Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (7)

Пета глава

Джес не се запъти веднага към стаите на майка си, както бе обещал, а първо се отби до своята спалня. Отпусна се тежко върху фотьойла, обърнат към прозореца, но не погледна нито веднъж през него. Закри очи с длани, сякаш искаше да се освободи от изпълващия го с болка образ на своята съпруга, застанала толкова объркана и изгубена насред стаята си, стиснала здраво порцелановата кукла.

Преди почти един месец тя се бе подиграла на брачния им обет и се бе присмяла на мъката му. Тогава той бе изпитал омраза към нея. Когато я видя в това състояние в болницата, омразата бе притъпена от съчувствието, но досега бе успял да се контролира. Не можеше да си позволи да я остави да влезе отново под кожата му, както бе направила преди седем месеца. Обаче сърцераздирателната агония, на която бе станал свидетел преди малко, го бе накарала да забрави почти напълно гнева си. А това бе истинско постижение, тъй като никой досега не бе успял да го постигне с Джес Прайд.

Той беше горд човек, някои дори го наричаха арогантен. Беше също така справедлив и никога не забравяше неправдата, а Лейси бе постъпила изключително нечестно спрямо него. Обвиняваше себе си за своето лековерие, а нея мразеше заради предателството й.

Преди тя да се появи в живота му, той имаше силно развито чувство за стойностите, и онова, което ценеше, можеше да бъде изброено само на трите пръста на едната ръка.

„Южна звезда“.

Семейството.

Бог.

В този ред.

Ако си направеше труда да състави второстепенен списък, жените щяха да се намират веднага след ботите от добре обработена естествена кожа, отлежалото уиски, сигурния автомобил и добрия кон. Това бяха луксозните неща в живота, които правеха по-приятни дните и нощите на мъжа.

Преди Лейси.

Не! Нямаше да мисли повече за нея. Поне не в светлината на онова, което бе за него преди…

Изправи се рязко от фотьойла, прекоси стаята с няколко широки крачки и отвори вратата на банята. Едва след като влезе в просторното помещение, забеляза, че водата шуртеше в огромната кръгла вана. Нямаше нужда да се обръща. Зърна смаяното изражение на съпругата си в огледалото и тогава си даде сметка, че неговата физиономия бе не по-малко изненадана.

— Извинявай — измънка той и заотстъпва към вратата. — Просто се канех да си измия лицето.

Потънала почти до носа в сапунена пяна и мехури, Лейси се усмихна смутено.

— Моля те, върши си работата — сведе поглед и добави: — Доста добре съм покрита.

— И, както виждам, равновесието ти също се е възстановило — додаде младият мъж.

Ядоса се на себе си, тъй като, макар и не по негова воля, в гласа му прозвуча известна доза сарказъм.

Лейси повдигна тънките си вежди, сякаш разбрала причината за гнева му.

— Имаш предвид начина, по който ме разстрои куклата ли?

— Да — отвърна той, обърна се с гръб към нея и завъртя кранчето на умивалника. Повиши глас, за да надвика шума на водата. — Не съм и предполагал, че ще се разстроиш толкова заради цвета на роклята на една кукла.

— Знам, че беше глупаво да се тревожа толкова заради нещо съвсем дребно. Още щом се поуспокоих си дадох сметка, че току-що бях преживяла истински спомен, Джес, и че би трябвало да бъда благодарна за това — и, най-неочаквано, се разсмя. — Знаеш ли, преди да видя куклата бях сигурна, че не аз, а ти и твоите роднини сте си изгубили ума? Бях абсолютно убедена, че никога в живота си не съм срещала никого от вас.

— Показах ти сватбената ни снимка — рече той и се обърна; водата покапа от лицето върху ризата му.

— Знам, но успях да си внуша, че, кой знае как, сте ме объркали с някоя друга жена, с която си приличаме. Нали казват, че всеки си има някъде свой двойник-близнак?

Младият мъж грабна хавлията.

— Така мисля. Но не забравяй, че полицията откри дамската ти чантичка, в която се намираха твоите документи за самоличност.

— Не казвам, че заключението ми има нещо общо с логиката — отвърна Лейси, поохладена от думите му, — по-скоро — с отчаянието. Толкова е страшно другите да ти казват кой си и какво си, а ти да не можеш да си спомниш абсолютно нищо нито за тях, нито за къщата, в която си живял. Никой не може да си представи непрекъснато увеличаващата се в мен паника.

