се. В събота ще правят парти в чест на съпруга й. Ще ти помогна да влезеш в къщата. Ще работиш за онзи Вонг. Докато старата дама отсъства, можеш да се промъкнеш като мишка и да започнеш играта. Ще трябва да разрешим този въпрос през следващите няколко дена или ще изгубим и нея, и всичко останало. С всичкото останало как да е ще се примиря, но никога досега не съм загубил нито един от свидетелите, които съм вкарал в програмата. Не мисля да започвам точно сега, когато ми остават само три години, преди да върна служебната си значка.

— Да, сър — произнесоха в унисон двамата мъже; израженията им бяха също толкова сериозни, колкото и неговото.

Щом излязоха от кабинета на своя шеф, агентите се спогледаха мълчаливо. Бека, секретарката на началника на отдела, отново седеше пред своето бюро, така че никой от двамата не проговори, преди да напуснат сградата. Пътьом се отбиха в тоалетната, провериха дали са им оставили някакви съобщения върху бюрата и изтърпяха дългото пътуване в летаргичния асансьор.

Едва тогава Гари наруши пръв наложеното мълчание.

— Боже мой, детски стихотворенийца! Той или се е побъркал, или е толкова умен, че ми разправя неща, които не мога да разбера.

— Кое от двете е според теб? — попита Франк и измъкна пакет „Кемъл“ от джоба на ризата си. Запали цигара и дръпна дълбоко няколко пъти, преди да продължи: — Той е дотолкова прав, че чак се плаша. Помисли си само за историята с паяка. Кой знае как някой не само се е промъкнал до нея в колата й, ами е успял да застане даже зад кормилото, след което я е подмамил да излезе и я е блъснал. А сега ти ще ми кажеш дали това е просто стихче от някое проклето бебешко стихотворение или шефът е улучил проблема право в същината.

— Да — съгласи се неохотно Гари. — Мен пък знаеш ли кое ме сбърка? Като спомена за кучето. Как, по дяволите, си спомни това? Споменавал ли е изобщо някой за съществуването на чудовищното псе в ранчото?

— Казвам ти, той е Човекът — рече по-младият, — тъй като никога не пропуска нищо. Чак нервите ме хващат. Винаги съм си го признавал.

— Окей, значи не става дума за проява на старческо слабоумие. Но и не мисля, че той е просто Човекът. Държи се по-различно във връзка с тази свидетелка. Сякаш знае наизуст и най-малките подробности от досието й. И ако питаш мен, тук става дума за нещо повече от това да я запазим жива или да я следим, докато ни отведе до съкровището. Мисля, че нашият безстрашен предводител има слабост към нея, от която не може да се отърве.

— Чакай, чакай, Малц. Той е толкова предан на съпругата си, че до него Джими Картър изглежда най-големият развратник, задето понякога е таил похотливи мисли. Да не забравяме и религията му. По дяволите, той е някаква важна клечка в църквата на мормоните. И, за Бога, дори Бека гледа да се спаси някъде, когато го види да се насочва към нея с поредната нова снимка на внуците си — дръпна нова порция дим, издуха го през ноздрите и добави последното си доказателство. — Във всеки случай, сам го чу. Остават му само три години до пенсия.

— Точно така. И какво става, когато един мъж усети, че старостта го гони по петите? Започва да се оглежда и да търси начин да докаже, че все още го бива. И преди човек да разбере какво става, започва да се облизва по някое страстно младо парче като нашата Лейси Прайд.

— Или — възпротиви се Франк, — ако е толкова умен, колкото е нашият шеф Андерсън, просто приема неизбежното. Енергичността придобива нов отдушник и страстите се пренасочват към децата и внуците.

— Не, сега пък ти не виждаш очевидното. Жените си падат по него, откакто го познавам. Слепоочията му вече може и да са посребрени, но това не означава, че оловото в химикалката му е намаляло. По дяволите, разбира се, че не е! Освен това нашата свидетелка не е някоя обикновена сладурана. Тя е истински оранжериен специалитет и дори един евнух може да се надърви, докато я гледа — направи пауза колкото да накара Франк да отвори уста, за да се възпротиви, след което продължи: — Истинска заплаха за мъжкото съсловие. От предизвикателствата, способни да обсебят скъпото ни старо деди.

— О, голям мръсник си — възкликна Франк, хвърли фаса на улицата и го смачка с върха на обувката си.

— Хей, не съм толкова глупав, та да не знам, че тези неща ще те убият.

