Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (5)

Трета глава

Двайсетина минути по-късно малките колела на самолета докоснаха земята, отскочиха, долепиха се отново и този път останаха там.

Лейси стоя със затворени очи по време на приземяването и ги отвори едва когато усети, че самолетът спря и чу изключването на мотора. Съпругът й бе вперил поглед в нея. Усети, че бузите й пламват.

— Нима не съм се страхувала винаги от летенето? — попита отбранително тя.

Младият мъж действа още известно време по контролното табло, след това свали шлемофона и разкопча предпазния си колан. Протегна се към нея и разкопча и нейния колан, след което отпусна ръце в скута й. Премести бавно поглед от краката под късата й пола към дланите й, а после — към гърдите и го задържа в продължение на няколко секунди там. Когато черните му очи срещнаха нейните, тя вече потръпваше от едно забравено усещане, едновременно прекрасно и смущаващо.

— Нещо не е ли наред? — попита приглушено Лейси.

— Не — отвърна Джес, като поклати глава от ляво на дясно и при това движение дебел черен кичур се плъзна върху челото му. Лявото ъгълче на устата му се повдигна в саркастична усмивка и едно мускулче на челюстта му потрепна. — Всичко е наред. Всъщност току-що се насладих на първия си положителен спомен от известно време насам.

— Какво? Да не съм се държала като глупачка при последния ни съвместен полет?

— Напротив, беше изключителна.

— Не се ли страхувах?

— В началото — да, страхуваше се. След това попита дали самолетът може да лети на автопилот.

Сега вече сърцето й биеше лудо в гърдите, а дланите й бяха потни и всичко това — само заради начина, по който я гледаше.

— Защо ще питам подобно нещо, след като съм се страхувала толкова?

— И аз се запитах същото, но после ти ми показа ясно какво си имала предвид.

— И какво бе то? — попита младата жена, сигурна, като гледаше грозните пламъчета в очите му, че отговорът нямаше да й допадне.

— Че човек може да уплътни времето си така, че дори да не усеща, че лети.

— Какво направих? — попита тя и забеляза, как той сведе отново поглед към гърдите й. — Няма значение — побърза да каже тя, обърна глава и погледна през прозореца.

Това го разсмя, но когато погледна към него, забеляза, че блясъкът в очите му бе изчезнал; разбра, че не си бе въобразила горчивината в гласа му.

— Не се притеснявай, Лейси. Нямах намерение да помоля да повторим случилото се.

— Добре, тъй като в противен случай щях да откажа.

— Можеше и да не откажеш. Ако ти бях помогнал да си припомниш колко хубаво беше. Струва ми се, че ти се забавлява почти толкова, колкото и аз.

Макар спомените на младата жена да се простираха само в продължение на три седмици, когато бе влязла в интензивното отделение, внезапно изпита увереност за едно нещо — никога досега не бе смятала, че човек трябва да се отказва от битките. Дори от онези, които със сигурност щеше да изгуби. Така щеше да стане и с тази, която се готвеше да започне. Кръстоса ръце пред гърди и се обърна на седалката си така, че да го вижда.

— Е, Джес, успя да възбудиш любопитството ми. Разкажи ми всичко. Къде отивахме и какво точно направих, че ти доставих такова удоволствие?

Забеляза неувереността в очите му и се усмихна доволно.

— Хайде, довърши онова, което започна.

Той отмести поглед и го впери право пред себе си, през предното стъкло на самолета.

— По-късно. Семейството ни ни очаква.

Посегна към вратата, но тя го спря с длан.

— Ще почака.

— Пътувахме към Мексико — изпъшка той. — За да се оженим тайно.

— И? Какво направих аз?

— Ти ме прелъсти — отвърна припряно той. После насочи черните си очи към нея и рече провлечено: — Ти използва страха си от летенето като извинение, но беше абсолютно ясно, че искаш същевременно и да се презастраховаш.

— Искаш да кажеш, че за по-голяма сигурност и за да се застраховам, че в последния момент няма да се откажеш да се обвържеш с мен, като пристигнем в Мексико, съм ти припомнила набързо колко съм добра в областта на секса? — промълви тя толкова тихо, че думите й бяха почти заглушени от далечната локомотивна свирка. Лицето й се разтегна бавно в усмивка. — Знаеш ли какво мисля, Джес Прайд? Мисля, че е станала ужасна грешка. Не знам за себе си нищо друго, освен онова, което ми казваш, но тук, в сърцето си чувствам, че всичко това не е вярно, че не е възможно аз да съм съпругата ти.

