Включено в книгата
Оригинално заглавие
Above and Beyond, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 70 гласа)
Сканиране
sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
Дани (2012)

Издание:

Сандра Браун. Над всичко

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-007-4


Първа глава

— Справяш се чудесно, Кайла. Дишай! Бързо и леко. Така. Добре, добре. Как се чувстваш?

— Изморена.

— Зная, но ще се справиш. Сега, при следващия пристъп, силно се напрегни. Така. Още малко.

Болката, остра и режеща, отново я обзе и младата жена стисна зъби. После, когато контракцията отмина, тя се опита да накара тялото си да се отпусне. Капчици пот избиха по челото й, но лицето й сияеше.

— Не се ли вижда още?

Думите едва се отрониха от устните й и болката отново я прониза. Кайла се напрегна с всичка сила.

— Сега вече го виждам — каза докторът. — Хайде още малко… така… готово. Чудесно! — възкликна той и пое бебето в протегнатите си ръце.

— Какво е?

— Момче. Красиво, великолепно момченце.

— Има и големи дробове — усмихна се акушерката към Кайла.

— Момче — промълви тя щастлива. Отпусна се назад омаломощена.

— Съвършен е — увери я лекарят и повдигна малкото телце към нея.

Кайла погледна сина си и почувства сълзи в очите си.

— Арон. Така ще го кръстим. Арон Пауърс Страут.

Позволиха й за миг да го притисне към гърдите си.

— Баща му ще се гордее с него — сестрата взе бебето от немощните й ръце. Обви го в мека пелена и го отнесе до теглилката.

Лекарят привърши с последните манипулации. Раждането беше леко, без усложнения.

— Кога ще се свържеш със съпруга си?

— Родителите ми са вън. Баща ми обеща да изпрати телеграма на Ричард.

— Три килограма и шестстотин грама — съобщи акушерката.

Лекарят свали ръкавиците и стисна ръката й.

— Ще им съобщя новината, за да пусне телеграмата. Къде каза, че е Ричард?

— В Кайро — разсеяно отвърна Кайла, без да откъсва поглед от Арон, който риташе сърдито, докато сестрата се опитваше да го премери. Красив беше. Ричард щеше да се гордее с него.

Арон се роди привечер и нощта мина относително спокойно. На два пъти й го донесоха, макар че все още нямаше кърма, пък и той не беше гладен. Възможността да притисне до себе си топлото телце я правеше неизказано щастлива. Взираше се в него, милваше малките му ръце, опитваше се да разтвори пръстите му, които той упорито стискаше в юмрук. Огледа всеки пръст на краката му, всеки кичур върху главата му, ушите му и реши, че е съвършен.

— С баща ти много те обичаме — сънливо прошепна тя и го остави на сестрата.

 

 

Болничните шумове — скърцането на количките с бельо и медикаменти и потракването на подносите със закуска, я събудиха рано. Лениво се протегна и широко се прозя. После родителите й влязоха при нея.

— Добро утро — щастливо се усмихна тя. — Странно е, че сте тук, а не при бебетата с долепени до стъклото носове — изведнъж тя забеляза напрегнатия израз на лицата им и млъкна. — Какво се е случило?

Клиф и Мег Пауърс се спогледаха. Мег така отчаяно се вкопчи в дръжката на чантата си, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Клиф сякаш току-що беше преглътнал горчив хап.

— Мамо? Татко? Какво има? О, Господи! Бебето? Арон? Нещо не е наред с Арон ли?

Кайла отхвърли завивките с внезапно отмалели ръце и без да обръща внимание на острата болка, която прониза корема й, се опита да се изправи с разтреперани крака. На всяка цена трябваше да се добере до отделението с бебетата.

Мег Пауърс се спусна към дъщеря си и я спря.

— Не. Бебето е добре. Чудесно е. Уверявам те.

Кайла отвори широко очи и впери поглед в родителите си.

— Какво тогава не е наред? — дрезгаво прошепна тя. Внезапно я обзе паника. Малко неща можеха толкова да разстроят родителите й. Явно имаше основателна причина за тревога.