Съпругът й избърса лицето и ръцете си с резки движения, след което остави хавлията встрани.

— Имаш право. И аз не можех, докато не видях изражението ти, когато стискаше порцелановата кукла.

— Исках да те питам откъде е тя. Куклата, имам предвид. Аз самата трябва да съм изглеждала точно така като дете. Ти ли си ми я подарил?

Джес поклати глава.

— Не, имаше я, когато дойде да живееш тук — облегна се на умивалника, кръстоса пред гърди ръце и обутите си в боти глезени. — Между другото, аз стоях на леглото и те гледах как разопаковаш багажа си. Тя бе първото нещо, което измъкна от една от чантите си. Помня колко се впечатлих от внимателното ти отношение към нея. Тогава ти я вдигна и рече: „Това е другото ми аз, Джес, по-нежното и по-доброто.“

— И, ако се съди по намеците ти, скоро си разбрал колко права съм била — промълви Лейси, без да отделя поглед от лицето му.

— Наслади се на банята си и опитай да си починеш малко — рече младият мъж и се отдели от мивката. — Ще изпратя някой да те събуди, когато наближи време за вечеря.

— Джес! — извика след него тя и когато той спря, каза: — Знам, че според правилата не трябва да отговаряш на въпроси за мен самата, но аз искам да те питам нещо за теб самия.

Съпругът й се обърна неохотно.

— Дай да видим за какво става дума.

— Винаги ли бягаше от пререканията си с мен?

Ето, че сега го дразнеше, също като жената, която помнеше от последния им ден заедно. Изпълни се с радост и благодарност, задето му бе припомнила каква кучка е. Реши, че е по-добре да се усмихне.

— Ние нямахме пререкания — отвърна той, вперил подчертано поглед там, където сапунените мехурчета се бяха разделили пред гърдите й. — Ние бяхме на един дълъг, вечен меден месец. И прекарвахме най-много време в леглото.

— Но ти каза…

Прекъсна мисълта си. Лицето й почервеня като сатенения пеньоар, който бе окачила на гърба на вратата, водеща към нейната стая.

— … че сме се скарали — довърши вместо нея той. — Да, точно така. Ние имахме един-единствен скандал, Лейси. В деня, в който си тръгна. Преди това не сме разменяли дори по една гневна дума — като опипваше бавно и сладострастно с поглед извивките на тялото й, сякаш можеше да ги види под дебелия слой сапунена пяна, додаде: — Изпълнението на ролята на любяща съпруга те бе обзело достатъчно силно, за да спориш и да се караш.

Лейси вдигна леко брадичка и го изненада, като се усмихна.

— Това вече го вярвам, Джес. Според мен е много по-забавно да бъдеш обичан, отколкото да се спори с теб.

— Добър опит, Лейси. Аз обаче си падам по една стара поговорка: „Ако ме измамиш веднъж, срамът си е за теб. Ако ме измамиш втори път обаче, срамът остава за моя сметка.“ Няма да ти дам втора възможност да ме направиш на глупак, скъпа.

— А какво ще кажеш за пословицата „Всяка история има две страни.“ Не можем ли да сключим примирие докато си припомня моята страна?

Младата жена се размърда във водата. Пяната, която я покриваше, се раздели и разкри доста щедро красивото й тяло.

Предателската реакция на неговото собствено тяло го накара да направи гримаса. Впрегна целия си самоконтрол, за да отговори с равен и неутрален тон:

— Разбира се, Лейси. Точно това искам и аз — примирие.

Без да каже нищо повече, той излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Едва тогава сведе поглед към подутината под дънките си, която беше красноречиво доказателство за истинското му желание.

 

 

— Вече бяхме престанали да се надяваме, че ще дойдеш — заяви Дилън, когато брат му най-сетне влезе в малкия салон в апартамента на майка им. — Настани ли сладката си малка съпруга?

Джес се намръщи, с което му даде да разбере, че евфемизмите по адрес на Лейси не бяха добре дошли и по-възрастният Прайд отстъпи, нещо напълно обяснимо, като се има предвид безхарактерността му.

Джес се наведе, целуна леко майка си по бузата, след което се извини, че ги е накарал да го чакат.

