Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (40)

Тридесет и шеста глава

Жената се приближаваше предпазливо към къщата. Беше смръщила чело, а дрехите й бяха подгизнали от дъжда. Беше уморена и вкисната да чака роякът стършели, надвиснали над имението, да се разкара, за да може да се прибере.

Най-после си тръгваха. По двама, по трима, но все пак редиците им оредяваха. Беше наблюдавала брожението от малиновия гъсталак. Освен, че трябваше да внимава заради змиите, които също обичаха това местенце, видимостта оттук бе много лоша, а и се бе убола на няколко пъти. Почеса се по ръцете, спря зад пищен храст хортензия в северозападния край на къщата и надникна зад огромните бели цветове, за да прецени шансовете си да се добере вътре незабелязана.

Ставаше късно. Не беше сигурна точно колко. Беше си изгубила часовника и тъй като денят си беше тъмен от сутринта, нямаше как да прецени и кога щеше да започне да се смрачава. Надяваше се това да стане възможно по-скоро. В противен случай можеха да я открият, преди да бе готова.

Въпреки умората и раздразнението, нямаше как да не се усмихне при мисълта за вълнението, което щеше да предизвика ако я откриеха, преди да бе готова. Заслужаваше се да го направи, дори само за да види изражението на Джес, да не говорим за глупавия шериф. Усмивката се изпари веднага. Може и да бе смешно, но не бе рискувала всичко само заради няколко забавни минути. За малко не бе изгубила всичко. На косъм.

Изправи рамене и отхвърли тази мисъл. Беше оцеляла… колкото и невероятно да бе изглеждало тогава това… и си беше у дома.

 

 

Джес седеше пред бюрото в кабинета си. За първи път, откакто го бяха събудили виковете на Лъз, бе останал сам. Сам с ужаса от случилото се през деня. Сам с мъката и гнева. Сам с непреодолимата отговорност да възстанови онова, което бе останало от живота му.

От време на време отвън се чуваше гласът на някой от малцината представители на местната и щатската полиция и ФБР, останали да довършат това или онова. Утре щяха да се върнат, за да сглобят останалите части от пъзела. Засега обаче бе оставен да разсъждава върху цялата тази лудост и търси някаква логика в нея. Макар извън къщата да се чуваха звуци, говорещи за наличието на живот, вътре бе безмълвно като в гробница.

Младият мъж подпря ръце върху бюрото и сведе глава, като стисна клепачи; очите му горяха от сълзите, които все още отказваха да потекат.

Стори му се, че чу нещо като отваряне на врата и скочи изненадан. Столът му изскърца по дъбовите дъски на пода, когато се изправи тежко. Сигурно някой от хората на шерифа бе влязъл, за да го уведоми, че си тръгват. Спря пред вратата на кабинета. Може би ако не се покажеше, те просто щяха да си тръгнат и да го оставят сам със страданието му. Остана заслушан в продължение на няколко минути. Не чу нищо друго, освен гръмкото тиктакане на часовника във вестибюла. И тръгна обратно към бюрото.

Ето. Чу го отново. Определено край някоя от вратите имаше човек. Раздразнен, тръгна към вестибюла; чаткането на подметките на ботите му отекваше подобно на изстрели в неестествената тишина. За първи път всичко, което бе изгубил през този ден, заплаши да го смаже под тежестта си. Спря, подпря се на стената и пое няколко пъти дълбоко въздух, за да събере сили. Този път обаче сълзите бяха стигнали прекалено близко до повърхността, за да може да ги спре. Те потекоха от ъгълчетата на очите му. Джес стисна горната част на носа си, за да се съвземе. Не можеше да си позволи да се разпадне точно сега.

Пантите на задната врата изскърцаха; последва странно драскане. Младият мъж свъси вежди. Миг по-късно изражението му се проясни, а след това устата му се разтегна в широка, невярваща усмивка, когато чу слабо изскимтяване.

Торн!