— Скъпа — меко започна Клиф Пауърс и хвана ръката й, — получихме обезпокоителни новини днес сутринта — преди да продължи отново, размени мълчалив поглед с Мег. — Тази сутрин в американското посолство в Кайро е избухнала бомба.

Кайла изтръпна. Устата й пресъхна. Сърцето й сякаш замря, а тя продължаваше да стои с широко отворени очи. После, когато думите на баща й най-после стигнаха до съзнанието й, почувства, че я обзема неизказан ужас.

— Ричард? — попита тя с пресипнал глас.

— Не знаем.

— Кажете ми!

— Не знаем — повтори баща й. — Всичко е в пълен хаос, също както беше в Бейрут. Няма официално изявление.

— Пуснете телевизора.

— Кайла, не мисля, че…

Глуха за думите на баща си, тя протегна ръка към дистанционното управление върху нощната масичка и включи телевизора, окачен на стената срещу леглото.

„… размерът на разрушенията до този момент е неустановен. Президентът окачестви атентата като безразсъден и оскърбителен за борещите се за мир нации. Министър-председателят…“

Кайла сменяше канал след канал. С треперещи пръсти натискаше бутоните на дистанционното управление като обезумяла.

„… скъпо, макар че ще минат часове, а може би и дни, преди броят на жертвите да бъде окончателно установен. Мобилизирани са части от военноморските сили, които съвместно с египетски войски разчистват руините, за да открият оцелелите.“

Заснет с камера видеофилм, потвърждаваше хаоса около онова, което доскоро беше сградата на американското посолство. Един след друг следваха безразборно случайни, нефокусирани кадри.

„Отговорността за бомбения атентат е поета от групировка, нарекла се…“

Кайла отново смени каналите. Навсякъде едно и също. Когато на екрана се появи редицата от вече разкрити тела, тя захвърли дистанционното управление и покри лицето си с длани.

— Ричард, о, Ричард!

— Скъпа, не се отчайвай. Надяват се, че има и оцелели — Мег я притисна към себе си.

Но Кайла сякаш не чуваше успокоителните й думи.

— Случило се е призори, местно време — каза Клиф. — Уведомиха ни рано тази сутрин. Засега не можем да направим друго, освен да чакаме. Рано или късно ще получим новини от Ричард.

Новините дойдоха три дни по-късно. Офицер от военноморските сили позвъни на вратата на дома на семейство Пауър. Когато видя военната кола да спира до тротоара, Кайла разбра, че несъзнателно е очаквала този момент. Махна с ръка към баща си и тръгна към вратата.

— Госпожа Страут?

— Да.

— Капитан Хоукинс. Мое задължение е да ви уведомя…

 

 

— Но скъпи, това е чудесно! — възкликна тогава Кайла. — Защо си така унил? Би трябвало да бъдеш щастлив.

— Не искам да тръгвам за Египет, докато си бременна — беше казал Ричард.

Тя докосна косата му.

— Признавам, това е неприятно и за мен. Но пък е такова отличие. Не на всеки войник от флотата се пада честта да охранява посолство. Избрали са те, защото си най-добрият. И аз много се гордея с теб.

— Но не съм в състояние да си го позволя. Трябва да подам…

— Такъв шанс се случва веднъж в живота, Ричард. Мислиш ли, че ще мога да се понасям ако го пропуснеш заради мен?

— Но сега най-важното си ти и детето.

— Но ние винаги ще бъдем тук — тя обви ръце около него. — Това е последното ти плаване и подобна възможност няма да ти се отдаде повторно. Заминаваш. Това е.

— Не мога да те оставя сама.

— Ще се преместя при мама и татко, докато те няма. Първото им внуче е и телефонните им обаждания могат да ме накарат да полудея. За всички ни ще бъде по-добре, ако се преместя при тях.

Той взе лицето й в дланите си.

— Страхотна си, знаеш ли?

— Значи ли това, че не трябва да се страхувам за теб заради онези мистериозни жени от Изток?

Той се престори, че обмисля думите й.

— Можеш ли да танцуваш кючек?

Кайла удари с юмрук стомаха му.

— Ама че гледка ще бъда с корема, който скоро ще имам.

