Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (20)

Осемнадесета глава

Беше изключително красива нощ. Прохладният ветрец рошеше леко светлорусите коси на Лейси, играеше с листата на дърветата и танцуваше с гераниите в саксиите из верандата. Небето бе ясно, бляскаво и тъмно като неизсъхнало мастило, осеяно с премигващи звезди, а в центъра му светеше млечнобялата луна с безупречна овална форма. И макар да бе поразена от съвършенството на нощта, вниманието й бе насочено навътре. Дали и преди бе ставала свидетел на подобна нощ? Дали бе стояла тук само в ранните, предутринни часове, тъй като покоят, който откриваше така, й помагаше да си почине по-добре, отколкото от съня. Дали бе стояла някога тук в обятията на Джес, с когото са се възхищавали заедно на това чудо?

Не, не трябваше да го прави. Не трябваше да създава допълнителен хаос с въпроси, на които нямаше как да отговори. Стисна клепачи и разпръсна в ума си въпросите като дъжд от искри.

Бе излязла тук с надеждата да открие спокойствието, което бягаше от нея през деня; тогава самотата бе недостижима и всеки миг беше изпитание под зорките погледи на роднините и приятелите на нейния съпруг — за нея те бяха съдии, съдебни заседатели и тъмничари.

В съзнанието й се промъкна образът на Клей Уотърс. Тя потръпна. Дали наистина той бе палачът, нает да изпълни смъртната й присъда? Трябваше да приложи почти физически усилия, за да пропъди този въпрос. Не можеше да мисли за него. Не смееше да мисли, че някой — моля те, Господи, само да не е Джес — може да я мрази дотолкова, че да иска да я убие. Бедният й, пострадал мозък сигурно бъркаше фактите с фантазиите. Смесваше моменти от полицейски роман с последните нещастни спомени, които пазеше от престоя си тук, в „Южна звезда“.

„Съсипан“, това бе заглавието на един филм с Том Беринджър. Внезапно изпита сигурност, че е гледала този филм. Героят на Беринджър се бе събудил с амнезия в болницата, също като нея самата. Не помнеше добре фабулата, само наличието на сложни обрати, сред които и опит за покушение над живота му. Притисна пръсти към челото си и напрегна ум, с надеждата да види по-ясно картината в съзнанието си. Беше безполезно. Неясният спомен се изгуби така бързо, както се бе появил, заместен от картината на друг филм. Той беше черно-бял. Стар. Вероятно бе правен някъде през четирийсетте или в началото на петдесетте години.

И тогава се сети. „Омагьосан“, с Грегъри Пек. Неговият герой също страдаше от амнезия. И, ако паметта не й изневеряваше и този път, Ингрид Бергман играеше ролята на психиатър; тя му помагаше да си припомни подробностите от убийство, в чието извършване бе обвинен.

Младата жена въздъхна безпомощно. Възможно ли беше нейният мозък, в своята изкривена версия на сляпа баба, да се бе натъкнал на причината за страховете й във връзка с ролята, която играеше Клей Уотърс в сценария на собствения й живот? О, моля ти се, Джес, да.

Потъна още по-дълбоко в меката възглавница на шезлонга, по-уморена от когато и да било, но затова пък изпитваше известно облекчение и дори — надежда.

Очевидно не бе постигнала спокойствие дори в безметежната нощна тишина, далеч от недоверчивите погледи. Може би целта й бе прекалено висока. Абсолютният покой на сърцето можеше да бъде възможен само когато… ако? Не, дяволите да го вземат! Не ако. Когато възвърнеше паметта си.

Засега трябваше да почерпи утеха от искрицата надежда, която й бе предложил току-що умът й. Щеше да цени дори най-малкото облекчение от напрежението, което получеше. Часовете, прекарани в самота и спокойствие, й бяха дали точно това. И засега то й бе достатъчно. Трябваше обаче да наглежда по-внимателно съзнанието си. Да не позволява в него да се възцари ужасът, който й навяваха наемните убийци.

Щеше да разбере коя е, но този път щеше да го направи както трябва. Щеше да започне от самото начало, да прави малки, предпазливи и опипващи стъпки, докато се увери, че се движи стабилно.

И още нещо. Джес нямаше да я подлудява повече със своите погледи, намеци и половинчати разкрития. Щеше да продължи да опипва почвата, да задава въпроси и да проучва всичко, което вижда, с надеждата да възстанови част от своето минало, като в същото време се учи да бъде търпелива и как да подлага и другата си буза.

Сплете длани в скута си и се усмихна истински за първи път от часове. Това определено щеше да й бъде приятно: да му сервира същото лекарство, което бе предложил и на нея самата. Силно се съмняваше, че щеше да му допадне горчивата отвара.

Усмихна се отново в мрака, този път по-широко и дори издаде звуци на задоволство.

