Шърли Бъзби
Сърце за превземане (7)

Глава шеста

Това, което Фанси бе казала, беше ужасно, и по-късно същата вечер, докато лежеше под одеялото, й идеше да потъне в земята от срам. Мяташе се, проклинаше се за стотен път, задето не умее да си държи езика зад зъбите, и отчаяно търсеше забрава в съня. Ала сънят не идваше и ужасните думи продължаваха да кънтят и кънтят в съзнанието й.

„Какво ме прихваща?“, питаше се тя притеснена. През целия си живот не бе държала такъв език на никого. Винаги се беше смятала за спокойна, ведра, достолепна, любезна жена, която никога не си изпуска нервите. Докато с Чанс Уокър… Бе достатъчно той да каже и една-едничка присмехулна дума, да вдигне ядосано вежда, да помръдне дългите си страстни устни, и Фанси забравяше за благоприличието и достойнството и се превръщаше в свадлива жена, която ръси какви ли не възмутителни неща, без да се интересува дали с гневните си изблици не наранява някого. Тя се свъси. Не че думите й можеха да засегнат такъв дебелокож непроницаем човек като Чанс! Фанси въздъхна тежко. Би дала всичко на света, само и само това проклето безкрайно пътуване да приключи и тя да се отърве от ужасно притеснителното присъствие на Чанс! Дано само, след като пристигнеха в Уокър Ридж, тя да се поуспокои и да види Чанс Уокър в по-благоприятна светлина — и да си възвърне самообладанието.

Скрит в тъмата, Чанс си почиваше на два-три метра от Фанси, облегнат удобно на дънера на едно дърво и стиснал леко дългата черна пушка, която държеше до себе си. Беше само на хвърлей от Фанси и чуваше всеки звук, който издаваше тя, докато се мяташе и въртеше на земята, но дори и да беше на десет метра, пак щеше да долавя всичко, което прави младата жена. Стисна зъби, отвратен от себе си.

Беше се надявал, след като опознае баронесата, първоначалният му интерес към нея да се попритъпи. Нещо повече, беше сигурен, че докато вървят към Уокър Ридж, както и онова, което тя ще стори в имението, ще сложат край на необяснимото му увлечение по нея. Ала не би! От ден на ден тя го очароваше все повече и Чанс се ядосваше много на себе си.

А не би трябвало да е така. Чанс би трябвало да вижда Фанси в най-отвратителна светлина, това пътуване би трябвало да извади на показ най-лошото у всекиго. А тя го озадачаваше и го объркваше все повече. Бе мила и услужлива — най-малкото с Хю и сестра си, не ги бавеше с излишни прищевки, не се оплакваше, не хленчеше, не си придаваше важности, не създаваше неприятности — само смущаваше душевното му спокойствие, призна си Чанс, свъсен като буреносен облак.

Вече бяха близо до целта и той си даде сметка, че колкото и да му е неприятно, щом пред тях изникне Уокър Ридж, вече няма да носи отговорност за баронесата. „Свикнах с нея“, помисли си с ехидна усмивка. Бе свикнал да вижда как стройното й тяло се движи из бивака, бе свикнал със смеха й, наподобяващ сребърни звънчета, бе свикнал твърде много с очите й, в които — ядосаше ли се Фанси — проблясваха златисти пламъчета, бе свикнал усмивката й да му оправя настроението — не че тя се усмихваше на него!

Младата жена щеше да пилее тази слънчева усмивка и прелестното си снажно тяло за онзи негодник Джонатан и колкото и да му беше противно, Чанс не можеше да направи нищо. Тази мисъл го глождеше и всеки път, щом си спомнеше колко пламенна и сладостна е била целувката й, Чанс изпитваше все по-голяма решимост да отнеме на Джонатан това вълшебство.

„Защо онзи мръсник да има Фанси?“, питаше се той горчиво. Джонатан определено не я заслужаваше.