— Кайла — нежно прошепна той и прокара пръсти в косата й. — Сигурна ли си, че искаш да направя това?

— Сигурна съм.

 

 

Вперила поглед в обвития с националното знаме ковчег, Кайла си припомни този разговор преди седем месеца. Звуците на траурния марш се отрониха от самотния тромпет и леденият зимен вятър ги разнесе над гробището. Четиримата офицери, които придържаха покрова стояха застинали в опънатите си униформи.

Погребаха Ричард до родителите му, починали почти в една и съща година, когато те двамата още не се познаваха.

— Бях съвсем сам на този свят, преди да те срещна — беше й казал веднъж.

— Също и аз.

— Но ти имаш родители — напомни й той, явно смутен.

— Но никога не съм принадлежала на когото и да е по начина, по който принадлежа на теб.

Тогава той разбра.

Тялото му пристигна в запечатан ковчег, който й препоръчаха да не отваря. Излишно беше да пита защо. Сградата в Кайро беше превърната в прашна купчина камъни и изкривени железа. Бомбата избухнала рано сутринта, преди повечето от служителите и чиновниците от дипломатическия корпус да пристигнат на работа. Жертвите бяха сред охраната, която обитаваше апартаментите в пристройките.

Приятел на Клиф Пауърс предложи да откара семейството до Канзас за погребението. Кайла не можеше да се отделя от Арон за повече от няколко часа. Потръпна, когато й подадоха националния флаг на Америка, сега вече снет от ковчега и церемониално сгънат. Без него ковчегът изглеждаше съвсем гол. Изведнъж, съвсем нелепо тя се зачуди дали на Ричард не му е студено.

Господи! В гърлото й се надигна глух стон. Трябваше да го остави тук. Как щеше да го направи? Да се извърне и да си тръгне? Да забрави този гроб, който й заприлича на рана в земята? Как щеше да се качи в частния самолет и да позволи да бъде отведена обратно в Тексас, а Ричард да остане на това голо, пусто място, което тя намрази с цялата си душа?

Вятърът протяжно виеше.

Щеше да го направи. Просто нямаше друг избор. Тази част от Ричард беше мъртва. Но у дома я чакаше друга една жива частица от него. Арон.

Присъедини се към последните думи на прощалната молитва, която свещеникът четеше.

За мен ще бъдеш винаги жив, Ричард. Кълна се. Винаги ще живееш в сърцето ми. Обичам те. Обичам те. Винаги ще бъдеш жив за нас с Арон, защото аз ще те пазя жив в себе си.

 

 

Лежеше обвит в планини от бинтове. Понякога светът се втурваше в замъгленото му съзнание, но това бяха нежелани за него моменти. Звуците бяха прекалено силни. И най-лекото движение му се струваше като земетресение. Светлината му причиняваше непоносима болка. Не искаше друго, освен покой и тишина.

Но светът се натрапваше все по-често. Чувстваше принудата на странна сила, докосвания до ръцете и краката, колебливо се оставяше на всеки звук, на всяко усещане, което му внушаваше, че е жив и бавно се измъкваше от бялата мъгла, в която се чувстваше защитен, за да посрещне чудовищната неизвестност.

Лежеше по гръб. Дишаше. Сърцето му биеше. За всичко останало не беше сигурен.

— Чуваш ли ме?

Опита се да се извърне в посоката, от която идваше мекият глас, но в главата му сякаш се забиха хиляди игли.

— Буден ли си? Можеш ли да ми отговориш? Боли ли те?

Костваше му немалко усилия, но все пак успя да прокара език по устните си. Опита се да ги навлажни, но устата му беше суха и сякаш пълна с песъчинки. Изпитваше странно усещане по лицето си. Не мислеше, че би могъл да раздвижи глава, дори и ако болката не беше така остра. Опита се да вдигне предпазливо ръка.

— Не, не, просто стой спокойно. В ръката ти е включена система.

Бореше се отчаяно, за да повдигне клепачите си. Миглите му, сега така странно уголемени, че можеше да преброи всяка поотделно, бяха като завеса над тънкия процеп, през който проникна светлина. Най-после успя да ги отвори. Неясен силует изплува пред него. Бяло. Жена. Касинка. Медицинска сестра?

