Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (8)

Шеста глава

— Уха — възкликна Джес, сграбчи я за ръцете и я отдалечи от себе си, като приведе глава на едно ниво с очите й. — Добре ли си?

— Пусни ме! — нареди през стиснати зъби тя.

— По дяволите, Лейси, какво е станало? — попита младият мъж, без да я пуска, макар тя да опитваше да се отскубне.

Лейси се вгледа в красивото лице над себе си; учестеното дишане бе в синхрон с бясното биене на сърцето й.

— Нищо не се е случило, Джес, само дето току-що чух случайно как брат ти и снаха ти обсъждат моята липса на добродетели и, макар никой да не ми казва нищо директно, вече сглобих достатъчно части от мозайката, за да разбера, че не съм желана тук. И, можеш да бъдеш сигурен, няма да остана и минута повече!

Лицето й пламтеше почти със същия цвят като тениската и Джес си помисли, че никога не бе изглеждала по-красива. Дали причината бе в това, че винаги преди бе държала здраво юздите на своите емоции? Беше се възхищавал на хладнокръвието й, на тайнственото самообладание, което никога не й изневеряваше. Дори мислеше, че това първо го бе привлякло към нея, даже преди невероятната й красота. Тя сваляше щита само когато се любеха. Тогава се превръщаше в животно: неопитомено, диво, страстно.

Внезапно младата жена замря и съпругът й се притесни, да не би да е изпаднала в шок, тъй като все още не бе стабилна.

— Лейси? — промълви той, тихо и нежно. — Добре ли си?

Пусна ръцете й, за да я прегърне през кръста и да я притисне към гърдите си, но за негово изумление, тя засипа с порой от доста силни удари стомаха му. Той изпъшка, повече от изненада, отколкото от болка. Тя се възползва от момента, за да се изплъзне и хукна надолу по стълбите.

Джес се съвзе бързо и се спусна след нея; настигна я вече на долния етаж. Сграбчи я през кръста, повдигна я леко и я обърна с лице към себе си.

— По дяволите, Лейси, стига толкова! — стисна раменете й, разтърси я, но леко, за да не й причини болка. — Помисли за момент, скъпа, няма къде другаде да отидеш.

— О, така ли? — насочи пръст към него и го заби в мускулите на гърдите, като го накара да заотстъпва заднишком, докато го притисна към стената. — Само това знаеш!

Муш!

— Какво според теб щях да правя, ако не беше дошъл в болницата?

Муш!

— Да не мислиш, че просто щяха да ме потупат по главата, да ме сложат в инвалидна количка и, след като излезем, да кажат: „До скоро виждане, Джейн Доу. Надяваме се, че ще се погрижиш добре за себе си, докато паметта ти се възвърне.“? Как не!

Муш!

— При тях работят търпеливи специалисти, които се грижат за хора като мен, мистър Всезнайко. Така че, както виждаш, нямам нужда от теб — муш! — Нямам нужда от брат ти — муш! — И нямам нужда от…

Джес сграбчи едновременно и двете й китки.

— Добре! Достатъчно! Разбрах те.

Младата жена дишаше тежко от напрежение и съпругът й забеляза, че лицето й пребледня. Прегърна я и подпря брадичка върху темето й, така че да не види усмивката му.

— Пусни ме, Джес. Мога да вървя и сама — заяви тя, но гласът й не звучеше особено уверено.

— Просто ще те заведа там, където ще можем да поговорим насаме.

— Защо? Всички те добре знаят каква кучка съм. Всички знаят, че си ме довел тук само защото си дяволски почтен.

Джес я сложи върху дивана, после придърпа един стол, седна на ръба му и се приведе към нея.

— Виж, Лейси, не знам какво си чула да говорят Дилън и Сибил. И това няма значение. Ти си моя съпруга и мнението на останалите няма нищо общо с нас.

В сините й очи блеснаха гневни сълзи. Тя избърса внимателно ъгълчетата им с върховете на пръстите. Съпругът й забеляза как се опитва да успокои треперенето на долната си устна.

— Все още си слаба, Лейси — промълви нежно той.