При мисълта за Джонатан в сърцето на Чанс отново припламваха старата позната омраза и желание за мъст и тази вечер не беше по-различно. Джонатан съвсем преднамерено му бе отнел единственото, което имаше значение за него, и жестоко го бе осквернил, а след като му се беше наситил, го бе захвърлил най-безцеремонно. У Чанс отново се пробуди непоносимата мъка, че жена му се е обесила, след като е заченала от друг мъж, и почти го задуши. Запита се като в просъница дали някога ще е в състояние да си спомня Джени без тази ужасна болка, без неудържимото желание да сграбчи Джонатан Уокър за врата.

Трябваше да минат много месеци след смъртта на Джени, та Чанс да проумее какво точно е станало, да си представи как тя е издъхвала сам-сама, вцепенена от страх, зарязана от единствения мъж, който е трябвало да бъде до нея. И всеки път му идеше да натроши на парченца първото, изпречило се пред очите му. Когато вече бе в състояние да мисли за това достатъчно спокойно, без излишни чувства, си даде сметка, че Джонатан се е водел не просто от похот, от желанието да обладае хубавото тяло на Джени, но и от стремежа да навреди, да уязви него — Чанс. Той стисна зъби. Джонатан не можеше да си намери място от яд, задето е загубил на комар онези десет хиляди акра, и си бе отмъстил. Чанс и за миг не се съмняваше, че Джонатан е прелъстил Джени колкото да му отмъсти. Беше спорно дали е знаел, че Джени ще зачене и че след като той я изостави, ще посегне на живота си. При всички положения тя го беше направила и ако не за друго — това, че го бе направил рогоносец, не бе чак толкова важно — Джонатан заслужаваше да страда. А какъв по-добър начин Чанс да си отмъсти на мъжа, погубил жена му, освен да му вземе единствената жена, която значеше нещо за Джонатан?

Чанс присви очи. Не, той не смяташе да я прелъстява. Това бе твърде изтъркано. Не, не искаше да слага рога на другия мъж. Просто щеше да му отнеме Фанси и да се ожени за нея. Така вече щеше да си отмъсти докрай. Джонатан щеше да е принуден до сетния си дъх да живее с мисълта, че мъжът, когото мрази най-много на този свят, се е оженил за жената, с която той е искал да мине под венчило — точно както Чанс всеки божи ден живееше с мисълта за трагичната смърт на Джени.

Изведнъж си даде сметка, че много му се иска да отнеме на Джонатан баронесата, и то не само заради онова, което се е случило с Джени. Чанс не можеше да се отърве от спомена за пламенната целувка, който го преследваше постоянно. О, да! Наистина щеше да се радва, ако отнемеше на Джонатан тази малка магьосница със златни очи. Всъщност, помисли си с лукава усмивка той, изгаряше от нетърпение да го стори.

На другата сутрин Фанси забеляза, че Чанс е необичайно весел, но реши, че е така, защото пътуването им е към своя край. По време на закуската той им съобщи бодро, че стига всичко да е наред, тази нощ ще е последната в гората и на другия ден те вече ще спят в най-мекичките пухени завивки в Уокър Ридж.

От тази новина всички би трябвало да се зарадват, но Фанси усещаше някаква странна тежест в гърдите си. Искаше, разбира се, това ужасно пътуване да приключи. И естествено, си мечтаеше час по-скоро да се отърве от Чанс Уокър, който само й късаше нервите. Но, кой знае защо, нещо я притесняваше.

Не само тя не се зарадва на обещанието на Чанс най-после да стигнат заветната цел. Забеляза, че и Елън посреща вестта доста безразлично. Сестра й изглеждаше някак потисната, усмихваше се и се смееше по-малко. Уж би трябвало да са на седмото небе от щастие, че това непосилно изпитание е към края си, а последната вечер всички в малката група бяха умърлушени — всички, освен Чанс, който почти през целия ден се подсмихваше самодоволно. Фанси току го бе поглеждала, озадачена какво ли се крие зад тъмносините му очи. Нямаше, разбира се, причина Чанс да не е доволен. Така де, тъкмо той ги беше открил и щеше да ги върне живи и здрави в разтворените обятия на Джонатан.

