Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (25)

Двадесет и втора глава

Лейси се събуди от някакви приглушени гласове и тъпи, настойчиви удари. Премигна, за да прогони съня от очите си, изправи се до седящо положение и опита да се съсредоточи.

Първото, което бе забеляза, бе циферблата на часовника върху нощната си масичка. Дванайсет и четирийсет! По дяволите! Беше проспала цялата сутрин.

— Извинявайте, миз Прайд — дочу се глас откъм верандата. — Не искахме да ви събуждаме.

Бавно я обхвана тревога, докато, все още сънена, се мъчеше да идентифицира гласа. Тежките буреносни облаци и силният дъжд бяха превърнали света в размазани линии и неясни силуети във всевъзможни нюанси на сивото. Младата жена започна да ги разделя един по един, докато най-сетне различи формите на двама мъже.

Първият, коленичил в профил към нея, придържаше единия от френските прозорци, докато другият, прав, действаше с отвертка в ръка. Несъмнено поправяха счупения прозорец, но сърцето й заби трескаво, когато позна правия. Клей Уотърс. Защо точно той? Съвпадение ли беше, че бяха изпратили именно него в стаята й, или това имаше друг, доста по-мрачен смисъл? Може би беше тест, за да разберат дали ще го познае? Напомняне, че за него не беше проблем да ходи където пожелае из обширното имение, дори в собствената й стая?

Дали не беше специално послание до нея, което гласеше: „Мога да направя всичко с теб, по всяко време, на всяко място, лесно е като да преброя до три.“ Но не и в леглото й, като жертвено агне или пък страхливо свита в ъгъла като загащена мишка!

Изправи се, наложи си да се усмихне уверено. Погледна от Уотърс към другия човек, когото не познаваше.

— Вие сте Клей, нали така?

Той я погледна изненадано.

— О, да, мадам. А това е Джони Голайт — изхили се, почеса небръснатата си от два-три дена буза и приглади дългия си мустак с пръсти. — Но той работи тук по-дълго от мен, тъй чи трябва да го знайте по-добре от мен.

Лейси поклати глава.

— Всъщност, не, съжалявам. Аз… Много неща не си спомням, много хора не мога да позная.

Мъжът, наречен Джони, се засмя и показа изпочупените си зъби.

— Хей, няма нищо. Пък и аз съ появявам за пръв път във ваш’та стая. Иначе съм все в обора. Грижа съ предимно за добитъка. Ранди помагаше на Клей да поправи тоз’ прозорец, ама миз Роуз го извика да я откара в града.

Младата жена си припомни внезапно странния си сън и впечатлението, че някой се движи край стаята й, което бе имала непосредствено преди да се унесе.

— Бяхте ли тук, когато се качих след закуска?

Клей сведе поглед към върховете на прашните си обувки и на нея й се стори, че лицето му потъмня от неудобство, но не можеше да каже със сигурност, толкова тъмно беше в стаята.

— Ммм, да, мадам. Съжалявам. Точно свалях прозореца от пантите, когато ме изненадахте, като влязохте. Плъзнах се безшумно като мишка в мига, в който легнахте.

— Но се върна, преди да се събудя. Защо?

Сега вече и Джони се беше изправил. Двамата с колегата му се спогледаха, преди да отговори вместо него.

— Страхувам се, че вината е моя, миз Прайд. Обадиха ми се прозорецът да бъде оправен преди прибирането на Джес таз’ нощ. Затуй, когат’ Клей ми каза, че спите, рекох да опитаме да измъкнем прозореца и да го изнесем, за да го опрайм. Напрайхме го, без да ви събудим и сега точно го връщахме на мястото му.

Лейси кимна. Вече не й пукаше, дори всички работници в проклетото ранчо да бяха в спалнята й. Джес се прибираше тази нощ! А от майка му бе останала с впечатлението, че възнамерявал да остане в града поне до партито в своя чест в събота.

— Миз Прайд? — обади се угрижено Джони и върху обветреното му лице се появиха хиляди бръчици.

Тя се усмихна.

— О, всичко е наред. Давайте, довършете си работата. Аз и без това излизам.

— Добре ли сте? — попита Клей. — Ами, ъъъ, ако нямате нищо против ще ви кажа, че ми се струвате странна, сякаш още не сте се събудили напълно.

Лейси поклати глава и отговори, вече на път към вратата.

— Добре съм. Просто съм разсеяна. Не трябваше да спя толкова много. Имам да свърша някои неща преди Дже… съпругът ми да се прибере.