— И какво от това? Не мога да остана тук. И няма да стоя там, където ме мразят — сега сълзите потекоха обилно изпод тъмните й ресници, и устните, и гласът й трепереха, но погледът й бе изпълнен все така с решимост. — Вярвам, че съм била такава, каквато твърдите всички вие, Джес. Знам, че трябва да съм била първокласна кучка, а ти очевидно си образец на доброта и справедливост. Затова на всички им е непоносимо, че съм отново тук, след като съм се отнесла така с теб… макар все още да нямам представа какво точно съм направила. Важното в случая обаче е…

— Важното е, че оставаш в „Южна звезда“, докато оздравееш напълно. Тогава ще уредим всичко, станало помежду ни така, както трябваше да постъпим още преди — изправи се колкото да вземе една хартиена кърпичка, избърса следите от сълзи по лицето й и се усмихна. — Може да не си спомняш коя си, Лейс, но все така искаш да уредиш нещата, които не ти допадат, по същия начин, както и преди.

— Като избягам — подсмръкна тя.

— Да, но този път няма да те оставя да го направиш.

— Защо? Забрави ли, че ме мразиш?

Наистина я мразеше, нали? Вгледа се в очите й, докато търсеше отговора в дълбините на душата си. Тогава, преди да си бе тръгнала, я бе мразел достатъчно, за да я убие. Именно затова и я бе оставил да си тръгне. Но сега… сега вече не беше сигурен. Честно казано, дори му беше много трудно да повярва, че тази толкова уязвима и лесно наранима жена е същата студеносърдечна кучка, за която се бе оженил.

 

 

— Започвах да мисля, че ще вечерям сама — заяви Роуз Прайд, когато двамата й сина със съпругите се появиха в един и същ момент, но от различни врати, във вътрешния двор.

— Извинявай, майко — рече Джес. — С Лейси трябваше да обсъдим нещо, но не сме искали да те караме да чакаш.

Роуз прие усмихнато извинението, после изви тъмните си вежди, тъй като забеляза мрачното изражение на Дилън и червенината по лицето на съпругата му.

— Станало ли е нещо?

Отправи въпроса към по-големия си син, но й отговори Сибил, която се плъзна на един стол, свела очи към пода.

— Имахме недоразумение. Нищо важно.

Огромно черно куче, голямо почти колкото малък кон, лежеше свито в краката на Роуз, затворило очи. Лейси погледна към спящия гигант. Направи й впечатление гладката му абаносова козина и се запита разсеяно дали нямаше вълча кръв във вените си.

След това насочи вниманието си към селското очарование на вътрешния двор, ограден почти напълно от зеленина, и си пое дълбоко въздух. Естественото ухание, сладко и главозамайващо, я накара за първи път след злополуката да се усмихне с истинско удоволствие. Погали един дебел, чепат клон кучешки дрян, който, както забеляза, спускаше сянката си върху две трети от служещото като трапезария пространство от двора. Увитата около дървена рамка лоза пазеше останалата част от слънцето.

Не си спомни вътрешния двор, но цялото й същество откликна и тя се завъртя бързо на пети, за да сподели щастието си с Джес.

Той стоеше на не повече от три метра от нея и както изглежда водеше разгорещен спор с брат си. Усети, че бузите й пламват и се огледа, търсейки нещо, което да отвлече вниманието й. Знаеше, че съпругът й говореше за нея и й се искаше да не бе подхващал темата. В крайна сметка той й бе обещал да остави миналото там, където му бе мястото, докато паметта й се възстанови напълно. Нямаше ли да бъде най-добре да я остави да започне всичко отначало и с роднините му?

Усетила погледа на своята свекърва върху себе си, младата жена се усмихна колебливо и се приближи до нея.

— Къде стоях обикновено, мисис Прайд?

— Срещу мен, вдясно от Джес, но, моля те, всички ме наричат „майка Роуз“. Ти също, преди, ъъъ…

— Да избягам — довърши вместо нея Лейси, но в същия момент съжали и прехапа устни. — Не исках да прозвучи така… така непочтително. Наистина. Просто не желая всички да смятат, че трябва да премерват всяка своя дума, когато са край мен. Знам, че звучи странно, но всичко ще бъде толкова по-лесно, ако просто бъдете самите себе си.