Джес отвори широко задната врата, падна на колене и разтвори ръце, за да приеме в обятията си гигантското куче. Козината му бе цялата в кал и кръв, едното му око бе подуто и затворено и край него се виждаше дълбок разрез, а дясната му предна лапа бе свита под тялото му. Въпреки това опашката и езикът му работеха, докато обсипваше своя господар с кучешките си целувки.

Животното бе направило невъзможното, бе оцеляло, въпреки падането във водопада и буйното течение на реката. За момент сърцето на младия мъж заби учестено с надеждата, че майка му също се бе спасила. Но това бе немислимо. Тя не само бе паднала от голяма височина във водопада, ами бе и простреляна. Освен това, след всичкото зло, което бе причинила… Не, не можеше да мисли за всичко, което бе изгубено. Предпочете да се съсредоточи върху чудото, което прегръщаше.

— Ела, момчето ми — рече той, вдигна кучето и го понесе към една от неръждаемите мивки в пералното помещение на долния етаж. — Сега ще те изкъпя, за да преценя какви са пораженията. Ще повикаме ветеринарния лекар тук, за да те прегледа. Ако се съди по горещия ти език, сигурно имаш температура. Носът ти също е топъл. Но не се притеснявай, не си издържал напразно всичко това, ще получиш заслужената награда. Веднага след като свършим тук, ще ти дам един голям, сочен кокал.

Джес не спря да говори, докато в канала не изтекоха и последните остатъци от кал и кръв.

Един час по-късно, доволен от резултата от огледа, който показваше, че кучето се нуждае най-вече от почивка, той донесе едно старо одеяло и го постла в единия ъгъл на кухнята. Потупа го по главата и му пожела лека нощ.

— Ти се държа много смело днес, Торн. Гордея се с теб. Лейси — също. Тя ми каза как си скочил между нея и майка ми, за да я спасиш.

Торн повдигна няколко пъти опашка учтиво, след което затвори очи и въздъхна силно.

Младият мъж успя да се усмихне за първи път този ден — напрегнато, но все пак искрено, от сърце.

— Поспи си добре, момчето ми — рече той и тръгна към стаята си.

Бе изкачил наполовина стълбището, когато тя го повика по име. Обърна се и се вторачи в полутъмния вестибюл; откри я под арката, водеща към дневната.

— Какво правиш тук долу, Лейс? — попита нежно той. — Струва ми се, че ти наредих изрично да не ставаш от леглото.

Тя сви рамене и му се усмихна.

— Исках да бъда с теб.

Този път усмивката му бе широка, несдържана.

— Божичко, колко съм щастлив, че те имам — възкликна той, слезе по последните няколко стъпала, прекоси със забързани крачки вестибюла и я прегърна. Притисна я силно, заврял лице в меките й приятно ухаещи коси. — Кълна се в Бога, сърцето ми спря днес, когато чух онзи изстрел и помислих, че са те простреляли.

— Не мисли за това — отвърна тя и го придърпа по-близко към себе си, така че да не остане местенце от тялото й, което да не се допира до него.

Тя беше само с една полупрозрачна сатенена нощница и Джес усещаше, че е съвсем гола под нея.

— Дявол да го вземе, много ми е приятно да те чувствам — изпъшка той.

— Вземи ме направо тук, Джес — рече тя и вдигна лице, за да я целуне по шията.

Той я вдигна на ръце, за да я занесе до дивана, но тя го спря.

— Не, не там, любовнико. Тук, на пода, както през нощта, в която ме доведе от Мексико.

Младият мъж се отпусна на колене и я постави внимателно върху дебелия персийски килим, който покриваше почти целия под на дневната.

— Спомняш ли си го? — попита той.

Лейси прокара пръсти в косите му и кимна, като се усмихна предизвикателно и прокара език по устните си.

— Ммм! — измърка тя. — Как бих могла да забравя? Чукахме се толкова дълго и здраво, че през следващите два дена едвам се движех.

Обхвана главата й с дългите си тънки пръсти. По-голямата й част — от раменете до краката — бе покрита с покривало от мрак. Светлината, която се прокрадваше откъм вестибюла, осветяваше красивото й, безупречно лице като прожектор.

Тя се изхили и прехапа долната си устна.

— Какво? Защо ме зяпаш така?