И, без да им обръща повече внимание, тя се приближи до огледалото, за да освежи отново грима си и да си приглади косите. Очите й все още изглеждаха подути и заспали. Във всяко друго отношение външността й бе напълно подходяща за това, което й предстоеше да свърши в Рустър Корнър. Грабна ключовете от тоалетката и се насочи към вратата. Спря рязко и изпищя стреснато, когато Клей постави длан върху рамото й.

— Съжалявам — рече той и печалната усмивка, която съпроводи извинението, го превърна в малкото момче на съседите. — Или сте доста напрегната, или започвам да добивам навика да ви плаша, без да искам.

Младата жена съзерцава продължително лицето му, преди да се откаже. Изражението му бе безхитростно като на малко дете. Интересно какво беше очаквала? Някоя отявлено заплашителна мутра ли? Един хладнокръвен убиец би трябвало да е овладял изкуството да прикрива истинската си природа зад някоя приемлива маска.

— Сигурна съм, че причината е единствено в мен, Клей — отвърна тя, малко прибързано. И успя да се усмихне едва-едва. — Просто бързам, това е. Какво искаше?

— Е, точно за това става дума. Толкова сте припряна, а на всичкото отгоре навън вали като из ведро, та реших, че може да поискате да ви закарам аз. А после ще ви изчакам, докато си свършите работата в града.

„Как не!“ — помисли си Лейси и изпита гордост от безгрижния тон, с който отговори:

— О, Боже, благодаря ти. Наистина много мило от твоя страна, но трябва да изляза сама. Освен това знам, че Джес искаше прозорците да бъдат поправени днес, а аз трябва да свърша доста неща и ще се забавя.

Вдигна ръка, махна на двамата мъже, спря колкото да вземе дамската чантичка, в която вече бе пъхнала шофьорската си книжка, гилза червило и електронното дистанционно устройство за отваряне на вратата на гаража, което й бе дал съпругът й. С ъгълчето на окото си зърна трите смачкани двайсетдоларови банкноти, които й бе дал Дилън. Бяха оставени на леглото, до мястото, където бе заспала. Взе ги, сложи ги в чантата и отстъпи заднишком към вратата.

— Благодаря отново, Клей. На теб също, Джони. Довиждане.

Спря едва, когато се озова пред стенния гардероб във вестибюла. Дяволите да го вземат! Та тук висяха повече от десет сака и якета. Вероятно поне едно от тях беше нейно, само че не знаеше кое точно. Най-сетне се спря на едно леко, три четвърти яке в цвят каки. Беше прекалено малко за Роуз, реши тя, докато го навличаше. Нищо чудно да беше на Сибил. В такъв случай щеше да й се извини по-късно. Трепна, когато се сети за гневното избухване на Дилън по повод уж направения от нея аборт и думите му за неговия ефект върху неговата съпруга.

„Не сега“ — заповяда си твърдо тя. Щеше да мисли по-късно за това. Засега трябваше да се съсредоточи в едно — да докаже, че твърдението за направения аборт е лъжа. Каквито и да бяха последствията от нея, щеше да се справи с тях по-късно, след като успееше да убеди Джес, че това е самата истина.

Възвърнала решимостта си, Лейси спря пред масичката с телефона в кухнята. Прелисти нетърпеливо азбучния указател, откри номера, който търсеше, откъсна страницата и я пъхна в джоба си. След това излезе забързано през задната врата на къщата, покри косите си с качулката на якето, за да ги предпази от силния дъжд и хукна към гаража. Тършува в продължение на няколко секунди в чантата си, докато открие дистанционното устройство и го насочи към онази от вратите, където Джес бе казал, че се намира поршето. Без да губи и секунда, се пъхна вътре.

Миг по-късно вече закопчаваше предпазния колан и пъхаше ключа в таблото. След това стисна кормилото и си пое дълбоко въздух.

 

 

Насочи се на юг по магистралата, в посоката, в която се бяха движили Ранди и Клей преди два дена, когато се бе срещнала за първи път — и същевременно — отново — с тях. Бяха казали, че отиват в града. Надяваше се, че пътят беше все направо или поне бе маркиран добре със съответните пътни знаци и указателни табели. Чистачките на малкия автомобил се бореха геройски с дъжда. През първите няколко минути Лейси караше бавно, като оглеждаше предпазливо пътя за неочаквани завои или наклони и внимаваше да не изпусне някой знак. Скоро обаче се отпусна достатъчно, за да започне да изучава имената върху откъснатия от телефонния указател лист, който извади от джоба си, приглади и постави върху кормилото. Лекарите, които практикуваха в Рустър Корнър, бяха само трима: единият специалист по вътрешни болести, другият — педиатър и третият — по ветеринарна медицина. Хвърли поглед върху улицата, а след това отново върху името на избора, който се налагаше от само себе си — д-р Раул Трахильо.