Джес пристъпи до своята съпруга и макар да не я докосна, постъпката му бе изпълнена с интимност; поне засега, той бе неин съюзник.

— Точно казвах горе-долу същото на Дилън — заяви той, като се обърна едновременно към снаха си и майка си. — Лекарите ме помолиха да дадем възможност на Лейси да възстанови спомените си сама, без влияние от наша страна. Съгласих се, но вече се убедихме колко трудно ще бъде това. Казват се разни неща, дочуват се и тя просто няма как да не им обръща внимание. Смятам, че ако се подхлъзнем, е по-добре просто да не обръщаме внимание, отколкото да се опитваме да го прикрием. Това само я обърква.

Сибил вдигна чашата вино, поставена пред нея от облечения в бяло сако сервитьор.

— Няма проблем — заяви тя. — Смятам, че всички трябва да превием гръбнак и да й целунем краката, ако това ще помогне. В крайна сметка сме й задължени, че сложи край на скуката тук — вдигна чашата и намигна на етърва си. — И го направи с голям апломб, скъпа. Ами да, мисля, че не сме преживявали такова вълнение откакто стария доктор Трахильо…

— Защо не пийнеш кафе, вместо да продължаваш с алкохола, скъпа — прекъсна я свекърва й; тонът й бе достатъчно мразовит, за да вледени топлия летен въздух.

— Не, благодаря, скъпа мамо — отвърна младата жена с меден тон, но погледът й бе кисел. Разтърси буйните си червеникавокестеняви коси. — Както винаги е достатъчно да бъда сред моето любящо семейство, за да изтрезнея.

— Много ми харесва този двор — побърза да я прекъсне Лейси. — Сигурно мразите зимата, когато е прекалено студено, за да излизате тук. Сега, след като открих, ъъъ… преоткрих това местенце, вероятно ще прекарвам по много време в него — обърна се към съпруга си, тъй като й бе дошла нова идея. — Рисувала ли съм някога?

Преди той да успее да отговори, едрата хрътка, която спеше в краката на своята господарка, скочи, блъсна масата със задните си крака и я разклати. Всички побързаха да грабнат чашите си.

Животното се промъкна покрай столовете, които го деляха от Лейси и спря пред нея, като сумтеше усилено. В същото време и Дилън, и Джес се спуснаха към него, за да го хванат за нашийника, преди да я е ухапало, както бе правило винаги досега. То обаче изненада всички, тъй като седна на задните си крака, подаде лапа и дори изскимтя леко, за да подсили поздрава си.

Младата жена се засмя, коленичи пред кучето, пое протегнатата лапа и го погали по главата. В отговор то я облиза така ентусиазирано по бузата, че едва не я събори.

— Здравей, голям мечок такъв — възкликна тя и смехът й се засили, тъй като то опита да пролази в скута й. — Как се казва? — обърна се тя към своя съпруг и неговия брат, надвиснали над нея със смаяно изражение.

— Торн — отвърна Джес и се обърна към Дилън. — Вярваш ли на очите си?

— Виждам какво става, но не, не вярвам.

Лейси се надигна и помилва още веднъж с обич хрътката, преди да се изправи напълно.

— Не ми казвайте. В предишния си живот съм мразела кучета.

— Може би не всички кучета — отговори съпругът й, — но това тук, определено. Страхуваше се много от него, а то те мразеше. И се саморазправяше с теб при всяка възможност, освен когато до него не беше майка ми. Тогава не смееше да се провинява, но на всички ни беше безкрайно забавно да го гледаме как стои тук и си облизва мустаците с надеждата да опита отново прекрасната ти плът.

— Точно — съгласи се Дилън. — А как само те зяпаше — обърна се към съпругата си. — Хей, малката, помниш ли как го сравняваше с изкушението на Ева. Казваше, че вероятно и тя е гледала по същия начин, когато е претегляла дали да продължава да бъде послушна или да опита само една хапчица от онази сочна ябълка.