Ако не й се плачеше толкова, щеше да се разсмее на комичното невярващо изражение, което се появи на лицето му, когато отметна рязко глава, за да я погледне.

— Какво? Разбира се, че си. Вкъщи имам снимки… Чакай. В портфейла си нося една, която си направихме в Акапулко.

Лейси пое фотографията, изучава я в продължение на няколко секунди, след което му я върна.

— Да, и аз така мисля. Фотоапаратите не лъжат, нали така? — постави длан върху дръжката на вратата и сви рамене. — Е, жалко за мен.

— Защо? — попита той.

— Защото съм се омъжила за гадняр като теб.

 

 

Въпреки деликатното си състояние, за което свидетелстваше и болката в очите й, когато се движеше, Лейси отвори вратата и се измъкна от самолета преди съпругът й да успее да я спре. Разяждан от угризения заради начина, по който се бе отнесъл към нея, той заобиколи припряно машината, като бързаше да й помогне.

Младата жена вече стоеше на ръба на крилото, готова да скочи на земята. Щом го видя, тя присви устни и изправи рамене, а сините й очи блеснаха решително.

Джес едва не се разсмя. И щеше да го направи, ако не бе забелязал треперенето на краката й; това му напомни колко крехка бе все още след злополуката. Протегна се и я обхвана през кръста.

— Нямам нужда от помощта ти — озъби се тя; страхът в очите й обаче бе по-красноречив от огъня в тона й.

Без да обръща внимание на думите й, младият мъж я вдигна от крилото и я свали. Стисна я веднага за ръката, когато тя опита да му обърне гръб.

— Лейси, почакай.

— Не! — извика тя и тропна по детински с крак. — Не искам да слушам нищо повече! Не ми харесва играта, която играеш!

— Не играя никакви игри — отвърна съпругът й.

— Така ли? Д-р Айвърс ме накара да обещая, че ще позволя на спомените да се върнат естествено при мен. Ти също се съгласи. Но непрестанно променяш правилата, като ми даваш парченце по парченце собствената си интерпретация за съвместния ни живот. Играеш на сляпа баба, само че аз съм тази със завързаните очи. Това не е честно, Джес!

Дланите му се бяха плъзнали до ръцете й над лактите, но сега вече я пусна, макар все така да не откъсваше очи от нея.

— Права си. Извинявай. И думите ти в самолета бяха също верни — държах се гадно. Обещавам докато не възвърнеш паметта си да не позволявам повече случилото се, преди да се намесва в отношенията ни.

— Ето, виждаш ли, пак започваш! Аз не знам какво е станало помежду ни. Ако ще продължаваш да намекваш за него, поне ми кажи какво е то, за да мога да се защитя.

Той я съзерцава продължително, след това я сграбчи за лакътя и я поведе към самотния хангар, пред който бяха кацнали.

— Да вървим. Джипът е от другата страна. Можеш да почакаш тук, докато пренеса багажа от самолета.

— Летището в Рустър Корнър не е кой знае какво, а? — възкликна Лейси, внезапно изпитала облекчение от неутралната посока, в която бе потекъл разговорът им.

— Това не е летище, но иначе си права. Летището там не е кой знае какво. Два хангара, един механик, два самолета.

— Но аз мислех, че летим към Рустър Корнър. Къде се намираме, щом не сме там?

— На територията на „Южна звезда“. Преди две години построихме писта и хангар. Така е много по-удобно.

— Впечатлена съм.

„Последния път също беше впечатлена“ — помисли си Джес и изпита гордост, че не произнесе гласно думите. Помогна й да влезе в автомобила, затвори вратата след нея и се усмихна.

— Още не си видяла нищо.

Лейси отвърна незабавно на усмивката му и за първи път, откакто преди четири дни в болничната стая се бе събрал отново със съпругата си, младият мъж си спомни защо се бе влюбил в нея.

 

 

Джипът се движеше безпроблемно по неравния път към къщата. От време на време налитаха на някоя дупка и сътресенията напомняха мъчително на Лейси, че цялото й тяло бе все още една незараснала рана. През по-голямата част от времето обаче тя не им обръщаше внимание, прекалено заинтригувана от преминаващите край прозореца на колата зелени пасбища, прекъсвани само от дългите линии на бели дървени огради, група дървета или малко стадо добитък, събрано край бляскаво езеро.