Запамети адреса, след което захвърли листа върху съседната седалка. Стисна по-силно волана и погледна в ретровизьора. Решителност. Това видя както в очите, така и в леко прехапаните си устни.

В огледалото й се отразиха фарове и отзад, с главоломна скорост, се зададе някаква кола. Само след секунди тя профуча край нея, надула клаксон, със святкащи червени светлини и я принуди да набие спирачките, като заля предното й стъкло с истинска вълна от дъждовна вода.

Младата жена я проследи с поглед, докато изчезна зад пелените от дъжд в мрачния ден. Беше й нужно известно време, за да възвърне равновесието си. Изпусна дълго задържания в дробовете си въздух. Едва тогава си даде сметка, че пикапът, който й бе изкарал акъла, беше подобен на този на Джес.

През следващите няколко минути още две коли я задминаха със същата шеметна скорост, като всеки път обливаха предното стъкло на поршето и й опъваха нервите. Нима всички в Тексас караха като побъркани?

Този път фаровете си появиха сякаш от нищото в отсрещното платно. Разминаха се само след секунди. Заля я синя светлина, а червените му задни светлини изчезнаха почти в същия момент, в който погледна в огледалото за обратно виждане. Е, това беше достатъчен отговор на въпроса й. Очевидно „бързо и разпуснато“ бяха две от качествата, които бяха характерни в по-голяма степен за тексасците, отколкото за всички други.

Най-после видя табелата, която обявяваше, че влиза в Рустър Корнър с население 6 290 човека, а след още няколкостотин метра — и воднистите очертания на сградите и уличните светлини, запалени доста по-рано поради мрака, причинен от внезапната лятна буря.

Лейси, която и без това едва пълзеше с двайсет и пет мили в час намали още, на петнайсет и започна да оглежда табелите, търсейки адреса, който си бе поставила за цел да запомни. Бяха й необходими само няколко секунди, за да си даде сметка, че бяха осветени само улиците, а прозорците на сградите бяха тъмни. Да не би да бяха спрели електричеството? И тогава ги чу. Някъде наблизо виеха сирени, а към и без това потъмнялото от бурята небе се носеха гъсти кълбета дим.

Младата жена паркира в единия край на пустата улица, изключи мотора и изскочи от колата. Сърцето биеше лудо в гърдите й. Хукна по тротоара, като се бореше с вятъра да запази контрола върху качулката на якето. Дъждът я шибаше през лицето и скоро дънките й натежаха, измокрени безмилостно. Лейси продължаваше да тича, като прикриваше лицето си.

Очевидно огънят се вихреше, въпреки валящия като из ведро дъжд. Започна да го чува, когато зави покрай ъгъла, а щом стигна до следващата пресечка, видя пламъците, които лижеха небето, сякаш от него се сипеше не дъжд, а петрол.

Воят на сирените вече бе престанал, но бе заместен от стотици гласове.

Бодежите отляво я накараха да забави стъпка и тя се приближи с вдървена, леко подскачаща походка до кръстовището на „Секънд стрийт“ и „Сан Криста“. И спря рязко. „Сан Криста“. Точно тази улица търсеше — улицата, на която се намираше кабинетът на д-р Трахильо.

Беше се струпала внушителна тълпа. Някои от хората стояха на групички, като се прегръщаха и плачеха, други се открояваха, самотни и обзети от ужас, трети пък се бореха с пламъците, които излизаха от прозорците и покрива на онова, което, както изглеждаше, само допреди малко е било красива, бяла двуетажна къща. Дори от мястото си, отдалечено на няколкостотин метра, Лейси усещаше горещината от огъня в лицето си. Димът щипеше очите и гореше дробовете. Избърса неволно потеклите сълзи, закашля се и усети как по гръбнака й пропълзява страх.

Някой изви жално, когато два големи стълба се строполиха под главната веранда. Трима мъже се втурнаха веднага и помъкнаха или по-скоро — понесоха същата жена и я повериха на грижите на група хора, застанали само на няколко метра от Лейси.

— Не я пускайте, по дяволите! Няма какво да направи за него, нито пък смъртта й в огъня ще помогне с нещо.

— Сигурен ли си, че е още вътре? — попита един от мъжете, който държеше изпадналата в истерия жена, за да й попречи да се хвърли обратно към горящата сграда.

— Нямам представа! Знам само това, което твърди тя!

С почернели от дима и саждите лице и коси, жената се извиваше и опитваше да се изскубне. Лейси се обърна, отвратена от безпомощността си.

— Дръж се, Ленора — обади се възрастният мъж, който стоеше до Лейси. — Ако той е наистина вътре в този ад, значи сме го изгубили, но страданията му вече са приключили и сега се намира на по-хубаво място. Дръж се, момиче, той би искал това.

