Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (15)

Тринадесета глава

Лейси смени сексапилната рокля и обувките с много по-практични неща — доматеночервена риза без ръкави, дънки и черни боти, като през цялото време опитваше да поддържа положителна настройка в мислите си, като се концентрира върху Джес и предложената от него обиколка из ранчото. Това обаче се оказа безнадеждна работа. Може би защото всяка умствена стъпка се правеше на тъмно и по пътеката изобилстваха някакви неясни спомени, из които умът й бродеше неспирно.

Като Клей Уотърс. Наистина ли той бе наемен убиец и ако бе така, кой я мразеше достатъчно, за да нареди да я убият?

Не! Нямаше да прави това. Остави четката, която бе прекарала току-що през светлорусите си коси, обърна се с гръб към огледалото, облегна се на скрина и кръстоса ръце, за да подчертае решимостта си.

Паметта й се възвръщаше. Отчайващо бавно. Със скоростта на охлюв. Милиметър по милиметър, капка по капка и стъпка по стъпка, с отделни проблясъци и сънища. Е, добре, щеше да прояви търпение. Поне спомените й да бяха ясни и определени. Това е истинско, а онова — не.

Погледът й падна върху куклата, поставена в средата на стола. Лейси набърчи чело. Приликата беше невероятна. Невъзможно бе да я забравиш, но роклята трябваше да е синя. Сигурна беше. Това не беше ли достатъчно доказателство, че умът й правеше номера и й връщаше не съвсем точни спомени?

Съзнанието й се насочи отново към загадката Клей Уотърс. Нямаше да се учуди, ако, когато най-сетне възстановеше всичко и подредеше спомените си като аптекарски шишета, се окажеше, че някога Клей Уотърс не й е допадал особено. Това щеше да обясни способността на ума й да вижда зли намерения там, където ги няма, нали?

Може би. А може би — не. Но не мислеше да допусне да се паникьоса отново. Не и без доказателства. Междувременно щеше да се довери на Джес. Може да я бе върнал в дома си единствено от чувство за дълг, но тя чувстваше със сърцето си, че дори така не би позволил на никого да й стори нещо лошо. Беше я обичал някога. Дълбоко. Как е могла да го нарани така силно, както твърдеше той?

И нямаше нужда от паметта, за да разбере, че тя също го беше обичала, с цялото си същество. Бяха заедно само от няколко дена, откакто се бе появил в болницата в Ел Ей. През това време той се бе държал студено, дори враждебно и в някой случаи — направо заядливо. Но най-често бе мил и грижлив. Вярно, не можеше да възстанови нито един от интимните им мигове — любенето, споделените смехове, общите разговори. Въпреки това сърцето й не бе забравило. Това бе очевидно от начина, по който се чувстваше всеки път, когато погледите им се срещнеха и започнеше да се изпълва с желание, предизвикателно като дълга целувка. О, да, вече можеше да признае това. Желаеше този мъж и нищо — нито амнезията, нито тайнственото зло, което му бе причинила, нито дори гнева и обидата, които го бяха сграбчили в лапите си и не искаха да го пуснат — не можеха да я спрат да го опознае отново. Когато паметта й се възвърнеше напълно, кълнеше се в това, бракът им също щеше да бъде спасен.

Стоеше в средата на стаята и се бореше с желанието на своето сърце. Най-накрая се върна решително за последен път до стенния гардероб и взе от една полица каубойската си шапка. Готвеше се да излезе, когато се сети за отворените френски прозорци към балкона. Върна се припряно, за да ги затвори.

Възпря я гласът на етърва й.

— Наистина си много добра, Лейси — обади се Сибил, проточила гласа си като гъст кленов сироп, като заваляше думите в резултат на погълнатия алкохол. — Сериозно говоря, скъпа. Удоволствие е човек да те наблюдава в действие.

Младата жена се поколеба само за момент, след това въздъхна примирено, отвори широко прозорците и излезе на балкона.

— Окей, Сибил, приемам предизвикателството. Какво е това, в което според теб съм толкова добра?