Той не отговори. Не можеше. Емоциите бяха образували топка и тя бе заседнала в гърлото му, така че бе невъзможно да изрече нито дума. Тя беше толкова красива, че можеше само да я съзерцава. Нощницата й бе червена, цвят, който не бе носила през последните няколко дена, по-точно алено, което контрастираше прекрасно с алабастровата й кожа. Трябваше да признае обаче, че му харесваше повече в по-меките пастелни тонове, които избираше напоследък. Деликатните нюанси някак си хармонираха повече с жената, в която се бе влюбил отново.

— Ако ме гледаш още малко така, ще се смутя — промълви тя и плъзна длан под ръката му, за да прибере косите зад ухото си. — Да не би нещо да не е наред?

Той не отговори.

— Джес, скъпи, добре ли си?

Внезапният му, неочакван смях, я стресна. Тя го отблъсна, изтърколи се изпод него и се изправи. Той направи същото и, като я хвана за раменете, я обърна така, че да се озове под светлината.

— Какво ти става, скъпи? Защо ме гледаш така? И престани да се смееш. Да не съм казала нещо смешно?

Вместо да отговори, той щракна с пръсти, сетил се за спящия в кухнята Торн.

— Не се смея на теб. По дяволите, май аз станах за подигравка.

— Мили, за какво говориш?

— Няма значение. Просто ела с мен.

Хвана я за ръката и я помъкна нанякъде, но тя се възпротиви.

— Джес, престани с това! Къде ме водиш?

Той спря, обърна се, за да я погледне още веднъж и очите му се спряха веднага върху ъгълчето на горната й устна.

— Исках да отидем в кухнята. Да ти покажа моята изненада.

Тя наклони леко глава на една страна.

— Имаш изненада за мен ли? — попита тя и в гласа й прозвуча известно подозрение.

Раменете му увиснаха и той поклати глава.

— Става дума за кучето. То се прибра, но това не значи кой знае какво за теб, нали? Ти и без това не си миляла никога особено за него.

— Куче ли? Имаш предвид Торн?

Тя млъкна, а мислите препускаха в главата й. На Джес му се струваше, че вижда бързото въртене на колелцата на мозъка й, че вижда усилията й да разбере какво й говореше.

Дари го с още една от великолепните си, обезоръжаващи усмивки.

— Джес, скъпи, би ли престанал да ме зяпаш така? — избърса ъгълчето на устата си с пръсти и с това привлече вниманието му към дългите си нокти с алено червило. — Червилото ми ли се размазало? Това ли е?

Той поклати глава.

— Не, и червилото ти, и маникюрът ти са безупречни както винаги.

— Защо тогава ме гледаш така, сякаш имам две глави?

— Защото наистина имаш, нали така? — попита той, вече съвсем сериозно. — Едната с трапчинка на дясната буза, а другата — на лявата.

 

 

Това бе дълъг и изключително тежък ден за Андерсън. Седеше на задната седалка на един черен „Ню Йоркър“ заедно с двама от даласките агенти на ФБР. Единият от тях току-що го бе свързал с неговия офис и му подаваше телефона. За първи път имаше възможност да се обади на своя заместник.

— Агент Гари Малц е тръгнал насам с изключително важна информация — рече единият, когато Уорън приближи слушалката до ухото си. — Той…

Андерсън му направи знак да млъкне, а след това затисна с пръст другото си ухо, когато чу гласа на Гари. Връзката бе лоша и той се напрягаше, за да чуе какво му казва.

— Намали темпото, Малц. Върни се в началото. Почти нищо не чувам — след това се обърна към шофьора на колата. — Спри.

Излезе навън и закрачи покрай пътя, като слушаше онова, което му обясняваше летящият насам агент.

— Да, разбрах — отвърна той, когато Малц го попита дали е чул разказа му за двете убити жени в Калифорния и за видеозаписа, който бе направила едната от тях предишния ден и бе адресирала до него. — Давай по същество, Гари. Какво имаше в него?

— Животът й… ссссс… Имала повече пари, отколкото… сссс… Побесняла, когато дъщеря й… сссс… някакво конте в Топанга Каниън. Написала момичето… сссс… завещание.