Понеже по думите на Чанс бяха близо до имението, но все пак им оставаше малко път, който не можеха да извървят до вечерта, спряха доста рано, за да направят бивак.

— Излишно е да се преуморяваме — каза Чанс. — Утре по обед ще бъдете в Уокър Ридж. Защо да не пренощуваме тук!

Мястото беше приятно. Покрай малката ливада, по която тук-там растяха дървета, течеше широк плитък ручей. Единият му бряг беше обрасъл с къпинак и диво грозде, възправяха се дъбове и върби, под които се зеленееше мека трева. Те бързо набраха в гората около поляната дърва за огрев. След като се убеди, че са се настанили добре, Чанс остави Хю на пост и се скри сред дърветата, за да потърси нещо за вечеря.

За да убиват времето, а и за да дообогатят оскъдните си запаси, Фанси и Елън тръгнаха да берат вездесъщите къпини. Хю остана на поляната, вперил зорък поглед в гората — не че някой очакваше неприятни изненади и опасности, все пак бяха твърде близо до Уокър Ридж.

Няколко минути двете жени беряха къпини в тишина, после Елън подхвана плахо:

— Сигурно се питаш защо не се намесих, когато се разбра, че мислят теб за бъдещата жена на Джонатан.

Пръстите на Фанси застинаха. Тя се взря в лицето на Елън, забелязала колко съсредоточено бере сестра й малките плодове.

— Да, наистина, питам се — потвърди Фанси тихо. — Искаш ли да ми кажеш защо?

— О, Фанси — проплака Елън, — много ми е трудно. Да ти призная, и аз не съм наясно с постъпката си.

Известно време продължиха да берат къпини в мълчание, после Фанси попита припряно:

— Да не си се отказала да се омъжваш за Джонатан Уокър?

Елън се свъси.

— Трудно ми е да обясня. Когато тръгнахме от Лондон за колониите, и за миг не съм се съмнявала, че съм влюбена в Джонатан, и не исках нищо друго, освен да бъда негова жена. — Тя замълча и върху лицето й се изписа тревога. — Но след като пристигнахме във Вирджиния, Джонатан сякаш се промени. — Елън погледна косо сестра си. — Те с майка му се държаха много добре, след като напуснахме Ричмънд, но там сякаш не ме забелязваха — чувствах се излишна. Виж, теб, баронеса Меривейл, представяха на драго сърце на приятелите си. А мен все ме забравяха.

Фанси беше стъписана.

— О, Елън, миличкото ми, много ми е мъчно, че си се чувствала пренебрегната! И аз го усетих, но си казах, че си въобразявам.

— Значи сме си въобразявали едно и също. Не можеш да ме убедиш, че Джонатан и майка му изобщо нямаше да забележат, ако си бях стояла в стаята в странноприемницата и не се бях показвала в Ричмънд.

— Сигурна съм, че не е така — възрази Фанси. — Знам, Джонатан и Констънс наистина като че ли те пренебрегваха, но не беше нарочно, повярвай. Знаеш, че някои хора се прехласват по титлите и макар да не го очаквах от Джонатан, те с майка му просто искаха да се поперчат пред приятелите си. Не са искали да те пренебрегват. Пък и едва ли си го разлюбила само заради онова, което се е случило в Ричмънд. В края на краищата той е много свестен мъж.

— Откога си започнала да браниш така ожесточено Джонатан? — попита рязко Елън. — Никога не си изгаряла от желание да се омъжвам за него. Нали тъкмо ти настоя да не се женим в Англия? Нали ти ме посъветва да изчакам, за да се уверя напълно, че наистина го обичам!

— Да, така е — призна Фанси с въздишка, — но какво общо има това с намеците ти пред Хю и Чанс, че аз съм избраницата на Джонатан?

Елън не отговори веднага. Свела руса главица, продължи да бере съсредоточено къпините. Накрая рече едва чуто:

— Сигурно ще си помислиш, че съм най-голямата глупачка на този свят, но се влюбих в Хю Уокър. — Елън погледна отчаяно Фанси. — Ако той научи, че ще се омъжвам за Джонатан, ще се отврати от мен не само защото съм скрила истината, но и защото и той като Чанс няма особено високо мнение за Джонатан. — Очите на Елън се напълниха със сълзи. — О, Фанси, какво да правя?