— Ами, начинът, по който го правиш, миличка. Начинът, по който влудяваш този мъж. В един миг се държиш направо отвратително, в следващия си нежна и изкусителна като капка мед върху печена ябълка, а той е готов да изяде всичко, което му предложиш. Никога досега не съм виждала нещо подобно.

— Ти си пияна — отвърна Лейси и поклати раздразнено глава.

Просната върху шезлонг с чаша в ръка, с кофичка лед и неразпечатана бутилка със светла течност, която приличаше подозрително на джин, върху масичката край нея, Сибил се изсмя дрезгаво, свидетелство за злоупотребата й с тютюна и алкохола. Тя не оспори обвинението.

— Всеки път, когато имам възможност, скъпа… което е почти винаги.

Носеше същата пурпурна домашна роба, с която се бе появила по-рано същия ден на площадката на втория етаж. Сега корсажът й зееше и разкриваше едното й рамо с изпъкналите остри кости, покрити от нездрава, жълтеникава кожа, малки, увиснали гърди, приличащи на пресъхнали кучешки цицки и подут от алкохола корем. Гримът, който не си бе направила труда да махне от очите си предишната нощ бе почернил подчертаните вдлъбнатини под очите й, а тъмната й кестеняво червеникава коса, обикновено изкусно подредена, беше страшно разбъркана.

Сърцето на Лейси се изпълни с жалост, въпреки, че спомените и инстинктът я предупреждаваха да внимава.

— Ядосана ли си ми за нещо, Сибил? — попита тихо тя, с надеждата, че е успяла да скрие от гласа си ужаса, който бе изпитала при вида на истинското състояние на своята етърва.

— Ядосана ли? — попита Сибил. Изненадата й от този въпрос очевидно бе искрена. — Разбира се, че не съм, глупаче. Мисля, че си прекрасна.

Протегна слабата си ръка към своята събеседница и присви пръсти, които напомняха крака на паяк, пълзящ по някаква невидима повърхност.

Лейси се намръщи; разбра какво означава този жест едва когато Сибил й обясни.

— Седя тук и си мисля за това, откакто Джес излезе от стаята ти. В цял Тексас няма мъж, който да не би те убил след всичко онова, което му причини. А ти се държиш така, сякаш става въпрос за някаква незначителна дреболия. После си тръгваш и го оставяш съсипан. Сега пък взе, че се върна и пак успя да му влезеш под кожата, както направи и преди — надигна чаша. — За теб, Лейси Джеймс-Прайд. Ако носех шапка, със сигурност щях да я сваля почтително пред теб, защото ти определено си най-добрата.

Лейси се отпусна тежко в шезлонга до етърва си. Бе подочула спора между Дилън и неговата съпруга, така че не трябваше да бъде изненадана от тази атака. И въпреки това беше. Беше изумена. Може би защото, въпреки жестокото описание, което Сибил й бе направила, изпитваше известна симпатия към нея. Двете бяха свързани като сестри, пък дори и само покрай своя брак, който, уви, и в двата случая очевидно бе провален.

— Вчера, когато Джес ме доведе в „Южна звезда“ разбрах, че съм му причинила болка. Но ми каза само толкова. Аз обаче все още не знам как е станало всичко, какво съм направила. Всички обаче продължават да настояват, че трябва сама да си спомня това. Бях приела, че вината е напълно моя, докато снощи не отидох на онази разходка с майка му. О, тази дама играе по свои собствени правила. Не може да й се отрече, че се справя добре в ролята на благородничка от южните щати, но в мига, в който не я гледат, хоп, нанася удар под кръста на своя опонент. Сигурна съм, че знаеш колко ме ненавижда. Защото съм наранила Джес ли? Досега смятах, че е заради това, но нима семейната вярност е достатъчна да накара всички ви да ме мразите?

Този път смехът на Сибил бе остър и пълнозвучен. Цялото й тяло потрепери от силата му.