Франк се засмя, без да се разстрои ни най-малко от поредната лекция, посветена на вредата от цигарите. Чуваше я всеки път, когато запалеше някоя от тях, т.е. всеки път, когато се озовеше на място, където пушенето не е забранено. Правителствената тактика, основана върху сплашването на населението, не му влияеше. Знаеше от собствен опит как действаше това. Обичаше да повтаря на съпругата си, че Големият брат ще навлезе дотолкова навътре в задника на всеки американски гражданин, че ще дава сигнал за ходене по голяма нужда дори преди червата да са разбрали, че идва моментът. Т.е., ако първо с тях не се справеха смогът, терористите или Армагедон. Цигарите определено бяха в края на списъка с нещата, които го тревожеха.

Гари го тупна по гърба.

— Давай напред. Не се отказвай, приятелче. Ще ти изпратя весела картичка с благопожеланията си, когато влезеш в онкологичното отделение, за да лекуваш рака на белите дробове, който със сигурност ще си докараш.

— По дяволите! — възкликна Франк, споделяйки кошмара, с който живееше през последните пет години, откакто бе станал федерален агент. — Аз съм си обречен от самото начало. Името ми ще виси на стената: Франк Мандел, убит при изпълнение на служебния си дълг. Можеш да бъдеш сигурен в това. Някой побъркан ще ми свети маслото в работно време.

„Убит при изпълнение на служебния си дълг.“ Това не беше повод за шеги. Не и за мъжете и жените, които се събуждаха всеки ден, за да видят, че смъртта ги е зяпнала право в лицето. Гари не се засмя. Дори внезапно стана съвсем сериозен, също като свещеника, пред когото Франк бе споделил страховете си едва миналата седмица.

Мандел се изсмя и извади от джоба си нова цигара.

— Свести се, човече. Аз просто духам димни облачета — засмя се отново. — Хей! Духане на дим! Добре ли звучи? Прекалено умен ли съм, що ли? Във всеки случай, това бе просто една глупава защита срещу фанатичните реторики в защита на кампанията срещу пушенето.

— Добре — отвърна тихо Малц. — Но ако се превърне в нещо повече, иди да се видиш с д-р Анколи — усмихна се. — Може би няма да бъде чак толкова лоша идея да се качиш веднага, за да поговориш с него, преди да тръгнеш за Тексас.

— Какво? И да разчовърка всичките ми фобии, за да започнат да ме тормозят наистина? В никакъв случай. Освен това аз си падам мазохист. Приятно ми е да живея в страх, на ръба. Същото е при секса.

Малко по-късно, след като си взеха довиждане, Франк проследи с поглед партньора си, който се настани в пепелявосиния си автомобил с четири врати. На свой ред той влезе в подобна кола и се насочи към дома си. Може би не трябваше да казва на Малц нищо за онова нещо вътре в него, което го бе събудило посред нощ и което бе причината за избиването на капчиците пот по горната му устна в мига, в който го бяха командировали по служба.

От друга страна, този случай събуждаше особено лоши чувства в него и той със сигурност не можеше да ги сподели със съпругата си Дениз. Особено сега, когато бе преполовила осмия месец от бременността с тяхното първо… и както се бе оказало — второ дете. Близнаци. Божичко, разбираше много добре гордостта на шефа. За Франк обаче това бе много повече от факта, че щеше да стане баща. Бе свързано с късмета да го обикне съкровище като Дениз, когато останалите винаги бяха виждали в него единствено грозноватостта. И изведнъж, когато на трийсет и осемгодишна възраст вече се бе примирил със съдбата си на ерген, тя се появи в живота му. Отива си на работа един ден и гледа — нова секретарка. Преди да разбере какво става, започнаха да се срещат, и миналата година застанаха заедно пред олтара. А сега пък това. Почти четирийсетгодишен и бременен… е, нещо като бременен. Колко още щастие можеше да очаква човек? Сърцето му прескачаше само при мисълта, че щеше да стане баща. Та, за всеки случай, ако късметът му изневереше… трябваше да го каже. Само при положение, че нещата не тръгнеха както трябва, беше добре някой да знае и да свидетелства в полза на инстинктите му.

Запали поредния „Кемъл“, включи радиото на любимата си станция и свали стъклото на прозореца. Улови отражението си в огледалото за обратно виждане и потърка рязко темето си. Сега вече шансът бе на негова страна, това бе абсолютно сигурно. Беше забравил най-сигурното правило: „Гаранция за късмет е да потъркаш косите на червенокос човек.“

Добре! Сега вече никой не можеше да го спре! И се радваше, че бе казал на Малц. Това бе застраховане за всеки случай. Вече можеше да се съсредоточи спокойно върху поставената задача: да се приближи до свидетелката, която се бе нарекла с името „Лейси“, защото бе достатъчно красива, за да го носи и защото прикриваше всичко грозно и безобразно под себе си.