— Приятно ми е, че си отново у дома, Джес. Липсваше на всички ни — рече Роуз. — Надявам се, че Лейси се приспособява добре.

Младият мъж зае единствения свободен стол около масата и кимна.

— Има намерение да опита да поспи преди вечерята. Все още не е възвърнала напълно силите си; лекарите казаха, че това може да отнеме още известно време.

— Струваш ми се разтревожен за нея, скъпи — обади се Сибил.

— Разбира се, че е разтревожен. Лейси му е все още съпруга, а представителите на семейство Прайд се грижат за онова, което е тяхно — обади се с леден тон Роуз. — А сега, ако обичате, да оставим него да говори — и тя обърна отново вниманието си към своя по-малък и по-любим син. — Разкажи ни всичко, което научи, от самото начало, синко. Как е станала катастрофата?

Джес потърка наболата по лицето си брада, като се бореше със собствената си умора. И започна:

— Двамата детективи, с които се срещнах, казаха, че не знаят кой знае какво. Не са открили свидетели на злополуката. Смятат, че е била ударена от минаваща кола, докато се е разхождала на кея някъде около един часа сутринта. Описаха района, в който била, като „модерен“, с много ресторанти и магазини за сувенири. Метр д’отелът на един от ресторантите всъщност си я спомнял. Казал, че направила резервация за двама, но пристигнала сама и чакала дълго някого, който така и не се появил. Потвърдил, че си тръгнала малко преди един. За нещастие полицията все още не е открила свидетел, който да я е видял да се разхожда по улицата, след като си тръгнала. Някакъв докер, който очевидно си пийнал малко повечко и после поспал в колата си, твърди, че горе-долу по същото време бил събуден от поредица шумове. Казал, че чул бучене на мотор, последвано от свирене на гуми и женски викове. Това го накарало да се изправи, но не видял самото произшествие. Смята, че чул как я ударила колата или това може би бил ударът на тялото й в стената, в която била запратена от автомобила, но така и не видял нито шофьора, нито колата, нищо друго, освен нея, просната върху тротоара.

— Ти май не му вярваш особено — намеси се Дилън.

— Никой не му вярва. Обадил се в полицията от уличен телефон, след което изчезнал. Изчезнали са също така брачната й халка, часовника и златната верижка, които носеше винаги. Три седмици по-късно същият докер се появил в местното полицейско управление с дамската й чантичка и попитал дали няма да му дадат възнаграждение. Обявил, че я бил намерил току-що между някакви кутии и боклукчийски контейнери. В нея нямало пари, но кредитните й карти и чековата книжка не били пипнати.

— Как е решила полицията, че човекът, който върнал чантата и който се обадил на полицията в нощта на злополуката, е един и същ? — попита Роуз.

— Гласът, записан в диспечерската кабина бил същият, като на добрия самарянин.

— Мислят ли, че наистина е станал свидетел на злополуката? — попита Сибил.

Джес сви рамене.

— Кой знае. Отказал да го подложат на детектора на лъжата. Ченгетата заплашили да го задържат за кражба. Оказало се, че това не е първата му среща с пазителите на закона. Детектив Лароза каза, че досието му било дълго колкото ръката ми.

— Значи те може да не научат никога какво е станало всъщност? — поклати невярващо глава Дилън.

— Твърдят, че ще разкрият истината и възнамеряват да намерят човека, който я е блъснал с колата си.

— Защото виновникът е напуснал сцената на местопрестъплението, така ли? — заинтересува се Дилън.

— Просто не вярват, че е било случайна злополука — отвърна тихо Джес.

— О, Боже! — прошепна уплашено Сибил. — В каква компания се е движила там, в Калифорния?

Роуз изгледа смразяващо снаха си, после върна своето внимание към малкия си син.

— Защо смятат, че не е случайна злополука?

— Защото няма следи от спирачки край мястото, където е била ударена. От друга страна колата е оставила следи четирийсетина метра преди мястото на злополуката, сякаш е била паркирана там и бързо е набрала скорост. По нищо не личи шофьорът да е намалил, преди да я повали.

Никой не проговори в продължение на доста време. Джес разбра, че те се опитваха да смелят целия този ужас, също както бе постъпил той, когато бе чул разказа на детективите.

— А какви са прогнозите за нея? — попита след малко Роуз.