— Мразят ли? — успя да произнесе най-сетне тя, когато веселостта й понамаля. — Аз например не те мразя, Лейси. Така е, кълна се в Бога. Просто ревнувам, глупаче — отпи голяма глътка от питието си, сякаш това обясняваше всичко. Край на обсъждането. Но когато младата жена се изправи, решила да не се разправя повече с пияната си етърва, Сибил остави със звън чашата си и продължи да разсъждава на глас. — Освен това, мястото ти просто не е тук. Ами да, ясно е като бял ден. Ти не си от Тексас. Което не може да се нарече грях, но в никакъв случай не говори в твоя полза. И още по-важно — не произлизаш от богат род. О, притежаваш стил, лустро, както казват, но аз винаги съм различавала с лекота истинското сребро от излъсканата тенекия. И сякаш това не е достатъчно лошо, ами си и писателка, за Бога! Автор на любовни романи. Поне ти така претендираше, макар никой от нас никога да не е виждал някакво доказателство на думите ти — насочи поглед към красивата гледка, която се разкриваше от верандата и за момент като че ли забрави напълно за присъствието на своята етърва. — Не, че има някакво значение. Можеше да бъдеш и английската кралица, но това пак нямаше да означава нищо за майка Роуз. Никой не е достатъчно добър за скъпите й момчета.

 

 

Няколко минути по-късно младата жена излезе от стаята си и заслиза бавно към вестибюла. Възможността Джес да се бе уморил да я чака и да се бе отказал премина през ума й, но мислите й бяха заети прекалено много от Сибил, тъй като не можеше да забрави патетичната й малка драма.

Някои от обвиненията я бяха наранили. На два пъти дори се бе ядосала. В повечето случаи обаче бе изпитвала жалост. Съжаление и тъга. Искаше й се да обърне гръб на Сибил, да затвори и залости вратите зад себе си и да забрави всичко, което бе видяла и чула.

Сърцето й бе натежало от мъка, когато наближи площадката. Спря рязко, върната внезапно към действителността, тъй като си даде сметка, че се бе чувствала точно така смазана от тъга и в деня, в който най-сетне се бе събудила от комата в болницата и се бе озовала в свят на непознати; дори тя самата си бе напълно чужда. На устните й се появи иронична усмивчица. Не бе предполагала, че е възможно да потъне отново в такава дълбока депресия. Разбира се, тогава не знаеше същото, което й бе известно днес. И не предполагаше, че понякога незнанието е за предпочитане пред осведомеността.

За кой ли път помисли, че всички щяха да бъдат много по-щастливи, ако не бяха открили самоличността й. Не се съмняваше, че и Роуз, и Сибил щяха да бъдат напълно съгласни с това. Ами Джес? Дали бъдещето му нямаше да бъде много по-перспективно, ако бе успяла да осъществи първоначалния си план да изчезне напълно от неговия живот?

Все едно, че нажежен ръжен я прободе през сърцето, когато си отговори на този въпрос. Този път болката бе по-жестока от всякога досега; тя достигна като че ли до центъра на самата й душа. „Но защо се измъчвам така, след като съм сигурна, че аз самата също щях да бъда по-щастлива от подобно развитие?“ — запита се тя, докато слизаше бавно по стълбите и прокарваше разсеяно пръсти по студената повърхност на перилата от ковано желязо. Тогава бе живяла блажено в предполагаемата си невинност. Съзнанието й бе напълно изчистено от всякакво чувство за вина. В него нямаше нито омраза, нито ревност. Не я измъчваха злоба и желание да си отмъсти.

Някакъв шум — от стъпки по мрамора — привлече вниманието й. Вдигна лице и погледът й попадна върху Джес, застанал под един от арковидните входове между отделните помещения на първия етаж. Широката усмивка, която стигаше чак до зениците на тъмните му очи, само увеличи още повече болката в сърцето й, макар тя да положи усилия да я скрие, като се усмихна на свой ред. Мъжът пое ръката й в своята, когато младата жена достигна последното стъпало.