— Здравей. Как се чувстваш?

Неуместен въпрос, скъпа.

— Къде съм — трудно можа да разпознае собствения си глас в стържещия звук, който излезе от гърлото му.

— Във военна болница в Западна Германия.

— Западна Германия? Западна Германия! Снощи трябва да е бил по-пиян, отколкото мислеше. Сигурно е някакъв дяволски сън.

— Здравата ни изплаши. Три седмици беше в кома.

Кома? Три седмици? Невъзможно. Снощи беше с дъщерята на онзи полковник и в Кайро не остана бар, в който да не влязат. Защо сега този ангел му разказва, че три седмици е бил в кома?… В Западна Германия?

Стаята изглеждаше странно. Зрението му беше неясно. Нещо…

— Не се тревожи, ако зрението ти е замъглено. Над лявото ти око има превръзка — любезно обясни сестрата. — Сега стой така, а аз ще доведа лекаря. Трябва да му съобщя, че си се събудил.

Не я чу кога излезе. До преди миг беше тук. Може би си беше въобразил, че е разговарял с нея. Понякога сънищата са странни.

Стените като че ли се наклониха към него и от това му прилоша. Таванът се приближаваше, а после — отдръпваше. Просто не можеше да остане на едно място. Светлината на единствената лампа нараняваше очите му… окото му.

Беше казала, че лявото му око е превързано. Защо? Пренебрегна предупрежденията й и отново вдигна дясната си ръка. Трябваше да положи херкулесовски усилия. Лейкопластът, който придържаше иглите на системата болезнено опъна кожата му. Сякаш минаха векове, за да стигне главата си с ръка и когато най-после успя, почувства, че го обзема паника.

По дяволите! Цялата му глава беше бинтована. Вдигна, доколкото можеше, глава от възглавницата и погледна тялото си. Викът, който се изтръгна от него сякаш идваше от дълбините на ада и накара лекарят и сестрата да се втурнат към леглото му.

— Ще го задържа, докато ти му сложиш инжекция — изкрещя лекарят. — Ако продължи да се мята така, ще разкъса всичко, което сме направили досега.

Почувства бодването на иглата в дясното си бедро и закрещя от възмущение и ненавист заради това, че не може да говори, да се движи, да се бори.

После го обгърна тъмнина. Внимателни ръце положиха главата му върху възглавницата. Отново потъна в кадифено забвение.

Идваше в съзнание, после потъваше някъде. И така беше дни наред. А може би седмици? Изгуби представа за времето. Започна да разпознава кога сменяха бутилките на системата, кога мереха кръвното му, кога слагаха тубите и катетрите, които влизаха и излизаха от тялото му. Веднъж разпозна сестрата. Друг път — главата на лекаря. Но те се движеха около него като привидения — състрадателни фантоми в един мек и нежен сън.

Постепенно започна да остава буден за по-дълго. Опозна стаята, различаваше апаратите, чиито екрани регистрираха живота в него. Вече осъзнаваше физическото си състояние. Знаеше, че е сериозно.

Буден беше, когато лекарят влезе през вратата и се вгледа в диаграмата върху металната папка.

— Здравей — каза той щом забеляза втренчения поглед на пациента си. Довърши рутинната проверка и после се наведе над леглото. — Знаеш ли, че си в болница и целият си в бинтове?

— Аз… Злополука ли съм претърпял?

— Не, сержант Рул. Преди около месец американското посолство в Кайро беше вдигнато във въздуха. Ти си един от малкото оцелели след взрива. Изровили са те изпод руините и те докараха тук. Когато се възстановиш, ще бъдеш изпратен с кораб у дома.

— Кое… Какво не е наред с мен?

Върху устните на лекаря трепна лека усмивка.

— Би било по-лесно да кажа кое е наред — той потри брадата си. — Да говоря ли направо?

Почти неуловимото движение на главата на пациента го накара да си спести обичайните в подобни случаи недомлъвки.