Разговорът продължи още дълго. Малц повтаряше казаното всеки път, когато статичният шум станеше прекалено силен и шефът му не можеше да свърже дори едно изречение. И изведнъж гласът на Малц прозвуча съвсем ясно:

— Разбрахте ли, сър?

— Не, давай отначало. Само частта за смъртта на момичето.

— Не само дъщерята на старата дама, шефе. Момчето също. Нещо сгазили лука и предали Богу дух и двамата, преди приятелчетата им в комуната да успеят да ги откарат в болницата. Чухте ли това?

— Да, Гари. Сега вече връзката е доста по-добра. Продължавай, преди да се е развалила отново.

— Добре. Е, та кучката — Шарлот, Лоти за нейните приятели, отишла в Каниън да вземе бебетата.

— Бебета ли каза? В множествено число?

— Да! — възкликна триумфиращо Гари. — Това е разковничето. Били са две момичета, сър. Близначки. Старата Лот ги закарала и двете вкъщи, но тъй като, както твърди, не можела да отгледа и двете, дала едната за осиновяване. Казва, че са еднояйчни. Единственото, по което успявала да ги различи, била трапчинката — едната я имала на дясната си буза, а другата — на лявата.

— И нашето момиче е това, което оставила — заразмишлява на глас Уорън.

— Точно. Това е бил най-нещастния ден в живота й, ако питате мен. Не знам какво е излязло от другата, но не може да е било чак толкова ужасно като сестра й. А тази Лоте е била зла мръсница — направи пауза, преди да добави тихо: — Въпреки, че, доколкото разбрах от момчетата, нашето момиче я е надминало отдавна.

Андерсън не го слушаше вече. Мислеше за отпечатъците, взети от изгорялата кола. Едните от тях принадлежаха на свидетелката, а другите така и не бяха идентифицирани. Вече мислеше, че се досеща на кого са принадлежали.

— Шарлот Даниълс споменава ли, че момичетата са се събрали отново през последните години?

— Бинго! Но, сър, току-що ни предупредиха, че се приземяваме в Далас. Трябва да затварям. Един агент ме очаква с кола, за да ме откара. След два часа ще бъда при вас и ще можете да изгледате лично лентата.

— Ще те чакам, Гари. Меко кацане.

— Благодаря. О, шефе? Още едно нещо — как е Мандел?

— Отиде си, синко — отвърна тихо Андерсън, но резултатът щеше да бъде същият, дори да бе извикал; връзката им бе прекъсната. По-добре. Така пътуването от Далас нямаше да му се стори толкова дълго.

Отпусна за миг глава, пред да удари с длан по покрива на колата и да се настани отново на задната седалка.

— Обръщай, младеж — обърна се той към агента зад кормилото. — Трябва да се върнем в „Южна звезда“. И нека междувременно направим една проверка — да видим колко бързо може да се движи този автомобил.

След което започна да обмисля какво можеше да очаква да открие, когато се върнеха в ранчото. Състави точен план, после се облегна и се загледа през стъклото.

Близначки! Мамка му!

 

 

Лейси се събуди рязко. В стаята бе тъмно като в рог. Усети, че я обзема паника. Винаги бе мразила тъмнината, страхуваше се от чудовищата, които обитаваха тайните й кътчета. Днес обаче бе по-лошо от всякога. Днес чудовищата бяха изпълзели и на дневната светлина.

Плесна се с длан по устата, за да възпре заплашващия да изскочи навън вик. Смъкна се от леглото и се отправи към вратата, като си налагаше да върви бавно.

Във вестибюла светеше и тя се спусна натам, но спря рязко при вида на жълтия надпис „Сцена на престъплението“ върху съседната врата.

Очите й се напълниха мигновено със сълзи и я обзе срам.

Роуз.

Сибил.

Дилън.

Торн.

И двамата от ФБР.

Всички те бяха мъртви, а тя си спеше в стаята!

Джес! Къде беше той? Спусна се към стаята му и спря, когато чу гласа му отдолу. Смееше се… освен ако не сънуваше. Не, тялото не можеше да я боли така насън.