— Красиво е — промълви тихо тя.

— Това е крайната западна част. Няколко мили по-нататък е Арканзас — обясни съпругът й, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. — Повечето добитък е откаран на юг за през лятото.

— Премествате кравите, така ли? — попита тя.

Ентусиазмът в гласа й го накара да се усмихне, едновременно изненадан и доволен от интереса й.

— И конете — допълни той.

— Не ми казвай. Когато съм живяла тук преди, не ми е пукало изобщо за земята, конете, кравите или каквото и да било друго, свързано с „Южна звезда“.

— Да, наистина не се интересуваше особено.

Внезапно младата жена се изкиска.

— Тогава може би съм имала нужда точно от този удар по главата.

— Ти го каза, не аз — отвърна Джес, като се засмя заедно с нея.

Окуражена от хармонията помежду им, която можеше да изчезне още при следващата дупка по пътя, Лейси постави длан върху ръката на съпруга си.

— Може ли да спрем само за момент, Джес? — вдигна лице към топлото слънце и се усмихна, когато нежният ветрец погали шията й и заигра с косите й. В този момент забеляза в далечината очертанията на някаква бяла сграда и реши, че вероятно това бе къщата, в която бе живяла. Все така усмихната, призна: — Изведнъж ме обзе страх. Може ли да постоим тук малко, докато събера сили? — погледна към него през полупритворените си клепачи, забеляза, че объркването му се измества от симпатия и затвори напълно очи. — Не ме съжалявай, Джес. Не знам кой знае колко за себе си, но поне съм сигурна, че не съм страхливка. Само дето… ами, като съм те напуснала след един вероятно ужасен скандал, семейството ти няма да бъде особено щастливо от моето завръщане. Искам просто още няколко минути, преди да бъдем въвлечени в неизбежната конфронтация.

Младият мъж спря джипа, дръпна ръчната спирачка, посегна към съпругата си и взе дланта й в своята, макар тя да се посъпротивлява за миг.

— Няма да има конфронтация, Лейси. Обещавам ти.

Младата жена сви рамене и облиза устни.

— О, знам, че вероятно си ги предупредил, казал си им да внимават какво говорят, но въпреки това ситуацията ще бъде странна, нали? Искам да кажа, те не могат да се преструват, че са щастливи от моето завръщане, след като съм си тръгнала при такава напрегната обстановка.

— Ти си добре дошла, Лейси, докато паметта ти се възвърне, каквото и да е станало преди това. Все още си ми съпруга.

Тя се почувства като глупачка, когато очите й се напълниха със сълзи, но не успя да ги задържи. Извърна глава, но не достатъчно бързо и той видя как една от тях цопна върху бедрото й.

— Ето, че пак започвам — опита да се засмее тя, но се провали напълно. — Отново започнах да се самосъжалявам. Може би в крайна сметка наистина съм страхливка.

Джес изпъшка в себе си, след което я придърпа към гърдите си.

— Не, Лейси, не си страхливка. Никой не би могъл да те обвини в подобно нещо. Аз съм виновен за страховете ти в този момент. Аз обърках всичко. Позволих на гнева и мъжката си гордост да се изпречат на пътя на всичко значимо. Онова, което е важно сега, е пълното ти възстановяване. Съжалявам, че усложних нещата за теб — отдалечи я за момент от себе си, обхвана брадичката й с длан и повдигна нагоре главата й, така че погледите им да се срещнат. — Хайде, край на сълзите. Баща ми имаше една поговорка: „Ако не можеш да поправиш счупеното, защо да си губиш времето в напразни опити? Много по-разумно е да започнеш отначало.“

— Можем ли да го направим и ние, Джес? — попита тя. — Можем ли да започнем отначало?

Погледът й се спря върху великолепно изваяните черти на красивото му лице. Върху черните очи и дебелите вежди над тях. Финият патрициански нос, който изглежда бе чупен някога, и този дефект сякаш подчертаваше още повече прекрасното цялостно впечатление. Пълните устни над дълбоката трапчинка в силната му челюст. Не знаеше, дали преди бе обичала този мъж, но бе сигурна, че сега можеше да се влюби без никакви проблеми в него, стига да й дадеше шанс.

— Можем да опитаме, Лейси, това е всичко, което мога да обещая засега.

Не беше точно каквото искаше, но беше достатъчно.

— Тогава да се прибираме у дома.