— Върху лявата страна на тялото ти се е стоварила бетонна стена. Почти всяка кост беше счупена, дори смазана. Направихме каквото можахме. Останалото — той спря и пое дълбоко дъх — останалото ще свършат специалистите вкъщи. Много работа ти предстои, приятелю. Осем месеца най-малко, макар че двойно по-дълъг срок е може би е по-точна прогноза. Няколко операции. Месеци физиотерапия.

Нещастието, изписано върху бинтованото лице беше мъчителна гледка дори и за лекар, получил нашивките си върху бойните полета на Виетнам.

— Ще мога ли… да…

— Едва ли някой сега би могъл да се ангажира с каквато и да е прогноза. Много зависи и от теб. Нищо не е загубено. Наистина ли искаш отново да ходиш?

— Искам да тичам — мрачно каза болният.

Лекарят една не се задави от смях.

— Добре. Но засега гледай да се закрепиш, за да можем да започнем да те сглобяваме — потупа го леко по дясното рамо и се извърна към вратата.

— Докторе? — дрезгавият глас го накара да се извърне. — Окото ми?

Лекарят го погледна съчувствено.

— Съжалявам, сержант Рул. Не можахме да го спасим — после рязко се извърна и делово се запъти към вратата.

В гърлото му се беше свила буца. Едва ли имаше по-болезнен израз на отчаянието от единствената сълза, която се стече по изпитото, потъмняло от наболата брада лице.

На следващия ден позволиха на Джордж Рул да види сина си. Той застана до леглото и стисна дясната ръка на Тревър. Бавно се приведе към близкия стол. Тревър никога не беше виждал баща си да плаче, дори и при смъртта на майка му преди няколко години. Сега адвокатът от Филаделфия, който всяваше ужас в сърцето на всеки лъжесвидетел, горчиво хлипаше.

— Навярно изглеждам по-зле, отколкото предполагах — опита се Тревър да се пошегува със себе си. — Шокиран ли си?

По-възрастният Рул се съвзе. Медицинският екип го беше предупредил да запази спокойствие.

— Не, не съм шокиран. Когато те докараха тук, вече бях при теб за няколко часа. Може да ти изглежда невероятно, но мина доста време.

— Трябва да съм бил много зле тогава, защото сега се чувствам отвратително.

— Докато беше в кома ми позволяваха да те виждам само веднъж дневно. Но откакто си в съзнание, нямам възможност да те посещавам. Ще се оправиш, сине. Всичко ще бъде наред. Вече говорих с лекарите в Щатите, хирурзи ортопеди, които…

— Направи нещо за мен, татко.

— Всичко, всичко.

При последната им среща отношенията помежду им не бяха особено добри. Ако Тревър не беше толкова зает с други мисли, сега би забелязал коренната промяна в баща си.

— Провери списъка на жертвите. Виж дали сержант Ричард Страут е сред тях.

— Синко, не трябва да се притесняваш…

— Ще го направиш ли? — изстена Тревър, вече прекалено изтощен от присъствието на баща си.

— Да, разбира се — побърза да се съгласи Рул, обезпокоен от нервността на сина си. — Страут ли каза?

— Да. Ричард Страут.

— Твой приятел?

— Да. И моля Бог да не е мъртъв. Ако е умрял, аз съм виновен за това.

— Но защо?

— Защото последното нещо, което си спомням, е, че заспах в неговото легло.

 

 

— Ей! Страут? Буден ли си!

— Вече съм — долетя до него недоволен глас. — Идиот! Три часа е! Пиян ли си?

— Какво ще кажеш да пийнем сега?

Ричард Страут седна в леглото вече съвсем разсънен.

— Трябва дяволски да си се забавлявал този уикенд.

— С-страхотна е! Чувал ли си за оргазъм?

— Добре, пиян си — разсмя се Страут. — Чакай да ти помогна да свалиш панталоните.

— Оргазъм, оргазъм. Мисля, че снощи имах три. Дали пък не бяха четири?

— Четири? Това е рекорд дори и за теб, нали?

Към носа му несигурно се насочи пръст.

— Ей, защо винаги си мислиш само лошо за мен. Говорех ти за едно питие. За оргазъм. Пих водка и ликьор и… Смъкна ли ми вече панталоните?

