Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (34)

Детективите от полицията на Ел Ей седяха мълчаливо и мрачно край своя капитан Мики Даналучи, и шефа на полицията Пол Хауард. Намираха се в кабинета на последния. И четиримата гледаха смутено, бяха сериозни и напрегнати. Часовникът показваше седем сутринта.

Току-що се бяха върнали от огледа на зловещо убийство, станало на не повече от четири мили от мястото, където преди две години бе извършено подобно убийство. Никой не правеше сравнения. Не беше необходимо. Нямаше полицай в цял Лос Анджелис, който да не помнеше треската, причинена в полицейското управление заради несправянето с въпросния случай. Обвиняемият — набързо признат за по-голям светец от папата — не само бе оправдан, ами и бе учетворил богатствата си. По дяволите, всички замесени — смъркащото кокаин приятелче на една от убитите, бившата съпруга на главния адвокат, дори членовете на изгубилата делото страна на обвинението — бяха спечелили от тази публичност. Двама души бяха убити, а единственият, който плати, бе полицията на Ел Ей — отнесе го и в брадичката, и в стомаха, и по задника.

Е, но не и този път. Този път, братя и сестри, щяха да действат според полицейската библия и да защитават гърба си, т.е., нямаше да правят и крачка вляво или вдясно, без да се консултират първо с процедурния справочник, а след това и с шефа или с други думи — с Хауард.

Не защото този път подобна бдителност бе чак толкова необходима. Бяха записали на видеолента показанията на едната от жертвите за самоличността на извършителя. Разбира се, човек никога не можеше да бъде сигурен. Общественото мнение се променяше най-неочаквано и рязко и можеше да стане така, че даже да не признаят заслугата им.

Вратата към кабинета на шефа се отвори, а униформеният офицер отстъпи встрани и направи път на влизащия Гари Малц.

Пол Хауард се изправи, за да приветства агента от ФБР, протегна ръка през писалището и се ръкува с него.

Шефът беше изненадан. Призори се беше обадил до началника на Бюрото, за да помоли лично за помощта му. Подобна молба можеше да означава само едно: изключителна важност. В своя опит нямаше случай, в който на подобна молба да не се бе отзовавал самият шеф на ФБР. Ако Андерсън бе зает, можеше да изпрати своя помощник. А-а, тези размишления щяха да му докарат само киселини в стомаха и ново хапче.

— Очаквах да дойде лично Андерсън — заяви той пред агента, когото бе виждал само веднъж досега.

Младият мъж, с мрачно изражение и зачервени очи, се изкашля и сведе поглед към пода.

— Да, сър. Имахме, ъъъ… т.е. двама от хората му бяха убити рано тази сутрин. И в момента, ъъъ, шефът…

Не довърши изречението си. За всички присъстващи в стаята бе ясно, че емоциите печелеха войната с професионализма. Четиримата полицаи сведоха погледи. Всички знаеха какво значи да изгубиш някой „брат“ по време на изпълнение на служебния дълг. Никой не проговори в продължение на няколко секунди.

Хауард наруши тежкото мълчание, като представи агент Малц на другите присъстващи. Приветствията при запознаването — тихи и сподавени, в знак на почит към жертвите — бяха последвани от съболезнования. Гари седна на стола, освободен от капитан Даналучи. Усмихна се учтиво, макар и едва-едва, за да изкаже признателността си.

А после насочи внимание към началника.

— Какъв е случаят при вас, сър?

— Две жертви. И двете жени. Едната от бялата раса, другата латиноамериканка — прокара длан по гъстите си бели коси, облегна се назад и погледна към детектив Дейли. — Хайде, Арни. Случаят е твой. Изпей подробностите, преди да изгледаме отново лентата.

Всички очи се насочиха към трийсетгодишния детектив от отдел „Убийства“.

— Телата били открити около един часа сутринта от Хуан Лопес, годеник на убитата латиноамериканка, и брат му Карлос. Според Хуан, Мария трябвало да приключи с работния си ден в шест следобед. Пътувала с автобус, така че се очаквало да си бъде у дома около седем. Възнамерявали да ходят на честването на рождения ден на лелята на убитото момиче. Той чакал докъм осем и половина, след което опитал да се обади в къщата на работодателката й — детективът спря, за да прегледа записките си. След което вдигна поглед към агента от ФБР. — Работила е като икономка при старата, ъъъ… Шарлот Даниълс.

Гари разпозна незабавно името. Пусна на пода крака си, досега подпрян върху другото коляно, и се наведе напред.