— Не познавам целия технически жаргон на лекарите, но, казано накратко, те са направили всички възможни тестове, за да решат дали няма някакви мозъчни наранявания, които биха й попречили да възстанови напълно паметта си. Не открили никакви доказателства за подобно нещо, но опитали и хипноза, и лечение с лекарства, за съжаление безуспешно.

— Значи тя може никога да не си възвърне паметта? — попита Сибил.

— Не, не съм казвал такова нещо — отвърна уморено девер й. — Те са на мнение, че ще се възстанови напълно след време. А дотогава смятат, че най-доброто лекарство са естествените стимули.

— И какво означава това? — попита с типична тексаска театралност Сибил.

Въпреки умората, Джес не можа да не се усмихне на тона на снаха си.

— Само, че има нужда да си бъде у дома, сред хората, които познава.

— Е, аз със сигурност ще направя всичко, което зависи от мен, за да я накарам да се почувства добре дошла — обади се Дилън.

— Естествено! — провикна се съпругата му. — И очевидно, независимо от всичко, което причини и на теб, Джес, ти също ще направиш всичко зависещо от теб, за да й помогнеш! Скочи на крака, скръсти ръце пред гърдите си, изви глава на една страна и погледна към свекърва си. — А ти, майко Роуз? Нима ще позволиш тя да се върне в тази къща и да заживее тук с нас, сякаш нищо не се е случвало?

— Седни, Сибил — заяви наставнически Роуз, въпреки, че не бе повишила глас. — И престани да се държиш като опърничаво дете. Джес е довел съпругата си у дома, за да бъде сред своето семейство, както са посъветвали лекарите. Всички ще уважим неговото желание и ще се отнасяме внимателно към нея, докато възстанови здравето и паметта си — след което се обърна към по-малкия си син. — Благодаря, че ни информира за това, което знаеш. Сигурна съм, че не ти е било лесно, но си проявил характер — нещо, което изобщо не ме изненадва. Гордея се с теб, синко.

Тя не забеляза бурята, която се надигна в погледа на Дилън, но и брат му, и съпругата му го видяха.

Джес си обеща да се помири с него още преди изтичането на нощта.

Колкото до Сибил, тя вече кроеше планове за това, как да извлече максимална изгода от ревността, която майка Роуз за кой ли път бе успяла да разпали у по-големия си син.

 

 

След два часа сън, Лейси се изправи рязко, събудена от чукането по вратата. За момент не разбра къде се намира, но погледът й се проясни бързо, когато забеляза куклата върху канапенцето. Отпусна се върху възглавниците и покани онзи, който бе почукал.

Миниатюрна латиноамериканка, не по-висока от десет-дванайсетгодишно дете, но с лице и фигура на зряла жена, влезе в стаята, като се покланяше и говореше на развален английски.

— Вичерята е след идин чаас, сеньора. Mamacita Роуз помоли да ви кажа да съ срещнете със семействоту във вътрешния двор. Comprende?

— Да, благодаря — отвърна Лейси и започна да се измъква от леглото.

Изчака миниатюрната жена да излезе и да затвори вратата след себе си, преди да отиде да си избере нещо от стенния гардероб. Дявол да го вземе! Защо не се бе сетила да попита как се обличаха за вечеря? Майката на Джес бе казала, че през лятото не носели официално облекло.

Бе възнамерявала да се облече бързо и да изпревари останалите, но скоро вниманието й бе погълнато от изучаването на богатия гардероб, с който разполагаше. Само роклите, окачени в огромния стенен шкаф, трябва да бяха повече от сто, без да се говори за множеството поли, блузи, пуловери и панталони.

Разкопча ципа на дебела найлонова торба и пред погледа й се разкриха четири луксозни кожени палта с разнообразни кройки и дължини. Издърпа ръкава на един хермелинов жакет и погали с него бузата си, като същевременно продължаваше да разглежда ярката колекция от оригинални дизайнерски тоалети. Две неща се набиваха в съзнанието й: обичаше скъпите неща и червения цвят. Във всичките му нюанси. Огнено, рубинено, доматено или бургундско. Определено вкус на момиче, което обича да бъде забелязвано.

Лейси се намръщи. Защо бе оставила толкова голяма част от гардероба си, след като е възнамерявала никога повече да не се връща. Реши да попита Джес за това, като в същото време прибра ръкава на кожения жакет и затвори ципа на найлоновата торба.