Лейси се отдръпна със смях от животното и се отпусна на стола, който бе посочила свекърва й. Торн изсумтя, изправи се, направи две крачки и се пльосна до младата жена.

— Е, очевидно всичко е простено. Може би имаме класически пример за това как раздялата смекчава сърцата.

И двамата братя също заеха своите места.

— А може да е забелязало колко си измършавяла — обади се Сибил, — и е решило, че ще му бъдеш по-подходяща за другарче, отколкото за храна. Господ ми е свидетел, това е единствената причина никога да не прояви към мен нищо повече от преходен интерес.

Лейси сведе поглед към огромното куче, което бе легнало толкова близо до нея, че задницата му буквално опираше в крака й.

— Е, каквато и да е причината за подобна промяна, аз съм благодарна. Дори само размерите му са плашещи. Напомня ми дресирана мечка. Или дори може би поразения от любов Кинг Конг. Не прилича обаче изобщо на трън. Защо тогава е наречен така?

Всички обърнаха глави към Роуз; очевидно тя трябваше да даде обяснението. Вместо това обаче свекърва й щракна с пръсти и повика хрътката. А после, с лека усмивка, която не достигна до въгленовочерните й очи, рече:

— Това е само една глупава история, изтъркана от употреба.

— О, но затова пък е страхотна — обади се Сибил, а очите й светнаха предизвикателно, ако Лейси разчиташе правилно. — Освен това, ако Лейси не си я спомня, ще бъде съвсем нова за нея — додаде тя, като насочи вниманието си към своята етърва. — Хората все оставят нежелани животни край алеята, водеща към къщата. Обикновено Лъз или Джими — още не си се запознала повторно с тях — или някой от работниците, ги вземат. Торн обаче открил майка Роуз, докато се грижела за цветята, и това било любов от пръв поглед. Мама се преструваше, че не отговаря на чувствата му и все мърмореше задето се завирал непрестанно в краката и пренасял с дългата си козина всичко, от разни треволяци до кал и засъхнали парченца пръст. Ние пък й натяквахме неуморно, че трябва да му даде някакво име, а тя продължаваше да протестира и да повтаря, че предпочита да му намери друг дом. Но не беше особено трудно да се види, че обожанието му й допада. Затова Джес го кръсти вместо нея. Нарече го „Тръна край Розата“. Официално, той е Роузи’с Торн, Тръна на Розата.

— Умно — обърна се Лейси към своя съпруг със срамежлива, одобрителна усмивка. След това хвърли още един поглед към едрото животно и додаде: — Въпреки това смятам, че Мечо би му подхождало повече — засмя се, този път към Сибил. — И обещавам да се опитам да не загубвам повече благоволението му.

След като сервираха вечерята, разговорът продължи все така с лекота. На няколко пъти младата жена усети очите на своя съпруг върху себе си; тъмните им дълбини бяха непроницаеми. Дори когато от време на време й се усмихваше, не успяваше да разчете мислите му. Дали искаше да я окуражи или просто играеше ролята на любезен домакин?

Самата тя говори малко. В крайна сметка амнезията я бе превърнала в непозната без история. Как можеше да участва в семейно обсъждане на неща, за които нямаше представа? И въпреки това бе доволна, окуражена от Джес, и почти готова да повярва, че случилото се помежду им, което я бе накарало да напусне дома си, каквото и да бе то, можеше да бъде оставено в миналото или поне да бъде заобиколено, докато и двамата опитваха да залепят счупените парчета от брака си.

— Хареса ли ти вечерята? — попита я в този момент Роуз.

— О, да, беше прекрасна. Особено доматеният сос. Само допреди час не можех да кажа дали харесвам подправки, но сега вече знам. Имам отговор на още един въпрос.

— И нямаш абсолютно никакви други спомени, освен за куклата, която си си спомнила, както ни каза Джес? — заинтересува се свекърва й.

— Не, всъщност има още едно нещо — отвърна бавно, предпазливо тя, без да отделя очи от съпруга си.

Искаше да бъде откровена, но дали на него щеше да му стане приятно, ако признаеше, че си бе спомнила неприятните думи, които бе захвърлила в лицето му в деня на раздялата?