Сестра й отпусна глава. Бе забелязала, че Елън и Хю се разбират необичайно добре, но и през ум не й беше минавало, че може да са влюбени. Помисли си горчиво, че е била погълната от бурните си чувства, отприщени от Чанс Уокър, за да се притеснява какво може да причини Хю Уокър на нежното сърце на сестра й. Която тъкмо се готвеше да обяви годежа си с Джонатан Уокър. Мили боже! Ами сега! За да прикрие притесненията и страховете си, Фанси прегърна Елън през раменете и рече едва чуто:

— Не плачи, скъпа! Няма страшно. Та ние избягахме от онези страшилища Клем и Юдъл. Сега положението далеч не е толкова ужасно и аз съм сигурна, че ако помислим хубавичко, все ще измислим нещо.

Елън се засмя през сълзи.

— О, Фанси, винаги си толкова хладнокръвна и спокойна! Никога ли не грешиш?

Устните на сестра й трепнаха. Как ли щеше да се почувства Елън, ако узнаеше за целувката с Чанс, за която Фанси винаги щеше да съжалява? Тя прокара устни по русата косица на сестра си и пророни:

— Не съм чак такава светица, за каквато ме смяташ, но сега трябва да мислим за друго. — Тя отдалечи Елън от себе си, взря се в мокрото й от сълзите лице и изпелтечи: — Хю такова… Той… Обсъдила ли си чувствата си с него?

— О, не! Той се държи много прилично и почтено — подсмихна се тъжно Елън. — Съмнявам се, че дори ме възприема като жена. Все се заяжда с мен, все ме взима на подбив, така сигурно се отнася с по-малките си сестри.

Фанси се взря в Елън.

— Убедена ли си, че си влюбена в него? Да не си се увлякла само заради обстоятелствата, при които се запознахте? Положението, в което се намираме, ти се струва много романтично, нали? Вероятно си представяш, че Хю е сърцат герой, и дори не се замисляш що за човек е всъщност той?

Елън поклати глава.

— Не виждам нищо романтично във всичко това и ти го знаеш. Защо да си кривя душата, първите един-два дена гледах и на него, и на Чанс като на наши благородни избавители, но разбрах що за човек е, още когато ми помогна да махна един кърлеж, забил се в глезена ми. — Елън сбърчи носле. — Нямаше нищо романтично.

— Ами Джонатан? Само допреди няколко седмици мислеше, че си влюбена в него.

Елън въздъхна.

— Да, така е, и си права да си скептична. — Ненадейно лицето й грейна. — Фанси, сега е съвсем различно! Онова, което изпитвам към Хю, ми отвори очите колко повърхностни са били чувствата ми към Джонатан. Била съм заслепена от него. Какво бях аз: малка провинциалистка, попаднала за пръв път в бляскавия град Лондон, уплашена и притеснена. Всъщност не познавах никого и макар че мъжете се отнасяха много добре с мен, младите дами ме гледаха отвисоко, направо ми идеше да потъна от срам в земята. Тъкмо да те помоля да се прибираме в провинцията, и този направо божествен джентълмен, висок, красив и богат, ухажван до припадък от същите тези млади дами, най-неочаквано започна да ме обгражда с внимание. — Тя се свъси. — Срам ме е да си го призная, но се чувствах толкова значима, докато Джонатан ме развеждаше из Лондон и аз виждах как същите млади дами, придавали си важности пред мен, ме гледат завистливо, затова хич и не се замислих какво върша.

— А сега замисляш ли се? — попита строго Фанси.

Елън кимна енергично.

— Да. Влюбена съм в Хю и искам да се омъжа за него. Не ме интересува какво бъдеще ме чака, пет пари не давам, дори и да е беден и аз да нямам великолепна къща и скъпи тоалети. — Тя се засмя. — През последните няколко седмици проумях, че ще мина без доста неща, без които преди смятах, че не мога да живея. О, Фанси, само да знаеш колко го обичам! Не си представям живота без него.