Мина й през ума още една приятна мисъл. Можеше да прекарва дните в сън, след което нощем да стои тук сама и бавно да възвръща спомените си, без да й пречат неща като вечно намръщен съпруг, враждебно настроена свекърва, пияна етърва или каквото и да било друго.

Вече се чувстваше по-добре.

 

 

Джес не можеше да заспи. Мята се в продължение на часове в леглото. Най-накрая отметна завивките, стана и крачи из стаята си в продължение на няколко минути, след което грабна дънките от облегалката на стола, където ги бе метнал, преди да си легне. Не си направи труда да сложи риза или дори бельо и намъкна на голо износения панталон. Даже не закопча копчетата. Излизаше само за глътка свеж въздух. Можеше да се поразходи по верандата на втория етаж. Да прекара навън достатъчно време, за да даде възможност на звуците и усещанията, характерни за селската нощ, които му бяха познати като ударите на собственото сърце, да омаломощят безмилостното чудовище, върнало се в стомаха му от мига, в който бе видял отново Лейси в болничната стая на спешното отделение.

По дяволите! Дори това му бе отказано. „Какво прави пък тя тук?“ — запита се той, тъй като още щом излезе на верандата, я забеляза излегнала се в шезлонга, на не повече от десетина метра от него.

Тя не го чу, когато тръгна бос към нея. Разбра го, тъй като тя продължаваше да стои безмълвна и неподвижна, блажено отпусната, дяволски спокойна и удовлетворена.

— Защо не си в леглото? — попита младият мъж, когато се приближи на няколко крачки от нея.

Не може да се каже, че изпита удоволствие, когато тя подскокна при звука на гласа му. Усещането обаче беше нещо подобно на удоволствие.

— О, Боже, изплаши ме до смърт — възкликна тя, като се обърна, за да го погледне и в същото време постави длан върху разтуптяното си сърце.

— Извинявай — измърмори той бездушно и без сянка от разкаяние. Подпря се на перилата от ковано желязо така, че да бъде почти срещу нея, и додаде: — Не отговори на въпроса ми. Минава три часа. Защо не си в стаята си и не почиваш — нещо, което лекарите казаха, че ще трябва да правиш по много през следващите няколко месеца?

За момент Лейси помисли да каже някаква лъжа — че не е успяла да заспи например. Но тогава се сети за склонността му към гняв, грубост и дори жестокост, които бяха насочени неизменно към нея самата. Защо тогава да му спестява истината? Насочи поглед право към черните му очи и отвърна простичко:

— Само по това време вълците ме оставят на мира — извърна очи. — Поне така си мислех.

Той се усмихна.

— Мен ли имаш предвид — сви рамене. — Е, не се притеснявай, в безопасност си. Тази вечер няма да те изям.

— Жалко — отговори тя. — Може би щях да променя намерението си да те държа встрани ако знаех, че съществува такава възможност.

— Винаги сме толкова умни — заяви Джес; усмивката бе изчезнала от лицето му така внезапно, както се бе появила. — Дори и без памет пак успяваш да извърташ думите така, както ти отърва. За да изкушаваш, да успокояваш или да нараняваш, според моментните си прищевки — отдели се от перилата. — Забрави това. Оставям те. Съжалявам, че те притесних.

— Джес, почакай — рече тя, измъкна крака изпод тялото си и стана. — Моля ти се, след като си вече тук, постой малко при мен; нека поговорим.

— За какво? — попита той. — Повечето теми са забранени, забрави ли?

— Да вървят по дяволите забраните — озъби се Лейси.

— Ето това вече е истинската Лейси Джеймс-Прайд — заяви съпругът й, като се засмя одобрително и се отпусна на един стол до шезлонга, в който я бе заварил.

Тя също седна.

— Няма значение, Джес.

„Дяволите да я вземат“ — помисли си младият мъж, когато видя как светлината в очите й угасва и отпуска пораженчески рамене. Реши, че трябва да направи компромис и рече:

— Може би си права. Може би забраните, поставени от специалистите, ни ограничават прекалено много. За какво би искала да говорим?

„Нас. За нас.“ Това бе самата истина. Разбира се, нямаше да му го каже. Подобна молба щеше да предизвика поредното намръщване в стил „Джес Прайд“.

— За каквото и да било. За теб, за твоето семейство, за твоята работа. Просто ми разказвай нещо. Всички тези предпазни мерки са ми непоносими. Тази тайнственост… и намеците, о, Боже мой, намеците. Нима би станало нещо ужасно, ако например някой спомене случайно, че и двамата сме обичали стари филми?

Този път усмивката му бе искрена, просто усмивка, нито саркастична, нито снизходителна, печална или дори подигравателна. Лейси й отговори.

