Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (38)

Тридесет и четвърта глава

Джес седеше сам в дневната, скрил лице в дланите си.

Лъз беше убедила шерифа да позволи на Енрико да я откара в дома на сина й в града. Малко след това Ранди Хокинс се бе обадил по своето уоки-токи, за да уведоми Джес и Дъг Фентън, че бе забелязал джипа на Дилън в подножието на Гранитния водопад. И бе добавил мрачно, че кабинката била изцапана с кръв. Шерифът бе събрал набързо малка група хора, която да го последва до въпросното място.

— Ами ти, Джес? Идваш ли с нас?

Младият мъж бе отклонил поканата. В момента имаше една-единствена грижа — да се увери, че съпругата му е в безопасност в стаята си в къщата.

— Ранди не спомена да е виждал Лейси, нали?

— Не, само каквото чу. Открил джипа на брат ти и много кръв. Наредих да огледа наоколо, да се увери, че никой не ни причаква в храстите, после да дойде да ни пресрещне. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас?

— Искам, шерифе, но не мога. През последните четирийсет и пет минути звъних сто пъти до вкъщи. Предполагам, че Лейси си стои заключена в стаята и просто е забравила да включи телефона, но все пак трябва първо да се убедя сам, че е така. Ако всичко е наред, ще се присъединя към вас.

Къщата обаче беше празна. Беше огледал всички стаи, след това бе проверил и отвън. Отиде дори в конюшнята, след което се върна в бараката с надеждата, че междувременно тя пък бе отишла да го търси там и някак си се бяха разминали. Сега опитваше да реши къде другаде да търси.

Е, едно бе сигурно — нямаше да я открие като седи тук. Скочи на крака и се обърна към вратата в същия миг, в който се появи самата тя.

Беше измокрена до кости, трепереща и бледа като луна, но беше тук. Жива и здрава.

— Божичко, Лейс, побърках се от притеснение. Къде беше? Какво, по дяволите, е станало с теб? Знаеш ли, че за малко не си изгубих ума от тре… — прекъсна водопада от въпроси и, като изръмжа гърлено, я привлече в обятията си. — Дяволска работа, много ме изплаши.

Тя го прегърна толкова силно, че ръцете я заболяха, и се разплака. Никога досега не беше виждала такъв ужас… или ако беше виждала, не си спомняше и молеше Бога никога да не си го припомни.

— Сибил… о, Джес, тя е мъртва… и майка ти…

Не довърши изречението си. Как бе направила такова нещо? Да каже на мъжа, когото обичаше повече от собствения си живот, че майка му е мъртва, застреляна? Как щеше да му обясни защо? Мили Боже, как изобщо щеше да понесе мисълта за това? Зарида още по-силно, като го притискаше още повече, вкопчена в плата на ризата му, а в съзнанието й преминаваха отново и отново картини от кошмара, на който бе станала свидетелка.

Сърцето на Джес биеше лудо в гърдите му. Сил мъртва? И какво се готвеше да му каже Лейси за майка му? Боже милостиви, да не би внезапно целият свят да се бе преобърнал с главата надолу?

Имаше нужда от отговори, но не зададе нито един въпрос. Не веднага, не още. Не и преди Лейси да се бе успокоила. В момента тя бе изпаднала буквално в истерия, а той помнеше много добре колко крехко бе здравето й след инцидента в Калифорния.

Набърчи чело, тъй като това го наведе на нова мисъл. Беше му казала, че Сибил е мъртва. Можеше само да предполага, че кръвта в трапезарията е нейна, а това означаваше само едно — била е убита, заклана, подобно на двамата агенти на ФБР. А в полицията в Ел Ей му бяха казали, че Лейси е била блъсната нарочно от някой, който е искал да я убие.