Беше с тениска и долнище на анцуг, без обувки. Заслиза безшумно по стълбите. Стресна се и спря, когато чу още един глас.

— Ти си луд — чу тя да казва някаква жена.

Притисна длан към устата си. Беше познала гласа. И как нямаше да го познае? Това бе нейният собствен глас. Прилоша й. Вкопчи се в перилата, докато събере сили, преглътна мъчително и се заслуша отново.

— Вече приключи. Свърши. Разбрах всичко — казваше в този момент съпругът й. — Знаеш ли, всеки път, когато я погледнех, се питах кое не е съвсем наред. И почти го долових тази сутрин, докато гледах отражението й в огледалото. — Направи пауза, след което додаде: — След като се любихме.

— Копеле — изсъска жената.

— И тогава ти се усмихна и фактът ме удари право между очите. Твоята трапчинка е вляво. Не където трябва. Ами миниатюрното белегче във формата на полумесец в ъгълчето на устата й? При теб го няма. Страшно издайническо. Признавам, че си добра, но този път обърка конците. Трябваше да си подготвиш по-добре домашното. Във всеки случай, край на играта. Съжалявам, бейби, но ти изгуби.

— Не, Джес, тя изгуби, скъпи. Аз съм твоята съпруга.

Лейси вече бе слязла и стоеше на прага, но нито Джес, нито жената — нейната двойничка — не я бяха забелязали все още.

Лицето на младия мъж се разтегна бавно в усмивка.

— Да, аз също го разбрах. Работата е там, сладурче, че това няма никакво значение. Единственото, с което разполагаш ти, е къс хартия. Той не струва пукнат грош. Ти може да си ми съпруга, но тя е моето сърце.

— Името й е Шийла — обади се сърцето му от вратата. — Шийла Даниълс. А моето истинско име е Шелби, Джес. Шелби Сандс. Ние сме близначки.

Шийла се завъртя рязко при звука на гласа на своята сестра.

— Значи приказките за твоята амнезия са били фалшиви, така ли?

— Не, лъжеш се. Бяха съвсем истински. Не помнех нищо до вчера, когато срещнах случайно Алекс. Сина на моите осиновители? Нали си го спомняш? Падаше си по него.

Шийла се усмихна.

— Разбира се. Великолепен мечок. Играе американски футбол, нали?

Шелби не обърна внимание на въпроса й. Продължи да разказва как бе възстановила паметта, която й бе отнета при жесток опит за убийство.

— Теб изобщо не си те спомних. Докато не те видях сега. Тогава изведнъж всичко си застана на мястото. Първата ни среща, когато отидох с родителите си във Вегас и те видях на сцената — засмя се, макар в глухия звук да не прозвуча нищо, наподобяващо веселие. — Аз се прибрах и направих нашите кукли. Твоята в розово, моята — в синьо. Когато Джес ме доведе тук след… аз познах куклата, но роклята ме смущаваше… сега вече знам защо. Просто тук е твоята кукла.

— Да, бях истински трогната — обади се Шийла.

— Следващия път, когато те видях, ти тръгваше за Тексас; отиваше да хванеш на въдицата някакъв богат каубой, както каза. Нямах никакви вести от теб, докато не дойде да ме видиш миналия месец. Обясни, че с брака ти било свършено — младата жена отмести поглед от сестра си към Джес. — Аз отвърнах, че съжалявам много. Тя беше толкова сигурна, че именно ти си желаният от нея мъж. Точно тогава тя произнесе думите, които си спомних в деня, в който се върнахме от Ел Ей. „И аз така си мислех — рече тя. — Само дето не очаквах, че ще се отегча до смърт.“

Шелби обърна отново поглед към своята близначка, като се бореше със сълзите, нахлули внезапно в очите й.

— Болеше ме за теб, но ти само се смееше, каза да забравя това и че се чувстваш съвсем добре. След това предложи да си направим един супер ден заедно. Дори настоя да платиш за всичко.

Устните й потрепериха; наложи се да спре за момент, тъй като спомените я връхлетяха изведнъж и за първи път всичко най-сетне си дойде на мястото.