Следващото й откритие бяха обувките, подредени в десетина редици по специалните рафтчета и поне трите дузини кутии за шапки върху полиците над тях.

Измъкна една от тях, повдигна капака й и надникна вътре. Нима наистина бе носила шапки? Някак си й беше трудно да свърже подобни дрънкулки с мнението, което бе започнала да изгражда за себе си. Сестрите в болницата й бяха носили модни списания и, почти без изключение, в тях я бяха привличали меките, приглушени тонове и семплите модели, подходящи за един по-спокоен и скромен начин на живот.

След като огледа добре творението с безброй панделки и воалчета в кутията, тя притисна длан към устата, за да потисне смеха си.

— Никога! — промълви младата жена, постави кутията на пода и същевременно извади шапката.

Още в мига, в който я постави, бе изумена от великолепния си вид. Отметна няколко пъти шия напред-назад, като нагласяше воалетката и наклона на шапката.

— Е — рече най-сетне тя, — не изглеждаш зле, като се издокараш, Лейси Джеймс-Прайд. Може би в предишния живот си си падала по тези неща.

Усмихната до уши, свали шапката и я прибра на мястото й. Утре щеше да опита повечко от тях. Сега обаче трябваше да реши какво ще облече за вечеря. Трябваше да го направи бързо. И без това вече бе изгубила доста време.

Десет минути по-късно, облякла яркочервена тениска, бели ленени шорти и сандали, тя се появи от стаята си. Забърза по коридора, но точно преди да стигне стълбищната площадка спря. Може би все пак трябваше да сложи дънки или дълги панталони. Разкъсвана от съмнения, тя постоя няколко минути така, като се бореше със себе си. Тъкмо реши да се върне, за да се преоблече, когато откъм стаята, до чиято врата бе застанала, се донесоха оживени гласове. Нямаше намерение да подслушва, но разбра веднага, че това са гласовете на Дилън и Сибил и темата на спора бе собствената й особа.

— О, моля ти се, Сил — казваше в този момент младият мъж. — Кого мислиш, че заблуждаваш с това представление?

— Това не е представление! — възпротиви се, очевидно обидена, Сибил. — Тревожа се за Джес.

— Единствената ти тревога е, че той сега дори няма да погледне към теб, след като красивата му женичка се завърна.

— Красива женичка, а? Да, така е, наистина е красива, но и опасна. Вие може и да сте се хванали на въдицата й „Просто не знам коя съм“, но аз не съм забравила колко зла и умна може да бъде тя.

— И какво? Да не би да смяташ, че само защото нея я хванаха, а теб — не, не знам, че и двете сте направени от едно тесто? — изръмжа той.

— За какво говориш, Дилън Прайд? Аз никога не бих…

— Така ли? — прекъсна я той, като очевидно в същото време я стресна или причини болка, тъй като Лейси дочу приглушеното скимтене на своята етърва. — Нека не се заблуждаваме, скъпа Сил. Двете с Лейси сте от един дол дренки. Готови сте да направите всичко, за да получите онова, което желаете. И някога ти си мислеше, че искаш мен. После срещна Джес и реши, че си сбъркала. Само че по това време на сцената се появи Лейси. Мразиш я, защото е красива и защото има това, което желаеш, но не се опитвай да ме убеждаваш, че си по-добра от нея, защото няма да се хвана на тази въдица, миличка.

— Не съм като нея! Тя идва от измета на обществото и дори не е от Тексас. А аз произхождам от стар, прочут и богат род!

— Да, стари богатства, изхарчени още преди години. Колкото до известността на рода ти, не би ми пукало, дори да си роднина с онзи Джоунс, който преди време уби толкова народ в Рустър Корнър, ако ме обичаше, Сибил, както твърдеше. Но ти не си по-различна от Лейси. И двете се стремяхте към пари и си ги получихте.

— Точно така! — извика Сибил, очевидно на ръба на истерията. — Получих парите, към които се стремях. И, за огромен късмет, получих и трола, който ги пазеше.

Младата жена изхълца, поразена от непристойните думи на етърва си. Притисна длан към устата си и хукна по коридора, прелетя покрай ъгъла, но устремът й бе спрян без време, тъй като се сблъска със съпруга си.