— Ти действително обичаше старите филми. Бяха ти истинска страст. Притежаваше цяла колекция и бе разстроена не на шега от налагащата се тенденция да ги осъвременяват с определени техники — обясни Джес, вторачен в единствената трапчинка, която се появи на бузата й заедно с усмивката.

Присви очи. За първи път забелязваше разлика, която не можеше да си обясни. Усмивката на младата жена стана още по-широка.

— Знаех си! Току-що си спомних един. Наистина стар. Един от първите филми на Грегъри Пек, струва ми се.

— Да, определено си падаше по тях — промърмори той, все така без да отделя поглед от трапчинката, която, кой знае как, изглеждаше по-различна.

На съпругата му й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че вниманието му бе съсредоточено по-скоро върху лицето й, отколкото върху първия им истински разговор. И знаеше коя е причината. За първи път, откакто се бе появил в болничната й стая, тя беше без грима, който поставяше особено грижливо, за да скрие малките белези, останали от пластичната операция. Усети, че бузите й пламват от силно смущение и ги закри с длани.

Джес разбра веднага какво е сторил. Хвана я веднага за китките и ги издърпа нежно от лицето й.

— Недей. Моля ти се — промълви тя, извърна глава и се опита да освободи ръцете си. — Знам колко грозна изглеждам без… без грим. Белезите стават… избледняват, но са все още червени и противни.

Сега вече лунната светлина къпеше профила й и внезапно младият мъж осъзна защо трапчинката, която бе опознал така отблизо с пръстите, устните и езика си през месеците, в които бяха заедно, му се бе сторила променена. Стисна дланите й, за да я успокои.

— Не се извръщай от мен, Лейс. Не и заради някакви си белези, за които мислиш непрестанно. Боже мой, каквото и да се случи помежду ни, ти винаги ще бъдеш красива за мен.

Протегна ръка, обхвана брадичката й и я обърна отново към себе си.

— Но ти буквално ме зяпаше и изглеждаше толкова…

— Объркан — довърши вместо нея той. — И наистина бях объркан. Гледах трапчинката ти, която се появява винаги, когато ме ослепиш с великолепната си усмивка. Тази вечер тя ми се стори по-различна. И тогава разбрах коя е причината — малкият белег в ъгълчето на устата ти. Толкова е близко до трапчинката, че я променя, макар той самият да е съвсем малък, почти незабележим. Въпреки това някак си успява да промени ефекта от усмивката ти. Наистина, надявам се този миниатюрен полумесец да не изчезне никога, тъй като, по някакъв необясним начин, дефектът прави безупречната ти красота още по-изумителна.

Лейси не извърна глава, но сведе поглед, за да не види сълзите, които едвам задържаше. Нищо чудно, че се бе влюбила в този мъж. Той беше груб и показно мъжествен, буен и секси, понякога жесток и дребнав. Не би предположила, че ще може да добави към списъка с личните му качества състрадание и нежност. През тези минути обаче той бе докоснал душата й със своята доброта. С един-единствен жест и само с няколко думи бе възвърнал достойнството и бе разпалил любовта й към него. Беше му благодарна за първото. И не смееше да признае последното.

— За какво? Че казах истината? Защото това е самата истина. Чиста и проста. Лейси, никакви белегчета не биха могли да ти отнемат никога нищо. Ти си единствена по рода си.

Това предизвика тих смях, изпълнен с удоволствие.

— Но не толкова красива, колкото Либи.

— О, отиваш твърде далеч — пошегува се Джес. — Просиш комплименти — облегна се назад, кръстоса ръце пред гърдите си и постави глезена на единия си крак върху коляното на другия. — След като подхвана тази тема обаче, чуй какво ще ти кажа. Вечно ви мислеха за сестри, когато се появявахте заедно някъде. Аз лично не виждам прилика. Вярно, и двете сте руси, синеоки… — усмихна се и сведе поглед към босите й крака и бедрата, от които огромната тениска покриваше само десетина сантиметра. — И дългокраки, в това няма абсолютно никакво съмнение. Но, по дяволите, това описание се отнася сигурно поне за няколкостотин хиляди други жени. Освен това твоята костна структура е по-фина, по-породиста, по-чистокръвна, така да се каже.

Щедрото сравнение и несдържаното признание за предпочитанията му я поласкаха. Но беше достатъчно разумна, за да прецени да не настоява повече. Тъй като все пак бяха на темата за Либърти Амброуз, може би сега бе моментът да попита какви бяха търканията помежду им.

— Като стана дума за Либи, би ли ми казал защо не бяхме приятелки с нея? — попита тя. И побърза да уточни: — Тя наистина ми харесва, Джес. Днес спомена, че не ти си бил причината за това. В такъв случай според мен остава само едно възможно обяснение за враждебността помежду ни. Казала съм или съм направила нещо, с което съм я наранила. Бих искала да мога да поправя това. Моля ти се, дай ми този шанс. Кажи ми какво съм сторила.