— Продължавай — рече той.

— Та, с две думи, приятелят, Лопес, звънил многократно в къщата между осем и половина и полунощ. Обадил се също и до различни членове от семейството на Мария. Обадил се дори при нас — диспечерът каза, че това е станало точно в… в единайсет и три минути. После отишъл в дома на брат си, Карлос Лопес. Живее в Ел Ей Ийст, както впрочем всички те. Така или иначе, Карлос предложил да отиде с него в къщата в Брентуд. Казва, че пристигнали… чакай да видя… малко след полунощ. Позвънили на вратата. Никакъв отговор. Отишли до един уличен телефон, три-четири преки по-нататък, и се обадили отново при нас, в дванайсет и трийсет и осем. Получили рутинното обещание, че ще пратят хора, след което се върнали и зачакали пред къщата. Седели в колата си още двайсет минути. Тъй като не се появил никакъв патрулен автомобил, двамата братя прескочили оградата. Входната врата била затворена. Отвън всичко изглеждало наред. Никой не отговорил на позвъняването и Карлос натиснал дръжката на вратата, която се оказала отключена. Така че братята влезли. Открили първо младата жена. На втория етаж, на площадката на стълбището. Буквално накълцана — спря, стисна горната част на носа си за момент, докато събере сили. — Извинявай.

Агент Малц поклати почти незабележимо глава. Разбираше прекрасно. Човек можеше да свикне с много неща, но не и с подобни жестокости.

— Не е необходимо. Представям си как е изглеждало.

Помисли за Мандел и Уотърс, застреляни в „Южна звезда“ и усети, че сълзите започнаха да парят отново в очите му. Премигна няколко пъти и се извърна. В това време полицаят продължи, като подръпна нервно ухото си.

— Да, та… имаше кръв навсякъде. Никой от братята не отишъл по-нататък. Патрулната двойка открила тялото на Шарлот Даниълс в спалнята й. С прерязано гърло. Освен това имала само няколко повърхностни порязвания по ръката. Отървала се е леко.

В този момент, се намеси партньорът му Терънс Лароза:

— Така е. Жената на име Фуентес очевидно се е съпротивлявала.

— Бедното момиче — промълви едва чуто Гари, след което се обърна към Пол и попита: — Нещо друго? Спомена за някаква видеокасета?

Полицейският началник кимна към видеото и телевизионният монитор вляво.

— Току-що я гледахме. Заедно ли искаш да я гледаме или ще я отнесеш при вас във ФБР?

Малц вдигна ръце.

— Аз съм тук. Нека да я видим отново, ако нямате нищо против.

Хауард кимна към капитана, който стоеше най-близо до видеоапарата.

— Би ли го пуснал, Мики? — обърна се отново към почетния гост. — Записът ще те разтърси, моето момче, и същевременно ще ти обясни много неща за едно разследване, върху което работехме съвместно с вашите хора.

— Имате предвид останалия неразрешен случай на Лейси Джеймс-Прайд.

Пол се бе наклонил напред, кръстосал ръце върху бюрото. Освободи едната и насочи показалец към федералния агент.

— Точно така — после кимна към Мики: — Готови сме.

Гари наблюдаваше с безизразно лице домашно направения запис; датата и часът върху него говореха, че бе направен преди по-малко от петнайсет часа.

Разпозна лицето на жената в инвалидната количка — Шарлот Даниълс. Приликата беше съвсем слаба. Беше видял нейна снимка в едно досие в офиса си. Само че там бе заснета жизнена, красива жена. Това крехко, болно създание със затворен ляв клепач и завален говор, застанало пред камерата, което се обръщаше по име към неговия шеф, представляваше жалка останка от жената, която така и не бе виждал на живо, но чиито студени, сурови очи помнеше.

Слуша мълчаливо; загадъчното изражение, което бе копирал от по-опитните си колеги, така и не напусна лицето му. Тя го бе смаяла. Подобните на нея хора винаги успяваха да го сторят. Очевидно слаба и немощна, въпреки това бе успяла да събере достатъчно сили, за да направи тази изповед, която се бе оказала предсмъртна. Не беше нужно да започне да размахва показалец, за да се разбере, че всъщност крайната й цел бе отмъщението.

Телефонът не успя да иззвъни и веднъж, когато Пол вдигна слушалката.

— Хауард — излая той.

Усети как по челото и горната му устна избива пот, докато слушаше, след което подаде телефона на федералния агент.