— Дявол да го вземе, ще трябва да се научиш да се приготвяш по-бързо — пошегува се той и я поведе към задната част на къщата, без да изпуска ръката й от голямата си силна длан.

Лейси се остави да я мъкне към целта им, докато привърши списъка си. Тогава не беше и влюбена.

 

 

Малко по-късно, седнала в друга кола, а не в лъскавото „Чероки“, което ги бе очаквало край пистата предишния ден, младата жена закопчаваше предпазния си колан. Тя се огледа, погледна към металната пръчка, която се извисяваше над главите им вместо покрив, и рече:

— Имам чувството, че отиваме на сафари.

Джес, който тъкмо подготвяше автомобила за трудното пътешествие през земите на „Южна звезда“, се ухили.

— Горе-долу е същото, само дето не очаквам да се натъкнем на слонове или жирафи — проследил погледа й, насочен към пушката, която бе подпрял до крака си, той сви рамене. — От време на време срещаме по някой рис или гърмяща змия. Понякога пък койотите се осмеляват да се доближат дотолкова до нас, че се налага да ги поизплашим с някой и друг изстрел във въздуха. В повечето случаи обаче оръжието е само за всеки случай. Не се тревожи за това.

И младият мъж премести десния си крак от спирачката към педала на газта. В същия миг се чу ръмжене, което обаче не идваше от мотора и това го накара да настъпи отново спирачката.

И двамата обърнаха глави точно навреме, за да видят носещата се насреща им гигантска, жива топка от косми. Инстинктивно сведоха едновременно глави, Джес изруга ядосано, а Лейси изпищя стреснато. Цялата кола се разтърси, когато огромното животно, избягнало само по някакво чудо металната пръчка за брезента, се приземи на задната седалка.

Джес избухна гневно на секундата.

— Пощръклял въшкарник такъв, вън! — извика той.

И посочи към вътрешния двор. Вместо да се подчини, Торн защити каузата си с ниско ръмжене. Младият мъж повтори заповедта си. Това приличаше по-скоро на спор, отколкото на заплаха. В отговор хрътката изви устни, оголи зъби и изръмжа по-застрашително.

— Мисля, че иска да дойде с нас — обади се Лейси; от тревогата й не бе останала и следа и ситуацията започваше да й се струва забавна.

— Ние обаче няма да го вземем — заяви съпругът й; ядосаният му тон не отстъпваше по нищо на озъбената физиономия на кучето.

Той отвори широко вратата и понечи да скочи навън.

— О, моля ти се, Джес! Какво лошо има в това? Нека да дойде с нас — помоли младата жена, поставила длан върху ръката на съпруга си.

Инстинктивно разбираше, че гневът му бе предизвикан по-скоро от непослушанието на животното, отколкото от изненадващото въздушно нападение.

Той се поколеба.

— Не знам какво му стана на проклетото псе. Никога не съм го виждал да постъпва така. Винаги е бил толкова послушен.

Лейси погледна към голямото куче; сега то бе обърнало жалните си, златистокафяви очи към нея, сякаш очакваше отговора й.

— Та той все още е почти кутре, нали? На колко е — на две? Или на три години?

— Да, някъде там — призна Джес, повдигнал подозрително вежди. — Откъде знаеш това? Това само щастлива случайност в отгатването ли е?

Уморена от стените от недоверие, в които се натъкваше от завръщането си в Рустър Корнър, младата жена въздъхна.

— Не, Джес, не беше отгатване, нито пък неволно изпускане, дяволите да го вземат. Това не е сложна игра на преструване, в която от време на време оплитам конците. Всеки глупак би разбрал, че е млад, за Бога. Козината му е гъста и лъскава. Зъбите му определено изглеждат здрави… остри. И както видях, е пъргав и жив. Едно старо куче никога не би направило този скок — изсмя се, след като за момент изпусна част от напрежението и безсилието от последните два дена, и протегна ръка към задната седалка, за да разроши гъстата козина около ушите на животното. — Ти си като всеки друг юноша, нали, момчето ми? Полага ти се да се разбунтуваш от време на време.