Младият мъж потри мазолестите си длани в грубия дънков плат на панталоните си, измърмори нещо като „Защо не, по дяволите“, погледна я право в очите и рече:

— Не мога да кажа, че е било едностранно, Лейс. Не и в началото. Либи беше лудо влюбена в Джоуи дори тогава — двете се запознахте на сватбата й. Може би обаче тя не е успяла да се примири с факта, че аз се ожених за теб така спонтанно, след като не бях пожелал да се свържа с нея. Така или иначе, никой не знае със сигурност, защото двете се държахте като приятелки, поне до нощта, в която се състоя Балът на Петролните барони.

Той спря и съпругата му усети, че му е трудно да разказва нататък.

— Хайде, Джес. Вече започна. Разкажи ми останалото.

Той се поколеба още само секунда.

— С две думи, с Джоуи отидохме за шампанско. Вие пък отидохте в дамската тоалетна. Когато се върнахте, ти се хилеше като котарак, който е изял току-що канарчето, а Либи… Либи беше странна — трепереше, явно разстроена. Малко по-късно двамата с Джоуи си тръгнаха.

Разочарована, Лейси се отпусна отново върху възглавниците; едва сега осъзна колко напрегната беше.

— Разбра ли какво съм направила, за да я разстроя толкова силно?

— О, да. Сибил също била в тоалетната. Бяха й нужни не повече от десет минути, за да разпространи клюката сред двете хиляди поканени.

Младата жена чакаше, затаила дъх.

— Според нейния разказ, който ти така и не отрече, двете с Либи сте застанали една до друга пред огледалото. Тя си слагала червило, а ти си се приближила така, че лицата ви да отстоят само на сантиметри едно от друго. Сибил каза, че Либи застанала неподвижно, а ръката с червилото увиснала във въздуха, когато срещнала погледа ти в огледалото. Тогава си казала: „Огледалце, огледалце на стената, кажи кой е най-хубав на Земята?“ След това си отстъпила, отметнала си коси върху раменете и си допълнила: „Е, не е ли глупав този въпрос? Разбира се, че аз. Попитай Джес.“

Лейси онемя. Възможно ли беше? Нима наистина е била подобна безсърдечна, гадна кучка? Боже, Боже, а тя бе обвинила Джес, че е злобен. Ако историята, която й бе разказал току-що, беше само отчасти вярна, то той бе светец в сравнение с нея. Нищо чудно, че всички я мразеха толкова.

— Не знам какво да кажа — промълви сякаш на себе си тя, изумена и отвратена. — Ще ми отговориш ли на още един въпрос, Джес?

— Зависи, но все пак опитай.

— Всички ли ме мразеха?

Това го накара да се разсмее и то от своя страна предизвика тръпки на ужас по гръбнака й.

— Няма значение — рече тя. — Струва ми се, че нямам желание да чуя отговора.

Младият мъж стана, като същевременно я хвана за ръцете и я издърпа да се изправи на свой ред. Всяко мускулче в тялото му, от силните челюсти и мускулестия врат до мощната му гръд и бицепси, се вълнуваше от някакви неопределими емоции.

— Напротив, скъпа. Мисля, че отговорът на този въпрос ще ти хареса много.

Обгърна я през кръста с едната си ръка и я притисна плътно до себе си, така че тя усети излъчващата се от кожата му топлина през тънката материя на нощницата си, чак до зейналите дънки. С другата си ръка повдигна нагоре лицето й.

— Не и мъжете, Лейс — заяви той, ниско и с напрежение. — Не познавам мъж, който да не те е пожелал в мига, в който те е видял — засмя се. — Боже Господи, дори на собствения ми брат му беше трудно да стои далеч от теб. Ти обаче предизвикваше най-вече момчетата, които работят при нас. Неведнъж се налагаше да ги заплашвам, че ще ги уволня до един. Всеки път, когато излезеше да пояздиш Черния Били, прекрасния скопен жребец, който ме помоли да ти купя като сватбен подарък, те преставаха да работят, за да те наблюдават.

Дишането на Лейси се бе учестило, сърцето й препускаше. Той се бе ядосал отново — този път поради събудената ревност — но бе също така и възбуден. Усещаше го по горещия му дъх в лицето си, ускорен и неравен като нейния собствен, и по потта, която изби по корема му, а след това навлажни и нейната нощница. Чувстваше го и по пулсиращата подутина на слабините, скрита от панталоните, която бе притисната в корема й и събуждаше у нея приятно усещане на желание и агония.

Последната конфронтация бе предизвикала гнева му. Изгарящото желание го превръщаше в предизвикателство, от което нямаше да могат да се спасят, ако не му сложеше край още сега.

— Добре ли яздех? — попита тя.