— Е, тогава, за Бога, сподели я с нас, Лейси — помоли етърва й.

И без това провлеченият й тексаски говор бе станал съвсем завален, след като бе пресушила и четвъртата си чаша вино.

Лейси поклати глава, за да покаже, че споменът не е бил особено важен.

— Нищо особено. Само нещо, което съм казала на Джес в деня, в който съм си отишла. Помня го, даже се чувам като го произнасям — рече тя и изви глава на една страна, сякаш се вслушваше отново в изречението, — но все още не мога да си представя, че съм била способна да кажа подобно нещо.

— Е, аз заявявам определено, че съм объркан — обади се Дилън.

— Джес обясни, че съм способна, а и аз си спомням думите, но сякаш ги е произнесъл някой друг — младата жена поклати отново глава, рязко; вече съжаляваше, че бе подела тази смущаваща тема. — Няма значение. След като не го разбирам аз самата, как бихте могли да го проумеете вие.

— О, всичко това ми се струва прекрасно и свръхестествено! — възкликна Сибил. — Чували сме за това как мозъкът ни играел номера. Започвам да мисля, че амнезията не е чак толкова лошо нещо. Аз лично определено искам да забравя всички омразни неща, които съм казвала в живота си.

— Амин — обади се саркастично съпругът й. — Колкото до мен, аз със сигурност също няма да имам нищо против да забравя купищата гадости, които си ми наговорила, скъпа.

И Джес, и Роуз се изправиха припряно и Лейси разбра, че бяха го правили и преди. Но не защото си го спомни. Просто усети инстинктивно, че хапливите забележки на Дилън и неговата жена са обикновено сигнал за приключване на храненето.

— Имам да върша малко канцеларска работа — обърна се към съпругата си Джес. — Искаш ли да те придружа догоре, преди да отида в офиса си?

— Тръгваш ли? — попита тя, недоволна от тревогата, която чу в собствения си глас.

— Не — отговори той и на лицето му се появи за момент крива, успокоителна усмивка. — Офисът ми е тук, в къщата. Това е единственото помещение със солидна, двойна врата, която мога да заключа, когато не искам да ме безпокоят. Спомняш ли си го, показах ти го, докато разглеждахме къщата?

Сега бе неин ред да се усмихне, този път — с облекчение.

— Разбира се. Ти върви. Мога да намеря пътя до стаята си. Но мисля, че първо ще поседя тук навън, стига някой да няма нещо против.

— Имаш окей от мен — обади се Сибил, която опитваше безуспешно да стане от мястото си; успя едва, когато съпругът й заобиколи масата и отиде да й помогне. — Аз влизам да погледам телевизия.

— А аз винаги разхождам Торн след вечеря — обясни Роуз. — Ще дойдеш ли с мен, Лейси?

Предложението й достави удоволствие и тя скокна веднага от стола си.

— С удоволствие.

Джес, който тъкмо се готвеше да ги остави, изведнъж започна да се колебае.

— Нещо не е ли наред? — попита майка му, като повдигна въпросително вежди.

— Притеснявам се заради начина, по който е облечена Лейси. Носи само сандали и нищо не защитава краката й. Може би ще бъде по-добре да изчака утре вечерта, за да дойде с теб.

— Глупости — отсече раздразнено Роуз. — Признавам, че винаги съм държала особено много на носенето на боти и дълги панталони навън, но ние изобщо няма да се отклоняваме от пътеката, а и Торн ще бъде с нас.

— За какво говорите? — заинтересува се младата жена.

— За змиите — отвърна съпругът й.

— Гърмящи змии предимно — допълни Роуз. — Но, както казах, Торн ще ни предупреди, ако се приближим до някоя от тях.

Лейси потрепери.

— Май не е нужно да ми казвате, че се страхувам от змии. Почти съм сигурна, че току-що си спомних това и сама.

— Това може да е по-скоро естествен инстинкт, отколкото спомен — заяви свекърва й и в същото време щракна с пръсти, за да повика голямото куче, което се бе настанило отново край младата жена. — Ела насам, Торн — после отново насочи вниманието си към снаха си. — Повечето хора изпитват вродено отвращение от змиите.