— Сигурна ли си, Елън?

По-малката сестра се усмихна ведро, видяла угриженото лице на Фанси.

— Да, сигурна съм.

Изрече думите с такава простичка убеденост, че Фанси най-сетне й повярва. Радваше се, че Елън е проявила благоразумието да се влюби в такъв чудесен момък като Хю Уокър. Но усещаше, че ги чакат големи неприятности. Добре поне, че Джонатан и Елън не бяха обявили официално годежа си. Но щеше да им е много трудно. Щяха да отседнат в Уокър Ридж като гости на Джонатан, бяха пристигнали в колониите с една-едничка цел: Елън и Джонатан да се убедят в чувствата си един към друг. А сега Фанси се опасяваше, че след като пристигнат в имението, ще й се наложи да оповести хладно на техния домакин, че Елън е размислила и те тръгват незабавно. Тръгват, но накъде…?

Всъщност къде щяха да нощуват. И как тя щеше да разреши сложния проблем със сестра си и Хю?

— Ти, Елън, може и да си влюбена в Хю, но дали той е влюбен в теб? — попита тя ненадейно. — Спомена, че не е показал чувствата си към теб… че се държи, все едно си по-малката му сестра — не ти ли е хрумвало, че може да е влюбен в друга и дори да е женен?

— Не е женен — възрази грейнала Елън. — Попитах Чанс.

— Ясно. Но дори и Хю да не е влюбен в друга, това още не означава, че ще се влюби в теб — изтъкна Фанси възможно най-меко.

— О, ще се влюби, и още как! — отсече убедено Елън. В сините й очи проблеснаха дяволити пламъчета. — Виждал ме е само в този вид, а сега приличам на мокра кокошка. Веднъж да стигнем в Уокър Ридж, и ще му покажа, че не съм по-малката му сестра.

— Ами Джонатан? Надяваш се един мъж да се влюби в теб, докато живееш в къщата на друг, който възнамеряваше да се ожени за теб! — рече смаяна Фанси.

Знаеше, че Елън си е съвсем младичка, и колкото и неприятно да й бе да си признае, малко разглезена. Но явно дори по-малката сестра не смяташе, че всичко ще бъде чак толкова просто.

Лицето й помръкна.

— Не мисля, че ще мине по вода. Но какво да правя? — почти проплака тя. Извърна се към мястото, където Хю стоеше на пост, и на мига се разнежи. — Не мога да го оставя, Фанси. Просто не мога, и толкоз! — Елън пак извърна поглед към сестра си. Замоли се отчаяно: — О, Фанси, помогни ми! Измисли нещо! Винаги знаеш как да постъпиш. Помогни ми!

— Елън, аз…

— Моля те! Ще умра, ако не ми помогнеш. Трябва да измислиш нещо.

Фанси си пое дълбоко въздух. Никога не бе виждала Елън толкова притеснена, така преизпълнена с решителност. От двете тя бе по-ведрото и слънчево същество, обикновено не се плашеше и не изпадаше в паника. Фанси се разтревожи не на шега и погледна сестра си — дългото мъчително пътуване си беше казало думата, страните й бяха посърнали и се бяха смъкнали, русата й коса висеше на прави кичури. Сърцето на Фанси се сви. Елън бе страдала толкова много, беше се изложила на опасност, и то заради нея. Ако Фанси не бе настояла да дойдат в колониите… Винаги беше закриляла Елън, беше я пазила от неприятните страни на живота, как можеше да й обърне гръб тъкмо сега, когато тя се нуждаеше най-много от помощта й?

Фанси попита без особено желание:

— Какво искаш да сторя? Не можем просто да…

Елън избърса припряно сълзите, но въпреки това гласът й пак потрепери, когато тя попита:

— Не може ли за известно време да оставим нещата, както са? Не можеш ли да се престориш, че наистина ти ще се сгодиш за Джонатан, както си мислят Хю и Чанс?