— Ако си повдигнеш краката, може и да успея.

— Хо-оп — Тревър Рул се свлече върху леглото на Страут и го повлече със себе си. — Познаваш ли Беки? — попита той и тъпо се захили.

— Мислех, че се казва Бренда — каза Страут и измъкна краката си изпод него.

— А, да. Май наистина беше Бренда. Сещам се. Страхотни крака — похотливо намигна той и се остави Страут да свали ризата му. — Силни бедра. Разбираш ли какво имам пред вид?

Страут се разсмя и кимна с глава.

— Да, разбирам какво имаш пред вид. Но не мисли, че полковник Даниелс ще се зарадва, ако те чуе да разказваш за силните бедра на дъщеря му.

— Мисля, че я обичам — последните думи бяха произнесени със сериозност, на която е способен само напълно пиян човек. Сочно оригване прекъсна признанието му.

— Разбира се. Миналата седмица обичаше тъмнокосата секретарка от третия етаж. По-миналата пък — русата репортерка от армейския пресцентър. Хайде, пияницо, да те отведа до леглото ти.

Пъхна ръце под мишниците на Тревър и се опита да го повдигне, но той дяволски тежеше и тъпо се хилеше насреща му.

— Имам по-добра идея — каза Страут, след като не успя да го помръдне. — Защо не останеш да спиш на моето легло?

В отговор Тревър се свлече върху възглавницата. Страут се запъти в тъмното към неговото легло. Вече се готвеше да заспи, когато отново чу гласа му.

— Лека нощ.

Повдигна глава и видя Тревър глуповато да размахва пръсти към него.

— Лека нощ — разсмя се Ричард и потъна в сън.

Терористите взривиха сградата, преди който и да е от тях да се е събудил.

 

 

Възстановяването му вървеше по-бавно, отколкото очакваше, а Тревър беше подготвен, че ще е истински ад. Прекара още един месец в болницата в Германия, преди да бъде транспортиран вкъщи. След прегледа специалистите мрачно поклатиха глави и се оттеглиха. Лявата половина от тялото му беше смазана.

— Наместете я — кратко каза той. — Направете каквото можете. Аз ще свърша останалото. Когато изляза оттук отново ще ходя.

Сестрите му четяха вестници с репортажи за атентата срещу посолството. Той изживяваше периоди, в които се чувстваше обезверен, отчаян, гневен. Гневът беше най-силен. Той му даде увереността, че трябва да се бори с болката, да преодолее травмите от операциите, които следваха една след друга, да издържи изтощителните часове физиотерапия.

Когато беше официално освободен от военна служба, остави косата си да израсте. Отпрати и сестрата, която го бръснеше всяка сутрин. Пусна си брада и отказа протеза за окото.

— Мисля, че е… елегантно — беше мнението на една от сестрите, струпали се около леглото, когато лекарят сложи черна превръзка през окото му. Половината бяха влюбени в него. Дори след тежките травми тялото му оставаше все така привлекателно. Красивото му лице, сега с брада, дългите крака, широките гърди и тесният ханш предизвикваха възхищението им и бяха чест предмет на разговорите им.

— Отива на черната ти коса.

— Когато си тръгнеш оттук, ще трябва да прогонваш жените с тояга.

— Искаш да кажеш с бастун — забеляза Тревър, без да откъсва поглед от превръзката на окото в огледалото, което някой му беше подал.

— Още е рано да се предаваш — окуражително се усмихна лекарят. — Едва сега започваме.

Сезоните се сменяха, а той узнаваше за това единствено от различния пейзаж през прозореца си. Дните се сливаха в монотонен поток. Един календар върху нощната му масичка, на който всеки ден задраскваше поне една цифра, отмерваше времето за него.

Веднъж санитарят, който понякога идваше за партия покер след смяната, стовари войнишка торба върху един от столовете.

— Какво е това?

— Нещата, които са успели да съберат от стаята ти в Кайро. Баща ти реши, че може би ще поискаш да хвърлиш едно око и да видиш дали нещо не си струва да бъде запазено.