Другите, и мъже, и жени, се обръщаха едни към други, като едновременно търсеха и даваха утеха в обятията си, ридаеха и бръщолевеха безсмислици, опитвайки да облекчат своята мъка.

Лейси се чувстваше като воайор. Беше изпълнена със симпатия, но не беше свързана с тях и тяхната трагедия. Обърна отново поглед към пламтящата къща и се помъчи да съсредоточи мислите си там. Това бе истинско нещастие, но не беше нейна работа.

— Не разбирам — обади се някакъв глас непосредствено зад нея.

Обърна се към младежа, който бе проговорил току-що. Беше облечен в мръсна фланелена риза, разгърдена и подгизнала от дъжда, и опръскан с кал комбинезон, съдран на коленете, с прави, дълги до раменете коси, залепнали върху челото. Възрастта му беше не повече от шестнайсет-седемнайсет години, макар да подръпваше от прикритата в дланта си цигара без филтър с вид на закоравял пушач, а светлосивите му очи, в които се отразяваха неверие и тъга, гледаха със странно безразличие.

Лейси се обърна отново към пожара с впечатлението, че младежът гледаше на него като на поредната жестока жизнена трагедия; тя можеше да се прибави към и без това дългия списък, от който самият той бе преживял вече доста.

Когато заговори отново, гласът му бе толкова тих и лишен от всякакви емоции, че на младата жена й бе нужно известно време, за да осъзнае какво казва.

— Хората говорят, че е убит. Но кой и защо би искал да убие човек като д-р Трахильо, който помага на всички, а след това да изгори до основи къщата му. Отговорете ми на този въпрос.

Лейси се извъртя рязко и го сграбчи за ръката.

— Д-р Трахильо ли казахте? — попита тя.

— Да — отвърна той, издърпа ръката си и захвърли угарката в една локва. — Кой, по дяволите, мислите, че е?

Лейси го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Струваше й се, че е пуснала корени и не може да помръдне. Опитваше да се пребори с обземащия я ужас. Притисна с длан уста, за да задуши надигащия се в гърлото й вик. Приближи се, залитайки, до една от съседните сгради, и се подпря на гипсовата й стена. Тези сълзи вече нямаха нищо общо с пушека; в сърцето й бе зейнала нова рана.

Боже милостиви! Д-р Раул Трахильо мъртъв. Убит. И горката жена, която измъкнаха от горящата къща, съпругата му ли беше? Разбира се, че е съпругата. О, Боже! И защо, Господи, защо?

Не смееше обаче да се задълбочава в този въпрос. Не сериозно и не сега.

Съсредоточи се над по-значимите последствия от ужасната трагедия, на ефекта й върху нея самата. Това несъмнено й бе нанесло огромен удар. Беше дошла да търси реабилитация, но сега може би никога нямаше да я получи.

О, Боже, как можеше да мисли за себе си? Един човек бе убит, а съпругата му бе останала бездомна вдовица. Що за егоцентрична кучка беше, щом можеше да се тревожи в такъв момент за своите доказателства срещу лъжата, която бе казала на Джес, когато бе изгубено толкова повече? Закри очи с длани, а после, в мига, в който ги отдели от лицето си, от устните й се отрони нисък стон. Поклащаше се встрани, изпълнена с тревога, със срам и недоверие.

Внезапно хората се развикаха и тя усети как земята затрепери под краката й, когато се разтичаха.

— Бягайте!

— Махайте се оттук!

— Пожар… пропан!

— … Ще избухне!

— Бягайте, дяволите да го вземат!

Лейси се присъедини към истеричната тълпа, тичаща да спаси живота си. Отмина улицата, където бе паркирала колата си, покрай някаква църква, заобиколена от плачещи хора. Бяга дотогава, докато се озова съвсем сама в някакъв училищен двор, изоставен на дъжда в лятната ваканция. Като поемаше въздуха на големи глътки, тя се отпусна върху железопътната траверса, поставена край игрището. Обгърна с ръце кръста си, стисна клепачи и се заслуша в бученето на кръвта в ушите си. Секунди по-късно експлозията разтърси земята и я накара да изпищи.

Последва втора, по-слаба експлозия, а след нея — трета. Младата жена стоя напрегнато още известно време, в очакване на нови избухвания. Най-сетне отпусна рамене. Не смееше да мисли какво бе станало на мястото на ужасната трагедия. Прегърна глезени, зарови лице в коленете си и заплака.

Плачеше за убития лекар, за себе си и за целия свят, който беше толкова грозен, зъл и объркан, че надали някога можеше да бъде оправен.