— Предполагам — съгласи се Лейси и помаха с пръсти на съпруга си. — Ще се видим ли после?

— Може да стане много късно, преди да свърша. Набрала се е доста бумащина, докато ме е нямало — отговори той.

Младата жена кимна, като прикри храбро разочарованието си и хукна подир свекърва си.

— Всяка вечер ли се разхождаш? — попита я тя веднага, след като я догони.

— Стига времето да го позволява.

— Красиво е тук — заяви Лейси, като оглеждаше полегатия, покрит със зеленина терен.

Роуз не отговори и Лейси потъна в мълчание, тъй като реши, че тази тишина бе част от покоя, който свекърва й извличаше от своите вечерни разходки.

Сигурно бяха изминали около пет минути, когато мълчанието изведнъж бе нарушено от самата Роуз Прайд и както изглежда, дори Торн се стресна от внезапно прозвучалия й глас, колкото и тих да бе той.

— Променила си се някак си, Лейси.

Младата жена сви рамене, като драскаше върху нокътя на палеца с пръстите на другата си ръка.

— Не знам какво имаш предвид. Каква бях преди?

— Беше по-умна — заяви свекърва й. — Да вземем тази разходка, например. Преди никога нямаше да ми предоставиш подобна възможност.

Сега вече Лейси чу омразата, усети напрежението на жената до себе си, също като на животно, готово да нападне, което очаква само подходящия момент. Движенията й също се бяха променили, бяха станали отривисти и решителни, след като се бе отказали от всякакви преструвки за една уж безобидна разходка.

Младата жена спря, напрегната и готова, а не като жертвено агне, канещо се да приеме безропотно клането.

На запад слънцето започваше да залязва. Сцената беше прекрасна, но не бе достоен съперник за битката, която очевидно щеше да се разгори между двете жени.

— Може би причината е там, че тогава съм знаела какво става. Сигурна съм, че си даваш сметка в колко по-неизгодна позиция съм сега. Не зная коя съм, нито какви са взаимоотношенията ни. Не знам дори какво ще почувствам или помисля след малко, тъй като нямам минал опит, върху който да се опирам. Всяко преживяване ще бъде съвсем ново за мен, докато не възвърна паметта си. Откъде бих могла да знам, че трябва да се пазя от някакъв капан?

И тогава изражението на Роуз се изкриви от омраза, силна и неприкрита. Цялата се сгърчи, дори още преди да чуе отговора й.

— Всичко е игра. Тази амнезия. Тази безпомощност и невинност. Ти пресмяташ всяко свое движение и предварително знаеш съвсем точно какво ще правиш. Само че този път няма да ти позволя да се измъкнеш с това.

Очите на Лейси се разшириха от изненада, причинена от непоколебимата увереност, която чу в тона на свекърва си.

— Грешиш — отвърна простичко тя.

— Така ли? Не мисля така, но нека играем по твоите правила. Нека се престорим, че наистина си изгубила паметта си. Нека дори се престорим, че твоето състояние ме изпълва със симпатия. Което не означава, че ще допусна да се промъкнеш отново в живота ни. Тук си временно. Ако предпочетеш след разумен период от време да не възвърнеш паметта си, тогава ще ти осигуря мотив да си тръгнеш. Ще убедя Джес да ти даде прилична сума като част от бракоразводното споразумение. В добавка аз самата ще ти дам още един милион долара.

— Толкова много ли ме мразиш? — промълви Лейси, но почти не чу думите, заглушени от тракането на собствените й зъби.

Беше топла, приятна нощ, но въпреки това се чувстваше заледена до мозъка на костите. Отговорът бе повече от очевиден. Затова Роуз не й обърна внимание. Вместо това добави допълнение към своето едномилионно предложение.

— Разбира се, ще го получиш само в замяна на своето обещание — писмено, естествено — никога повече да не помрачаваш дома ни с присъствието си.

— Ти си луда — заяви младата жена, но думите бяха почти недоловими.

Роуз я сграбчи за китката и я накара да изкрещи, колкото от болка, толкова и от изненада. Торн изръмжа, оголи зъби, но се успокои веднага, щом господарката му му каза да седне. Насочи вниманието си отново към своята снаха и я прободе с тъмния си поглед.