Кръвта му замръзна във вените от ужас. Спомни си думите й, преди да я остави и да тръгне към бараката: „Става нещо много лошо и то е свързано с мен.“ Внезапно го обзе увереност, че е имала право. Нямаше представа как точно, а и не го интересуваше, стига само тя да не пострада. Трябваше да вземе нужните мерки, за да не позволи това да се случи.

— Шшш — прошепна той, долепил устни до слепоочието й, като й разтриваше гърба и се мъчеше да я успокои.

През главата й видя шерифа, който се появи на прага стаята и спря. Зад него застана Дилън.

— Каза ли ти? — попита тихо Дъг Фентън.

Младият мъж поклати глава.

— Не кой знае какво — макар да отговори на шерифа, погледът му бе вперен в брат му. Лицето му беше обляно в сълзи, по-бледо от лицето на Лейси. Но онова, което го впечатли най-силно, бяха очите му. Бяха червени — още едно доказателство за мъката му — но начинът, по който проблясваха показваше, че тук има нещо повече от тъга. В тях блестеше омраза. Омраза и желание за убийство. — Дил?

Едно мускулче на челюстта на Дилън потрепна, но той не отговори. Изпусна пресекливо въздуха от дробовете си и се обърна към шерифа.

— Защо не се върнеш навън, за да се погрижиш за това, което те е довело в „Южна звезда“, Дъг? Аз ще обясня на Джес за… — гласът му секна от острата болка, впила се в гърлото му като парче стъкло. Преглътна, започна отново. — Аз ще му кажа, ще се погрижа за нужното в това отношение. Ти ни уведоми, когато пристигнат щатските и федералните момчета.

Фентън сведе глава и се изкашля на свой ред; внезапно гърлото му като че ли се бе изпълнило с чакъл. Кимна, обърна се и изчезна.

— Сибил е мъртва, Джес — заяви Дилън, без да изчака тежките стъпки на шерифа да се изгубят в далечината. — Мама — също.

— О, Боже! — изпъшка младият мъж и притисна още по-силно съпругата си. — Как?

Брадичката на брат му бе увиснала до гърдите, но въпросът го накара да вдигне поглед и да поклати глава.

— Не, братче. Не мога да ти разкажа веднага това. Не мога да говоря за злобата и извратеността, за които научих там. Не още. По-късно, съгласен ли си? След като жлъчта ми се уталожи.

Плачът на Лейси бе затихнал и тя се бе успокоила достатъчно в прегръдките му, за да отстъпи встрани и да заговори вместо своя девер.

— Той изгуби всичко, скъпи.

— Разбира се, ще поговорим по-късно, Дил. Когато си готов.

Дилън погледна натам, накъдето бе изчезнал шерифът.

— Преди това обаче предполагам, че момчетата от щатската полиция и от ФБР ще ни зададат някои въпроси. Предполагам, че аз ще мога да им отговоря на повечето от тях.

Джес се намръщи, притеснен не толкова от думите на брат си, колкото от гневните искрици, които проблеснаха отново в очите му.

— Тук има нещо повече от мъка, Дилън. Може би все пак ще е по-добре да ми кажеш.

— А може би ще е по-добре ти да млъкнеш! — озъби се Дилън.

Лейси отстъпи назад, съпругът й пристъпи напред.

— Хей… — започна той.

Дилън протегна ръце.

— Не! По дяволите, извинявай. Очевидно просто съм на края на силите си. Простете ми, Джес, Лейси. Нужно ми е да остана за малко сам. Няколко минути. Ще се кача горе. Да се измия, да дойда малко на себе си. А после, след около половин час, ще се видим тук долу.

Завъртя се на пети, без да изчака снаха му или брат му да му отговорят. За да направи каквото трябва, преди мъката да го бе погълнала напълно. Преди да го бе пречупила веднъж завинаги. Не се съмняваше, че позволеше ли си да се замисли върху разкритията на Сибил, просто щеше да изгуби разсъдъка си, също като нея. Чудесно. Не го интересуваше точно какво щеше да стане с него самия, но трябваше първо да издържи още малко. Докато привърши задачата си. А след това всичко и всички можеха да вървят по дяволите, заедно с него самия, със Сил и с проклетата му, ненормална майка.