Торн не прояви несъгласие с думите й и Джес трябваше да отстъпи.

— Добре, може да дойде, но ще трябва ти да се оправяш с майка ми, като се върнем.

Лейси проследи погледа на своя съпруг, насочен към вътрешния двор, откъдето ги наблюдаваше Роуз. Кръстосала ръце, вдигнала глава и с изправен гръбнак, тя приличаше на статуя. На висок стълб с индиански тотем.

Това я накара да се разсмее, защото се сети за разказаното от Сибил за произхода на свекърва им.

— Съмнявам се, че после ще ти бъде чак толкова забавно — обади се Джес, който тъкмо измъкваше джипа на заден ход от гаража.

Когато смени на първа и пак промени посоката, за да заобиколи гаража, съпругата му си спомни отново последните минути от разговора със своята етърва на терасата.

Ядосана донякъде от безпочвеното й твърдение, че Лейси не произхожда от виден род и, още по-зле, няма тексаски корен, тя бе запазила привидно спокойствие, но бе попитала:

— Ами Роуз? Не можеш да кажеш, че прилича на някоя изтънчена тексаска лейди с тези спуснати на гърба си плитки.

Сибил се бе засмяла на тези думи и бе отметнала ръка, при което част от джина й се бе разплискал навън. Бе завъртяла очи и дори бе успяла да изцъка с надебелелия си език.

— По дяволите, Лейси, както виждам си разбрала това, въпреки, че си изгубила паметта си. Тя не само е истинска Прайд до мозъка на костите, ами е и половин индианка. Сакагавеа, Покахонтас или може би смелата малка Тигрова Лилия от калъпа на Питър Пан. Повярвай ми, скъпа, тя се гордее много с индианския си произход. Прибави към това и англо-тексаския й род… е, по-лошо от това не може да бъде. Ние живеем край една проклета тексаско-индианска принцеса с его, голямо колкото целия щат.

Докато джипът се изкачваше и слизаше по стръмните възвишения и преодоляваше неравностите на пътеката, която следваха, Лейси се изсмя доволно. Това бе вярно. Въпреки замъгленото си от алкохола съзнание, Сибил бе улучила съвсем точно проблема. Роуз Прайд обединяваше в себе си два образа, слели се до съвършенство в нея. Тя играеше и двете роли — горда роднина на много изстрадалия индиански народ, в чиито вени течеше синя кръв, и арогантна тексаска наследница на истинска империя и матриархат. Годините и готовността бяха превърнали преструвките в действителност и двете личности в нея бяха станали неразделни.

Джес се усмихна, макар да бе явно, че не знае причината за смеха й.

— Така е по-добре. След като се забави толкова, помислих, че си променила намерението си. А когато най-после се появи, ми се стори отново разстроена. Реших, че може би само съм си въобразил сключването на примирие помежду ни. Сега обаче виждам, че си добре.

Младата жена предпочете да отговори на въпроса, който долови в думите му.

— Знаеш ли, започвам да мисля, че съм супер. Може да не си спомням за миналото си достатъчно, за да напиша и пет реда, но ми се струва, че това е много по-добре, отколкото да съм луда.

Изненадан от загадъчното обяснение на доброто й настроение, Джес рече:

— Окей, приемам отговора. И за кого говориш?

— Искаш да кажеш, кой е лудият ли? Е, не се обиждай, но имам предвид всички ви. Теб, майка ти, Сибил. Вероятно и Дилън, но, за да бъда справедлива, трябва да призная, че не съм прекарала достатъчно време с него, за да бъда сигурна дали да включвам и него.

Младият мъж се намръщи. Думите й не го бяха раздразнили. Напротив, те му се сториха почти толкова забавни, колкото очевидно бяха и за неговата съпруга. Не знаеше кое точно бе причинило неочакваните чувства. Може би разговора със Сибил, за който бе споменала. Неговото собствено мнение за снаха му не бе кой знае колко по-добро. Но очевидно ставаше въпрос за нещо повече. Лейси бе включила към тази категория също и майка му, и него. Намръщи се още повече, когато усети погледа й върху себе си. Тя се засмя отново.