— Само още едно нещо. Не мисли, че ще успееш да накараш Джес да се влюби отново в теб. Той може да се държи мило, дори топло с теб, но аз ще му припомням непрестанно какво си му причинила. Няма да му позволя да забрави и този път няма да бъда заварена неподготвена.

— Ами ако му предам всичко, което казваш? — попита Лейси, макар да знаеше, че никога не би направила подобно нещо.

Свекърва й се изсмя.

— Това ще бъде автогол, скъпа. Той няма да ти повярва. В деня, в който си тръгна, ти беше толкова убедителна в ролята на кучка, че той просто няма как да повярва на онова, което би могла да кажеш сега. Ще разбере веднага какви игрички играеш. Вече има достатъчно горчив опит за това, колко усърдно се бе постарала, преди да създадеш търкания и недоверие помежду ни. И ще усети веднага, ако прибегнеш към старите номера.

Продължаваше да стиска силно китката на Лейси, но тя я измъкна и отстъпи встрани. Опитваше се да намери подходящите думи, но буйната атака на Роуз я бе сварила съвсем неподготвена. Не можеше да асимилира подобна омраза. Без да каже нищо повече, младата жена се обърна към къщата и бъдещето, което й се струваше толкова мрачно, че не знаеше как щеше да го понесе.

 

 

Джес наблюдаваше през прозореца на неосветената стая майка си и съпругата си. Макар да бяха далеч и да не можеше да види изражението на лицата им, движенията на телата им бяха напълно красноречиви. Разбра, че претенциите за уж невинна приятелска разходка бяха изоставени. Очевидно майка му бе страшно ядосана, а Лейси от своя страна не приемаше сдържано излиянията й. Видя как Роуз я хвана за ръката и как след доста време снаха й освободи китката си с рязко движение, за да се обърне и да се запъти към къщата. Торн я последва, но явно се сети за непоносимостта на своята господарка към подобно предателство и за наказанието, което щеше да последва, затова се обърна и тръгна бавно към нея.

Младият мъж измърмори под нос ругатня по адрес на майка си. По време на вечерята тя се бе държала любезно, дори мило към Лейси, осведоми се за здравето й, предложи да й уреди среща със семейния лекар и даже бе стигнала дотам да предложи да я закара, така че след прегледа да могат да обядват заедно някъде. Усилията на майка му го бяха изпълнили с гордост, тъй като не бе тайна колко щастлива се бе почувствала Роуз Прайд, когато красивата й по-млада снаха бе напуснала „Южна звезда“ окончателно, както бяха помислили всички.

Джес възнамеряваше след вечеря да поговори с Дилън и Сибил и да ги помоли в бъдеще да бъдат по-внимателни, когато говорят за съпругата му, ако има опасност да ги чуе, но бе останало време само колкото да размени две-три приказки по този въпрос с брат си. Приятелското и изпълнено с внимание отношение на майка му обаче очевидно им бе послужило като достатъчен пример, тъй като и двамата се бяха присъединили към нея в усилията си да помогнат на Лейси да се почувства добре дошла.

Тогава си бе казал, че иска да пощади чувствата на своята съпруга единствено, защото вече и без това бе преживяла катастрофални поражения за ума и тялото. Докато я наблюдаваше сега обаче разбра, че бе лъгал сам себе си.

Тя се отдалечи от свекърва си с изправени рамене и високо вдигната глава, но след като мина през групата дървета и се огледа назад, за да се увери, че тя вече не може да я види, Лейси се отказа от по-нататъшния маскарад. Разговорът очевидно я бе нервирал. Тя отпусна едновременно и глава, и рамене. Внезапно тя като че ли вече не вървеше, а се влачеше. Сърцето му се изпълни със симпатия.

Сви юмруци край тялото си, стисна очи и си наложи да си припомни деня, в който го бе напуснала, за да възкреси гнева и мъката, които му бе причинила. Ако, въпреки предупрежденията му, Роуз й бе припомнила какво бе извършила, тя си го бе заслужила напълно, нали?