— Добре ли си? — попита я Джес, щом останаха сами.

Без да отделя поглед от пода, младата жена кимна, но след това поклати глава отрицателно.

— Да… не. Не знам. Беше ужасно, Джес. Бедната Сибил. Беше цялата насечена. Очевидно сама си го беше направила — закри очи с длани, сякаш за да избяга от този образ. — А после майка ти и… и Торн… О, Джес, те паднаха във водопада. Сибил я застреля, струва ми се. А може да е бил Дилън. Не знам. Всичко стана толкова бързо.

Заплака отново и съпругът й, по-объркан от когато и да било, я приюти отново в обятията си.

— Качвай се горе, Лейс. Легни си. Ще си изясним целия този кошмар, когато успеем. Засега ще бъде най-добре да изляза отвън заедно с шерифа.

Изпроводи я до подножието на стълбището, целуна я по челото. Дланите му се плъзнаха надолу по лицето, а след това — по рамената, но устните му ги последваха само до устата й.

— Обичам те, мила. Не мисли за нищо друго, освен това, докато се върна. Обещай ми.

Знаеше, че никога нямаше да удържи това обещание, но въпреки това кимна и дори успя да се усмихне неуверено.

— Върви. Аз ще се оправя.

Джес тръгна към кухнята и задната врата, но спря след няколко крачки.

— Лейси, почакай — извика той, като вече изкачваше стъпалата. Сграбчи я за раменете, обърна я с лице към себе си в мига, в който тя се готвеше да стъпи на площадката. — Има нещо, на което можеш да ми отговориш, преди да тръгна.

Грубоватият му тон я изненада, а промяната в изражението му я изплаши — то вече не беше изпълнено с любов и съчувствие, а с нещо по-тъмно. Раздразнение? Гняв?

— Какво има? — попита тя.

— Току-що се сетих колко се уплаших, когато преди малко се върнах тук и открих, че те няма. Никога досега не съм изживявал подобен ужас. Никога. Даже когато ме напусна и тръгна за Калифорния — спря и преглътна паниката, която изживяваше отново. Посочи към долния етаж. — Докато стояхме там с Дилън, се питах какво означава гневът в очите му. Разбрах го едва, когато си спомних колко безпомощен се чувствах, когато открих, че те няма. Той обвинява себе си за загубата на Сил. Че не е бил до нея, когато е имала нужда от него. Няма кого другиго да обвинява, освен самия себе си и това го убива. Не бих могъл да живея, ако с теб се случи нещо. Не излизай от спалнята, Лейси. Моля ти се!

Последните думи бяха изречени със задавен шепот, изпълнен с такова отчаяние, че очите на младата жена се напълниха със сълзи. Постави длан на бузата му.

— Съжалявам, Джес. Не съм искала да те изплаша. Единственото ми желание беше да помогна. Изведох Торн от неговия двор и го използвах, за да открием майка ти — в очите й проблесна гордост. — Яздих една от кобилите. Наистина успяхме да ги намерим.

— Това не ме интересува — заяви съпругът й и я сграбчи така буйно за ръцете, че тя трепна. Той се изпълни незабавно с разкаяние. — О, по дяволите, Лейс, извинявай. Не исках да ти причиня болка. Просто…

— Знам — прекъсна го тя, постави длани върху ръцете му и се усмихна неуверено. — Не се притеснявай. Няма да излизам от стаята си. Върви. Погрижи се за ранчото си и гледайте да разберете какво се е случило с онези нещастни мъже. Ще стоя заключена, докато се върнеш, имаш думата ми.

И действително щеше да удържи обещанието си, ако непосредствено след това не бе минала покрай стаята на девер си и етърва си и не бе чула сърцераздирателните ридания на Дилън.