— Вашето семейство се състои вероятно от най-високомерните сноби, на които съм попадала. Струва ми се, че мога да твърдя последното с увереност, макар да не си ви спомням отпреди злополуката. Както знаеш, освен вас, не познавам никого, освен болничния персонал и полицаите, но продължавам да твърдя това. Съмнявам се, че дори английската кралица е по-обсебена от собствената си особа от вас, Прайдови.

Джес усещаше, че го напушва смях. Вече се готвеше да отвърне в духа на шегите й, да подкрепи нейните наблюдения с някои от своите собствени. Но изведнъж осъзна, че тя бе засегнала и неговото его.

— Високомерни ли? — повтори невярващо той.

Младата жена усети обида и раздразнение в гласа му. Това не я уплаши. Всъщност той току-що бе доказал правотата й, което стана причина за нов пристъп на веселие. Тя сви колене към гърдите си и зарови лице в тях, като се смееше.

Съпругът й завъртя рязко кормилото надясно и намали скоростта, тъй като се готвеше да започне изкачването на поредния заплашителен хълм, и промърмори под носа си:

— Не само луди и арогантни, ами явно и дяволски забавни.

Веселието й секна, тъй като внезапно си представи как джипът се прекатурва след неуспешния си опит да превземе стръмното възвишение. Без да обръща внимание на сарказма му, Лейси затаи дъх и стисна клепачи.

Дори моторът, предназначен за подобни терени и натоварвания, зави напрегнато. Торн изръмжа нервно и се смъкна на пода между седалките.

Когато след малко най-сетне и четирите колела се озоваха на равен терен, младата жена въздъхна от облекчение. Изненада се от скимтенето, което последва. Страхът бе заместен от болка, която обхвана цялото й тяло, от главата до коленете. Силното друсане при трудното изкачване бе раздразнило трудно заздравяващите й рани от злополуката. От устните й се отрони стенание, а очите й се напълниха със сълзи.

Джес удари рязко спирачките. Коланът, обвил гърдите и едното й рамо, се превърна в уред за мъчение, когато тази маневра я отхвърли напред. Този път гримасата й не бе придружена от изскимтяване или пъшкане, а от вик.

— Защо просто да не изляза и да легна пред този танк, за да можеш да го прекараш отгоре ми?

Гневното избухване не облекчи болките, но определено съживи духа й. Тя разкопча ядосано колана, отвори със замах вратата и изскочи от джипа. Възнамеряваше да се оттегли с достойнство, но бе принудена да го пожертва, тъй като движенията й бяха доста несигурни. Спря и впери в съпруга си поглед, който, надяваше се, ако не го убиеше, най-малкото щеше да го осакати.

— О, Боже, Лейси, извинявай! Изобщо не се сетих, че раните ти са все още съвсем пресни.

Разкаянието му бе толкова искрено, че му прости на секундата.

— Няма ми нищо — отвърна тя, но продължаваше да стиска гръдния си кош, който все още я болеше доста силно. — Наистина — додаде след малко.

И беше точно така. Тялото й може и да не бе оздравяло напълно, но физическите рани зарастваха бързо. Много по-бързо от душевните. Тя самата бе живо доказателство за това.

Джес обаче виждаше болката в очите й и се прокле наум за глупостта си. Стовари длани върху кормилото.

— По дяволите!

Торн, който досега бе наблюдавал внимателно и безмълвно от задната седалка, отвърна на гневния изблик на младия мъж с ниско, предупредително ръмжене. В същия миг постави гигантските си предни лапи върху облегалката на шофьорската седалка и оголи смъртно опасните си зъби само на сантиметри от врата на Джес.

— Долу! — нареди той.

Сплашващото ръмжене на кучето се задълбочи.

Неспособна да се сдържа повече, Лейси се разсмя.