— Аз? Да не си полудяла? — избухна смаяна Фанси. — Знаеш, Елън, че заради теб съм готова на всичко на този свят, но според мен, скъпа, този път не си помислила хубаво. Добре, докато сме само четиримата, ще се преструвам, че аз ще се омъжа за Джонатан, но след като пристигнем в Уокър Ридж…

— Джонатан няма да има нищо против — изпелтечи Елън, — винаги му е било приятно с теб не по-малко, отколкото с мен.

— Но това не е вярно. И ти го знаеш.

Елън изсумтя.

— Не, не знам. Вече не. Ричмънд ми отвори очите за много неща.

— Но, Елън, не мога просто да… Толкова ли не разбираш, Джонатан рано или късно ще забележи, че нещо не е наред. Ще му направи впечатление, че го избягваш и гледаш прехласнато друг мъж. — Фанси прониза с поглед сестра си. — Надявам се, не смяташ да въртиш на малкия си пръст двама мъже едновременно.

— Разбира се, че не — потвърди обидена Елън. — Това за мен, Фанси, не е някаква нова игра. Обичам Хю Уокър и искам само малко време, за да го накарам и той да се влюби в мен. Нима искам много?

— При тези обстоятелства — да — каза без недомлъвки Фанси. — Ние сме гостенки на Джонатан, той смята, че ще се омъжиш за него.

Елън поклати глава.

— Не. Ако не ме лъже паметта, тъкмо ти ме посъветва да не бързам с годежа. Та нали предприехме това пътуване, за да се убедя, че наистина искам да стана жена на Джонатан Уокър. Е, сега вече не искам да се омъжвам за него.

— В такъв случай приличието изисква да му съобщим това и незабавно да заминем за Ричмънд.

Милото личице на Елън се свъси.

— О, не говори така! Заминем ли, никога вече няма да видя Хю. Много ти се моля, помогни ми! Не можеш ли да позадържиш няколко дена? И да оставиш у другите впечатлението, че ти си избраницата на Джонатан. Моля те!

Сърцето на Фанси се сви, когато тя видя несретното, изпълнено с молба лице на сестра си. Така де, нямаше да им стане нищо, ако останеха няколко дни. Ами ако това направеше Елън щастлива? Така и така щеше да се наложи Фанси да обяснява какво е станало и да се извинява как ли не на Джонатан и майка му, но междувременно…

Най-сетне Фанси каза със свито сърце:

— Добре де, така да бъде, ще останем няколко дни. — Тя се закани с пръст на сестра си, чието личице се бе прояснило сякаш с вълшебна пръчка. — Но ти, малка госпожичке, трябва сама да се оправяш с Джонатан и да му кажеш, че си размислила.

Елън обви ръце около врата на Фанси и насмалко да я събори на земята.

— О, Фанси! Знаех си, че няма да ме подведеш. Ти си най-добрата, най-миличката, най-прекрасната сестра на света.

— И най-лудата, сигурна съм в това — каза с пресъхнало гърло Фанси.

Когато след малко се върна, Чанс завари жените край огъня и вездесъщите питки, които те бяха направили с последното царевично брашно, омесено с къпини, и бяха сложили да се опекат отстрани на жаравата. Той вдигна тлъстата гъска, която носеше отстрани на бедрото си, и се провикна весело:

— Довечера ще си направим пир.

Така и стана. Макар че минаха няколко часа, докато гъската се опече на скарата, измайсторена набързо от Чанс, още след първата хапка крехко, опушено на огъня месо Фанси се съгласи, че си е струвало да чакат. Вече не се налагаше да пестят храната и направо преядоха — за пръв път, откакто разбойниците ги бяха отвлекли, Фанси се почувства напълно заситена.

След стъписващия разговор с Елън днес следобед беше сигурна, че цяла нощ ще се мята и ще се обръща насън. За нейна изненада не се случи нищо такова. Още щом положи глава върху земята и заспа като къпана, за да се събуди чак на другата сутрин.