Шийла се засмя.

— Като те слуша човек, ще рече, че съм те помъкнала насила с белезници и окови. Божичко, бедното мишле, аз ти подарих най-хубавия ден в тъпия ти, скучен живот.

— Така направи — съгласи се Шелби. — Масаж на цялото тяло и на лицето, маникюр… от А до Я. А след това ми купи дизайнерска рокля, която да облека за вечеря същата нощ, макар да ти обясних, че трябва да се връщам в Лагна, тъй като ме чака работа — прокара длан през косите си и изненада сама себе си, като се засмя. След това се обърна към Джес. — Разбираш ли вече какво следва?

— Не, не съвсем — отвърна той, без да отделя очи от Шийла.

Тя сви рамене.

— По дяволите, нека тя ти каже. Струва ми се, че наистина вече е разбрала всичко. Няма да й отнема възможността да го направи.

Джес погледна окуражаващо Шелби.

— Продължавай.

Не му беше необходимо да слуша повече. Мислеше, че вече е разбрал най-важната част от историята — кой я бе блъснал — но така печелеха време.

— Тя ме заведе в хотелската си стая и ми показа една снимка на Клей Уотърс. Каза, че я преследвал, че бил нает да я убие. Това, разбира се, е било лъжа. Както знаем вече всички — намръщи объркано чело. — Защо ми каза, че е професионален убиец?

— За да ми съобщиш, ако се появи и започне да пита за мен, естествено. Не вярвах, че ме е проследил оттам, но не можех да бъда сигурна.

— Но ако вече си решила да…

— Да те убия ли? — довърши вместо нея Шийла, нещо характерно за близнаците. — Не можех да зная доколко ще ми сътрудничиш в замисъла. Трябваше да прикрия всичките си изходи за отстъпление.

Шелби потръпна, смразена от коравосърдечните признания на сестра си. Усети, че Джес пристъпи към нея, почувства се стоплена от ръката, която преметна през раменете й и се прехвърли отново в спомените си.

— Бях много уморена, но също така се притеснявах и за теб, затова, макар да беше късно, почти десет, се съгласих да вечеряме заедно в „Антъни“. Но когато пристигнахме, ти рече, че ще отидеш да паркираш колата, след това ще завъртиш набързо един телефон и после ще дойдеш при мен на нашата маса.

Шийла се засмя и поклати глава; тя също си бе припомнила онова, което бе последвало, макар и от съвсем различен ъгъл.

— Аз, разбира се, изобщо нямах намерение да идвам в ресторанта; бях направила резервация за двама на мое име. След това паркирах така, че да виждам вратата, без ти да можеш да ме видиш — завъртя очи, после насочи поглед към съпруга си. — Беше делничен ден и късно, както каза тя, затова кеят беше празен. Нямах представа обаче колко добре ще ми сътрудничи сестра ми. Бедната седя и ме чака почти до един часа, преди да се откаже и да излезе да ме потърси.

— И тогава ти я блъсна, смаза я в стената, като истинска гадна мръсница, каквато си всъщност.

По лицето на Шелби се стичаха сълзи, но тя срещна погледа на своята близначка, без да трепне.

— И когато ме откриха, аз носех дизайнерски тоалет, бях с професионално изпълнена прическа, дори с безупречен маникюр, така че да отговарям напълно на образа на красивата, богата, разглезена Лейси Прайд.

— Точно така и ти се държа фантастично. Сътрудничи ми до последния миг. Застана край стената, където те бях оставила, точно като някое послушно момиченце — засмя се отново; всичко й се струваше дори още по-приятно сега, когато го разказваше. — Не помръдна, докато не си даде сметка, че карам бързо и право към теб. След това реагира точно така, както го бях планирала — сниши се и затрепери, докато те блъснах.

Шелби трепереше и сега, макар да полагаше усилия да не го покаже. Знаеше, че Джес усети, тъй като прегръдката му стана по-силна. Наложи си да говори спокойно, когато попита:

— Но защо? Не можеше ли просто да изчезнеш?