Нямаше какво. Но една метална кутия привлече вниманието му.

— Подай ми я, моля те.

Пое обикновената зелена кутия с квадратна форма. Цифровият катинар беше само с едно число. Спомни си го като по чудо. Превъртя ключалката и вдигна капака.

— Какво е това — санитарят впери поглед към съдържанието през рамото му. — Прилича на връзка писма.

Тревър почувства бодеж в гърдите. Гърлото му пресъхна и когато заговори, гласът му прозвуча прегракнало.

— Писма са — едва сега се сети за тях. Странно отчетлив беше и споменът за онзи следобед.

 

 

— Ей, Тревър.

— Кажи, Страут. Какво мога да направя за теб?

— Нали се сещаш за металната кутия, в която държиш залозите от покер?

— Е, и?

— Ще имаш ли нещо против ако сложа там това? Просто да се запазят по-добре. — Страут смутено протегна към него куп писма, привързани с ластик.

— Хм. Това да не са писмата от онази съпруга, която те кара да бъдеш целомъдрен като монах?

— Ъхъ — призна той, явно притеснен.

— Не мислех, че може да пише.

— Какво?

— Не знаех, че ангелите вършат такива земни неща — подразни го Тревър и го смушка в ребрата.

— Недей и ти, моля те. Момчетата ми се присмиват, че пазя писмата й, но аз обичам да ги чета по няколко пъти.

— Романтични ли са? — погледът на Тревър дяволито заблестя.

— Не точно. Просто лични. Какво ще кажеш за кутията?

— Добре. Разбира се. Заключи ги и я прибери. Когато искаш да ги вземеш, завърти ключалката на четири.

— Четири? Благодаря, Тревър.

Страут понечи да се обърне, но той го улови за ръката.

— Сигурен ли си, че не са романтични?

— Е, малко — усмихна се Робърт.

После отидоха да пият бира и той забрави за писмата.

 

 

Сега Тревър шумно затвори капака. Чувстваше се виновен, сякаш бе надничал през прозореца на спалнята им.

— Хвърли целия този боклук — раздразнено каза той.

— Ще запазиш ли кутията? — попита санитарят.

— Да.

Не знаеше защо го направи. Навярно заради вината, която изпитваше, че е жив, а Страут умря, защото онази нощ легна на неговото легло. Следобеда, докато раздвижваше ръката си, хиляди пъти си повтори, че няма да нарушава покоя на мъртвеца и да чете писмата на съпругата му.

Но когато настъпи нощта и посетителите опразниха коридора, когато всички лекарства бяха раздадени и сестрите се оттеглиха в стаята си, Тревър взе кутията от нощната си масичка и я опря до гърдите си. Наоколо беше тъмно. Прекарал беше сам повече нощи, отколкото можеше да преброи. Преди време изпита огромно облекчение, когато почувства, че тялото му откликва винаги когато санитарят се промъкнеше при него с някой брой на „Плейбой“ или „Пентхауз“. Това поне не беше осакатено.

Но сега имаше нужда от жена.

Това не беше невъзможно. Знаеше, че само да даде знак на някоя от сестрите, всяко негово желание щеше да бъде задоволено. Но с него вече се случиха повече неприятности, отколкото можеше да понесе. Нямаше как да избегне клюките в болницата и щеше да бъде глупаво да започва романтична връзка, особено след като онова, което искаше и от което се нуждаеше изобщо не беше романтично.

Въпреки това, копнееше за близостта на жена. За женски глас. Списанията, които толкова нощи преди беше разглеждал, не му носеха удовлетворението, което търсеше. Тези жени, с техните прелъстителни тела, пищни коси и искрящи усмивки, бяха също така двуизмерни, както и гланцираните страници със снимките им.

А връзката с писма беше истинска.

Капакът на металната кутия се отвори безшумно, но хартията прошумоля, когато докосна писмата. Отдръпна ръката си. После се прокле, че е такъв глупак и вдигна първото от купчината. Всичките бяха двайсет и седем. Подреди ги по дати, сякаш за да отложи онова, което чувстваше като смъртен грях и когато приключи, отвори първия плик, извади листа обикновена хартия и зачете.