— Малц — произнесе със странно мек тон той. — За теб е.

И веднага нареди на капитана да изключи видеото.

— Не, оставете го — възпротиви се Гари, като подпря едното си бедро върху бюрото и, без да откъсва очи от записа, вдигна слушалката до ухото си. — Агент Малц слуша.

Пол измъкна хартиена салфетка от пакетчето пред себе си и избърса очи, без да изпуска от поглед профила на госта. Видя как иначе здравият цвят на лицето му изчезна и той пребледня като платно. Видя почти незабележимото стисване на челюстите му, после изблика на емоции — смесица от гняв, безсилие и болка — в очите. Пол знаеше точно какво чувства по-младият му колега. Той също бе преживявал подобни мигове, и то доста по-често, отколкото му се искаше да си спомни. Не можеше да съществува нищо по-лошо от това.

Махна с ръка към капитана, за да му привлече вниманието, и му даде отново знак да изключи видеото.

Но Гари остави слушалката точно в този момент и отново се възпротиви.

— Почакай…

Прекалено късно. Това беше то. Беше чул думите й. Просто не можеше да повярва. Или може би ефектът се дължеше от съчетанието им с онова, което бе научил току-що. Той не беше от хората, които се вбесяват лесно. Но ако двама от най-добрите агента на ФБР бяха изгубили живота си, защото бяха пропуснали това… нещо толкова очевидно, значи всички те бяха пълни идиоти…

Хауард вече бе заобиколил бюрото и постави ръка върху рамото му.

— Дяволски съжалявам, синко. Не знам какво да…

— Благодаря — рече Гари. Огледа стаята и насочи поглед към своя събеседник, докато обясняваше. — Шефът Андерсън е тръгнал към Тексас. Веднага щом диспечерът ми предаде за това убийство, аз се обадих и на него, и на представителите на властта в областта, където двамата ни агенти работеха под прикритие. Оставих съобщение къде могат да ме открият. За съжаление не успяха да ме свържат с него, затова предадохме на шерифа на Рустър Корнър. Той ще го уведоми за спешния случай, ако преди това не можем да се свържем ние. Междувременно ще взема лентата. Трябва да вървя. За да занеса лоши вести — не беше изгубил самоконтрол, изобщо не беше повишил глас. Но когато се приближи до вече изключения монитор, удари с разтворена длан тъмния му екран, като разлюля цялата окачена на стената полица и стресна всички присъстващи в стаята. — И така, с Божията помощ, ще хвана тази кучка! — в последния момент, преди да излезе от помещението, изграчи: — А после ще се моля с надеждата някой ден да успея да си простя, че допуснах да се случи това.

— Двама от неговите колеги — произнесе Хауард. Поклати глава и додаде: — Е, предполагам, че не е необходимо да ви обяснявам какво означава това.

Капитан Даналучи въздъхна тежко.

— Но каква е връзката между двата случая?

— Помниш ли като се обади охраната на далаското летище, малко преди да пристигне агентът?

— Старата дама с инвалидната количка. Да, номерът на билета показва, че е бил продаден на Шарлот Даниълс. И какво от това? Вече знаехме, че извършителката е пътувала с Америкън Еърлайнс, преоблечена като старата дама — Мики повдигна дебелите си черни вежди. — Света дево, искаш да кажеш, че двамата агенти…

— Да, Даналучи, точно това искам да ти кажа — Пол заобиколи бюрото си и се отпусна на стола. И изведнъж, в пристъп на не по-малък гняв от този, който бе проявил Гари, захвърли най-ценния си сувенир — бейзболната топка с автограф на легендарния Санди Ковакс — към отсрещната стена. — Трябваше да се досетим.

— Откъде можехме да знаем? — попита детектив Дейли.

— Ние сме ченгета. Затова ни плащат, за да откриваме — отвърна шефът.

— Добре де, след като и федералните не са се досетили… — започна Терънс.

Хауард постави ръце върху бюрото, надигна се от стола и се вгледа в детектива.

— В такъв случай какво, Лароза? Нима тези двама мъже заслужаваха да бъдат пречукани така? Или пък бедната Мария Фуентес — да бъде накълцана като кайма? Та дори и старата жена? Според теб няма нищо лошо в това, че не сме разбрали и че тя е умряла, защото ФБР също не са разбрали, така ли? Кучи син! Би ли могъл да ми обясни някой от вас как е възможно една толкова малка скапана планета в един толкова голям дяволски свят да бъде толкова шибана!