— О, да, по дяволите! И в такъв случай Сами нямаше никога да престане да ме търси. Благодарение на твоята смърт обаче — ти трябваше да умреш — щях да бъда отново напълно свободна. Аз задигнах всичките му пари. Точно затова и ФБР изпрати Клей тук. Искаха да ми дадат да разбера, че знаят. А след това научих, че Сами е наел убиец — Шийла погледна към съпруга си. — Не се обиждай, скъпи, но освен това ми беше писнало да си играя на малка къща в прерията.

— Защо тогава си се върнала сега? — попита той.

Тя се засмя.

— Е, бих могла да кажа, че съм се върнала, защото ти си мой, а аз не обичам да деля с друг играчките си — огледа се, след това отстъпи няколко крачки и се отпусна в един фотьойл. — Нямаш нищо против да се чувстваме малко по-удобно по време на семейната си сбирка, нали?

— Ни най-малко — отвърна младият мъж, свали ръка от рамото на Шелби и я хвана, за да я поведе към дивана.

— Но причината не е това — додаде Шийла. — И така — защо?

— Нима ще направиш нов опит? Да докажеш на приятеля си, че си мъртва? — попита Шелби.

— Абсолютно точно, сестричке.

— А какво беше това със сексапилната нощница и поканата за танц? Нима от мен се очакваше да бъда дотолкова омаян, че да седя мирно, докато убиеш сестра си, а след това да избягам с теб? — попита Джес; сарказмът му бе остър като бръснач.

Шийла, която бе кръстосала крака, започна да люлее нетърпеливо горния.

— Ами, би било добре, но не, не очаквам, че това би могло да се случи някога — изсмя се. — Никога не съм вярвала във вълшебните приказки. Просто исках едно последно изчукване. За по пътя, така да се каже.

— А след това какво? И мен ли щеше да убиеш?

— Ъхъ. Освен това как щеше да живееш, като я убиех? Все пак тя е твоето сърце — завъртя очи. — Бълвоч.

— Съжалявам, че предизвиках погнусата ти. Но може би информацията, която ще ти дам, ще ти помогне да си възвърнеш формата. Уорън Андерсън е тук, в Тексас. Двамата с Лей… ъъ, Шелби, се запознаха отново днес, поне така си мислеха. Оказа се, че са се запознали за първи път, но кой е можел да знае? Във всеки случай, той не се държа особено любезно с нея. Изглежда обвиняваше нея за убийството на двамата си агенти рано тази сутрин. Освен това опитваше да се свърже със своя помощник в Ел Ей във връзка с някакво двойно убийство в богаташкото предградие Брентуд. Случайно да знаеш нещо по този въпрос?

Шийла пребледня.

— Не! Не е възможно да са направили връзката между мен и това. Лъжеш.

— Не, Шийла, това е твой специалитет — обади се сестра й.

— Защо тогава аз?

— Може би защото днес тук настана истински ад, пострадаха шест човека, петима от които са вече мъртви, и поне четирима от тях са свързани по един или друг начин с теб. Или това може би е просто непогрешимият инстинкт на шефа на ФБР, не знам…

— Почакай малко — рече Шийла и се приведе напред. — За какви шестима говориш? Чух за Уотърс и другия по радиото, докато пътувах насам тази сутрин. Разбрах за бедната скъпа майка Роуз и побърканата ми етърва, докато се криех из ранчото в очакване на удобен момент да се промъкна в къщата. Но как станаха шестима?

— Някой прострелял Либи, докато яздела тази сутрин — отвърна студено младият мъж. — Подозираме, че е бил Дилън. Изглежда я е помислил за Лейси… т.е. за теб, но ще бъдем сигурни едва след като извадят куршума и го сравнят с куршумите в неговия пистолет.

Шийла поклати глава.

— Е, този път наистина съм объркана. Не, че съм разстроена заради злополуката, станала с нашата кралица на красотата, но участието на брат ти в цялата тази работа определено ме сащиса. И как изобщо би могъл да обърка някой тази дългуреста кукла Барби с мен? Всичко това няма никакъв смисъл.