Когато отново поеха на път, всички бяха много по-ведри, Чанс дори си свирукаше весело, докато крачеха през гората.

Сега вървяха през хълмиста местност, през гъста гора, из която бълбукаха поточета. Четиримата минаваха покрай извори и ручеи под разпрострените клони на извисили се чинари, през гори с дъбове и рожкови, орехи и лаврови дръвчета. По-късно поеха покрай по-големи реки с брегове, обрасли с върби и тополи, с вездесъщите къпини и бръшлян. Бяха вървели няколко часа, слънцето вече се беше извисило в небето, когато не щеш ли, излязоха от гората и тръгнаха по тясната пътека отстрани на тютюнева нива, ширнала се докъдето поглед стига. Фанси примига срещу злачните тютюневи растения, толкова внезапно гората бе отстъпила място на обработваемата земя.

Тютюневата нива беше първият признак за някаква човешка дейност и докато крачеха по пътеката от червена глина, Фанси погледна през рамо Чанс и попита:

— Къде сме? Знаеш ли?

Той изсумтя.

— Както гледам, не вярваш много-много на способностите ми. Да, знам къде сме. След броени минути пред нас ще се покаже река Джеймс, а с нея и Уокър Ридж.

Чанс се оказа прав. Тютюневата нива свърши и на рида отпред изникна величествената къща с име Уокър Ридж. В далечината се мержелееше река Джеймс, която проблясваше, ту сребриста, ту синя. Около къщата на ветрило бяха наредени множество какви ли не стопански и жилищни постройки, сякаш четиримата стояха пред истинско село. Фанси бе стъписана, че насред пущинака така внезапно е изникнала подобна гледка. Щом наближиха къщата, тя видя зад нея още ширнали се тютюневи ниви като онази, която бяха подминали. Вляво от къщата съгледа овощна градина с ябълкови дървета, круши и сливи. Пред високата сграда от тухли и дърво с формата на буквата „Н“ имаше и цветна градина с нацъфтели рози. Към река Джеймс се спускаше прелестна полегата морава, по която растяха американски орех, върби и дъбове.

След като от тясната пътека излязоха на широката, извита на подкова алея за каляски пред къщата, четиримата ускориха крачка. Бяха ги забелязали, че се приближават, и от по-малките постройки наизскачаха хора, които се завтекоха сочейки ги, към тях. Фанси чу възбудени възгласи. Най-неочаквано високите входни врати на господарската къща се разтвориха широко и се показаха Джонатан и Сам Уокър, следвани по петите от Констънс и една по-възрастна жена, която, както предположи Фанси, беше жената на Сам — Лети.

Джонатан изкрещя колкото му глас държи и с грейнало от радост красиво лице се втурна по голямата веранда и надолу по широките тухлени стъпала. Пресрещна ги насред цветната градина, където въздухът бе просмукан с уханието на рози, хвана Фанси през кръстчето и я вдигна във въздуха с думите:

— Мила ми Фанси! Не можехме залък да сложим в уста, не сме мигнали от притеснение какво ли ви е сполетяло! — Без изобщо да забелязва другите, я целуна по бузата. — Не знаехме дали сте живи или сте умрели. Нямаш представа какъв ужас изживяхме.

Фанси усещаше остро присъствието на Чанс и Елън от двете си страни и притеснена, се вцепени в обятията на Джонатан. Съжали, че е дала обещание на сестра си. Свойското му поведение потвърждаваше някои от догадките на Елън и макар да знаеше, че сестра й вече е влюбена в друг, Фанси се ядоса. Ако все пак Елън още бе влюбена в Джонатан, тази неприлична сценка щеше да я нарани непоносимо. Подразнена и ядосана от цялата ситуация, Фанси се дръпна от Джонатан и стисна недоволно устни. Не й беше в характера да си криви душата и ако не беше Елън… Джонатан си позволяваше прекалено много! Тя го погледна хладно и отбеляза донякъде язвително:

— Можеш да си сигурен, драги приятелю, че колкото и огромен да е бил вашият ужас, той изобщо не може да се мери с онова, което изживяхме ние с Елън.