— Има, тъй като тя е била с червена тениска — твоят отличителен знак все пак — рече той, като погледна към алената й нощница. — И освен това яздела твоя кон.

Шийла сви рамене.

— Значи не е можел да различи широка трътка като нейната от знак „стоп“. Но това все още не обяснява защо я е разстрелял.

— Защото е бил наемен убиец, Шийла — намеси се тихо нейната близначка. — Сами Уайът му е платил петдесет хиляди, за да те убие. Той е бил наемният убиец, от когото си бягала.

— Дилън? Не ти вярвам! — изсмя се на този абсурд. — Къде е той? Искам да го чуя от неговата уста.

— Мъртъв е — заяви без заобикалки Джес. — Самоуби се днес следобед. Учудвам се, че не си чула това, след като си се крила наоколо.

Шийла вдигна рамене.

— Пропуснала съм го. Може би е станало точно тогава, когато разговарях с двама от щатската полиция. Бяха много мили и дори ме предупредиха да внимавам, тъй като насам се бил развихрил някакъв убиец. Даже предложиха да ме придружат до къщата. Симпатични момчета, но по-тъпи от кравешко лайно.

— Каква си зла — обади се Шелби.

— Хмм, да, и аз съм на такова мнение, но предпочитам да мисля за себе си като за боец, който винаги оцелява — плъзна ръка под възглавницата на фотьойла и измъкна оттам малък пистолет. — Което ми напомня, че трябва да се захващам на работа.

Младият мъж усети как цялото тяло на Шелби се напрегна и я стисна още по-силно за ръката, сякаш искаше да й каже да се успокои и да му се довери.

— Е, виждам, че си запазила нещо, което съм ти подарил — рече той, имайки предвид оръжието.

— Всъщност — не — отвърна с хладна усмивка съпругата му. — Открих го горе, в спалнята си, докато се преобличах. Стоеше си там, под бельото, където го бях оставила. Много разумно си направила, че не си разместила вещите ми — обърна се към сестра си тя.

— Влизала си вътре, докато спях?

— Надвесих се отгоре ти, скъпа, като съжалявах, че нямам в себе си нож, за да ти прережа красивото гърленце.

Шелби хлъцна. Младият мъж се възползва от тази възможност, за да я прегърне и да прошепне в ухото й:

— Започвай да пищиш.

Без да задава въпроси, тя изпълни заръката, което не беше трудно, тъй като наистина бе пришпорена от влудяващ страх.

Шийла скочи на крака, разкрачи се и хванала пистолета с две ръце, по ирония на съдбата точно така, както я бе научил Джес, се прицели право в главата на сестра си.

Джес блъсна Шелби на пода, търкулна се след нея и я прикри с тялото си. Входната врата се отвори с трясък. Миг преди това обаче отгоре й се хвърли като стрела някаква черна топка и я блъсна назад към стената. Главата й се удари с ужасяващ трясък в перваза на прозореца и тя не помръдна повече. Нито пък Торн. Дори когато агентите от ФБР опитаха да го издърпат. Накара ги да отстъпят с ниско, заплашително ръмжене.

Подчини се едва тогава, когато го повика Шелби. В крайна сметка именно нейните викове го бяха накарали да се хвърли в нейна защита. Няколко минути по-късно, все така коленичила насред дневната, тя продължаваше да прегръща врата на гигантското куче, а сълзите й падаха в гъстата му, подобна на вълна козина.

Джес бе клекнал до нея.

— Само за днес вече съм му задължен два пъти. Той доказа, че е истински герой.

Шелби успя да се засмее слабо, но звукът напомняше по-скоро ридание.

— Може би просто е нямало кой да я научи — промълви тя, отправила поглед към мястото, където лежеше тялото на сестра й, покрито с нещо като зелен брезент.

Бе разбрала, че е мъртва в мига, в който бе чула издумкването на главата й и бе видяла как сините й очи се превръщат в парченца стъкло.

— На какво, скъпа? — попита тихо младият мъж, като я придърпа към себе си и я принуди да отклони поглед от останките на своята близначка.

— За приказките и героите.

Прегърна своите двама герои и се усмихна.